Р Е Ш Е Н И Е
гр. С., 18.05.2017
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
АНЕЛИЯ
МАРКОВА
МАРИЯ ДОЛАПЧИЕВА
при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Долапчиева гр. дело № 6765 по описа за 2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение от 26.03.2014 г.,
постановено по гр. д. № 12557/2012 г. на Софийски районен съд, I ГО, 118
състав, са отхвърлени предявените от Д.К.Ц. срещу П.на Р.Б.кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 ЗОДОВ за заплащане на следните суми:
1. сумата от 25 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
незаконно обвинение по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. чл. 311, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал. 1 и чл.
2, ал. 2 НК в хода на досъдебно производство 642/2002 г., по описа на ОСС – гр.
Ловеч, прок. преписка № 724/2002 г., по описа на Районна прокуратура – гр. Луковит,
за което е постановена оправдателна присъда по КНОХД № 80/2008 г., по описа на
ВКС, ІІ НО и ВНОХД № 95/2008 г., по описа на Ловешкия окръжен съд;
2. сумата от 21 797,67 лева - обезщетение за имуществени вреди,
представляващи внесени от ищцата в полза на „ДЗИ“ АД- клон гр. Ловеч и „ДЗИ О.З.“
АД - клон гр. Ловеч суми по обвинението за длъжностно присвояване в размер на
щетите по това обвинение, както и сумата от 25 000 лева, представляващи част от дължимото обезщетение за
забавено плащане в общ размер на 27 437,22 лева за периода 02.04.2002 г. –
13.03.2012 г.
3. сумата от 17 330 лева – обезщетение за
имуществени вреди, изразяващо се в разликата между продажната цена на недвижим
имот – апартамент № 1, находящ се в гр. Луковит, жилищен блок „Опълченец“, ет. 1
и действителната му пазарна стойност към датата на сключване на договора с
Нотариален акт № 174, т. І, рег. № 785, д. № 69/2002 г, както и обезщетение за
забавено плащане върху тази сума в размер на 21 776,43 лева за периода от датата на продажбата – 08.04.2002 г. –
до предявяване на исковете – 13.03.2012 г.;
4. сумата от 1 928 лева – обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за път и престой, направени по повод наказателното
производство;
5. сумата от 25 000 лева - обезщетение за
имуществени вреди, представляващи разходите за наем на жилище в периода от
01.09.2002 г. - 29.02.2012 г., които ищцата е била принудена да направи в
резултат на незаконното обвинение;
6. сумата от 5 359,36 лева – обезщетение за
имуществени вреди от пропуснати ползи от трудово възнаграждение за периода
08.04.2002 г. - 14.01.2004 г., както и обезщетение за забавено плащане върху
тази сума в размер на 5 562,19 лева
за периода от 08.04.2002 г. до 13.03.2012 година.
С решението ищцата е
била осъдена да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 640 лева,
представляваща платено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице.
С решение от 04.05.2015 г. по гр. д. №
9194/2014 г. на СГС, ІV А въззивен състав, въззивният съд е потвърдил решението
на СРС, като е приел, че пасивно легитимиран по предявените искове е съдът, а
не П.на Република България. С Решение № 119 от 26.05.2016 г., постановено по
гр. д. № 5770/2015 г., Върховният касационен съд, III ГО, е отменил посоченото въззивно
решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на СГС с указания,
че материалноправно легитимиран ответник е именно П.на Република България. В
отменителното решение на ВКС са дадени указания при новото разглеждане на
делото съдът да мотивира своето решение, като направи анализ на
доказателствата, както и да отчете обстоятелствата, имащи отношение към
понесените от пострадалия вреди.
При
новото разглеждане на делото Софийски градски съд, ІII-Б въззивен състав
съобрази следното:
Постъпила е въззивна жалба от ищцата по делото Д.Ц.
чрез процесуалния й представител адв. Х., в която са релевирани оплаквания за
неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение. Въззивницата
излага подрбни съображения за необоснованост на крайните изводи на СРС, тъй
като не кореспондирали със събраните по делото доказателства. Поддържа, че
първоинстанциннният съд не е взел предвид обстоятелствата свързани със
съставения на ищцата акт за начет, което обстоятелство датирало преди
привличането й като обвиняем по образуваното срещу нея наказателно
производство. Счита, че наказателното производство следва да се обвързва с акта
за начет, който бил поставил началото на същото. Излага подробни съображения за
събрани достатъчно доказателства, установяващи наличието на претърпени от нея
неимуществени вреди вследствие на незаконното обвинение. Поддържа, че по делото
е установена причинно-следствената връзка между обвинението и внесените от нея
суми по покриване на липсите, както и тази с вредите претърпени от нея свързани
с продажбата на жилището й. Сочи, че неправилно СРС не е взел предвид и
обстоятелството, че е била дисциплинарно уволнена поради съставения й акт за
начет, който бил довел до образуване на воденото срещу нея наказателно
производство, поради което и неправилно била отхвърлена претенцията й за
обезщетение за вреди, свързани с пропуснато трудово възнаграждение. Твърди, че
по делото са събрани достатъчно доказателства за извършените от нея разходи за
транспорт за явяване в съдебните заседания, както и за заплащане на наеми. По
така изложените доводи моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
друго, с което исковете да бъдат уважени в цялост.
