№ 144
гр. Видин, 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВИДИН, VI СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Галина В. Герасимова
при участието на секретаря ТАНЯ Г. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от Галина В. Герасимова Гражданско дело №
20241320101698 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от М.
К. П. от гр. ******, чрез пълномощника А. Р. от БАК, против „КРЕДИРЕКТ“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, представлявано от управителя Н. П. П..
Твърди се в исковата молба, че ищецът е страна по договор за
потребителски кредит № ****** от **.**.****г., подписан с ответното
дружество „Кредирект" ЕООД. Съгласно сключения между страните договор,
ищецът е получил в заем от ответника сумата в размер на 2000 лв., която
следвало да върне по следния начин: 3 вноски по 78.33лв. и 7 вноски по
332.19лв. при фиксиран лихвен процент от 47% и ГПР 58.37 % и обща сума за
връщане: 2560.32лв. Договорът е сключен чрез средства за комуникация по
смисъла на ЗПФУР. Сумата от 2000лв. е предоставена и усвоена от ищеца.
В исковата молба се посочва, че съгласно чл. 6 от договора, кредитът ще
бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: А. Безусловна банкова
гаранция; Б. Поръчителство на едно или две физически лица при съответните
условия за поръчителите. Съгласно чл. 6 ал. 2, страните са се съгласили, че
кредитополучателят ще предостави исканото обезпечение в срок от два дни от
сключване на договора. Съгласно чл. 6 ал. 6 от договора кредитополучателят
1
се съгласява, че договорът не би се сключил от кредитора, без предоставяне на
съответните обезпечения. Страните са се уговорили, че не предоставяне на
една от двете форми на обезпечение в двудневен срок ще увреди кредитора,
поради което е предвидена и неустойка в размер на 2 093.68лв. - чл. 18 ал. 1 от
сключения договор. Видно от погасителния план към договора, месечната
вноска се формира от главница, лихва и неустойка. Самата неустойка се
начислява автоматично при подписване на договора и е платима разсрочено
съгласно погасителния план.
Сочи се, че още при сключване на договора на ищеца е била начислена
въпросната неустойка, тъй като същият не е представил в срок надлежни
поръчители и/или банкова гаранция.
Твърди се, че сключеният между страните договор е недействителен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Сочи се, че в нарушение на
императивните правни норми, ГПР е посочен единствено като процент:
58.37% и в него не са посочени елементите, които включва, както и методиката
за изчисляването му и отделно от това, ГПР надхвърля размера по закон - чл.
19, ал. 4 от ЗПК, тъй като в него следва да бъде включена и неустойката за не
предоставяне на обезпечение. Годишният процент на разходите следва да
включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление
на кредита, както и възнаградителна лихва и се изчислява по специална
формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя как
е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В Договор
за кредит от **.**.****г. е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Твърди
се, че липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият/. Посочва се, че съобразно разпоредите на ЗПК, годишният
процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Поддържа се, че в настоящия случай не става ясно
какво точно е включено в процента на ГПР; дали неустойката е отразена в
ГПР; изобщо какво се включва в ГПР. Посочва се, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
2
недопустимо. Твърди се, че в случая тези съставни елементи остават
неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Твърди се, че не става ясно какво се включва в
общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е
предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не може да се направи
еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че
същите са изключени. Ето защо, ищецът твърди, че не е ясно по какъв начин е
формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм,
по който се формира годишното оскъпяване на заема. Сочи, че след като
кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс
задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за
потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Освен горното,
ищецът посочва и че записването в договора на размер на ГПР, който не е
реално прилаганият в отношенията между страните представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 т. 1 от
ЗЗП.
На следващо място, в исковата молба се твърди, че договорът за кредит е
недействителен и поради това, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9
от ЗПК, тъй като посоченият в него фиксиран лихвен процент - 47 % не
отговоря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената
неустойка представлява добавка към договорената лихва по кредита. Същата
надхвърля трикратния размер на законната лихва. Посочва се, че Върховният
касационен съд в своята практика приема, че при формиране размера на
възнаградителната лихва обективен критерий може да бъде размерът на
законната лихва. Цитира се практика на ВКС, според която уговорката за
възнаградителна лихва, надвишаваща два или три пъти размера на законната
лихва, противоречи на добрите нрави. Поддържа се, че клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна, тъй като не отговаря на изискването за
добросъвестност и противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1
ЗЗД.
