Р Е Ш
Е Н И Е
№ 3487
гр. Пловдив, 18.10.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XXII граждански състав, в публично заседание на осемнадесети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Районен съдия: Кирил Петров
при участието на секретаря Лиляна Шаламанова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 5214 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба с вх. № 19452/29.03.20178 г. от „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, против Д.Б.Д., ЕГН **********.
Ищецът
твърди, че между ответника и „Сити кеш“ ООД бил сключен Договор за паричен заем № *** от 13.06.2016 г., по
силата на който на ответника бил отпуснат паричен заем в размер 1100 лв.
Параметрите и условията на договора били описани в стандартен европейски
формуляр. С подписване на договора ответникът приел общите условия на
заемателя. Бил подписан погасителен план, неразделна част от договора, с
посочен брой, размер и падеж на всяка вноска. Договорена била лихва в размер
112.98 лв., като главницата, ведно с лихвата били в общ размер 1212.98 лв.,
погасими на 12 равни двуседмични погасителни вноски в срок до 28.11.2016 г.
Поради допусната забава за плащане в срок на 3 двуседмични погасителни вноски,
била настъпила автоматична предсрочна изискуемост на 08.08.2016 г., поради
което и съгласно чл. 7, ал. 4 от договора се начислила неустойка предсрочна
изискуемост. Неустойката била в размер на 342.52 лв., представлявала 20 % от
1712.62 лв., която сума формирана от сбора на остатъците на главница, договорна
лихва и неустойка, дължими до края на срока на договора. Страните уговорили и
предоставянето на поне две от посочените в договора обезпечения /запис на
заповед, поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на
определени договора условия, залог върху движима вещ на стойност над два пъти
общата сума по договора за заем, първа по ред ипотека и банкова гаранция за
период до 6 месеца след изтичане срока на договора в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора/. Поради непредставянето на уговореното обезпечение
в тридневен срок от подписването на договора била начислена неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение в размер на
656.64 лв. разсрочена на 12 вноски съобразно погасителен план, всяка в размер
на 54.72 лв. На длъжника било начислено и обезщетение за забава. Лихвата се
изчислявала върху всяка просрочена погасителна вноска, съвкупност от главница и
договорна лихва.
Излага,
че с приложение № 1 от 31.05.2017 г. към договор за прехвърляне на вземания от
31.05.2017 г. кредиторът „Сити кеш“ ООД цедирал вземанията си срещу ответника
на ищеца, за което длъжникът бил уведомен с уведомление. При евентуалност се
моли длъжникът да се уведоми за цесията с връчването на приложенията към
исковата молба.
По
договора ответникът извършил частични плащания. Претендират се останалите
вземания: непогасена главница в размер на 1015.83 лв. за периода 11.07.2016 г.
-28.11.2016 г., договорна лихва в размер на 18.83 лв. за периода 11.07.2016 г.
– 08.08.2016 г., 600.72 лв. неустойка за непредставяне на обезпечение за
периода от 11.07.2016 г. /втора вноска, която е частично погасена/ до
28.11.2016 г., неустойката за предсрочна изискуемост в пълен размер от 342.52
лв., както и лихва за забава в размер на 236 лв. за периода от 09.08.2016 г. до
деня следващ датата на входиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда.
Ищецът
подал заявление по чл. 410 ГПК срещу ответника, по което било образувано ч. гр.
д. № ***г. на ПРС, но тъй като длъжникът подал възражение срещу издадената
заповед, се предявяват настоящите установителни искове за съществуване на
вземанията. Иска да се признае за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед от 06.02.2018 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № ***г. на ПРС,
ХXII гр. с-в. Претендират се законна лихва върху главницата
от 05.02.2018 г. до окончателното изплащане и разноски за заповедното и
исковото производство.
В
законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Д.Б.Д..
Оспорва исковете като неоснователни и недоказани. Възразява срещу дължимостта
им. Оспорва да се намира в облигационно отношение със „Сити Кеш“ ООД. Оспорва
да е получила посочената в исковата молба сума. Твърди, че договорът е нищожен
поради противоречие с добрите нрави и поради неспазване на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК. Насрещните престации по договора били нееквивалентни.
При явна нееквивалентност на възнаградителната лихва се нарушавал принципът на
добросъвестност. Размерът на възнаградителната лихва следвало да се съизмерява
със стойността на заема, срокът на договора и дали заемът е обезпечен.
