РЕШЕНИЕ
№ 578
гр. Кюстендил, 02.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XI-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Боянка Д. Янкова
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Гражданско дело №
20211520102167 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК), във вр. с чл. 415 от с.к.
В исковата молба се сочи, че със съобщение по ч.гр.д. № 1285 от описа на КРС
за 2021 г. на ищеца била дадена възможност да установи дължимостта на вземането си,
което било обективирано в издадената в посоченото производство заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Това обусловило и интереса му
от водене на настоящото дело.
Твърди се, че вземането на ищеца се основавало на сключен между страните на
15.02.2017г. Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-14523487, по силата на
който кредиторът се съгласил да отпусне на отверника, под формата на кредит, сума в
размер на 12000,00 лв., която следвало да се върне в срок от 72 месеца – до
20.02.2021г., с размер на всяка от погасителните вноски от 246,62 лв.
Сочи се, че процесната сума била преведена по посочена от Р. в договора
банкова сметка.
Ответникът не изпълнявал задълженията си съобразно договорните изисквания,
като преустановил обслужването по кредита, считано от 20.05.2020 г. Към сочената
дата били заплатени 38 месечни погасителни вноски.
Ето защо, от 20.06.2020г., вземането по процесния кредит станало изцяло
изискуемо в съответстие с предвиденото в чл. 5 от Договора, за което кредиторът
1
изпратил изрично уведомление до длъжника.
Поради изпадането на ответникът в забава, същият дължал и обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода на забавата.
След депозиране на заявлнието по чл. 410 от ГПК длъжникът погасил част от
задължението си, възлизащо на сума от 500,00 лв., но същото не било достатъчно за
пълно погасяване на задълженията по кредита.
Предвид изложеното се поддържа искане да бъде постановено съдебно
решение, с което да се признае за установено в отношенията между страните, че в
полза на БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А. чрез „БНП Париба Пърсънъл файненс“
С. А., клон България, ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Младост“ 4, Бизнес Парк
София, сгр. 14 съществува вземане срещу Б. ЛЮБЧ. Р., ЕГН: **********, с адрес: гр.
Кюстендил, ул. ‚***“ № *** на осн. Договор № PLUS-14523487 от 15.02.2017г., за
което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение в производството по
ч.г.р.д № 1285/2021 от описа на КРС, а именно: 6738,95 лв. – главница; 1400,25 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 20.05.2020. до 20.02.2023г..; 178,47 лв. –
мораторна лихва за периода от 20.06.2020г. – 16.06.2021г.., както и законна лихва за
забава от датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за парично
задължение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на вземането.
Претендират се и сторените разноски в настоящото и заповедното производства,
а при частично уважаване на иска – присъждането им по съразмерност и след
компенсация.
Прави се и искане за постановяване на неприсъствено решение, ако са налице
предпоставките за това.
В условията на евентуалност, в случай, че установителният иск бъде отхвърлен
поради ненадлежно обявена предсрочна изискуемост на вземането преди депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, се предявява осъдителен иск за
същите суми и на същото основание.
Прецизирайки претенцията си в производството по чл. 129, ал.2 от ГПК
ищцовото дружество сочи, че не поддържа искането за присъждане на възнаградителна
лихва от 20.05.2020г. до края на срока на договора в размер на 1400,25 лв.
С Молба вх. № 4147/12.05.2022 г. ищецът признава неизгодния за себе си факт
на извъшени погашения по кредита, направени след депозиране на исковата молба в
общ размер на 1730,00 лв.
Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК Е депозирала писмен отговор чрез
назначения й особен представител – адв. С.
Сочи на неоснователност на претенцията, в т.ч. на заявената в условията на
евентуалност осъдителна такава, като се иска отхвърлянето им в цялост.
Спори по активната легитимация и процесуално представителство на ищеца
2
поради липса на достатъчно доказателства в изложения смисъл като иска извършване
от съда на служебна справка в контекста на осъщественото преобразуване.