Алтернативно, в случай, че съдът приеме, че сключеният между
страните договор не е недействителен, то ищецът прави искане клаузите в
същия, предвиждащи представяне на обезпечение и плащане на неустойка, да
бъдат обявени за нищожни. Твърди, че самата клауза, предвиждаща
3
неустойка, е нищожна, тъй като с нея се заобикаля правилото на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК и се договоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно
допустимия. Посочва, че неустойката е форма на договорна отговорност,
която служи за обезщетяване на вредите от неизпълнението, като
предварително установява размера на тези вреди, без да е необходимо
кредиторът да ги доказва. В това се изразява типичната за неустойката
обезщетителната функция. Твърди, че уговорената с процесния договор
неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, когато излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителната и санкционна функции.
На първо място, сочи, че не е ясно как е определена посочената неустойка,
като в договора няма посочен метод за това. На следващо място, твърди, че
същата е обвързана с уговорката за предоставяне на обезпечение по чл. 6 на
Договора. Уговорените условия са поставени по такъв начин пред заемателя,
че е невъзможно тяхното изпълнение дори и в по - дълъг срок. От една страна
се иска обезпечение чрез банкова гаранция, което е невъзможно за изпълнение
условие при вида и размера на заема, предоставен от ответното дружество.
Сочи се, че ако ищецът е бил в състояние да уговори обезпечение от банкова
институция, е житейски необяснимо по каква причина не би поискал
кредитиране от банката, а от ответното търговско дружество. Посочва, че
условията, поставени пред поръчителите физически лица, от друга страна, са
също непосилни за заемателя, като поставените такива са не само
изключително тежки за изпълнение, а са кумулативно предвидени, т.е.
неизпълнението на едно от тях води и до неизпълнение на задължението и
респ. до възникване на задължението за заплащане на неустойката. Твърди, че
в случая неустойката не е уговорена като обезщетение за неизпълнение на
договорните задължения, а е послужила за неоправдано и непосочено в
договора оскъпяване на заема и увеличаване на заемната тежест на длъжника.
Иска се от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността
на сключения между страните договор за потребителски кредит № ****** от
**.**.****г. на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради това, че е сключен при
неспазване на нормите на чл. 22 от ЗПК, а при условията на евентуалност, че
неустойката по този договор е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от
ЗЗД.
Претендират се направените по производството разноски.
4
Ответникът е депозирал в срок отговор по чл. 131 от ГПК, в който
оспорва предявения иск като неоснователен.
Посочва, че на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделна
договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото
същият може да се прилага и без нея. Твърди, че процесният случай е именно
такъв. Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора
за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи
изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Твърди също, че в
случай че неустойката се приеме за нищожна, то същата ще се счита
изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за
нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са
неоснователни.
В отговора на исковата молба се посочва, че валидността на договора за
кредит произтича от това, че основните му параметри - главница и лихва, са
валидно уговорени в изискуемата от закона форма. Отделно от това са
покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, по реда на който е сключен процесния
договор.
Посочва, че представените Лог файл по договор за паричен заем №
******, който проследява в хронологичен ред всички настъпили събития в
кредитното правоотношение и попълненото от кредитополучателя Искане за
сключване на договор за кредит, както и изпратения на посочения от него
имейл адрес *************@*****.*** Стандартен европейски формуляр,
изцяло опровергават твърдението, че клаузите в договора са в противоречие с
принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави.
Посочва, че видно от лог файла още преди подписване на договора за заем
кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е
избрал параметрите и условията му. Предвид това клаузите по процесния
договор се явяват индивидуално договорени с конкретния потребител.
Ответникът твърди, че противно на твърдението в исковата молба, по
отношение на формирането на годишния процент на разходите са спазени
всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора
за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр
5
за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено
какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Сочи се, че при
нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от
60,85% и ГПР определен в процесния договор в размер на 58.37%, в случая
годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната
лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Твърди се, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана
в ГПР. Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към
датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на
свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е
уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на
договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, изначално е
невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.
Сочи се, че ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за
предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на
кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на
тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит". Неустойката, от своя страна, обслужва
неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения
договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на
договаряне между страните. Ответникът твърди, че в настоящия случай, освен
че неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно
задължение по договора, тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни
са били напълно наясно с размера й още преди да настъпи фактът на
неизпълнение на задължението, което обезпечава. Разходите, които се
включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на
сключване на договора. В настоящия случай неустойката е индивидуално
договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема -
6
такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си, т.е. към
датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне
основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката е уговорена като
фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена на вноски,
които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на
всеки падеж. Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в
погасителния план към договора е посочена възможната вноска за неустойка
за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е
недвусмислено уговорено в чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от договора. В цитираните
клаузи е направено и ясно разграничение между задълженията за главница,
лихва и неустойка и изрично е посочено, че неустойката не се включва в ГПР.