Уговорената договорна лихва не отговаряла на заем с кратък срок за ползване /по-малко
от 5 месеца/. Размерът на формираната от ищеца печалба надвишавал 2 пъти
размера на предоставения заем. Рискът при небанковите финансови институции бил
по-нисък в сравнение с банковите институции. Заобикаляла се разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, тъй като в случая договорената между страните лихва в размер на
40.08 % годишно, към която следвало да се прибави и скритата лихва, визирана в
чл. 7, ал. 4 и чл. 8 от договора, бил повече от 10 пъти по-висок от размера на
законната лихва. Клаузата от договора за заем, че ГПР е в размер на 48.826 %,
била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като действителният
размер бил в различен от посочения. Не бил установен и механизъм как е изчислен
този процент и какви други разходи освен възнаградителната лихва са включени в
него. Нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на
възнаградителна лихва и ГПР, не можело да се заместят по право от повелителни
норми на закона, тъй като кредиторът не би сключил договора без определено
възнаграждение по него. На основание чл. 22 ЗПК договорът за потребителски
кредит се явявал изцяло недействителен. Нарушени били чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При евентуалност, ако не се приемело, че договорът е
изцяло нищожен, следвало да се прогласят за нищожни клаузите, които предвиждат
заплащането на посочените в чл. 7, ал. 4 и чл. 8 от договора неустойки.
Уговорките в договора в чл. 7, ал. 4 и чл. 8 били неравноправни по смисъла на
чл. 143, т. 5, т. 18 и т. 19 ЗЗП и чл. 26, ал. 1, т. 3 ЗЗД. Неравноправно бил определен размерът на
дължимата неустойка в чл. 7, ал. 4 и чл. 8 от договора. Уговореният размер на неустойките бил
прекомерен и противоречал на добрите нрави. Начинът на формиране на
неустойката, като процент от цялата непогасена предоставена в заем сума, а не
върху всяка неизплатена месечна вноска,
и надвишаването на неустойката на всяка отделна месечна вноска, водил до
това, че неустойката излизала извън обезщетителната, обезпечителната и санкционната
й функция. Неустоечната уговорка била нищожна и на основание чл. 33, ал. 1 и
ал. 2 ЗПК. Оспорва активната материалноправна легитимация на ищеца. Счита, че
договорът за цесия е нищожен поради липса на съгласие. Договорът за цесия бил
неконсолидиран до момента на съобщаване на длъжника за цесионния договор.
Договорът не бил обявен на длъжника за предсрочно изискуем. Към момента на
подаване на заявлението длъжникът не бил уведомен за настъпването на
предсрочната изискуемост на договора за заем, която не можела да настъпи
автоматично. Моли за отхвърляне на предявения иск като неоснователен и
недоказан.
Пловдивски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от правна и фактическа страна следното:
Правната квалификация на така предявените обективно кумулативно съединени искове е: - чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 99 ЗЗД, чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД и чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 92 ЗЗД.
Приложено е ч. гр. д. № ***г. по описа на ПРС, XXII гр. с-в, от което се установява, че по заявление на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, депозирано на 05.02.2018 г., е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника Д.Б.Д. за вземанията, предмет на настоящия иск. Срещу заповедта е подадено възражение по реда на чл. 414 ГПК, в резултат на което е изпратено съобщение до заявителя с указанията по чл. 415 ГПК. Искът е предявен в срока по чл. 415 от ГПК. Изложеното сочи, че за ищеца е налице правен интерес от предявения установителен иск по чл. 422 ГПК и същият е процесуално допустим.
Между „Сити Кеш“ ООД и Д.Б.Д. е подписан договор за потребителски паричен кредит № *** на 13.06.2016 г. „Сити Кеш“ ООД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. С посочения договор на ответника по производството е предоставен заем в размер на 1100 лева. Месечната погасителна вноска била 101.08 лв., годишният процент на разходите 48.826 %, а годишният лихвен процент 40.08 %. Към договора е представен погасителен план с посочени падежни дати на отделните вноски. Погасителните вноски били 12 на брой, а крайният срок на договора – 28.11.2016 г. По силата на сключения договор за заем на ответника е била предоставена посочената парична сума в размер на 1100 лв. Възраженията в отговора в тази насока са неоснователни. В т. 4 от договора за паричен заем е посочено, че заемателят Д.Б.Д. с полагането на подписа си по договора удостоверява, че надлежно е получил в брой заемната сума в размер на 1 100 лв. С полагането на подписа в графа заемател в договора за паричен заем се удостоверява получаването на заемната сума. Положеният подпис има характер на признание за неизгоден факт. Подписът не е оспорен в законоустановения срок. Ето защо същият е поставен от ответника и доказва сключването на договора между страните и получаването на сумата. В тази насока и изслушаната ССчЕ, в която е посочено, че сумата от 1100 лв. по договора е предоставена изцяло в брой на 13.06.2016 г. на заемателя.