Въззиваемата страна П.на
РБ оспорва жалбата и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като
неоснователна.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.
259, ал. 1 ГПК и е допустима, но разгледана по същество е частично основателна.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК
настоящият състав намира обжалваното решение за валидно и за допустимо в
обжалваната част. По същество решението е частично неправилно, съображенията за
което са следните:
Предявените
искове са с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /в
редакцията му обн. с ДВ, бр. 38 от 2012 г./.
От събраните по делото доказателства се
установява, че с постановление на Районна прокуратура – гр. Л.от 21.08.2002 г.
по пр.пр. № 662/2002 г., по описа на РП-Л.е възложена на РПУ-гр. Л.предварителна
проверка, като с Постановление от 17.09.2002 г. по пр. пр. № 724/2002 г., по
описа на РП – гр. Л.е възложена на РПУ – гр. Л.и предварителна проверка по
жалба на ищцата Д.К.Ц..
На 13.12.2002 г. с
Постановление от същата на РП - гр. Л.срещу ищцата е образувано предварително
производство за това, че през пролетта на 2002 г. в гр. Л.като длъжностно лице
– ръководител на „ДЗИ“ ЕАД – гр. Л.е присвоила пари в размер на 17 753,56 лева,
поверени й да ги управлява.
Впоследствие с Постановление от
20.10.2003 г. Д.Ц. е била привлечена като обвиняема в това, че в периода от 01.02.2001 г. до 03.04.2002 г. в
гр. Луковит, като длъжностно лице „Ръководител на ДЗИ” ЕАД – Луковит, Главна
агенция Ловеч и „Ръководител на ДЗИ-О.З.“ АД, клон Ловеч, присвоила в големи
размери чужди пари на стойност 17 210,83 лева, връчени в това й качество и
поверени й да ги пази или управлява. По отношение на ищцата била взета мярка за
неотклонение „подписка“.
На 11.11.2005 г. Районна прокуратура –
гр. Л.внесла в Районен съд – гр. Ловеч Обвинителен акт против ищцата, като
същата била обвинена в извършване на престъпления по чл. 202, ал. 2, т. 1 от НК, вр. чл. 202, ал. 1, т. 1 НК, вр. чл.201 НК, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал.1 НК
и чл.2, ал. 2 НК за това, че през периода от 01.02.2001 г. до 03.04.2002 г. в
гр. Л.като длъжностно лице „Ръководител на офис на „ДЗИ“ ЕАД – гр. Л.и
Ръководител на „ДЗИ – О.З.“ – гр. Л.присвоила чужди пари в големи размери на
обща стойност 17 269,83 лева, както и за това, че през периода от 27.09.2001 г.
до 13.02.2002 г. в гр. Л.в кръга на службата си при условията на продължавано
престъпление съставила документи – разходни касови ордери, в които посочила
неверни обстоятелства – че титулярите на полици са получили застрахователни
премии с цел да бъдат използвани. Повдигнато е обвинение и за това, че на
25.10.2001 г. в гр. Л.като длъжностно лице „Ръководител на „ДЗИ“ ЕАД – Луковит“
в кръга на службата си съставила официални документи „Искане за удостоверяване
на трудова заетост” до Българска пощенска банка – Ловеч, в което удостоверила
неверни обстоятелства за посочените по-горе лица, че имат сключен трудов
договор с „ДЗИ“ ЕАД - Л.с цел да бъдат
използвани тези документи като доказателства за тези обстоятелства по Договор №
1041 за потребителски кредит на Българска пощенска банка, клон Ловеч с
кредитоискател ищцата. Въз основа на обвинителния акт било образувано НОХД №
404/2005 г., по описа на Районен съд – гр. Луковит. Производството по делото
приключило с Присъда № 236 от 26.04.2007 г., с която ищцата била призната за
виновна по повдигнатите обвинения, с изключение на обвинението за присвояване на
сумата от 989,26 лева, по което била оправдана. Присъдата била потвърдена с
Решение № 143/31.10.2007 г. по ВНОХД № 208/2007 г., по описа на Ловешки окръжен
съд.