Отделно, сочи се нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Не
било налице яснота относно параметрите на общо дължимата сума, как е изчислен
размерът на възнаградителната лихва, както и ГПР. Не ставало ясно лихвеният процент
по заема какви разходи на кредитора покрива.
Горното обосновавало недействителност на договора на осн. чл. 22 от ЗПК, при
което се дължало връщане само на чистата стойност по кредита, но не и на лихви и
други разходи (арг. от разпоредбата на чл. 23 от с.з.).
Липсвали доказателства за постъпилото плащане от 500,00 лв. след депозиране
на заявлението по чл. 410 от ГПК.
Оспорва приложените към исковата молба писмени доказателства.
Ето защо се иска отхвърляне на предявения главен, а така също и евентуален
искове като неоснователни.
В съдебно заседание ищецът поддържа иска, чрез предварително депозирана в
този смисъл молба, а ответната страна го оспорва по съображенията, изложени в
отговора като претендира отхвърлянето му в цялост, алтернативно – постановяване на
решение съобразно приетото и неоспорено заключение по допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Видно от приетия като доказателство по делото Договор за потребителски
паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване
на кредитна карта PLUS-14523487, оторизационен код а0613а0е, сключен на
15.02.2017г., БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А, клон България, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк София, сгр. 14
предоставило на ответника потребителски кредит в размер на 12000,00 лв. при
уговорена такса „ангажимент“ от 420,00 лв. Общата стойност на плащанията е
определна на 17756,64 лв., платима на 72 бр. погасителни вноски в размер на 246,62 лв.
всяка при лихвен процент 13,82 % и годишен процент на разходите от 16,30 %.
От инкорпорорания в документа на договора погасителен план, а и представения
отделно такъв, се установява, че падежът на първата погасителна вноска е 20.03.2017г.,
а на последната такава – на 20.02.2023 г.
Представени са още подписани от ответната страна Условия по договора (л. 8
до 12 от делото), както и Погасителен план PLUS – 14523487.
От приложеното по делото заверено копие на документ, именуван „Последна
покана“, от дата 07.12.2020 г. се установява, че е изготвено уведомление до
ответницата с изявление на ищеца за настъпила предсрочна изискуемост на
задължението.
Видно от представената на л. 16 от делото обратна разписка е, че същото е
получено лично от Р. на 13.12.2020г.
Представени са още Извлечение от основно вписване в Търговския и фирмен
регистър към 13 март 2018г., ведно с нотификация за презгранично сливане, а така
също и пълномощно № 3464/2021, удостоверяващо надлежно учредена представителна
власт за няколко лица, в т.ч. и юрк. Н. М..
3
За изясняване на делото от фактическа страна е допусната и приета съдебно-
счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице М. В.. Експертът сочи, че процесният
кредит е усвоен на 16.02.2017г. чрез превод в размер на 1067,28 лв. с основание
„съгласно договор PLUS14523487/ по платежно нареждане с рег. № 000004329983.
Установено е, че сумата е резултат от одобрен кредит в размер на 12000 лв. – 420 лв.
такса „ангажимент“ и 1512,72 лв. задължения по договор. Към датата на депозиране на
заявлението за издаване на процесната заповед за изпълнение размерът на
задължението е както следва: 6738,95 лв. – главница; 1400,25 лв. - договорна лихва и
лихва за забава от 178,47 лв. След депозиране на исковата молба в съда по кредита са
постъпили суми в размер на 2330 лв. В този случай, с оглед погасяване на
задължението съгласно приетото в договора, размерът на задължението към момента
на изготвяне на заключението – 30.06.2022г., възлиза на 5987,67 лв. – главница.
Не се спори, че последната не е възстановена.
Видно от материалите по приложеното ч.гр.д. № 1285/2021 г. на КРС, в полза на
заявителя – ищец понастоящем, била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение № 260404/2020 г., връчена на длъжника в хипотезата на чл. 47, ал. 5 от
ГПК.
С оглед на това заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск
за установяване на вземането си в едномесечен срок, като именно в срока по чл. 415 от
ГПК заявителят е предявил настоящите положителни установителни искове.