Относно възраженията за недействителност на процесния договор поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, съдът намира следното:
Възраженията за недействителност на договора направени в отговора на исковата молба и поддържани в писмените бележки от ответника са неоснователни. Ответникът се позовава на разпоредбата на чл. 22 от сега действащия ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Договорът е сключен на 13.06.2016 г., поради което и съгласно § 5 от ЗПК приложим е сега действащият ЗПК в сила от 12.05.2010 г.
Договорът за потребителски паричен кредит № *** е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, съставен е в два екземпляра /чл. 11 от договора/. Липсват нарушения на формата, съгласно специалния ЗПК. Общите условия са неразделна част от договора и всяка страница е подписана от ответника, като поставените подписи не са оспорени. В договора и погасителния план се съдържат условия за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и общия размер на тези плащания и общата стойност на кредита. Към договора и общите условия е представен и погасителен план, подписан от ответника и представляващ неразделна част от договора за заем /л. 11гръб/. Предвидено е правото на заемателя във всеки един момент при поискване и безвъзмездно да поиска извлечение под формата на погасителен план, предвиждащ извършените и предстоящи плащания /чл. 5 от договора/, т. е. спазен и чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, който е фиксиран, начинът на усвояване, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, както и условията за прекратяване на договора /чл. 7, ал. 2 и раздел VII от Общите условия към договора подписани от Д.Б.Д./. Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е удостоверено в чл. 4, ал. 2 на договора, което обстоятелство е признато от ответника с поставянето на подпис на договора за паричен заем. Освен това непредоставена на предварителна информация по договора /преддоговорна информация/ е основание за налагане на санкции по съответните административно-наказателни разпоредби на ЗПК и ЗЗП, но не води до недействителност на сключения договор.
Конкретно ответникът твърди, че процесният договор за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Не са налице нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. По смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗПК лихвен процент по кредита е лихвеният процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. Фиксираният лихвен процент по кредита е определен от закона като лихвен процент, предвиден в клауза на договора за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на договора за кредит или уговарят няколко лихвени процента за отделни периоди от продължителността на договора за кредит, през които се прилага само определеният фиксиран лихвен процент – § 1, т. 5 от ДР на ЗПК. В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 40.08 %. При положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК /виж в този смисъл решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. Или доколкото по настоящия договор за кредит липсва формиране на лихвени процент на база на променлива компонента (референтен лихвен процент), то не просто не е необходимо, а е невъзможно кредиторът да посочи индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, респ. методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а ЗПК, тъй като по договора е приложим фиксиран, изначално определен, непроменлив лихвен процент. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Липсват нарушения и на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. ГПР е посочен ясно в сключения договор за заем и е в размер на 48.826 %. Годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /виж Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/.
ГПР представлява „печалбата“ на кредитора, под формата на „договорна лихва“ и „другите разходи“, пряко свързани с договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
По настоящия договор за паричен заем ГПР е фиксиран. Посочена е и общата сума за плащане по договора – 1212.98 лв. Механизмът за пресмятане на ГПР е по формула, съдържаща се в приложение № 1 към ЗПК, като няма законово изискване механизмът да бъде посочен и в договора за паричен заем. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, че при посочване на годишния процент на разходите (ГПР) следва да се посочат допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин, следва да се тълкува в смисъл посочване на онези допускания, които биха довели до промяна в ГПР, а не простото повтаряне на всички изброени в т. 3, б. б. „а“ – „м“ от приложение № 1 на ЗПК допускания. В конкретния случай договорът за кредит не съдържа възможности за промяна в ГПР като резултат от липса на конкретни уговорки или предвидени различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди от действие на договора, ГПР е изчислен на база първоначално уговорения размер на лихвата. Т. е. в договора не е уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не са предвидени и уговорени допълнителни допускания.