Решението на въззивния съд и
потвърдената с него присъда обаче били отменени по реда на възобновяването с
Решение № 154/08.05.2008 г. по н.д. №
80/2008 г., по описа на ВКС, II НО, като ищцата била оправдана в частта, в
която била призната за виновна по повдигнатото обвинение за присвояване на
сумата от 15 065 лева по чл. 202, ал. 2, т. 1
и чл. 26, ал. 1 и чл. 2, ал. 2 НК, а в частта, в която подсъдимата била
призната за виновна за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 202,
ал. 1, т. 1, вр. чл. 311, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал. 1 и чл. 2, ал. 2 НК за
сумата от 1 241,18 лева делото било върнато за ново разглеждане на Ловешкия
окръжен съд.
С Присъда № 83/11.07.2008 г. по ВНОХД №
95/2008 г., по описа на Ловешкия окръжен съд била отменена присъдата по НОХД №
404/2005 г., по описа на Районен съд – Л.и ищцата Д.Ц. била призната за
невиновна по повдигнатото обвинение по чл. 202 ал. 1, т. 1, вр. чл. 311, ал. 1,
пр. 1 и чл. 26, ал. 1 и чл. 2, ал. 2 НК за сумата от 1241,18 лева. Присъдата влязла
в сила на 29.08.2008 г.
От представените по делото квитанции и
разходен касов ордер се установява, че ищцата е внесла в касата на ДЗИ – О.З. и
ДЗИ ЕАД сума в общ размер на 21797,67 лева, от които 6000 лева – лимитни,
внесени на 02.04.2002 г., 8883 лева – вноска липси, внесени на 04.04.2002 г.,
сумата от 3487 лева – вноска липси, внесени на 04.04.2002 г., сумата от 2700
лева – възстановена сума, внесени на 12.04.2002 г., сумата от 203,68 лева –
възстановена сума, внесени на 15.04.2002 г. и сумата от 523,99 лева –
възстановена сума, внесени на 15.05.2002 г. Съгласно приетото по делото
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, обезщетението за забавено плащане
върху сумата от 21 797,67 лева е в размер на 27 437,22 лева.
Със Заповед № 22/08.04.2001 г. на
Управителя на „ДЗИ – О.З.” АД – клон Ловеч, връчена на ищцата на 10.04.2002 г.,
й е наложено наказание „уволнение“ и трудовото й правоотношение за заеманата
длъжност „Ръководител Офис – гр. Луковит” е прекратено. Със заповед №
8/08.04.2002 г. на Управителя на „Държавен застрахователен институт – ДЗИ“ ЕАД
– Гл. Агенция Ловеч, връчена на ищцата на 10.04.2002 г. й е наложено наказание
„уволнение“ и е прекратено и трудовото й правоотношение за заеманата длъжност
„Ръководител Офис“. В мотивите и на двете заповеди е посочено, че наказанието
се налага за грубо нарушение на трудовата и финансовата дисциплина, изразено в
увреждане на имуществото на работодателя – липса на парични средства в големи
размери; злоупотреба с доверието на работодателя и неизпълнение на законните му
нареждания.
Съгласно приетото и неоспорено от
страните заключение на допуснатата от СРС съдебно-счетоводна експертиза пропуснатото
брутно трудово възнаграждение по прекратените трудови договори на ищцата с
„ДЗИ“ ЕАД и „ДЗИ – О.З.“ ЕАД, за периода от 08.04.2002 г. – 31.12.2003 г. е в
размер на 5359,36 лева, а обезщетението за забавено плащане върху тази сума за
исковия период е в размер на 5562,19 лева.
От представения по делото Нотариален акт
№ 174, т. І, рег. № 785, д. № 69/2002 г. на Нотариус П.Х.-Т., вписана в НК под
№ 377, с район на действие РС – Луйковит е видно, че ищцата Д.Ц. и съпругът й Ц.Ц.продали
на В.С.- Я.притежавания от тях в режим на съпружеска имуществена общност
недвижим имот – Апартамент № 1, на първи етаж, в жилищен блок „Опълченец” за
сумата от 6820 лева. От заключение на съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че средната пазарна стойност на имота, предмет на посочения
нотариален акт към датата на сключване на договора за покупко-продажба е в
размер на 24 150 лева, като разликата между тази стойност и цената, която
ищцата е получила срещу прехвърленото право на собственост е в размер на 17 330
лева. Съгласно заключението на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза обезщетението
за забавено плащане върху сумата от 17 330 лева за периода от 11.04.2002 г. до
13.03.2012 г. е в размер на 21 776,43 лева.
