Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 15.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично
съдебно заседание на петнадесети декември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Малоселска
в.гр.дело № 13419 по описа
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 133183 от 05.06.2019 г., постановено по
гр.д. № 42797/2018 г. по описа на СРС, 79 състав, „Д.З.“ АД е
осъдено да заплати на Г.Р.Б. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, сумата от 4 500 лв., предявена като частичен иск
от вземане с общ размер 20 000 лв., и представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди – болки и страдания от травматично увреждане на здравето и
преживян стрес, вследствие на ПТП от 03.09.2017 г., съставляващо покрит
застрахователен риск съгласно договор за застраховка „Гражданска отговорност“,
страна по който е ответникът, ведно със законната лихва от 20.12.2017 г. до
окончателното плащане, като съдът е отхвърлил иска за разликата над уважения
размер от 4 500 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв., или за размера от
5 500 лв.
Със
същото решение ответното дружество е осъдено да заплати на З.А.Т. на основание
чл. 432, ал. 1 КЗ, сумата от 3 750 лв.,
предявена като частичен иск от вземане с общ размер 20 000 лв., и
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и
страдания от травматично увреждане на здравето и преживян стрес, вследствие на
ПТП от 03.09.2017 г., съставляващо покрит застрахователен риск съгласно договор
за застраховка „Гражданска отговорност“, страна по който е ответникът, ведно
със законната лихва от 20.12.2017 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен
иска за разликата над уважения размер от 3 750 лв. до пълния предявен размер от
10 000 лв., или за размера от 6 250 лв.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ищците в първоинстанционното
производство в частта, с която исковете с правно основание чл. 432 ГПК са
отхвърлени за сумите над уважените размери до предявените такива от по
10 000 лв. за всяка от ищците /от Г.Б. решението се обжалва за размера от
5500 лв., а от З.Т. за сумата от 6250 лв./. Жалбоподателите акцентират, че СРС
не е интерпретирал правилно събраните по делото доказателства и в резултат от
това неправилно определил размера на обезщетението за неимуществени вреди в
изключително занижен размер. Поддържат, че неправилно СРС направил извод за
наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалите, тъй
като липсвало валидно направено възражение от ответника, който се позовавал на
принос за настъпване на вредите от страна на водача на каруцата. Не било
уточнено от ответника-застраховател с какво точно поведение ищците са
допринесли за уврежданията си. Поддържат, че вина за настъпване на
произшествието има водачът на лекия автомобил, който имал техническа възможност
да избегне удара чрез предприемане на аварийно спиране, а водачът на каруцата
не е имал възможност да предотврати произшествието. В условията на евентуалност
заявяват, че приносът на
пострадалите следва да бъде определен в размер на не повече от 10 %.
Излагат
се подробни съображения относно неправилност на решението в частта, с която са
определени размерите на обезщетенията за неимуществени вреди. Несъобразени
останали броя и вида на уврежданията, продължителността на възстановяването,
неудобствата и ограниченията, влошеното качество на живот, възрастта на
пострадалите, интензитета на болките, както и отражението на инцидента върху
психиката им. От свидетелските показания се установявал по-продължителен период
на възстановяване от възприетия със съдебното решение. Не бил съобразен и
лимитът на обезщетението по застраховката, който към датата на ПТП бил
10 000 000 лв. при повече от един пострадал.
На
последно място оплаквания се навеждат и относно датата, от която СРС присъдил
законна лихва за забава върху определените застрахователни обезщетения, която
следвало да е 11.09.2017 г., евентуално 20.09.2017 г., когато застрахователят
бил уведомен от пострадалите за произшествието, но не и 20.12.2017 г., както
било постановено с решението.
Искането
до въззивния съд е да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и
да уважи предявените искове до пълния им размер от по 10 000 лв., заявени
като частични от претенции в размер на 20 000 лв. за всяка от ищците.
Претендират се разноски.
Отговор
на въззивната жалба, подадена от ищците, не е постъпил в срока по чл. 263, ал.
1 ГПК.
Постъпила
е насрещна въззивна жалба от ответника в
производството „Д.З.“ АД, с която постановеното решение се обжалва в частта, с
която на Г.Р.Б. е присъдено застрахователно обезщетение за сумата над 3000 лв.
до присъдените й 4500 лв., ведно със законната лихва от 20.12.2017 г. до
окончателното плащане, както и в частта, с която дружеството е осъдено да
заплати на З.А.Т. сумата над 2000 лв. до присъдените й 3750 лв., ведно със законната
лихва от 20.12.2017 г. до окончателното плащане. Застрахователят намира размера
на обезщетенията за необосновано завишен. Обръща се внимание, че в основата на
преценката за справедливия размер на обезщетението стои също икономическото
състояние, финансовия и социален стандарт в страната към момента на увреждането.