Относно легитимацията на кредитора:
Вземанията по процесния договор са цедирани от „Сити Кеш“ ООД на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с приложение № 1 от 31.05.2017 г. по договор за продажба и прехвърляне на вземания от 31.05.2017 г. Под № 189 от приложението е посочен номер на договора № ***, датата на договора – 13.06.2016 г., както и името и ЕГН-то на кредитополучателя Д.Б.Д., ЕГН ********** /виж л. 17 от делото/. Т. е. посочен е номерът на процесния договор и е индивидуализиран кредитополучателят. В договора за цесия е посочено, че приложенията са неразделна част от договора /т.9.5. от договора/, а с общите условия към договора за кредит заемополучателят се е съгласил, че заемодателят може по всяко време да прехвърля правата си по договора на трети лица /чл. 5, ал. 3 от Общите условия към договора/. Представено е пълномощно от цедента, с което се упълномощава цесионерът да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /виж пълномощно л. 20/. Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник /виж решение №. 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Към приложенията на исковата молба е представено уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-СТК/*** от 14.06.2017 г. по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера до длъжника. Уведомлението, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника /виж решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./. Следователно от датата на връчване исковата молба и приложенията на ответника – 23.04.2018 г. е изпълнена разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и извършеното прехвърляне на вземането е съобщено на длъжника.
Договорът за цесия е договор, по силата на който носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице и по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. В представения по делото договор от 31.05.2017 г. страните по договора са уговорили възмездно прехвърляне на цесионера - „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на вземания, произтичащи от предоставени потребителски кредити, изброени и индивидуализирани в приложение № 1 към договора, срещу покупна цена. Приложение № 1, неразделна част от договора, съдържа конкретна информация за вземанията по всеки отделен договор за кредит и в него е включен и процесният договор за паричен заем. Така, прехвърлените вземания са не само определяеми, но и конкретно определени с оглед приложението към договора. Относно минимално необходимото съдържание на договора за цесия, съдът намира, че липсва правен интерес от оспорване валидността на договора за цесия за третото лице, което не е страна по сделката и не разполага с иск за прогласяване на нищожността и, тъй като с извършване на сделката правната му сфера не е засегната. Впрочем оставянето на празно място по копието на договора на местата, където следва да е посочена покупната цена, съвсем не означава липса на задължителни реквизити и безвъзмездност на правоотношението, а политика за конфиденциалност между цедента и ищецът-цесионер, като заличена е единствено покупната цена. Размерът на покупната цена би могъл да има характер на търговска тайна, касаеща отношенията единствено между цедент и цесионер.
Предвид всичко преждеизложено настоящият съд намира, че по производството се установява, наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за паричен заем, както и договор за цесия сключен между ищеца и „Сити Кеш“ ООД, по който е цедирано вземането произтичащо от процесния договор за заем, за което прехвърляне ответникът е надлежно уведомен в хода на процеса с връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея.
Относно настъпването на предсрочната
изискуемост на вземанията:
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на едната от страните. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе ролята на падеж и представлява различен юридически факт. Това е моментът, от който кредитът се счита за предсрочно изискуем. Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й /виж решение № 64 от 09.02.2015 г. по гр. д. № 5796/2014 г. на ВКС, IV г. о./.
Фактическият състав на предсрочната изискуемост включва два елемента: 1./ настъпване на фактическите обстоятелствата водещи до изменението на срока на договора и даващи право за обявяването на договора за предсрочно изискуем и 2./ уведомяването на длъжника за това след като тези фактически обстоятелства са настъпили. Моментът, в който настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника - кредитополучател и то само, ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока.
В случая по делото не се установява заемополучателят да е бил уведомен за настъпването на предсрочната изискуемост преди подаването на заявлението по чл. 410 ГПК, включително и от цесионера - цесионерът придобива вземането с всичките му принадлежности по чл. 99, ал. 2 ЗЗД, т. е. с всички произтичащи от или във връзка с прехвърленото вземане права, вкл. правото да обяви неговата предсрочна изискуемост – виж решение № 204 от 25.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 2230/2016 г., I т. о. Ищецът се позовава на настъпила автоматична предсрочна изискуемост, уговорена в чл. 7, ал. 4 от договора. В чл. 7, ал. 4 изрично е уговорена възможността за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост при забава в плащането на три двуседмични погасителни вноски. В чл. 10 от Общите условия към договора е уговорено, кога заемодателят може да обяви вземането за предсрочно изискуемо, като в ал. 2 на чл. 10 от Общите условия изрично е уговорено, че заемодателят информира заемателя за настъпилата предсрочна изискуемост на задълженията на последния, изрично с писмено уведомление или с предприемането на действия на действия по досъдебно и/или съдебно събиране на вземанията. Налице е противоречие между предвиденото в договора, че не необходимо уведомяване при настъпване на предсрочна изискуемост и посоченото в чл. 10, ал. 2 от Общите условия, че заемодателят информира заемателя за настъпила предсрочна изискуемост с писмено уведомление. Според чл. 147, ал. 2 ЗЗП при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин.
