Решение по дело №90/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение №126/ 31.10.2012 г., постановено по Г.д. №183/2011 г., Момчилградският районен съд е признал за установено по отношение на „. К.- Р. Д. , с. Б. О.К., че съществува вземане на „К.-Т.” ,Г.К. в размер на 9 998.30 лв., представляващо наем за ползване на недвижим имот-склад-търговска площ, находящ се в с.Б. по т.3 от договор за наем на недвижим имот от 01.09.2008 г. и анекс от 01.09.2011 г., и консумативи по т.9-4 от същия договор за периода от м.февруари 2011 г. до м.април 2012 г.,вкл.,ведно със законна лихва, считано от 26.04.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноски в размер на 520 лв. по ч.Г.д. № 123/ 2012 г., както и такива в размер на 1050 лв. по настоящото дело.

Настоящото производство е образувано по повод депозирана от недоволния от първоинстанционното решение, ответник „. К. - Р. Д.,с. Б. О. К., въззивна жалба. В жалбата се твърди, че така обжалваното решение е недопустимо, тъй като с него бил уважен недопустим иск. Това било така защото размерът на сумите, посочени в писмените доказателства по делото бил различеÝ от размера на претендираното вземане. С жалбата се прави и алтернативен довод за неправилност на атакуваното решение поради нарушение на материалния закон. Конкретни доводи в тази насока в жалбата обаче не се изтъкват. Жалбодателят моли настоящата инстанция да отмени обжалваното първоинстанционно решение, вместо което постанови друго, с което да прекрати производството по делото като приеме, че предявеният иск е недопустим или отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендира се присъждане на разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по същата „К.- Т.” , Г.К., в който се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба.

В съдебно заседание, жалбодателят „. К.-Р. Д. , с.Б. Ч. процесуалния си представител поддържа въззивната жалба. Претендира присъждане на разноски за въззивна инстанция.

В съдебно заседание, ответникът по жалбата "К. –Т.” , Г.К. Ч. процесуалния си представител оспорва въззивната жалба. Претендира разноски.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата като подадена в срок и от имащо правен интерес от това, лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

В основата на първоинстанционното производство стои предявената от ищеца „К.-Т.” , искова претенция, с която същият цели да бъде установено по отношение на ответника „. К.-Р. Д., че съществува по отношение на последния вземането му в размер на 9 998.30 лв., представляващо наем за ползване на недвижим имот-склад-търговска площ ”Б.” по т.3 от договор за наем на недвижим имот от 01.09.2008 г. и анекс от 01.09.2011 г., и консумативи по т.9.4 от същия договор за периода от м.февруари 2011 г. до м.април 2012 г.,вкл., ведно със законна лихва, считано от 26.04.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноски в заповедното производство.

Така предявеният пред първоинстанционния съд допустим иск е установителен по своя характер, и е с правно основание чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.86 от ЗЗД. Положителните процесуални предпоставки за неговото завеждане в производството са налице: депозирано е на 26.04.2012 г. от ищеца –акционерното дружество заявление по чл.410 от ГПК,образувано е ч.Г.д. №123/2012 г.по описа на МРС, издадена е заповед № 92/27.04.2012 г. за изпълнение на парично задължение за търсената и в настоящото производство главница от 9 998.30 лв., представляваща неизпълнение на парично задължение по договор за наем на недвижим имот от 01.09.2008 г. и анекс към договор за наем от 01.09.2011 г.,съставляваща наем и консумативи по т.3 и т.9.4 от договора, за които са издадени процесните 29 бр.фактури, ведно със законна лихва, считано от 26.04.2012 г. до окончателното изплащане на главницата; както и за сумата от 519.96 лв., представляваща разноски в същото производство, от които 199.96 лв. държавна такса, и 320 лв., адвокатско възнаграждение. Депозирано е срещу издадената заповед възражение от длъжника-едноличен търговец с правно основание чл.414 от ГПК, и в законово установения едномесечен срок е предявен настоящия иск.

Въз основа на анализа на събраните от първоинстанционния съд писмени доказателства, и въз основа на събраното непосредствено пред настоящата инстанция доказателство- прието заключение, изготвено по назначената от въззивния съд съдебно-счетоводна експертиза, настоящата инстанция изгради своето становище. Не се спори в производство, че между страните по делото са сключени договор за наем на недвижим имот от 01.09.2008 г. и анекс към същия от 01.09.2011 г., по силата на които наемодателят-ищец е предоставил на наемателя-ответник за временно и възмездно ползване недвижим имот, съставляващ склад-търговска площ „Б.”, с РЗП от 768 кв.м. Съгласно т.3 от договора месечната наемна цена е в размер на 600 лв. с ДДС, и е платима до 12-то число на месеца, за който се дължи. Съгласно пък т.9.4 наемателят-ответник в производство е поел задължението да заплаща всички консумативни разходи, свързани с ползването на имота-електроенергия, вода, телефон и др. От анализа на приложения по делото споразумителен протокол от 06.06.2012 г., носещ нотариална заверка на подписите на подписалите го представляващи страните в това производство лица, се установява, че същият има характер на извънсъдебно признание за дължимост на сумата в общ размер 11 204.39 лв., съставляваща неплатено парично задължение по договора за наем на недвижимия имот, находящ се в с.Б.. От прочита на същото се установява, че ответникът в производството – дължи за неизплатени наеми суми за периода от 14.03.2011 г. до 10.05.2012 г. по 600 лв. месечно. Дължи и суми за неизплатени консумативи за периода от 11.02.2011 г. до 10.05.2012 г. действително посоченият в споразумителния протокол период, а от там и признатата за дължима сума са в размери по-големи от претендираните в настоящото производство. Установява се,че претендираните в това производство задължения се обхващат и като период, и като сума от общо признатите в споразумението. За да изгради този извод настоящата инстанция кредитира заключението на вещото лице, съгласно което приложените по делото 29 броя фактури с предмет на доставките „наем по договор„ и „префактурирани разходи за ел. енергия” установяват дължимост на сумата в общ размер от 9 998.30 лв. с ДДС. Вещото лице установява, че в счетоводството на ищеца тези фактури са осчетоводени, включени са в дневниците за продажби и участват при определяне на дължимия ДДС по справката-декларация за ДДС за съответния период. Обстоятелството, че тези фактури не са осчетоводени в счетоводството на ответното дружество, определено в казуса не може да бъде възприето като довод обосноваващ недължимост на претендираните суми. Този факт остана изолиран в производството, не подкрепен от останалите обсъдени вече доказателства.

Или казано в обобщение решението на първоинстанционния съд, предмет на настоящия въззивен контрол, в своята цялост се явява правилно и законосъобразно, и като такова следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото доколкото изрично са поискани, се следват разноски на ответника по жалбата в доказания размер от 640 лв.

Ето защо, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 126/31.10.2012 г., постановено по Г.д.№ 183/2011 г. по описа на Момчилградския районен съд.

ОСЪЖДА „. К.- Р. Д., със седалище и адрес на управление с. Б. О.К., У. „Б. Д.” № *, ЕИК *, да заплати на „К.-Т.” , със седалище и адрес на управление Г.К., У.”. №*, ЕИК *, сумата в размер на 640 лв., съставляваща разноски във възивното производство.

Решението на основание чл.280, ал.1, предл. 2 от ГПК не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.