С оглед тези критерии жалбоподателят счита, че определените от съда обезщетения
не намират своята обществена и икономическа обосновка, което компрометирало
принципа на справедливост и недопускане на неоснователно обогатяване.
Причинените увреждания били леки, отшумели бързо и не нарушили обичайния им
ритъм на живот. Застрахователят заявява становище, че психоемоционалните
особености на пострадалите не следва да бъдат отчитани при определяне размера
на обезщетенията, доколкото не се явяват обективни фактори. Искането, съдържащо
се в насрещната въззивна жалба, е решението да бъде отменено в посочените части
и исковете да бъдат отхвърлени за същите. Претендират се разноски за въззивната
инстанция.
Постъпил
е отговор на насрещната въззивна жалба от ищците, с която същата се оспорва с
доводи за неоснователност, като се препраща към изложението на основната
въззивна жалба, подадена от ищците. Искането е съдът да се произнесе с решение,
с което насрещната въззивна жалба да се остави без уважение, като се съобрази съдебната
практика относно размера на обезщетението при аналогични случаи.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби
доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на ищците, съдържащи
се в отговора на насрещната жалба, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Решението
в частта, с която да уважени предявеният от Г.Р.Б. иск с правно основание чл.
432, ал. 1 КЗ и е присъдено застрахователно обезщетение за сумата от 3000 лв.,
както и е уважен предявеният от З.А.Т. иск със същата правна квалификация за сумата
от 2000 лв. като необжалвано, е влязло в сила.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваните от страните части. Във връзка с доводите на въззивниците, съдържащи
се в сезиращите настоящата инстанция въззивна жалба и насрещна въззивна жалба,
съдът намира следното:
Основателността
на исковете се обуславя от установяване по делото на следните юридически факти:
ответникът да е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ за
автомобил, като в срока на действие на договора, вследствие на противоправното
и виновно поведение на водача на застрахования при ответника автомобил, да е
настъпило застрахователно събитие, покрит риск по сключения договор, в причинна
връзка с което ищецът е претърпял неимуществени вреди - болки и страдания,
причинени от настъпилите от събитието телесни увреждания.
С
доклада по делото съдът е отделил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че на посочените в исковата молба дата и място е настъпило ПТП
между л.а. „Опел“, управляван от застрахован по застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ при ответника водач, и теглена от кобила каруца,
управлявана от трето за делото лице, като в резултат от произшествието ищците,
като пътници в каруцата, получили увреждания.
В
хода на първоинстанционното производство СРС е приел за установено по делото,
че в срока на застрахователно покритие по договора за застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ по вина на застрахования водач е настъпило
процесното ПТП, установен е механизмът на произшествието, както и че ищците са
участвали в същото като пътници в каруцата. Съдът е приел, че вина за
настъпване на инцидента има застрахования при ответника водач на лекия
автомобил, доколкото от заключението на САТЕ е установено, че е имала
възможност да предотврати настъпването на произшествието при предприемане на
спиране чрез своевременно задействане на спирачната уредба, което обаче не е
сторено. Установено е също така, че каруцата се е движила по първокласен път
при наличие на пътен знак „В10“, забраняващ влизането на пътни превозни
средства, теглени от животни. В тази част въззивният съд препраща към мотивите
на първоинстанционното съдебно решение на основание чл. 272 ГПК с оглед липсата
на доводи за така установените факти във въззивната жалба и насрещната въззивна
жалба, депозирана от страна на застрахователя.
Предвид
изложеното, правният спор между страните по делото, пренесен за разрешаване
пред въззивната инстанция, се концентрира върху въпросите какъв е справедливият
размер на обезщетението за претърпени от всяка ищца неимуществени вреди – болки
и страдания, намиращи се в причинна връзка с противоправното деяние на
застрахования по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника водач на
МПС, налице ли е своевременно релевирано от страна на ответника в
производството възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалите, ако такова е налице - каква е степента на този принос, с който
обезщетението следва да бъде намалено, от кой момент застрахователят дължи
лихва за забава върху застрахователното обезщетение за непозволено увреждане,
за което отговаря в качеството си на застраховател на гражданската отговорност
на делинквента.