Останалите събрани по делото доказателства не променят крайните изводи на
съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след
преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото писмени
доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
С оглед твърденията на страните, съдът приема, че е сезиран с иск с правно
основание чл. 240 от ЗЗД, вр. с чл. 79, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл. 86, ал.1, изр.1 от ЗЗД,
която претенция е заявена по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от с.к.
В условията на евентуалност е предявен осъдителен иск с правно основание чл.
79 от ЗЗД, вр с чл. 240 от с.з., както и чл. 86 от с.з
По установителните искове:
По допустимостта: Предявени са установителни искове по реда на чл. 422 от
ГПК във вр. с чл. 415, с предмет установяване съществуването на вземането, заявено
по реда на чл. 410 ГПК, за което е било образувано ч.гр.д. № 1285/2021 г. на КРС.
При извършената служебна проверка за допустимост на исковата претенция се
установи, че в полза на ищеца е била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК за вземането, предмет на настоящата искова молба. Само
за прецизност съдът ще посочеи, че в хода на прецизиране на претенцията си ищецът е
заявил, че не поддържа същата в частта, касателно възнаградителната лихва за период
от 20.05.2020г. до 20.02.2023г. в размер на 1400,25 лв., което не препятства
допустимостта на иска, доколкото претендираното вземане може да съответства и на
част от задължението по заповедта. Последната е била връчена на длъжника в
хипотезата на чл. 47 от ГПК, поради което съдът е разпоредил процедура по чл. 415,
ал. 1, т. 2 от ГПК. Указанията на заповедния съд до заявителя са съответни на
4
установените обстоятелства, като е спазен и срокът за предявяване на установителния
иск. При посочените съображения претенцията е допустима.
По основателността: Целта на предявяването на иск в хипотезата на чл. 415 вр.
чл. 422 от ГПК е да се установи наличието на вземането към момента на подаване на
заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на присъдено
нещо, тъй като в случая връчването и по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК препятства
влизането й в сила. При основателност на претенцията и съгласно чл.416 ГПК
заповедта за изпълнение придобива изпълн. сила и въз основа на нея съдът издава
изпълнителен лист.
Ищецът се позовава на настъпила изискуемост на вземането в пълен размер на
20.06.2020 г., поради просрочие на 2 погасителни вноски, като това обстоятелство
също не се оспорва. Заради това се взеха предвид задължителните за съдилищата
разяснения, обективирани в т. 18 на ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които в
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК
вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо ако кредиторът
е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната
изискуемост е уговорена в договора, при настъпване на определени обстоятелства, или
се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът
трябва изрично да е уведомил длъжник, за обявяване предсрочната изискуемост на
кредита. Така и Решение № 53 от 18.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 888/2014 г., II т. о.,
ТК, докладчик председателят В.А. и мн. др. В случая няма спор, че ответникът е спряла
плащанията си към 20.05.2020 г., както и че до знанието й е достигнало приложеното
по делото писмо-покана на л. 15 от делото, съдържащо и изявлението на ищцовото
дружество, че обявява кредита за предсрочно изискуем изцяло, поради неплащането на
две погасителни вноски, каквато възможност страните са договорили в чл. 5 от
договора. Така се е достигнало до надлежно изменение на договора досежно срока му,
респ. налице е обективният фактор, обусловен от неплащането на част
от падежирани вноски или лихви по договор за кредит и субективният такъв
- обективиран в упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем.
В същото време не се оспорва обстоятелството, че в хода на заповедното
производство е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК за търсените суми в полза на настоящия ищец, връчена на ответника по реда на
чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Не е спорно и че между БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А, клон България и
ответника е бил сключен Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS-
14523487.
Липсва спор и по това, че ответникът е останал задължен по този договор макар
и не в първоначално заявения размер на задължението.
