Р Е Ш
Е Н И Е
гр.
София, 10.03.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание
на трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета
Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 225 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 31.08.2020
г., постановено по гр. дело № 81483/ 2018 г. на Софийски районен съд, І ГО, 162
състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от „Б.“ ЕООД- гр. Г. /ЕИК*********/
срещу Н.С.НА Р.Б., представлявано от Председателя на НС, с адрес в гр. София,
осъдителни искове с правно основание чл.4, § 3 ДЕС и чл.86 ЗЗД за сумата 4 263.29 лв., представляваща обезщетение
за претърпени имуществени вреди през периода 1.01.2014 г.- 10.08.2014 г. от
нарушение на правото на ЕС при приемане на чл.35а ЗЕВИ, и за сумата 1 979.91 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода 13.02.2014 г.- 27.12. 2018 г.
Със същото решение РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от министъра на
финансите, с адрес в гр. София, е осъдена
да заплати на „Б.“ ЕООД- гр. Г. /ЕИК*********/ на основание чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД вр. чл.7 КРБ сумата 4 263.29 лв., представляваща обезщетение
за претърпени имуществени вреди през периода 1.01.2014 г.- 10.08.2014 г. от
противоправно поведение на Народното събрание, изразяващо се в приемането на
противоконституционни законови разпоредби, ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба- 28.12.2018 г., до окончателното й изплащане, и сумата
1 298.16 лв., представляваща обезщетение
за забава върху главницата за периода 28.12.2015 г.- 27.12.2018 г., както и на
основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 2 102.05 лв.- разноски
в производството, като искът с правно основание чл.86 ЗЗД е отхвърлен за
разликата над уважения размер от 1 298.16 лв. до пълния предявен размер от
1 979.91 лв. и за периода 13.02.2014 г.- 27.12.2015 г. Предявените при
условията на евентуалност от „Б.“ ЕООД /ЕИК*********/ срещу РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,
представлявана от министъра на финансите, осъдителни искове с правно основание
чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за сумата 4 263.29 лв., платена
за периода 01.01.2014 г.- 10.08.2014 г. при липса
на основание за това, с която ответникът се е обогатил, ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й
изплащане, и за сумата 1 979.91 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода 13.02.2014 г.- 27.12.2018 г.,
са оставени без разглеждане. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Б.“ ЕООД е
осъден да заплати на ответника Н.С.НА Р.Б., представлявано от Председателя на
НС, сумата 100 лв.- разноски по делото, и на
ответника Република България, представлявана от министъра на финансите, сумата 10.92 лв.- разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ /ответник по делото/, представлявана от Министъра на финансите, в
която са изложени оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение в частта му, в която е уважен предявеният от „Б.“ ЕООД
иск по чл.49 ЗЗД, и в частта относно присъдените на ищеца разноски, с искане да
бъде постановено обезсилването, евентуално отмяната му, и да бъде постановено
решение за отхвърляне на иска, с присъждане на разноски по делото. Поддържа се
в жалбата, че решението е недопустимо, тъй като възстановяването на държавните
такси, които били публични вземания, следвало да бъде поискано от ищеца по
административен ред. Тъй като разгледаният от СРС правен спор касаел
правоотношения, които не били равнопоставени, т.е. не били гражданско-правни,
постановеното по него решение- предмет на подадената по делото въззивна жалба,
било недопустимо. Наред с това законодателната дейност на Народното събрание не
попадала в обхвата на "незаконните актове или действия" по смисъла на
чл.7 КРБ, за които Държавата може да отговаря имуществено- арг. чл.149, ал.1,
т.2 КРБ. ЗОДОВ също изключвал възможността да бъде ангажирана отговорността на
Държавата за законодателната дейност на Народното събрание /НС/. Такава правна
възможност не била предвидена и в друг нормативен акт. В този смисъл Държавата
не носела имуществена отговорност за приемането на противо-конституционни
закони. Предвид специфичния характер на законодателната дейност и с оглед
принципа на правната сигурност, законодателят предвидил специален ред за
осъществяване контрол на законите и уреждането на правните последици от
противоконституционните закони, което ги изключвало от приложното поле на чл.7
КРБ. Недопустимо било гражданските съдилища да извършват преценка за
целесъобразност на законодателната дейност, респ. да определят кои и какви
обществени отношения подлежат на нормативна уредба и съответно да санкционират
Държавата за неосъществяване или упражняване на законодателна власт чрез
прилагане по аналогия на институти, свързани с частноправни граждански
отношения, защото подобна преценка излизала извън тяхната компетентност.