По делото са представени и три договора
за наем, като първия е с дата 25.07.2003 г., съгласно който М.Ц.Ц. (дъщеря на
ищцата) е сключила договор за наем на апартамент, находящ се в гр. С., ж.к. **********,
бл. 108, ех. А, ет. 5 ап. 13 с наемна цена в размер на 113 евро на месец.
Вторият договор е с дата 24.08.2005 г., като страна по същия отново е
посоченото по-горе лице – М.Ц., като видно от отбелязванията в него предмет на
договора е наем на апартамент, находящ се в гр. С., ж.к. „**********“, бл. 178,
с уговорена наемна цена в размер на 300 лева месечно, изменена с анекс от
28.12.2006 г. на 340 лева. По делото е представен и договор от 11.04.2007 г.,
сключен от М.Ц. за наем на апартамент, находящ се в гр. С., ж.к. **********,
бл. 194 с месечна наемна цена в размер на 200 евро. От приетото по делото заключение
на допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, приета в проведеното пред СРС на
14.10.2013 г. съдебно заседание се установява, че размерът на наемите по
представените от ищцата договори за наем за периода от 01.08.2003 г. -30.10.2009
г. е в размер на 25 560,09 лева.
За установяване на размера на претендираното
обезщетение за имуществени вреди – разходи, свързани с наказателното
производство е прието заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, при което вещото лице въз основа на данните за
броя на съдебните заседания и твърденията на ищцата за пътуванията и въз основа
на методиката на Наредба за командировките в страната е изчислило, че
обичайните разходи на ищцата и адвоката й за транспорт с автобус в двете посоки
до гр. Л.и гр. Ловеч е в общ размер на 1 928 лева.
В хода на производството пред
първоинстанционния съд като свидетели по делото са разпитани сина на ищцата – Д.Ц.Ц.,
както и М.С.М.– познат на съпруга на ищцата. Свидетелят Ц.посочва, че след като
разбрали, че в предприятието, в което майка му работела, били установени липси,
ищцата била в шок, била силно разстроена, тъй като сумата била голяма. В града
тръгнали слухове, ищцата се чувствала унизена, граденото от нея име с години,
било сринато. Сочи, че цялата случка разбила семейството му, майка му се променила,
била в тотален психически стрес, не искала да се вижда с никого, не можела да
спи, цяла нощ се измъчвала, не знаела как и защо се случва това, с каква цел и
идея. Не ходела вече в Луковит, единствено я е придружавал за съдебните
заседания и ходели само в залата на районния съд. Заявява, че към настоящия
момент ищцата не била същата - когато говорели с нея по тази тема, отново
изпадала в някакво странно психическо състояние – започвала да плаче, да си
спомня за апартамента, който били принудени да продадат, за шока, който
преживяла тогава. От 2002 г. майка му и баща му се разделили, като тя живеела
на квартира в С. със сестрите му. Дълги години след случилото се ищцата била
без работа. Била в шок, тъй като винаги се стремяла да осигури добър живот за
децата си, а оттогава трябвало да разчита на тях.
Свидетелят Манолов посочва, че след случилото се – когато ищцата била
набедена, че дължи пари от шефовете на ДЗИ, не била добре психически, говорела
несвързано, заминала за С., а съпругът й – на село. От съпруга и разбирал, че
тя е в тежко състояние от създалата се ситуация, като му било известно, че по
този въпрос са водени наказателни дела по този въпрос и когато е ходила на тези
дела, понякога я виждал. Заявява, че
отношението му не е променено заради воденото дело, но знае, че хората в Л.се
учудвали, че такава знатна служителка като нея е посегнала на тези пари. Не бил
чувал да злословят по нейн адрес, а изразявали съмнения, че това не го е
направила тя.
При
така установената фактическа обстановка въззивният съд формира следните правни
изводи:
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /в
редакцията до изменението в ДВ, бр. 98/2012 г./ държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако
лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде
прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното
деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е
образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или
деянието е амнистирано. Дължимото обезщетение обхваща
всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от съответното
длъжностно лице /чл. 4/, като процесуално легитимирани да отговарят са
съответните държавни учреждения /чл. 7/ в качеството им на процесуални
субституенти на държавата.
В настоящия случай е налице хипотезата
на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ – ищцата е
била обвинена в извършване на тежко умишлено престъпление - по чл. 202,
ал. 2, т. 1, вр. чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. чл. 311, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал.
1 и чл. 2, ал. 2 НК, като е била окончателно оправдана с влязла в сила на
29.08.2008 г. присъда по ВНОХД № 95/2008 г., по описа на Ловешкия окръжен съд.