Всъщност посоченото противоречие е без значение, доколкото разрешението в т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС се прилага и за небанковите финансови институции, в който смисъл решение № 123 от 9.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2561/2014 г., II т. о. Оттук, за да настъпи предсрочна изискуемост на вземанията по процесния договор е необходимо уведомяването на длъжника за това. Доколкото липсват подобни твърдения за отправено известие преди образуването на заповедното производство, съдът намира, че в случая не е настъпила твърдяната предсрочна изискуемост на задълженията по договора.
Не е
възможно предсрочната изискуемост да настъпи в хода на настоящото производство
поради две причини - 1./ макар и исковата молба по чл. 422, ал.1 ГПК, да има
характер на уведомление, отправено от кредитора до длъжника, че счита кредита
за предсрочно изискуем, то това уведомяване не може да бъде взето предвид като
факт, настъпил след предявяване на установителния иск по смисъла на чл. 235,
ал. 3 ГПК, тъй като не може с обратна сила да се промени момента на изискуемост
на задължението, за което задължение е издадена вече заповед за изпълнение; 2./
в случая към датата на връчване на исковата молба и приложенията процесният
договор за кредит е падежирал изцяло и вземанията по него са изискуеми на краен
падеж – 28.11.2016 г. Ето защо след като е настъпил крайният падеж на договора,
няма как да настъпи предсрочната изискуемост на вземанията.
Според настоящия съдебен състав позоваването на предсрочна изискуемост не променя основанието на договора, поради следното:
Като правно действие изменението на основанието на иска се свързва дефинитивно с позоваване на друг правопораждащ претенцията юридически факт, който заменя или допълва първоначално посочения в исковата молба. В случая такова правно действие не е налице, тъй като правопроизводящият юридически факт, от който произтича искането - договора за банков кредит и поетите с него задължения, остава непроменен и при претендиране на вземането въз основа на предсрочна изискуемост на целия размер на кредита. Предсрочна изискуемост (по см. на чл. 71 ЗЗД-във вр. чл. 60, ал. 2 ЗКИ) е само подвид на понятието „изискуемост” по общия текст на чл. 69 ЗЗД, което имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане – била тя осъдителна или установителна. Срокът за изпълнение на договореното е винаги несъществен елемент на правоотношението, чиято промяна - нито изменя, нито допълва основанието му. Предсрочната изискуемост на вземането по кредита променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на основание договора за кредит /виж решение № 100 от 31.07.2017 г. по т. д. № 1357/2016 г. на I т. о. на ВКС, решение № 190 от 14.12.2016 г. по т. д. 2349/2015 г. на I т. о. на ВКС, Решение № 103 от 07.08.2017 г. по т. д. № 851/2016 г. на I т. о. на ВКС, решение № 153 от 19.10.2017 г. по т. д. № 2869/2015 г. на II т. о. на ВКС/. Ето защо, ако не е настъпила предсрочна изискуемост на остатъка от кредита, са изискуеми само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания (неустойки, лихви), които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са конкретизирани в исковата молба по чл. 422 ГПК. В случая вземанията по договора за падежирали окончателно на 28.11.2016 г., а заявлението по чл. 410 ГПК е подадено на 05.02.2018 г., поради което и съдът следва да се произнесе по основателността на претенциите:
Относно главницата:
Претендира се остатък от неплатена главница в размер на 1015.83 лв., начислена за периода 11.07.2016 г. – 28.11.2016 г. От неоспорената ССчЕ се установява, че размерът на непогасената главница по договора за посочения период е 1015.83 лв. Крайният срок на договора е изтекъл на 28.11.2016 г. В тежест на ответника е да докаже плащане на претендираната сума. Подобни твърдения и не са ангажирани от ответника. Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване на задълженията са за ответника, поради което искът за главница е основателен в пълния си размер от 1015.83 лв. Като законна последица ще се присъди и законна лихва от датата на подаване на заявлението – 05.02.2018 г. до окончателното изплащане.
По иска за договорна лихва:
С отговора е направено възражение за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави. Уговорения по договора ГПР е 48.826 %, а фиксираният годишен лихвен процент е 40.08 %. Договорът е сключен за 5 месеца, поради което общия размер на договорната лихва е 112.98 лв. за периода 27.06.2016 г. до 28.11.2016 г.