В
хода на първоинстанционното производство пред СРС са приети писмени
доказателства /констативен протокол за ПТП с пострадали лица, постановление за
прекратяване на наказателното производство, епикриза ИЗ № 7160, издадена от
Многопрофилна болница за активно лечение „Д-р Христо Стамболски“, гр. Казанлък
на Г.Р.Б., епикриза ИЗ № 7161, издадена от Многопрофилна
болница за активно лечение „Д-р Христо Стамболски“, гр. Казанлък на З.А.Т./, от
съдържанието на които се установява, че след настъпване на процесното ПТП
пострадалите ищци са хоспитализирани в болнично заведение, където е проведено
консервативно лечение. Болничният престой е бил с продължителност от по 5 дни за
всяка от тях, като не им е назначено медикаментозно лечение след изписването
им, нито са отправени препоръки към общопрактикуващите лекари на лицата.
Пред
Софийски районен съд е прието заключението на съдебномедицинска експертиза, което
настоящият състав кредитира като обективно и компетентно изготвено от лице,
притежаващо необходимите специални знания из областта на медицинската наука. В
резултат от анализа на приобщената по делото медицинска документация вещото
лице съдебен лекар е установило, че в резултат от процесното ПТП ищците са
претърпели травматични увреждания, както следва: Г.Б. – охлузвания на лицето
със слабо кървене, травма на шията с болки при движение, травма на гръден кош с
палпаторна болезненост при натиск върху 3-ти – 7-ми гръбначни прешлени и по
хода на ребрата, черепно-мозъчна травма, изразяваща се в контузия на главата с
мозъчно сътресение без изпадане в пълно безсъзнание, а З.Т. – малки до 4 мм.
разкъсно-контузни рани и дълбоки охлузвания в областта на главата и шията, черепно-мозъчна
травма, изразяваща се в контузия на главата с мозъчно сътресение без изпадане в
пълно безсъзнание. Съгласно заключението констатираните мекотъканни травматични
увреждания и причиненото на пострадалите мозъчно сътресение заедно и поотделно
реализират критериите на медико-биологичния признак временно разстройство на
здравето, неопасно за живота. Според експерта болките и страданията,
придружаващи мекотъканните увреждания, следва да се отшумели напълно за период
до 2-3 седмици след инцидента, а преживяното мозъчно сътресение представлява
най-леката степен на черепно-мозъчна травма, поради което единствено е
придружено със степенна промяна на съзнанието, но не и с изпадане в пълно
безсъзнание. Характерно за него е, че при пострадалите се наблюдават паметови
нарушения (загуба на паметта за събития преди или след мозъчното сътресение,
промяна във фиксационната памет и дезориентация за време), като могат да се
проявят и кратковременна дезориентираност и световъртеж. Вещото лице посочва,
че възможни прояви при пострадалите са още понижен мускулен тонус,
хипо-рефлексия, тазово-резервоарни нарушения (свързани с уринирането), забавена
сърдечна дейност, спадане на артериалното налягане, разстройство на дишането,
главоболие, повръщане и др. При спазване на необходимия режим и постстационарно
лечение възможните проявления на главоболие, безсъние и световъртеж персистират
за около 20-25 дни след инцидента.
Липсата
на проведени прегледи и изследвания във връзка с травмите е дало основание на вещото
лице да заключи, че възстановяването и за двете пострадали е протекло в рамките
на средностатистическите срокове и те са се възстановили без последващи
усложнения.
При
изслушване на вещото лице по реда на чл. 200, ал. 2 ГПК в проведеното на 28.02.2019
г. съдебно заседание експертът изяснява, че пълното възстановяване при
увреждания от този вид изисква спазването на редица ограничения като постелен
режим, активно наблюдение, избягване на психо-сензорни натоварвания като
гледане на телевизия, работа с компютър, телефон, таблет и др., както и на
физическо натоварване за период от около 25 дни.
За
установяване на претърпените от ищците неимуществени вреди в хода на съдебното
дирене пред първия съд са събрани и гласни
доказателствени средства чрез разпита на свидетелите И.Х.Т.и А.А.Б..
От
показанията на св. Т., съпруг на З.Т., се установява, че в продължение на една
седмица след изписването на Т. от болничното заведение той полагал грижи за нея,
тъй като не можела да става. След това в ежедневието помагал и синът им, като
се върнел от училище. Пречили й шумът, светлината, телевизията. Виело й се
свят, случвало се да залита. Не се чувствала добре и я болял гърбът, което
пречило да върши домакинската си работа. Преди катастрофата З.Т. работила във
фабрика за маслини, като не се завърнала на работа след инцидента.
Съгласно
показанията на св. Б., брат на ищцата З.Т. и син на ищцата Г.Б., след
изписването й от болница за Б. полагали грижи свидетелят и съпругата му. Б. не
можела да се обслужва и имала нужда от чужда помощ. Болял я гръбнака, виело й
се свят.