Обезщетението за претърпени
неимуществени вреди, за които държавата и общините отговарят по реда на ЗОДОВ,
се определя съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост, като се съобразяват конкретно
установените факти по делото свързани с тежестта на повдигнатото обвинение,
продължителността на наказателното производство, интензивността на упражнената
репресия, съпътстващи мерки за процесуална принуда, степента на засягане на
емоционалния живот на увредения, данните за личността му с оглед на това,
доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило
негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му
живот, на положението му в обществото, работата, кариерното развитие, както и
всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални вреди /в
този смисъл е решение № 223 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 295/2010 г. на IV г.
о., постановено по реда на чл. 290 ГПК/.
В разглеждания случай наказателното
преследване, за чието незаконно водене и поддържане може да бъде ангажирана
отговорността на П.на Р България по ЗОДОВ, е продължило от датата образуване на
наказателното производство срещу ищцата Ц. с Постановление от 13.12.2002 г. до
датата на влизане в сила на постановената от Окръжен съд - Ловеч оправдателна
присъда на 29.08.2008 г. В тази връзка са неоснователни доводите във въззивната
жалба, че за начало на наказателното производство следва да се счита датата на
съставяне на акта за начет, по повод на който ищцата поддържа, че е образувано
и наказателното производство. В чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /ДВ бр. 38/2012 г./ са предвидени хипотези на отговорност
на държавата за вреди при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде
оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради
неизвършване на деянието от лицето или извършеното деяние не е престъпление
/защото липсва някой от елементите от обективна и субективна страна на
фактическия му състав/. В тези хипотези елемент от състава на отговорността е
наличието на обвинение, като отговорността на ответника не може да бъде
ангажирана при липсата на тази предпоставка. В случая такова е налице от
момента на образуване на наказателното производство срещу ищцата, като
наличието на акта за начет има по-скоро характера на визираните в чл. 207, ал.1 НПК предпоставки за образуване на досъдебно производство /законен повод и
наличие на достатъчно данни за извършено престъпление от общ характер/. От този
момент следва да се счита, че е ангажирана наказателната отговорност на ищцата
и че от проведеното срещу нея наказателно преследване до влизане в сила на
оправдателната присъда тя може да претърпи вреди, отговорна за които е
държавата на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /ДВ бр. 38/2012 г./. В
този смисъл са и постановените по реда на чл.
290 ГПК Решение № 300/22.10.2015 г. по гр.д. № 527/2015 г., на ВКС, ІV ГО, по Решение
№ 187/13.06.2012 г. по гр. д. № 1215/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО, Решение № 353 по
гр. д. № 892/2015 г. на ВКС, ІV ГО, Решение № 431/11.04.2016 г. по гр. д. №
2329/2015 г. на ВКС, IV ГО и др./.
За този релевантен за настоящия правен
спор период от около 5 години и 8 месеца /от 13.12.2002 г. – 29.08.2008 г./
въззивният съд не споделя изводите на СРС, че по делото не е установено ищцата
да не е претърпяла неимуществени вреди, които да са в пряка причинно-следствена
връзка с воденото срещу нея наказателно производство. Обезщетението
за неимуществени вреди от в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на
неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в
нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността;
накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е
не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и
психологическо равновесие на пострадалото лице. Нормално е да се приеме, че по
време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на
престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства
се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и
нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. В тази
именно връзка е задължителната съдебна практика, с която е прието, че при
установяване на този вид неимуществени вреди, не следва да се изхожда само от
формалните, външни доказателства /в този смисъл Решение № 480/23.04.2013 г. по
гр. д. № 85/2012 г., по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 165/16.06.2015 г. по гр.
д. № 288/2015 г., по описа на ВКС, III ГО/. Ето защо въззивният съд не споделя
извода на първоинстанционния съд, че в разглеждания случай по делото не
се установява причинна връзка между повдигнатото незаконно обвинение и
претърпените от ищцата вреди. Свидетелите подробно
описват, че случилото се се е отразило много зле на психиката на ищцата,
станала е затворена, не е искала да излиза навън и да се вижда с други хора,
като е излизала само за явяване в съдебно заседание и не може да се приеме, че
описаните от свидетелите негативни преживявания на ищцата са свързани единствено
със съставения й акт за начет.