За м. 06 – м. 11.2016 г. основният лихвен процент на БНБ е 0 % + 10 пункта /съгласно ПМС № 72 от 08.04.1994 г. приложимо към 2009 г./ прави размер на законната лихва към дата на сключване на договора 10 %. Трикратният размер на законната лихва към 27.06.2016 г. е 30 %. По процесния договор ответникът е получил 1100 лева като се е задължил да върне 1 212.98 лева. Страните са се съгласили това да стане на 12 двуседмични погасителни вноски. Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва. За съобразяването дали тази уговорка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни по производството – в този смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС. Приема се, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва) - решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г. о., определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, IV г. о. В подобен смисъл и практиката на ПОС - решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Ето защо съдът намира, че така уговореният ГЛП в размер на малко повече от 4 пъти /40.08%/ на размера на законната лихва противоречи на добрите нрави. Предвид характера на предоставяната по договора услуга, следва да се приеме, че процесните уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите. Ето защо претенцията за възнаградителна лихва за в размер на 18.83 лв. за периода 11.07.2016 г. – 08.08.2016 г. като неоснователна, ще се отхвърли изцяло.
По исковете за неустойки:
Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи служебно за
противоречие с добрите нрави на неустоечната клауза - виж решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на
ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др., както и следи
служебно за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП - решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. №
3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на
ВКС и др.
Настоящият съдебен състав намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение /по подобна клауза настоящият съдебен състав се е произнасял с решение по гр. д. № 999/2018 г. на ПРС, което решение е влязло в законна сила/, противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран размер от 656.64 лв. Така предвидения размер е близо 60 % от цялата заета сума. Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока – в тоя смисъл виж и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП проведено на 05.11.2015 г. – л. 72 от делото.
Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира,
че въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 23, ал. 2 от
договора/ и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с повече от 50 % от заетата
сума. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още 60 % от предоставената
главница. В същия смисъл и решение № 511
от 17.04.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 324/2018 г.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 8 от договора.
Относно неустойката за предсрочна изискуемост се изтъкнаха подробни мотиви, че предсрочната изискуемост по договора не е настъпила, което е самостоятелно основание за отхвърляне на претенцията. Освен това уговорената неустойка в чл. 7, ал. 4 от договора също противоречи на добрите нрави. Неустойка за обявяване на предсрочна изискуемост по договора в размер на 20 % от дължимата до пълното погасяване на договора сума – главница, възнаградителна лихва и неустойка, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Същата би довела до неоснователно обогатяване на кредитора. От една страна при настъпване на предсрочна изискуемост, същият би се ползвал от благоприятните условия да претендира вземането си предсрочно, като върху предсрочно изискуемата главница би се начислявало обезщетение за забава за периода на забавата /неустойка за забава/. Уговарянето и на допълнителна неустойка, която да се начислява еднократно, в размер на 20 % от дължимата до пълното погасяване на договора сума – главница, възнаградителна лихва и неустойка обаче, противоречи на добрите нрави. Така уговорената неустойка излиза извън допустимите граници на санкционната си функция и дава възможност на кредитодателя да претендира, както обезщетение за забава върху предсрочно изискуемата главница, така и неустойка от настъпването на предсрочната изискуемост.
Претенциите за неустойки - 600.72 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение и 342.52 лв. неустойка за предсрочна изискуемост ще се отхвърлят изцяло, поради противоречието на клаузите на чл. 7, ал. 4 и чл. 8 от процесния договор на добрите нрави, а неустойката за предсрочна изискуемост и поради ненастъпването на фактическия състав на вземането – предсрочната изискуемост на договора за паричен заем.
Относно лихвата за забава:
Относно обстоятелството, кога е дължима лихва за забава при недоказана предсрочна изискуемост виж решение № 103 от 7.08.2017 г. на ВКС по т. д. № 851/2016 г., I т. о. и решение № 139/5.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на I т. о. на ВКС. Санкционираща /наказателна/ лихва не би се следвала само, когато е уговорена като дължима единствено при реално настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Процесният случай обаче не разкрива такава специфика, тъй като обезщетение за забава се претендира и е дължимо на основание чл. 7, ал. 1 от договора за паричен заем № *** независимо от това настъпила ли е или не предсрочната изискуемост на целия кредит. Уговорката в чл. 7, ал. 1 от договора е, че в случай на забава, на която и да е погасителна вноска, заемателят дължи за нея обезщетение в размер на законната лихва за забава, за всеки просрочен ден, считано от датата на настъпване на просрочието до неговото пълно погасяване. Въпрос на диспозитивно начало е от кой момент /от коя дата/ ще се претендира обезщетението за забава. В случая ищецът претендира обезщетение за забава от 09.08.2016 г. Лихвата за забава е дължима, но само върху главницата, тъй като се посочи по-горе, че уговорката за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, респ. в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, поради което няма как да се дължи обезщетение за забава върху вземане, което не е възникнало. Съдът не кредитира ССчЕ в тази й част, тъй като вещото лице е изчислило обезщетението за забава при обстоятелство, че е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора, каквато липсва в случая. Ето защо съдът ще изчисли самостоятелно обезщетението за забава.