В
обсъдената по-горе част съдът приема за достоверни показанията на свидетелите,
като при преценката на същите по реда на чл. 172 ГПК, намира, че са правдиви, последователни
и логични, кореспондират с останалите събрани по делото доказателства. Тук е
мястото да се посочи, че за разлика от първия съд, въззивният състав не дава
вяра на показанията на тези свидетели в частта от същите, че периодът на
възстановяване на ищците е отнел около три месеца, съответно че ищците
продължават и
към датата на депозиране на показанията пред районния съд /28.02.2019 г. или
близо година и половина след инцидента/ да имат болки в областта на гърба, да
им се вие свят. За да приеме последното, съдът взе предвид обстоятелството, че
разпитаните свидетели са лица от най-близкия родствен кръг на ищците по делото.
На следващо място, преценката на тази част от показанията в светлината на
останалите събрани писмени доказателства /медицинската документация/ и
заключението на вещото лице съдебен лекар обоснова извод, че свидетелските
показания в тази им част не се подкрепят от нито едно друго доказателство по делото.
Последното при отчитане на възможната заинтересованост на свидетелите от изхода
на делото /доколкото свидетелят Т. е съпруг на ищцата Т., а свидетелят Б. – син
на ищцата Б. и живеещ в едно домакинство с последната/, мотивира въззивния съд
да приеме за установено, че оздравителният период при ищците от причинените им
в резултат от процесното събитие телесни увреждания е протекъл с обичаен темп и
без усложнения за период от около 25 дни. В тази връзка съдът допълва, че по
делото не са представени други медицински документи, от които да се установява
наличието на усложнения или други причини, които да са затруднили
възстановителния процес. Представената с исковата молба епикриза ИЗ № 1695, издадена от МБАЛ „Д-р Х. С.“ ЕООД
на Г.Р.Б., постъпила на 23.02.2018 г. и изписана на 27.02.2018 г., не установява
правнорелевантни към настоящия спор факти. Видно е от същата, че оплакванията
на ищцата тогава са били от друго естество /язва на пилора без кръвоизлив или
перфорация/, датирали са от около седмица преди хоспитализирането й. Ето защо
съдът не изгражда изводите си за фактите въз основа на посочения документ,
доколкото не се установява наличието на причинна връзка между оплакванията от
здравословно естество, които ищцата Б. е имала към 23.02.2018 г., и процесното
събитие. Предвид липсата на други относими доказателства, подкрепящи
свидетелските показания относно продължителността на възстановяването на ищците
след катастрофата над обичайната такава, както се посочи и по-горе, съдът не ги
кредитира в тази част и прие, че след изтичане на обичайния срок за
възстановяване от травмите съгласно заключението на СМЕ /около 25 дни/
оздравителният процес при ищците е приключил.
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които представляват
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат
възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а
заместващо и се определя по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г.
понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно
понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на
размера на обезщетението.
При
определяне на това заместващо обезщетение въззивният съд намира, че районният
съд правилно е извършил тази оценъчна дейност, като определените с решението
размери - за З.Т. – 5000 лв. и за Г.Б. – 6000 лв., удовлетворяват критериите за
справедливост, като същевременно не нарушават принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване от страна на пострадалите за сметка на застрахователя.
Видно е от мотивите на съдебното решение, че съдът е съобразил вида и броя на
уврежданията, причинени на всяка от ищците – за Г.Б. – охлузвания на лицето със
слабо кървене, травма на шията с болки при движение, травма на гръден кош с
палпаторна болезненост при натиск върху 3-ти – 7-ми гръбначни прешлени и по
хода на ребрата, черепно-мозъчна травма, изразяваща се в контузия на главата с
мозъчно сътресение без изпадане в пълно безсъзнание, а за З.Т. – малки до 4 мм.
разкъсно-контузни рани и дълбоки охлузвания в областта на главата и шията,
черепно-мозъчна травма, изразяваща се в контузия на главата с мозъчно
сътресение без изпадане в пълно безсъзнание. На следващо място съобразен е
периодът на възстановяване, който правилно е определен с продължителност около
три-четири седмици /съобразно заключението на СМЕ/, както вида и интензитета на
оплакванията, които пострадалите са имали в резултат от увреденото им
здравословно състояние, а също и неудобствата, наложили ползването на чужда помощ
в ежедневието им. Съдът е съобразил още възрастта на всяка от двете пострадали,
като правилно е отбелязал, че с напредването на възрастта е нормално
оплакванията да са по-силно изразени и травмата бъде преодоляна по-трудно от
възрастния човек, което е намерило отражение в размер на присъденото й
обезщетение. Отчетено е обстоятелството, че ищцата Т. е преустановила работата
си след настъпване на произшествието, което е рефлектирало върху самооценката и
начина й на живот. Същевременно правилно СРС е взел предвид факта на пълно възстановяване
от уврежданията, липсата на тежки увреждания или счупвания, като е заключил, че
не се установява инцидентът да е причинил необичайни /излизащи извън рамките на
типичните за такива случаи/ неудобства, безпокойства или по-продължителен страх
от пътуване с превозни средства или смущения в съня.