За да определи размера
на дължимото обезщетение, въззивният съд взе предвид свързаните с
продължителността на понесените във връзка с воденото срещу ищцата наказателно
преследване страдания и интензивността им, които в своята цялост представляват
негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно
отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време, тежестта
на повдигнатото обвинение, продължителността на воденото наказателно
производство, взетата мярка за процесуална принуда „подписка“, обстоятелството,
че на две съдебни инстанции е била призната за виновна макар и само за част от
повдигнатите й обвинения. Предвид горните факти, въззивният съд намира, че
справедливото в случая обезщетение съобразно принципа на справедливостта,
залегнал в нормата на чл. 52 ЗЗД е в размер на сумата от 6 000 лева,
съобразена с предназначението на обезщетението да поправи претърпяната лична
болка и страдания от незаконното преследване, които са установени по делото.
При това положение първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, в която искът е отхвърлен за сумата от 6000 лева, като бъде уважен в
тази част.
В полза на ищцата следва да бъде присъдено
и претендираното обезщетение за забава от 08.04.2009 г. до окончателното
плащане.
По
отношение на предявените искове за имуществени вреди съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 4 ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени вреди, които
са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са
причинени виновно от длъжностното лице. Обезщетението за имуществени вреди се
определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на
причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи /Тълкувателно
решение № 1/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС/. Следователно
предпоставка за присъждане на обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 2 ЗОДОВ е по делото да е установена причинна връзка между вредата и незаконното
обвинение в извършване на престъпление.
Ищцата претендира
заплащане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи внесени от ищцата
в полза на „ДЗИ“ АД- клон гр. Ловеч и „ДЗИ О.З.“ АД - клон гр. Ловеч суми по
обвинението за длъжностно присвояване в размер на щетите по това обвинение в
размер на 21 797,67 лева. По отношение на тази претенция въззивният съд споделя
изложените от СРС съображения за неоснователност на претенцията на ищцата.
В действителност по
делото е установено, а и между страните не се спори, че ищцата е внесла
претендираната сума на няколко вноски в касите на двете дружества, като от
посоченото във вносните бележки основание за плащане се установява, че се касае
за установените с акта за начет липси. При съвкупния анализ на събраните по
делото доказателства обаче не се установява предприетите от Ц. действия по
плащане на сумите да са в пряка причинно-следствена връзка с воденото срещу нея
наказателно преследване. Плащането на сумите ищцата е извършила преди
образуване на наказателното производство, доброволно, като не се касае за
изпълнение на акт на правозащитен орган. Както бе отбелязано по-горе производството
не може да се счита за образувано от датата на съставяне на акта за начет, а от
друга страна внасянето без основание на сумите преди да е установена причината
за липсата в касите поражда по-скоро задължение за двете дружества да
възстановят получените суми, доколкото същите са се обогатили за сметка на
имуществото на ищцата, в какъвто смисъл са и изводите на СРС. При това
положение се налага приемането на извод, че по делото не е установено при
условията на главно и пълно доказване именно ответникът да е причинил твърдените
от ищцата имуществени вреди в размер на 21 797,67 лева. Предвид неоснователността на главния иск,
неоснователна се явява и акцесорната претенция за заплащане на сумата от
25 000 лева, представляваща част от сумата от 27 437,22 лева –
обезщетение за забава от датата на всяко плащане до 13.03.2012 г. Всичко това
налага извод, че в правилно приложение на закона първоинстанционният съд е
приел исковете за неоснователни и е постановил тяхното отхвърляне.
Неоснователни са и
претенциите на ищцата Д.Ц. за заплащане на сумата от 17 330 лева - разлика
между действителната и продажната цена на жилището, което е притежавала в режим
на съпружеска имуществена общност със съпруга си, както и на сумата от
25 000 лева - платен наем за периода 01.09.2002 г. – 29.02.2012 г.
Съвкупният анализ на събраните по делото доказателства не обуславят извод, че
извършената продажба на процесното жилище е в причинна връзка с повдигнатото
срещу ищцата обвинение. Съгласно представения по делото нотариален акт,
обективиращ договора за продажба, същият е сключен на 11.04.2002 г., т.е. отново
преди образуване на досъдебното производство. От друга страна, както е
отбелязал и първоинстанционният съд, дори да се приеме, че е налице връзка
между продажбата и внесената в касите на двете дружества сума, то предвид
неустановеното по делото наличие на пряка причинно-следствена връзка между
заплащането на сумите и воденото наказателно преследване, на още по-голямо
основание следва да се приеме, че такава не е налице и между твърдяната за
претърпяна вреда от продажбата на имота и наказателното производство. В този
смисъл се явява неоснователна и претенцията за заплащане на наем. Не се
установява от събраните по делото доказателства действително настъпила за
ищцата вреда, с оглед обстоятелството, че Ц. не е страна по представените
договори за наем, нито по делото са ангажирани доказателства същата да е
заплащала сумите по процесните договори.