Спори се на първо място по активната легитимация на ищеца (без да се
конкретизира процесуална или материалноправна легитимация касае оспорването,
което е от съществено значение, доколкото първата обуславя допустимостта на иска, а
втората – основателността му), както и процесуалното му представителство. В тази
връзка съдът намира следното:
Процесуалната легитимация, разглеждана като принадлежността на правото на
5
иск, е процесуална предпоставка обуславяща съществуването на същото и то от
категорията на абсолютните такива, за които съдът следи служебно при всяко
положение на делото. В случая, съдът намира ищцовото дружество да е надлежно
легитимирано по така предявените искове, поради което и възражението на ответника
в изложения конткст се явява неоснователно. Искът е предявен от ищеца посредством
клон на дружеството в Република България, за което не съществува правен запрет. В
този смисъл клонът, регистриран по Търговския закон, (какъвто е настоящия случай),
представлява част от търг. предприятие на търговеца, която е пространствено и
управленчески обособена и като такава следва съдбата на търговското предприятие. От
представените по делото доказателства се установява, че заличеният търговец "БНП
Париба Пърсънъл Файненс"ЕАД се е слял с "БНП Париба Пърсънъл Файненс",
френско акционерно дружество, нерегистрирано в България, като клон на
чуждестранно. Това е и което обуславя надлежната процесуалноправна легитимация на
ищеца по предявения иск. Отделно, същият е надлежно представляван от юрк. Н. М., за
чието учредяване на представителната власт свидетелства представеното на л. 25 от
делото заверено копие на Пълномощно № 3464/2021.
Преценката на съда досежно материалноправната легитимация на ищеца по така
заявената претенция, доколкото касае основателността на последната, ще намери израз
в изложените по-долу мотиви.
Ответникът релевира възражения за недействителност на процесния източник на
облигационни отношения на осн. чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно посочената
разпоредба договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвидена е нарочна
формула за изчисляване ГПР, в която като величини участват освен лихвата и други
допускания. Чрез участващите компоненти се дава информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В тази величина са
инкорпорирани всички разходи, пряко свързани с кредитното правоотношение. Това
следва да бъде направено по ясен и разбираем за потребителя начин.
В процесния договор кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. По отношение на
последния е посочено единствено и само коя е началната дата за изчисляването му и
приемането, че годината има 365 дни, без значение дали е високосна. Едновременно с
това има дължима такса „ангажимент“, както и допълнителни задължения по договора
в установен от експерта размер на 1512,72 лв., приспаднати от отпуснатата процесна
сума без яснота дали същата е включена в ГПР. А заплащането й, дори и то като
6
предпоставка за отпускане на процесния кредит, безспорно оскъпява ползването на
финансовия ресурс. В този смисъл съдът намира, че единствено посочването с цифрово
изражение на ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. Липсата на разбираема и недвусмислена
информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, е възможно да заблуди
средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му.
Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО.
Отделно от горното, съдът, доколкото е длъжен да следи и ex officio за
действититеоността на облигационното отношение, намира, че същото не отговаря и
на изискванията на чл. 10, ал.1 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител,
по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за
всяка от страните по договора.
При преценка действителността на кредитното правоотношение в случая, съдът
намира, че не е спазено изискването относно минимално допустимия размер на
шрифта при изготвянето на договора, а именно - не по-малък от 12. След извършване
на сравнение може да се изведе, че при съставяне на договора за отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта е използван
шрифт с размер 11. Но дори и да се приеме, че е налице възможна грешка при
извършване на сравнението или че отклонението е незначително, то е очевидна
разликата в размера на шрифта по основния текст на договора и текстът изписан под
мястото за поставяне на подписа на страните – „подпис на клиент“ и „подпис на
кредитор“, които са неизменна част от процесния източник на облигационни
отношения, обективирайки постигнатото съгласие между страните по параметрите на
договора. На настоящия състав е известно, че е налице практика, която не прилага
стриктно изискването на закона, щом като договорът е с шрифт, който позволява
лесното запознаване с него. Въпреки това обаче намира, че текстовата яснота на
нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, нейният императивен характер и практиката на СЕС, с
която се допуска държавите-членки да установят по-тежки правила при реализацията
на защитата на потребителите по Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити, не
дават възможност нормата да бъде пренебрегната в която и да е нейна част, макар
договорът да е лесно четим.