Настоящата
инстанция намира, че при определяне на размера на обезщетението за
неимуществени вреди, дължимо на всяка ищца, са взети предвид и социално-икономическите
условия в страната към датата на инцидента, чийто ориентир се явяват нормативно
определените лимити на отговорността на застрахователя на риск "Гражданска
отговорност на автомобилистите" като критерий наред със всички останали за
определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД /решение № 73 от 27.05.2014
г. по т. д. № 3343/2013 г., ІІ Т. О. ВКС/.
При
извършване на собствен анализ на събраните и относими към размера на
обезщетенията за неимуществени вреди доказателства и при отчитане на посочените
по-горе фактори и обстоятелства въззивният състав на съда приема, че справедливият
размер на заместващото обезщетение за причинените от противоправното
поведение на делинквента неимуществени вреди на ищцата Г.Р.Б. е в размер на 6000
лв., а на ищцата З.А.Т. е в размер на 5000 лв. Тези размери съдът намира за съобразени
с обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на
процесното застрахователно събитие и наложилите се морални норми в обществото,
респ. със съдебната практика за справедлив размер на заместващо обезщетение при
подобни травматични увреждания, но при пълно възстановяване от същите. В
заключение следва да се посочи, че оплакванията, съдържащи се във въззивната
жалба на ищците, за неправилна и недостатъчно прецизна оценка на относимите към
определяне на размера на заместващото обезщетение доказателства по делото,
респективно за несъобразяване на конкретни фактори, влияещи върху този размер,
са неоснователни. В отговор на засегнатите във въззивната жалба на ищците
въпроси относно ежегодното увеличаване на цената на застраховката „Гражданска
отговорност“, което увеличение съдът следвало да съобразява и при размерите на
присъжданите обезщетения, въззивният съд намира за необходимо да посочи, че
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като
се отчетат всички онези фактори и критерии, очертани в трайната съдебна
практика на съдилищата по въпроса, като лимитите на застраховката са само един
от тях, а същият е съобразен в настоящия случай от съда.
С
оглед горното и в резултат от аналитично-оценъчната дейност на събраните по
делото доказателства въззивният съд достигна до същите изводи, както и районния
съд относно размерите на дължимите на ищците обезщетения за неимуществени вреди
в резултат от процесния инцидент.
Неоснователни
в тази връзка се явяват и оплакванията, съдържащи се в депозираната от
застрахователя насрещна въззивна жалба за необосновано завишен размер на
заместващите обезщетения за сумата над 3000 лв. за ищцата Г.Б. и за сумата над
2000 лв. за ищцата З.Т.. За обосноваване справедливия размер на тези
обезщетения, както от първоинстанционния съд, така и от въззивната инстанция са
изложени съображенията, мотивирали определянето на обезщетенията в тези размери,
като същите не следва да бъдат преповтаряни.
По доводите за
липса на надлежно релевирано от ответника възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалите:
В
трайната съдебна практика на върховната инстанция по граждански и търговски
дела е изяснено положението, че за да е налице съпричиняване, приносът на
пострадалия следва да е конкретен - да се изразява в извършването на определени
действия или въздържане от такива, като конкретният принос следва да бъде
надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред
първоинстанционния съд и навеждане на конкретни обстоятелства, на които се
основава възражението и то в срока за отговор на исковата молба, респективно и
след изтичане на този срок, ако не е могъл да узнае конкретните обстоятелства
своевременно /в този смисъл решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012
г. на ВКС, ТК, решение № 98 от 29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на ВКС, ТК
и др./.
При
това положение, съобразявайки последователно формираната практика по реда на
чл. 290 ГПК /решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г., II т. о.;
решение № 44/26.03.2013 г. по т. д. № 1139/2011 ВКС, ТК, Решение №
151/12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г., ВКС, II т. о. и решение №
74/04.06.2010 г. по т. д. № 679/2009 г. на I т. о. /, във всички случаи на
предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента или по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./
срещу застрахователя, съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който
с позоваването на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели намаляване на
отговорността си към увреденото лице /решение № 92 от
24.07.2013 г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, ТК/.