Предвид изложеното се
налага извод за неоснователност на двете претенции на ищцата, поради което
неоснователен е и акцесорният иск за заплащане на обезщетение за забава върху
сумата от 17 730 лева – в размер на 21 776,42 лева, за периода
08.04.2002 г. – 13.03.2012 г.
Ищцата е предявила и
иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 5 359,36 лева,
изразяващи се в пропуснато трудово възнаграждение за периода 08.04.2002 г. –
31.12.2003 г., като настоящият състав на въззивния съд споделя изцяло приетия
от СРС извод за неоснователност на иска. От събраните по делото доказателства
не се установява да e налице причинна връзка между оставането на ищцата без
работа и наказателното производство. Видно от представените по делото заповеди
от 10.04.2002 г. трудовите правоотношения на ищцата с „ДЗИ – О.З.“ АД и
„Държавен застрахователен институт – ДЗИ“ ЕАД са прекратени поради наложено
дисциплинарно наказания – уволнение – за грубо нарушение на трудовата и финансовата
дисциплина, изразено в увреждане на имуществото на работодателя – липса на
парични средства в големи размери; злоупотреба с доверието на работодателя и
неизпълнение на законните му нареждания. От така описаното основание не се
установява причина за ангажирането на дисциплинарната отговорност на ищцата да
е наличието на воденото наказателно производство срещу ищцата, още повече че и
двете правоотношения са прекратени и преди образуване на досъдебното
производство. Следва да бъде отбелязано, че работодателят има право да упражни
дисциплинарните си правомощия при преценка за наличие на извършени нарушения на
трудовата дисциплина, като от своя страна работникът разполага със средство за
защита чрез иска чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Консретните обстоятелства в случая
обаче не обуславят основание за ангажиране отговорността на ответника, поради
което правилно искът е бил отхвърлен.
При това положение
неоснователна се явява и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за
забава върху главницата от 5359,36 лева в размер на сумата от 5562,19 лева за
периода 08.04.2002 г. – 13.03.2012 г.
Ищцата е предявила и иск за заплащане на сумата от
1928 лева, представляваща обезщетение
за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за нея и адвоката й за път и престой, направени по повод
наказателното производство. С уточнителна молба от 02.04.2012 г. ищцата е
уточнила по пера своята претенция, като видно от същата претенцията касае
разходи направени в хода на съдебната фаза на воденото срещу нея наказателно
производство, като се претендират такива направени в хода на производството по
НОХД № 404/2005 г., по описа на РС – Луковит, ВНОХД № 208/2007 г., по описа на
ОС – Ловеч и ВНОХД № 95/2008 г., по описа на ОС – Ловеч. От преписките по
описаните дела, приложени към настоящото дело се установява, че ищцата се е
явила в 10 от проведените открити съдебни заседания. От друга страна по делото
е установено, че в процесния период същата е живяла в С. /в този смисъл са
показанията на двамата разпитани по делото свидетели, които сочат, че след
продажбата на жилището, ищцата е напуснала гр. Л.и се е установила в гр. С./.
Следователно несъмнено за явяването й в провежданите пред РС – Л.и ОС – Ловеч
заседания ищцата е извършвала разходи за транспорт, които са в причинна връзка
с воденото срещу нея наказателно производство. В този смисъл въззивният съд
намира, че причинените на ищцата имуществени вреди за разходи за транспорт са
установени по своето основание, като доколкото по делото не са ангажирани
доказателства досежно размера на същите, съдът следва да определи дължимото
обезщетение съобразно правилото на чл. 162 ГПК. В случая пред СРС е допусната
съдебно-счетоводна експертиза, съгласно заключението на която транспортните
разходи са в размер на 20 лева за участие в съдебно заседание или предвид
установеното по делото участие в 10 проведени съдебни заседания на ищцата се
дължи обезщетение в размер на 200 лева.
Въззивният съд намира за неоснователна претенцията й
за заплащане на разходите за транспорт направени от адвоката за явяване в
съдебни заседания и такива за проверки на дела. По делото не са ангажирани
доказателства ищцата да е заплатила такива на адвоката, нито е проведено главно
и пълно доказване за извършени проверки по делата лично от нея, поради което и
не може да се приеме, че по делото е установено за нея да е настъпила
имуществена вреда, изразяваща се в претърпяна загуба от извършването на такива
разходи. Следователно претенцията й за заплащане на имуществени вреди в тази
част се явява неоснователна.
Този иск е неоснователен и в частта, в която се иска
присъждане на дневни разходи. От една страна, в процеса на доказване не бе
установено, че такива разноски са извършвани, а от друга, нито за подсъдимия,
нито за неговия защитник се дължат дневни пари по Наредбата за командировките в
страната.