Неприемането на закон от НС, респ. неупражняването на законодателна власт, също не можело да се приравни на
"незаконни актове или действия" по смисъла на чл.7 от Конституцията на Р България, което
да е основание за ангажиране имуществената отговорност на Държавата. Съгласно
разпоредбата на чл.151, ал.2, изр.3 КРБ актът, обявен за противо-конституционен,
не се прилага от деня на влизането в сила на решението на Конституционния съд,
т.е. решението по чл.149, ал.1, т.2 КРБ има действие само занапред. Неправилно
СРС приел, че Държавата следва да носи отговорност за действията на Народното
събрание, тъй като отговорността на държавните учреждения била идентична с тази
на Държавата в материално- правен аспект. Народното събрание
било самостоятелен,
Реш. по гр.д.№ 225/ 2021 г. на СГС, ГК, ІV-
Е с-в
правосубектен
държавен орган, който съгласно чл.62 КРБ има самостоятелен бюджет и може да
бъде носител на права и задължения. За незаконни актове и действия на длъжностните
лица /физически лица/ отговаря държавният орган- юридическо лице, с който
съответните длъжностни лица се намират в трудови или служебни право- отношения.
Поддържат се от въззивника и доводи за неправилност на обжалваното решение, тъй
като СРС приел от една страна, че след обявяването им за противоконституционни
процесните норми от ЗЕВИ не следва да бъдат прилагани от гражданските съдилища
по отношение на правоотношения, развили се през периода до влизане в сила на
решението на Конституционния съд, а от друга- че гражданските съдилища са
длъжни да упражняват косвен контрол за конституционосъобразност на законите в
държавата. Обявяването на един закон за противоконституционен не отменя неговия
правен ефект с обратна сила, а само отнема действието му за в бъдеще. Решенията
на Конституционния съд нямат обратно действие дори по изключение, а
възникналите правни последици при приложението на такъв закон запазват
действието си. Решението на Конституционния съд, с което се обявява
противоконституционността на закон няма нито отменително, нито
правовъзстановително действие. До обявяването му за противоречащ на
Конституцията законът регулира обществените отношения, има правен ефект и се
прилага валидно, т.е. урежда правоотношения. Обявените за противоконституционни
норми, уреждащи задължение за удържане на спорните такси, имат обвързващо
валидно правно действие до обявяването им за противоконституционни по надлежния
ред, т.е. до датата на влизане в сила на Решение № 13 от 31.07.2014 г. на
Конституционния съд. Неправилно било прието от СРС, че върховенството на
Конституцията и прякото приложение на нормите й не просто позволяват, а
задължават гражданските съдилища да извършат косвен контрол за
конституционосъобразност на законите. Дори да се приеме, че § 3, ал.1 КРБ
предвижда възможността инцидентен косвен контрол за конституционосъобразност да
бъде извършван от гражданските съдилища, то тази възможност се отнася
единствено по отношение на закони, приети преди приемане на Конституцията от
13.07.1991 г. Освен това, независимо от установения въз основа на събраните по
делото доказателства факт на удържане на съответните суми от страна на „ЧЕЗ
Електро България“ АД от ищцовото дружество, нямало доказателства тези суми да
са били преведени по сметка на КЕВР /преди ДКЕВР/ и съответно внесени в
държавния бюджет. Не били установени елементите от фактическия състав на чл.49 ЗЗД. СРС не е изследвал кое е противо-правното действие, кой е неговият
извършител, наличието на вина и причинно- следствена връзка между деянието и
настъпилите вреди. Поради изложеното въззивникът моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната част, а искът по чл.49 ЗЗД да бъде отхвърлен, като му
бъдат присъдени разноски по делото.
Въззиваемата
страна „Б.“ ЕООД- гр. Г. /ищец по делото/, оспорва жалбата и моли постановеното
от СРС решение като правилно да бъде потвърдено в обжалваната част, като
претендира разноски за въззивното производство.