7
Предвид изложеното и на основание чл.22 ЗПК сключеният между страните
процесен договор е недействителен и като такъв не може да ги обвърже, нито да
създаде задължения за ответника поради невъзможност за отклонение от
императивните законодателни постановки – така ТР №1/2013 г. по т.д.№1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС
Така посочените основания за недействителност на процесния договор по см. на
чл. 22 от ЗПК, обуславят приложението на чл. 23 от с.з. Посочената норма обаче, не
може да бъде приложена в настоящия случай, тъй като това би било в противоречие с
принципа на диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 от ГПК). Същата е
проявление на водещия в облигационното право принцип за недопустимост на
неоснователното обогатяване и на практика урежда извъндоговорно основание за
връщане на главницата, различно от това, на което същата е претендирана в
заявлението, респ. в исковата молба. Прилагането на последиците по чл. 23 от ЗПК по
почин на съда, без ищецът да е поискал връщане на чистата стойност, основано на
недействителността на договора, е недопустимо. Ето защо исковата претенция ще бъде
оставена без уважение изцяло.
При посочения извод и съобразявайки се с тълкувателната практика на
върховната инстанция, обективирана в т. 13 от ТР 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. №
4/2013г., ВКС, ОСГТК, при отхвърляне на претенцията идадената в заповедното
производство заповед за изпълнение не подлежи на обезсилване.
По предявените в условията на евентуалност осъдителни искове:
При горните изводи на съда същият намира, че произнасяне по заявените в
условията на евнтуалност осъдителни искове не се следва, доколкото условие за
разглеждането им е отхвърлянето на установителните искове поради ненастъпила
предсрочна изискуемост на вземанията по кредита преди заявлението по чл. 410 ГПК, а
в случая установителната претенция се възприе за неоснователна на друго основание.
По разноските: С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на
ищеца не се следват деловодни разноски. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на
ответната страна се полагат такива, но искане в т.см. не е било заявено, а и няма
представени доказателства за реализиране на разходи.
Доколкото исковата претенция е свързана с установяване на задълженията,
посочени в заповедта за изпълнение издадена в предходно заповедно производство,
вкл. и разноските за него, с оглед изхода от делото и задължителните указания по т. 12
от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ответника се следват разноски, но
отново поради лисата на данни за сторени такива, няма да му бъдат присъдени.
В хода на производството ответникът бе представляван от назначения му на
разноски на ищеца особен представител, осъществяващ процесуално
представителство, регламентирано с особени правила и произтичащо от нарочен акт на
съда - чл. 47, ал. 6 ГПК, чл. 48, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 29, ал. 3 ГПК, който съгл.
приетото в ТР 6/2013 на ОСГТК на ВКС, т. 6, следва да получава възнаграждение за
участието си по конкретно дело, доколкото представителството му по делото е винаги
възмездно - чл. 36, ал. 13. Ето защо на адв. Симеонова следва да бъде изплатена сумата
за това, която е внесена от ищеца по делото и в който смисъл съдът се е произнесъл в
о.с.з. от 13.07.2022 г.
Водим от гореизложеното, съдът
8
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ предявения ИСК от БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А. чрез „БНП Париба Пърсънъл файненс“ С. А., клон България, ЕИК
*********, гр. София, ж.к. „Младост“ 4, Бизнес Парк София, сгр. 14, ПРОТИВ Б. Л..
Р., ЕГН: **********, с адрес: гр. Кюстендил, ул. ‚***“ № , да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото
дружество на осн. Договор № PLUS-14523487 от 15.02.2017г., за което е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение в производството по ч.г.р.д № 1285/2021
от описа на КРС, сумите, както следва: 6738,95 лв. – главница; 178,47 лв. – мораторна
лихва за периода от 20.06.2020г. – 16.06.2021 г., както и законна лихва за забава от
датата на завеждане на заявлението за издаване на заповед за парично задължение по
чл. 410 от ГПК (24.06.2021 г.) до окончателното изплащане на вземането, като
неоснователен и недоказан.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Кюстендилския
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му.
Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, а след влизането му
в сила препис от него да се изпрати на заповедния съд.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
9