В
случая с отговора на исковата молба ответникът застраховател е релевирал
възражение за причиняване на уврежданията на ищците от водача на ППС, теглено
от животинска тяга, в което към момента на инцидент са се намирали
пострадалите. В този смисъл възражението е такова по чл. 53 ЗЗД, а не възражение
за съпричиняване на уврежданията от страна на самите пострадали по чл. 51, ал.
2 ЗЗД. Ответникът не е посочил нито едно действие/бездействие, не се е позовал
на конкретно поведение от страна на ищците с твърдения, че по този именно начин
те са допринесли за собственото си увреждане, което да бъде зачетено от съда
като намаляващо отговорността на застрахователя обстоятелство. Твърдения за доброволно
поемане на риск от страна на пострадалите да пътуват в ППС по път, по който е
забранено движението на превозни средства, теглени от животинска тяга, не са
наведени, респективно надлежно релевирано възражение за съпричиняване на
вредите от страна на пострадалите не е направено.
Ето
защо въззивният съд намира, че решението на СРС в частта, с която е разгледан
въпросът за наличието на съпричиняване е неправилно. Както се посочи, съставът
приема, че отсъства надлежно заявено възражение от страна на застрахователното
дружество - ответник по иска, както с отговора на исковата молба /чл. 133 ГПК/,
така и по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК. Подобно възражение не е въведено и до
приключване на съдебното дирене - чл. 147 ГПК. Доколкото съдът не следи служебно
за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният състав приема,
че първоинстанционният съд не е имал правомощие да обсъжда въпроса за
намаляване на обезщетението за неимуществени вреди, поради принос на пострадалите
и да редуцира размера на обезщетенията.
Следователно
решението на първия съд трябва да се отмени в частта, в която съдът се е
произнесъл по възражението за съпричиняване и е намалил обезщетенията за
неимуществени вреди, размерите на които правилно е определил. Решението следва
да се отмени в частта, с която искът с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ,
предявен от Г.Р.Б., е отхвърлен за разликата над присъденото обезщетение в
размер от 4500 лв. до сумата от 6000 лв., като искът бъде уважен допълнително
за сумата от още 1500 лв. Обжалваният съдебен акт следва да бъде отменен и в
частта, с която искът с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от З.А.Т.,
е отхвърлен за разликата над присъденото обезщетение в размер от 3750 лв. до
сумата от 5000 лв., като искът бъде уважен допълнително за сумата от още 1250
лв. В
останалата част, с която предявените искове с посочената правна квалификация за
присъждане на обезщетения на неимуществени вреди /за разликата до пълните
предявени размери от по 10 000 лв., като част от претенции с общ размер по 20
000 лв./ решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По оплакванията за
неправилно присъждане на законна лихва върху обезщетението за имуществени вреди
от 20.12.2017 г. до окончателното плащане:
За
разлика от КЗ (отм.); новият КЗ /в сила от 01.01.2016 г. / в чл. 429, ал. 3, изр.
2 изрично лимитира включените в застрахователното обезщетение, а оттам и в
застрахователната сума, лихви за забава като ги ограничава до тези, които текат
от момента на по-ранната от следните дати: датата на уведомяване на
застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования на
осн. чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ или от датата на уведомяване на застрахователя за
настъпване на застрахователното събитие от увреденото лице или от датата на
предявяване на претенцията на увредения пред застрахователя за заплащане на
застрахователно обезщетение, но не и от датата на настъпване на
застрахователното събитие. По отношение на задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ е предвидено, че застрахователят покрива отговорността на застрахования за
лихвите по чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, т. е. при ограниченията на чл. 429, ал. 3 КЗ - само в рамките на застрахователната сума и за периода с начало от
уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие, респ.
предявяване на претенция от увреденото лице. В чл. 494, т. 10 КЗ изрично се
изключват от застрахователното покритие всички разноски и лихви извън тези по
чл. 429, ал. 2 и ал. 5 КЗ при спазване на условията по чл. 429, ал. 3 КЗ, т. е.
не се покриват лихви за периода от датата на деликта до датата на уведомяване
на застрахователя.
Разликата
в периодите по отношение на дължимото спрямо увреденото лице обезщетение за
забава от делинквента на осн. чл. 86 вр. чл. 84, ал. 3 ЗЗД и от застрахователя
по застрахователния договор се извежда не само с оглед изричното правило на чл.
429, ал. 3, изр. 2 КЗ, но и предвид въведената с новия КЗ абсолютна процесуална
предпоставка за предявяване на прекия иск на увреденото лице спрямо
застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска застраховка“ на
автомобилистите на осн. чл. 498, ал. 3, вр. чл. 432, ал. 1 КЗ - отправянето на
писмена застрахователна претенция спрямо застрахователя по реда на чл. 380 КЗ
/в този смисъл Решение № 128 от 04.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 2466/2018 г., I
т. о., ТК/.