Въззиваемата
страна Н.С.НА Р.Б. /ответник по делото/ не изразява становище по повод
подадената по делото въззивна жалба.
Предявени са искове с
правно основание чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК
и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.
Неоснователен е доводът на
въззивника за недопустимост на
обжалваното решение в осъдителната му част.
Според
установената по сходни казуси /независимо, че е относима към претенции за неоснователно обогатяване, а не
за непозволено увреждане/ практика на ВКС, с обявяването на
противоконституционността на чл.35а и сл. ЗЕВИ
отпада характера на държавно
вземане на платените от ищците такси, поради което претенциите за връщането им
от Държавата обуславя подсъдност на спора на гражданските съдилища /в този
смисъл: Определение № 634/ 12.12.2017 г.
по ч.т.д.№ 2496/ 2017 г. на ВКС, І ТО; Определение № 796/ 20.12.2017 г. по
ч.т.д.№ 2206/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО; Определение № 86/ 31.01.2018 г. по ч.т.д.№
3001/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО; Определение № 157/ 2.03.2018 г. по ч.т.д.№ 432/
2018 г. на ВКС, ІІ ТО и др./. Доводите във връзка с тълкуването на чл.151, ал.2
КРБ и чл.22, ал.4 ЗКС касаят основателността, а не допустимостта на иска.
Процесуалната
легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск,
поради което за наличието й съдът следи служебно. Тя се обуславя от заявената
от ищеца принадлежност на спорното материално право, т.е. от правното му
твърдение за това обстоятелство, изложено в исковата молба, стига приложимият
за правоотношението материален закон да не сочи друг ответник по заявените в
обстоятелствената част твърдения. Когато ищецът изтъква обстоятелства, според
които претендираните за обезщетяване имуществени вреди са причинени от дейност,
изразяваща се в осъществяване на законодателната власт в България- в частност
приемането на противоконституционна норма, респ. бездействие при изпълнение на
задължението за уреждане на правните последици от нея, съгласно чл.22, ал.4 от
Закона за Конституционния съд /ЗКС/, в процеса на упражняване на която
Държавата се явява възложител /на работата на народните представители,
формиращи държавния орган Народно събрание/ и липсват основания за приложение
на специалния закон- ЗОДОВ, за ангажиране на нейната отговорност, исковата
Реш. по гр.д.№ 225/ 2021 г. на СГС, ГК, ІV-
Е с-в
претенция е подчинена на общия материален
закон- чл.49 ЗЗД и надлежен ответник по нея е Държавата. Един от
основополагащите принципи за функционирането на Държавата, намерил израз в чл.7
КРБ, е този за отговорността на Държавата за вреди, причинени от незаконни
актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. В обхвата на отговорността
на Държавата по чл.7 КРБ се включват всички актове и действия на държавните
органи и длъжностни лица, включително и приетите от единствения орган,
упражняващ законодателната власт- Народното събрание. Посочената норма урежда
пряка отговорност на Държавата, тъй като в най- широкия конституционен смисъл
може да се приеме, че Държавата е възложила на съответните длъжностни лица да
упражняват държавни функции, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от
съответните държавни учреждения, с които посочените длъжности лица се намират в
конкретни правоотношения. Държавата е специфична форма на политическа
организация на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя
съществува и функционира чрез системата от държавни органи. Държавата и нейните
органи не са различни правни субекти в отношение на разделност, а са
органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не
може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от
Държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да
съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява
правомощията си отделно от Държавата. С оглед на това действията на държавния
орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от
действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети
лица, то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган
не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която
да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди.
Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен
против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо, и чрез иск,
предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният
има качеството на процесуален субституент. В този смисъл Държавата може да
участва в делото като ответник по предявения иск за вреди, представлявана от
Министъра на финансите, в качеството му на неин законен представител.
Следователно релевираната претенция се явява допустима и подлежи на разглеждане
по същество /в този смисъл: Решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/
2019 г. на ВКС, ІV ГО, ГК, и Решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр.д.№ 2377/ 2019
г. на ВКС, ГК, IV ГО/. Значението и правното действие във времето на обявения
за противоконституционен закон имат отношение към съществото на спора, а не към
допустимостта на предявения иск.