Предвид изложеното, доколкото предявеният иск се
явява основателен за сумата от 200 лева, то първоинстанционното решение следва
да бъде отменено в тази част и искът уважен за сумата от 200 лева, ведно с
претендираната законна лихва от датата на предявяване на исковата молба.
Съгласно разпоредбата
на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда
ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца
внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и
възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част
от иска.
Следователно
предвид изхода на спора решението следва да бъде отменено и в частта, в която
ищцата е осъдена да заплати в полза на съда сумата от 640 лева – разноски по
делото за възнаграждение за вещо лице, платено от бюджета на съда, като вместо това
същите следва да бъдат възложени в тежест на ответника. В полза на ищцата
следва да бъде присъдена и сумата в общ размер от 120,45 лева, от които 10 лева
за платена държавна такса и 110,45 лева – за адвокатско възнаграждение,
определено съразмерно на уважената част от исковете.
За въззивното производство на основание чл. 10, ал.
3 ЗОДОВ в полза на ищцата следва да присъдена и претендираната държавна такса
за въззивно обжалване в размер на 5 лева.
На основание чл. 294, ал. 2 ГПК, съгласно която при
повторното разглеждане на делото съдът се произнася и по разноските за водене
на делото във Върховния касационен съд, в полза на ищцата следва да бъдат
присъдени претендираните такива от 5 лева за държавна такса и 41,68 лева – за
адвокатско възнаграждение, определено съразмерно на уважената част от исковете
или обща сума в размер на 46,68 лева.
С оглед цената на исковете и на основание чл. 280,
ал. 2 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на обжалване в
частта по иска за плащане на имуществени вреди за разходи за път и престой,
като в останалата част решението може да бъде обжалвано пред ВКС при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение от 26.03.2014 г., постановено по гр. д. № 12557/2012 г. на Софийски
районен съд, I ГО, 118 състав, в частта,
в която е отхвърлен предявеният от Д.К.Ц., с ЕГН **********, срещу П.на РБ иск
с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 ЗОДОВ /ДВ бр. 38/2012 г./ за
заплащане на сумата до 6000 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от незаконно обвинение по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл.
202, ал. 1, т. 1, вр. чл. 311, ал. 1,
пр. 1 и чл. 26, ал. 1 и чл. 2, ал. 2 НК, ведно със законната лихва от
08.04.2009 г. до окончателното плащане, както и в частта, в която е отхвърлен предявеният от Д.К.Ц., с ЕГН **********,
срещу П.на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 ЗОДОВ /ДВ бр.
38/2012 г./ за заплащане на сумата до 200 лева, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди за разходи за транспорт от незаконното обвинение
за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 202, ал. 1, т. 1,
вр. чл. 311, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал.
1 и чл. 2, ал. 2 НК, ведно със законната лихва от 13.03.2012 г. до
окончателното плащане, както и в частта,
в която ищцата е осъдена на осн. чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ да заплати по сметка на
СРС сумата от 640 лева – разноски, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
П.на Р.Б.да заплати на Д.К.Ц., с ЕГН ********** и адрес ***, на основание чл.
2, ал. 1, т. 2, предл. 1 ЗОДОВ /ДВ бр. 38/2012 г./ сумата от 6 000 лева -
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение по чл.
202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 202, ал. 1, т. 1, вр.
чл. 311, ал. 1, пр. 1 и чл. 26, ал. 1 и чл. 2, ал. 2 НК, ведно със
законната лихва от 08.04.2009 г. до окончателното плащане, както и сумата от
200 лева - обезщетение за претърпени имуществени вреди за разходи за транспорт
от незаконното обвинение за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр.
чл. 202, ал. 1, т. 1, вр. чл. 311, ал.
1, пр. 1 и чл. 26, ал. 1 и чл. 2, ал. 2 НК, ведно със законната лихва от
13.03.2012 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА
П.на Р.Б.да заплати на Д.К.Ц., с ЕГН ********** и адрес ***, на основание чл.
10, ал. 3 ЗОДОВ сумата от 120,45 лева – разноски за първоинстанционното
производство, сумата от 5 лева – разноски за държавна такса за въззивното
производство, както и на основание чл. 294, ал. 2 ГПК, вр. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ сумата
от 46,68
лева – разноски в производството пред ВКС.
ОСЪЖДА
П.на Р.Б.да заплати на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ в полза на СРС сумата от
640 лева – направени разноски в производството пред СРС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване в
частта по иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за разходи за
път и престой, като в останалата част може да бъде обжалвано пред ВКС при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.