В конкретния случай застрахователят
е уведомен за претенцията на увреденото лице на 20.09.2017 г., видно от представените
пред първоинстанциония съд писмени документи. Не се установява застрахователят
да е бил уведомен от застрахования по застраховка „Гражданска отговорност“
водач на по-ранна дата. Следователно застрахователят, като част от покритието
по застраховката, дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва от
датата, на която е предявена извънсъдебно претенцията на ищците пред
застрахователя – 20.09.2017 г., за който период това искане е основателно и е следвало
да бъде уважено от първия съд. Ето защо законна лихва следва да се присъди от
посочената дата.
По разноските:
Като взе предвид изхода от спора, настоящият състав
на съда намира, че решението на СРС следва да бъде ревизирано и в частта за
разноските. Ищците са освободени от заплащането на такси и разноски в
производството с определение на СРС от 13.07.2018 г. В резултат на извършените
преизчисления се установи, че в полза на процесуалния представител на ищците в
качествоти на въззивници на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА, следва
да бъде присъдена сума в размер на още 274 лв. Следващите се на ответника
разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за производството пред СРС възлизат на 171
лв., с оглед което решението следва да бъде отменено за разликата над посочения
размер до присъдената сума в размер на 223,25 лв.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество
следва да бъде осъдено да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от още
144,38 лв., представляваща остатък от дължимата държавна такса за
производството според уважената част от исковете и възнаграждението на вещото
лице по СМЕ, заплатено от бюджета на съда, съразмерно на уважената част от
исковете.
Доколкото въззивната жалба на ищците е частично
основателна, то право на разноски за настоящото производство принципно имат и
двете страни. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на
процесуалния представител на въззивника следва да бъде присъдена сумата от общо
350,40 лв. с ДДС, изчислена върху размера на претенциите, пренесени за
разглеждане пред въззивния съд /отхвърлени с първоинстанционното решение/ и частта
от същите, приети за основателни с въззивното решение. На въззиваемото
дружество не следва да се присъждат разноски за процесуално представителство и
защита, предвид че такива действия не са осъществени в отговор на подадената от
ищците въззивна жалба. На основание чл.
78, ал. 6 ГПК в тежест на ответното дружество следва да се възложи и сумата от 55
лв. – дължимата за разглеждане на въззивната жалба държавна такса, изчислена
съобразно уважената от настоящата инстанция част от исковете.
По насрещната въззивна жалба, с оглед
неосователността на същата, право на разноски имат само въззиваемите ищци.
Последните са представлявани при условията на чл. 38 ЗА от адв. П.К., с оглед
което възнаграждението за осъщественото процесуално представителство следва да
бъде присъдено на нея. Като взе предвид размерите на пренесените за разглеждане
с насрещната въззивна жалба част от претенциите /разликата в размер на 1500 лв.
по иска на Г.Р.Б. и разликата в размер на 1750 лв. по иска на З.А.Т./ съдът
определя адвокатско възнаграждение в размер на общо 825 лв. с ДДС /402 лв. с
ДДС + 423 лв. с ДДС/.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
решение № 133183 от 05.06.2019 г., постановено по гр.д. № 42797/2018 г. по
описа на СРС, 79 състав, в частта, с която:
-
е отхвърлен предявеният от Г.Р.Б. срещу „Д.З.“ АД иск с правно основание чл. 432,
ал. 1 КЗ, за сумата над присъдения с решението размер от 4500 лв. до сумата от 6000
лв. /за разликата от 1500 лв./, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди – болки и страдания от травматично увреждане на здравето и
преживян стрес, вследствие на ПТП от 03.09.2017 г., съставляващо покрит
застрахователен риск съгласно договор за застраховка „Гражданска отговорност“,
страна по който е ответникът, ведно със законната лихва от 20.12.2017 г. до
окончателното плащане;
-
е отхвърлен предявеният от З.А.Т. срещу „Д.З.“ АД иск с правно основание чл.