По съществото на
спора:
Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение за правилно в
обжалваната част, като споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявените от „Б.“ ЕООД искове
по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД вр. чл.7 КРБ и чл.86, ал.1 ЗЗД като основателни и
доказани /акцесорният иск- до посочения по- горе размер/- чл.272 ГПК.
Отговорността
по чл.49 ЗЗД е особен вид безвиновна обективна отговорност за чужди
противоправни и виновни действия, която има гаранционно- обезпечителен
характер. За да бъде ангажирана отговорността на ответника по посочената
разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които би възникнала
деликтна отговорност за определено лице, както и допълнителният факт на
възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или
по повод тази работа /ПППВС № 7 от 29.XII.1958 г., ППВС № 17 от 18.XI.1963 г.,
ППВС № 4 от 30.X.1975 г. и ППВС № 9 от 28.XII.1966 г./.
Непозволеното
увреждане- чл.45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща
от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост
на другите физически или юридически
лица. Непозволеното увреждане
е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или
бездействие/, 2/ вреда, 3/ противоправност на деянието, 4/ вина и 5/ причинна
връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди.
Вината се предполага до доказване на противното- съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД.
Установява
се въз основа на представените в първоинстанционното производство писмени
доказателства, че ищецът „Б.“ ЕООД- гр. Г. е собственик на фотоволтаична система
и притежава Разрешение за ползване № СТ-05-395/ 19.04.2012 г. на ДНСК за
ползването на строеж: „фотоволтаична система“ и „присъединяване към електро-разпределителната
мрежа“, с местонахождение: поземлен имот- махала „П.“- строителен полигон в
землището на гр. Г., област София, както и че е сключил с „ЧЕЗ Електро България“
АД /в качеството на купувач/ Договор № 204/ 9.05.2012 г. за изкупуване на
електрическа енергия по преференциални цени.
Считано
от 1.01.2014 г. с § 6, т.2 и 3 от Закона за държавния бюджет на Република
България за 2014 г. е въведена такса за производство на електрическа енергия от
вятърна и слънчева енергия в размер на 20 % от цената на произведената енергия
/чл.35а ЗЕВИ/, като видно от приетото като неоспорено от страните заключение по
изслушаната в първо-инстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза,
през процесния период от 01.01.2014 г. до 10.08.2014 г. от ищеца „Б.“ ЕООД са
удържани 20 % такси по чл.35а ЗЕВИ върху приходите- в размер на 4 263.29
лева, за които „ЧЕЗ Електро България“ АД е издало удостоверения за удържани
такси и ги превело в държавния бюджет. Тези обстоятелства се установяват и от
представените по делото 8 бр. фактури, писмо изх.№ СЕ-ДОС- 2672/ 15.10.2019 г.
и удостоверения за удържана такса по чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, издадени от „ЧЕЗ
Електро България“ АД, както и от извлечение от справка № 1 „Такса за
производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия”, издадена
от КЕВР, приложена към писмо изх.№ Е-12-00-372/ 16.10.2019 г., според които за
периода от 1.01.2014 г. до 10.08.2014 г. от „Б.“ ЕООД са удържани такси по
чл.35а ЗЕВИ в размер на 4 263.29 лева общо, внесени в държавния бюджет
съгласно разпоредбите на чл.35б, ал.1- 4 ЗЕВИ.
Реш. по гр.д.№ 225/ 2021 г. на СГС, ГК, ІV-
Е с-в
С
Решение № 13 от 31.07.2014 г. по конституционно дело № 1/ 2014 г. на
Конституционния съд, влязло в сила на 10.08.2014 г. /обн. ДВ- бр.65 от
6.08.2014 г./ са обявени за противоконституционни т.2 и т.3 от § 6 от ЗР на
Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. /ДВ- бр.109 от 2013
г./, с които са създадени чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл.35б, ал.1, 2, 3 и 4, чл.35в,
ал.1, 2 и 3 и чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми
източници /ЗЕВИ, обн. ДВ- бр.35 от 2011 г., посл. изм. и доп., бр.9 от 2013
г./.