Страните са уговорили, че при забава на плащането, на която и да е погасителна вноска, кредитополучателят дължи на кредитодателя законната лихва за всеки ден забава, считано от датата на настъпване на просрочието до неговото погасяване. Претендирано е обезщетение за забава в размер на 236 лв. за периода 09.08.2016 г. – 04.02.2018 г. /виж уточнението в съдебно заседание на 11.06.2018 г. – л. 62/. След използването на електронен калкулатор - www.calculator.bg и на основание чл. 162 ГПК, съобразно датата следваща падежа на всяка отделна неплатена вноска /в случая от вноска № 2 до вноска № 12/ и съобразно размера на дължима главницата по всяка неплатена вноска /за целта се използва представената счетоводна справка от ищеца на л. 34 и графа 3 от таблица по ССчЕ на л. 96/, съдът определи и размера на обезщетениeто за забава:
- 2, 3 и 4 вноска са падежирали към дата 09.08.2016 г. и по тях обезщетението се изчислява общо - главница 260.35 лв. /общ размер по 2, 3 и 4 погасителна вноска/ период 09.08.2016 г. – 04.02.2018 г. – обезщетение за забава - 39.49 лева;
- 5 вноска главница 89.47 лв., период 23.08.2016 г. – 04.02.2018 г. –обезщетение за забава - 13.22 лева;
- 6 вноска главница 90.84 лв., период 06.09.2016 г. – 04.02.2018 г. –обезщетение за забава - 13.07 лева;
- 7 вноска главница 92.24 лв., период 20.09.2016 г. – 04.02.2018 г. –обезщетение за забава - 12.91 лева;
- 8 вноска главница 93.66 лв., период 04.10.2016 г. – 04.02.2018 г. –обезщетение за забава - 12.75 лева;
- 9 вноска главница 95.10 лв., период 18.10.2016 г. – 04.02.2018 г. –обезщетение за забава - 12.57 лева;
- 10 вноска главница 96.56 лв., период 01.11.2016 г. – 04.02.2018 г. –обезщетение за забава - 12.39 лева;
- 11 вноска главница 98.04 лв., период 15.11.2016 г. – 04.02.2018 г. –обезщетение за забава - 12.20 лева;
- 12 вноска главница 99.57 лв., период 29.11.2016 г. – 04.02.2018 г. –обезщетение за забава - 12 лева;
Или общият размер на обезщетението за забава за 09.08.2016 г. – 04.02.2018 г. е 140.60 лева. До този размер искът ще се уважи, а за разликата до пълния претендиран размер от 236 ще се отхвърли, като неоснователен.
За пълнота следва да се отбележи и следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 153 ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право.
В случая ответникът не е направил възражение за прихващане /приспадане/ на платените суми за неустойка по чл. 8 от договора и възнаградителна лихва по договора. По договора е заплатена възнаградителна лихва в размер на 16.91 лв. и неустойка по чл. 8 в размер на 55.92 лв. – виж ССчЕ. Въпреки, че съдът намира клаузите относно ГЛП и неустойката по чл. 8 от договора за нищожни поради противоречие с добрите нрави, той няма как да приспадне от дължимите суми платените доброволно суми. Същите суми биха могли да бъдат приспаднати само при наведено в срока за отговор възражение за прихващане на недължимо платени суми, каквото в случая липсва. Съдът не може да основава решението си на обстоятелство, което ответникът не е заявил като възражение срещу иска в отговора на исковата молба /виж решение № 42 от 12.02.2013 г. по гр.д. № 701/2012 г., I г.о., решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр.д. № 3848/2015 г., IV г.о./. В нито един момент до приключването на съдебното дирене /не само в срока за отговор по чл. 131 ГПК/ ответникът не е направил възражение за приспадане на платените суми за неустойка по чл. 8 и договорна лихва.
Вследствие на изложеното, съдът намира, че исковата претенция е основателна и следва да бъде уважена за претендираната главница и частично за обезщетението за забава, а за претенциите за неустойки, възнаградителна лихва и за разликата над 140.60 лв. за обезщетението за забава - отхвърлена.
По
разноските:
Разноски са дължими и на двете страни по съразмерност.