432, ал. 1 КЗ, за сумата над присъдения с решението размер от 3750 лв. до
сумата от 5000 лв. /за разликата от 1250 лв./, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от травматично увреждане на
здравето и преживян стрес, вследствие на ПТП от 03.09.2017 г., съставляващо
покрит застрахователен риск съгласно договор за застраховка „Гражданска
отговорност“, страна по който е ответникът, ведно със законната лихва от
20.12.2017 г. до окончателното плащане,
-
както и в частта за разноските, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Г.Р.Б. и
З.А.Т. са осъдени да заплатят на „Д.З.“ АД сумата над 171 лв. до присъдения с
решението размер от 223,25 лв., като вместо това постановява:
ОСЪЖДА
на основание чл. 432, ал. 1 КЗ „Д.З.“ АД, ЕИК*********, да заплати на Г.Р.Б.,
ЕГН **********, сумата над присъдения с първоинстанционното решение размер от 4500
лв. до сумата от 6000 лв. / сумата от още 1500
лв./, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени
неимуществени вреди – болки и страдания от травматично увреждане на здравето и
преживян стрес, вследствие на ПТП от 03.09.2017 г., съставляващо покрит
застрахователен риск съгласно договор за застраховка „Гражданска отговорност“,
страна по който е ответникът, ведно със законната лихва от 20.09.2017 г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА
на основание чл. 432, ал. 1 КЗ „Д.З.“ АД, ЕИК*********, да заплати на З.А.Т., ЕГН
**********, сумата над присъдения с първоинстанционното решение размер от 3750
лв. до сумата от 5000 лв. / сумата от още 1250
лв./, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени
неимуществени вреди – болки и страдания от травматично увреждане на здравето и
преживян стрес, вследствие на ПТП от 03.09.2017 г., съставляващо покрит
застрахователен риск съгласно договор за застраховка „Гражданска отговорност“,
страна по който е ответникът, ведно със законната лихва от 20.09.2017 г. до
окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА
№ 133183 от 05.06.2019 г., постановено по гр.д. № 42797/2018 г. по описа на
СРС, 79 състав, в частта, с която:
- е уважен предявеният от Г.Р.Б.
срещу „Д.З.“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за сумата над 3000
лв. до присъдения с решението размер от 4500 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от травматично увреждане на
здравето и преживян стрес, вследствие на ПТП от 03.09.2017 г., съставляващо покрит
застрахователен риск съгласно договор за застраховка „Гражданска отговорност“,
страна по който е ответникът, както и в частта, с която този иск е отхвърлен за
сумата над 6000 лв. до предявения размер от 10 000 лв., като частичен иск от
вземане с общ размер 20 000 лв.;
- е уважен предявеният от З.А.Т.
срещу „Д.З.“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за сумата над 2000
лв. до присъдения с решението размер от 3750 лв., представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от травматично увреждане на
здравето и преживян стрес, вследствие на ПТП от 03.09.2017 г., съставляващо
покрит застрахователен риск съгласно договор за застраховка „Гражданска
отговорност“, страна по който е ответникът, както и в частта, с която този иск
е отхвърлен за сумата над 5000 лв. до предявения размер от 10 000 лв., като
частичен иск от вземане с общ размер 20 000 лв.;
- както и в частта за разноските, в
която решението е изменено с определение № 200308/23.08.2019 г., с която „Д.З.“
АД е осъдено да заплати на адвокат П.К. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.,
сумата от общо 821,70 лв. за осъществено процесуално представителство в
производството пред СРС, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Д.З.“ АД е осъдено да
заплати в полза на Софийски районен съд сумата от 433,12 лв., а Г.Р.Б. и З.А.Т.
са осъдени да заплатят на „Д.З.“ АД, сумата до 171 лв., представляваща разноски
за производството пред СРС.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Д.З.“ АД, ЕИК*********, да
заплати на адвокат П.К., САК, сумата от 350,40
лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществена
безплатна адвокатска защита на въззивниците Г.Р.Б. и З.А.Т..
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Д.З.“ АД, ЕИК*********,
да заплати на адвокат П.К., САК, сумата от лв. 825 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
осъществена безплатна адвокатска защита на въззиваемите Г.Р.Б. и З.А.Т..
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Д.З.“ АД,
ЕИК*********, да заплати в полза на Софийски районен съд сумата от още 144,38 лв., представляваща остатък от
дължимите държавна такса и разноски, заплатени от бюджета на съда, а в полза на
Софийски градски съд – сумата от 55 лв.,
представляваща дължимата за производството държавна такса за въззивната жалба,
съразмерно на частта от исковете, приети за основателни с въззивното решение.
Решението
в частта, с която е уважен предявеният от Г.Р.Б. иск с правно основание чл.
432, ал. 1 КЗ за сумата до 3000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
от ищцата неимуществени вреди в резултат от процесното ПТП, както и с която е уважен
предявеният от З.А.Т. иск с правно
основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата до 2000 лв., представляваща обезщетение
за претърпени от ищцата неимуществени вреди в резултат от процесното ПТП, е влязло
в сила поради необжалването му.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.