Не
се твърди, нито са ангажирани доказателства да има приет закон, който да урежда последиците във връзка с
обявяване на разпоредбата на чл.35а ЗЕВИ за противоконституционна, в т.ч.
такива за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен
акт по друг начин.
Според
приетото в Решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/ 2019 г. на ВКС,
ГК, ІV ГО, и Решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. дело № 2377/ 2019 г. на ВКС,
ГК, IV ГО /постановени по реда на чл.290 ГПК/, съгласно § 3, ал.1 от ПЗР на Конституцията на Република България, съдът е оправомощен да установява
противоречието на заварените закони с Конституцията от 1991 г., като приложи
пряко съответната конституционна разпоредба. С такова правомощие съдът не
разполага по отношение на законите, приети при действието на Конституцията,
т.е. след 13.07.1991 г. Уреденото в чл.5, ал.2 от Конституцията непосредствено
действие оправомощава съда да прилага разпоредбите й, без да е необходимо това
да бъде опосредствано от закон, който да урежда по- детайлно съответните
правоотношения или установява ред за упражняване на признатите от Конституцията
права. Съответствието на приетите при действието на Конституцията от 1991 г.
закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието на
Конституцията от 1991 г. закон й противоречи, компетентен да установи и обяви
това е Конституционният съд- съгласно чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията. Съдът
не може да откаже да приложи закона по причина, че той противоречи на
Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, т.е.
при възможни различни тълкувания съдът избира това, което съответства в най-
голяма степен на Конституцията. Когато Конституционният съд е приел по искане
за установяване на противоконституционност на закон, че той противоречи на
Конституцията, приетото от Конституционния съд тълкуване на закона е
задължително за всички, в т.ч. за съда. По силата на задължението си да знае
закона съдът е длъжен да знае и решенията на Конституционния съд, с които той
се произнася по искания за установяване на противо-конституционност на
законите. Това е смисълът тези решения да се обнародват в Държавен вестник и да
влизат в сила три дни след обнародването им- съгласно чл.152, ал.2 от Конституцията. Влезлите в сила решения на Конституционния съд се ползват със
сила на пресъдено нещо по отношение на всички и съдът е длъжен служебно да я
зачита така, както е длъжен да зачита служебно и силата на пресъдено нещо на
съдебните решения според обхвата й- в отношенията между страните или по
отношение на всички, съгласно чл.299 ГПК. Както съдът не може да приложи закона
извън присъщото му действие във времето, така той не може да не зачете и
действието на решение на Конституционния съд, с което е обявена
противоконституционността на закон. Съдът е длъжен да приложи закона за
отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже
приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са
възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие.
Отговорност
на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на
Конституцията, защото основно задължение на народните представители е да я
спазват под клетва, която те полагат съгласно чл.76, ал.2 от Конституцията при
конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен
закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от
мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно,
защото съгласно чл.4, ал.1 от Конституцията, Република България е правова държава, която се управлява на
първо място според Конституцията и на следващо място според законите на
страната. Приемането на противо-конституционен закон е деликт, защото
приемането му е противоправно деяние /във висша степен/ и приложението на
противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти-
както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в
равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с
Конституцията. Държавата не би успяла да поддържа качеството си
"правова", ако не съществува ред за хармонизиране на законите с
Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в
съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша
степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията, и прекратяването на
действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за
възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на
правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението
на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон
е запазено в някаква част, за Държавата възниква задължението да възстанови
правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на
Конституцията. Разпоредбата на чл.22, ал.4 от Закона за Конституционния съд е
съгласувана с установеното в чл.152, ал.2 от Конституцията действие занапред на
решенията на съда. Той установява не възможността Народното събрание да уреди
възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, а го задължава да направи това, за да възстанови
по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание
да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е
толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на
противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а
с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови,
Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За
Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение /да
възстанови нарушения
Реш. по гр.д.№ 225/ 2021 г. на СГС, ГК, ІV-
Е с-в
конституционен ред/ и когато то отмени
занапред приет от него закон, защото е противоконституционен.