По исковото производство са представени
доказателства за направата на разноските за ДТ в размер на 205.72 лв., за
депозит за ССчЕ в размер на 150 лв., както
и се претендира се юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в
размер на 100 лв., съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК /в сила от 28.01.2017 г./, във
вр. с чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 23, т. 2 НЗПП. Общият размер на направените в
исковото производство разноски от ищеца е 455.72 лв., от които по съразмерност
на ищеца ще се присъдят 238.05 лв.
От присъдените в заповедното, ищецът
претендира по списък 44.28 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско
възнаграждение. От тях по съразмерност на ищеца ще се присъдят 49.25 лв.
От ответника по настоящото производство не са направени разходи. От процесуалния представител на ответника е претендирано адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Уговарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира и следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се провежда /виж определение №515/02.10.2015г. по ч. т. д.№2340/2015 г. на I т. о. на ВКС/. Налице са предпоставките на чл. 38, ал. 1 ЗА, в договора за правна защита и съдействие изрично е посочен чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Ето защо, на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните адвокатски възнаграждение дължимият хонорар е 385 лева. Доколкото именно сума в подобен размер се претендира, а и същата се определя в минимален размер, възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на ищеца не следва да се обсъжда. По съразмерност на адв. И., съобразно отхвърлената част от исковете, ще се присъди сумата от 183.90 лв.
От процесуалния представител на
ответника е претендирано адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗА и по заповедното производство Представен е договор за правна защита и
съдействие, в който е посочен чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Ето защо, на основание
чл. 7, ал. 2, т. 2 във вр. с чл. 7 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните
адвокатски възнаграждение дължимият хонорар е 307.48 лева /възнаграждението се
определя по правилата на ал. 2 на чл. 7 от Наредбата на базата на половината от
стойностите на претендираните суми – чл. 7, ал. 7 от Наредбата/. По
съразмерност от сумата от 307.48 лв., съобразно отхвърлената част, на адв. И.
ще се присъди сумата от 146.87 лв.
Така
мотивиран ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. "Д-р Петър Дертлиев" № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, срещу Д.Б.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, положителни установителни искове, че Д.Б.Д. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, следните суми, произтичащи от по договор за паричен заем № *** от 13.06.2016 г., сключен от длъжника със „Сити кеш” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 31.05.2017 г. с Приложение № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 31.05.2017 г. на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД:
- сумата от 1015.83 лева, представляваща незаплатена главница по договор за паричен заем № *** от 13.06.2016 г., начислена за периода 11.07.2016 г. – 28.11.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 05.02.2018 г. до окончателното изплащане;
- сумата от 140.60 лева, обезщетение за забава за периода от 09.08.2016 г. – 04.02.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за обезщетение за забава за разликата над присъдения размер от 140.60 лв. до пълния предявен размер от 236 лв.;,
за които суми е издадена заповед от 06.02.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. ***г. по описа на ПРС, XXII гр. с-в.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. "Д-р Петър Дертлиев" № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, положителни установителни искове, срещу Д.Б.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, за признаването на установено, че Д.Б.Д. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, следните суми, произтичащи от договор за паричен заем № *** от 13.06.2016 г., сключен от длъжника със „Сити кеш” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 31.05.2017 г. с Приложение № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 31.05.2017 г. на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, а именно: сумата от 18.83 лв. – представляваща договорна лихва за периода 11.07.2016 г. – 08.08.2016 г.; сумата от 600.72 лв. – представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 11.07.2016 г. – 28.11.2016 г.и сумата от 342.52 лв. – представляваща неустойка за предсрочна изискуемост по чл. 7, ал. 4 от договора, начислена еднократно на 08.08.2016 г., за които суми е издадена заповед от 06.02.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. ***г. по описа на ПРС, XXII гр. с-в.
ОСЪЖДА Д.Б.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. "Д-р Петър Дертлиев" № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 238.05 лв. – разноски по съразмерност в исковото производство, както и сумата от 49.25 лв. – разноски в производството по ч. гр. д. ***г. по описа на ПРС, XXII гр. с-в.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. "Д-р Петър Дертлиев" № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, да заплати на адв. Е.Г.И.,***, със съдебен адрес ***, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата от 183.90 лв. – адвокатски хонорар по съразмерност за оказана безплатна правна помощ на Д.Б.Д. по настоящото производство и сумата от 146.87 лв. – адвокатски хонорар по съразмерност за оказана безплатна правна помощ на Д.Б.Д. по ч. гр. д. ***г. по описа на ПРС, XXII гр. с-в.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ЛШ
.