Правните
последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните
административни актове и други публично- правни актове, издадени въз основа на
противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие;
извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в
изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на
противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени
при неговото действие, не може да продължат да съществуват в
своето непримиримо противоречие
с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин,
правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Докато
Народното събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния
закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да
компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава
накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители
имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги
задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на
обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно
конституционният ред. Продължаващите да съществуват правни последици от
запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се
поддават на правна уредба /най- малкото може да бъде създаден облекчен ред за
определяне на вида и размера, както и за получаването на надлежно обезщетение/,
но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени
въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно.
Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато
поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни
представители ангажират отговорността на Държавата да обезщети на общо
основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на
Конституцията. Доколкото пожертваното при запазеното действие на
противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание,
увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е
получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за
увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу
Държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането.
Съгласно
задължителното тълкуване на конституционните разпоредби, извършено по реда на
чл.149, ал.1, т.1 КРБ с Решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст. дело № 5/ 2019
г. на Конституционния съд на Република България, обявените за
противоконституционни ненормативни актове- закони във формален смисъл, решения
на Народното събрание и укази на президента, са невалидни от приемането или
издаването им. По отношение на заварените от решението на Конституционния съд
неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни
производства, противо-конституционният закон не се прилага. Народното събрание
урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен
закон.
Точното
изясняване на така даденото задължително тълкуване е невъзможно, без съобразяването
на решаващите мотиви на Конституционния съд, а именно: По принцип решението на
Конституционния съд, обявяващо за противоконституционен закон, действа занапред
/ex nunc/, а правният ефект на решението е в неприлагане на закона от деня на
влизане в сила на решението на Конституционния съд, от който момент той
престава да действа и да регулира обществените отношения, предмет на неговата
уредба- чл.151, ал.2, изр.3 КРБ. Докато Конституционният съд не обяви един
закон за противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с
Конституцията и валидно регулира обществените отношения, за чието уреждане е
създаден. Възникналите от прилагането на закона правни последици в рамките на
правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на Конституционния
съд по принцип се запазват, но Народното събрание е конституционно /а и
законово- чл.22, ал.4 ЗКС/ задължено да уреди тези възникнали последици по
начин, който да обоснове пълно отстраняване на допуснатото конституционно
нарушение, само по който начин може да се гарантира правната справедливост по
отношение на тази категория правоотношения. Това задължение на Народното
събрание се свързва и с чл.7 КРБ, предвиждащ и отговорността на органа, издал
противоконституционния акт. До произнасянето на Народното събрание, при наличие
на правен спор, съдилищата го решават, като прилагат пряко Конституцията и
принципите на правото.
При
тези съображения по преценка на настоящия въззивен съд предпоставките за
ангажиране гаранционно- обезпечителната отговорност на Държавата на основание
чл.49 ЗЗД в случая са налице. Налице е възлагане от Държавата в горепосочения
широк смисъл, противоправно поведение на длъжностните лица, формиращи
колективния държавен орган Народно събрание, изразяващо се както в приемане на противо-конституционна
норма, така и в бездействие- неуреждане на възникналите в резултат прилагането
на противоконституционната разпоредба правни последици по реда на чл.22, ал.3
ЗКС и в двумесечния срок, предвиден в ПОДНС, като в резултат на това ищецът е претърпял
имуществени вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цената на произведена
от него електрическа енергия в размер на процесната сума. Презумпцията по
чл.45, ал.2 ЗЗД не е оборена.
Запазването
на действието на противоконституционния закон за "заварените"
приключили отношения от влизането в сила на закона до влизането в сила на
решението на Конституционния съд, с което е установена
противоконституционността /каквото е и процесното/, не санира противо-правността
на приемането на закона.Напротив- решението на Конституционния съд, с което е
установена противоконституционността на закон установява със задължителна по
отношение на всички сила на пресъдено нещо /която съдът е длъжен да зачете/, че
законът е противоконституционен. Освен, че приемането му от Народното събрание
е
Реш. по гр.д.№ 225/ 2021 г. на СГС, ГК, ІV-
Е с-в
във висша степен противоправно, налице е и
противоправно бездействие на същия орган.
С
удържането на процесната сума в размер на дължимата по приложимия закон такса
/който закон е задължителен за всички държавни органи, организации и граждани,
съгласно чл.86, ал.2 КРБ/, имуществото на ищеца е намаляло в причинна връзка с
поведението на народните представители- като длъжностни лица от състава на
Народното събрание, което съответно ангажира отговорността на Държавата като
правен субект.
В
този смисъл предявеният иск по чл.49 ЗЗД правилно е уважен за претендираната
сума от 4 263.29 лева, а поради съвпадане изводите на двете съдебни
инстанции по съществото на този правен спор решението на СРС в обжалваната част
следва да бъде потвърдено.
Не се променят
горните изводи и при разглеждане по същество на своевременно заявеното от въззивника-
ответник в първоинстанционното производство възражение за погасителна давност /чл.120 /, поддържано и във въззивната му жалба, което е неоснователно.
Относно вземането за
непозволено увреждане е приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 .
Началният момент на тази давност е установен в разпоредбата на чл.114, ал.3 ЗЗД, като в случая увреждането е настъпило от момента на
влизане в сила на цитираното по- горе Решение № 13 от 31.07.2014 г. по конт. дело
№ 1/2014 г. на Конституционния съд /обн. ДВ- бр.65 от 06.08.2014 г./, с което
са обявени за противоконституционни т.2 и 3 от § 6 от ЗР на
Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. /ДВ-
бр.109 от 2013 г./, с които са създадени чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл.356, ал.1, 2, 3 и 4, чл.35в, ал.1, 2 и 3 и чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми
източници /ДВ- бр.35 от 2011 г., посл. изм. и доп.- бр.9 от 2013
г./, а именно на 10.08.2014 г.,
съгласно чл.151, ал.2, изр.2 КРП. От този релевантен момент до датата на предявяване
на иска- 28.12.2018 г., приложимият давностен срок следователно не е изтекъл,
поради което и липсва такова основание за отхвърляне на иска по чл.49 вр. чл.45 ЗЗД.
Правилно е
обжалваното решение и в частта, в която е уважен частично предявеният от „Б.“ ЕООД акцесорен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Съгласно чл.84, ал.3 ЗЗД, при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без
покана, като лихви се дължат от увреждането, поради което и основателен се
явява и акцесорният иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащането на
мораторна лихва за периода 27.12.2015 г.- 27.12.2018 г. Тъй като увреждането е
настъпило на 10.08.2014 г.- според изложеното по- горе, вземането за лихви за
забава е валидно възникнало от тази дата, като поради погасяването му по
давност за периода до 27.12.2015 г. /3 години преди подаване на исковата
молба/, правилно е присъдено акцесорно вземане в размер на 1 298.16 лв.,
дължимо за останалата част от процесния период- от 27.12.2015 г. до 27.12.2018
г.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора и неоснователност на релевираните във въззивната жалба
доводи, първоинстанционното решение в осъдителната му част като правилно следва
да бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК право на разноски
за въззивното производство има въззиваемата страна- ищец по делото, но
доказателства за договаряне на претендираните от същата разноски за адвокатско
възнаграждение- в размер на 1 500 лв., по делото не са представени, поради
което и такива с настоящото решение не следва да й бъдат присъдени.
Водим от горното, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 31.08.2020 г., постановено по гр.
дело № 81483/ 2018 г. на Софийски районен съд, І ГО, 162 състав, в обжалваната част, в която по предявените от „Б.“ ЕООД- гр. Г.
/ЕИК*********/ евентуални искове с
правно основание чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД вр. чл.7 КРБ и чл.86, ал.1 ЗЗД РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ,
представлявана от министъра на финансите, с адрес в гр. София, е осъдена да
заплати на „Б.“ ЕООД- гр. Г. /ЕИК*********/ сумата 4 263.29 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди през периода 1.01.2014 г.-
10.08.2014 г. от противоправно поведение на Народното събрание, изразяващо се в
приемането на противо-конституционни законови разпоредби, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба- 28.12.2018 г., до окончателното
й изплащане, и сумата 1 298.16 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за периода 28.12.2015 г.- 27.12.2018 г.,
както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 2 102.05 лв.- разноски
по делото.
Решението по гр. дело
№ 81483/ 2018 г. на СРС, І ГО, 162 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.