В погасителния план ясно и точно са посочени размерите на вноските с и без
неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки един
падеж.
Ответникът оспорва твърденията, че неустойката представлява „добавка
към възнаградителната лихва". Посочва, че лихвата по кредита е
възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс.
Същата представлява задължителен и основен компонент от договора за
кредит по дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на
договора за кредит. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай
на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, както и че всяка
част от нея ще се плаща на падежите по договора, не води до превръщането й
в лихва. Тази уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределя
задължението му във времето с падежни дати същите като за главница и
лихва. Предвид изложеното, ответникът твърди, че с неустойката не се
нарушава чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
По отношение на действителността на лихвата по договора, ответникът
посочва, че възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се дължи
за ползването за определено време на предоставени от страна на
заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими
вещи. Сочи, че в случая лихвата по кредита е фиксирано уговорена за целия
7
срок на договора, като при това обстоятелство ответното дружество не си е
запазило правото да променя едностранно същата. Между страните е
уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във всяка една от вноските
по кредита, а няма да се заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер.
Твърди се, че по този начин се цели поставяне на кредитополучателя в
по[1]благоприятно положение, тъй като не е ангажиран от връщане на суми в
пълен размер в кратки срокове. Посочва се, че в Част II от европейския
формуляр са посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната
възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следва да бъде
изплатена на кредитодателя, като по този начин кредитополучателят е бил
напълно информиран за условията преди да сключи съответния договор.
Погасителният план, който е неразделна част от договора включва пълна и
точна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и каква част от вноската представлява главница и
каква лихва.
Ответникът оспорва твърденията, че уговореният фиксиран лихвен
процент по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава
три пъти размера на законната лихва, като необоснован. На първо място,
посочва, че доводът, че конкретно съотношение между възнаграждението по
договора и трикратния размер на законната лихва противоречи на закона и
основополагащи правни принципи, без подобен лимит да е законодателно
уреден и при ясно и недвусмислено определен лихвен процент за целия срок
на договора, не може да намери основание нито в закона, нито в правната
доктрина. Посочва, че наличието на противоречие с добрите нрави се
преценява за всеки отделен случай като меродавна за преценката е
конкретната фактическа обстановка. Те не представляват конкретни правила, а
морални принципи, поради това изводът, че са нарушени не може да бъде
изведен като императив за всеки случай, в който договорно задължение има
една конкретна стойност. На следващо място, сочи се, че възнаградителната
лихва е част от ГПР, в същото време в закона е установен максималният
размер на ГПР, който към датата на сключване на договора е 60,85% Твърди
се, че максималният възможен размер на договорната лихва е нормативно
регулиран, макар и опосредено.
Ответникът посочва, че още към момента на сключването на договора
потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се
8
задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на
отношенията им. Това е постигнато с индивидуално уговорени параметри на
договора, за които потребителят е бил наясно предварително, като е имал
възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при
сключването му, както и след това.
Твърди, че изложеното оборва и твърдението за заблуждаваща търговска
практика от страна на кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР е ясно
посочен в договора, неустойката не е част от него и това недвусмислено е
уговорено между страните. Твърди, че от договора и от Стандартния
европейски формуляр е видно, че преди сключването и при подписването му
кредитополучателят е бил наясно, че ГПР не включва неустойката и че
последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение на кредита.
Текстовете на процесния договор не съдържат заблуда относно размера на
ГПР и оспорената клауза - потребителят е бил наясно още преди сключването
на договора, че освен главница и лихва, ако не обезпечи кредита ще дължи и
неустойка.
Ответникът поддържа, че оспорената неустойка е действителна. Сочи, че
същата е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора
ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в
договора условия. Посочва, че съгласно чл. 11, т. 18 от ЗПК предоставянето на
обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със закона
практика, която не води задължително до неравновесие в правата и
задълженията на страните: ответното дружество е предоставило паричен заем
срещу обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума
и договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит е
сключен изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на
договор за кредит, получил е подробна информация за желания от него
кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал
пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да
предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли
достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от
договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита,
9
кредитополучателят е разполагал с 14 /четиринадесет/ дни, в които да
упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация
за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е
обвързан по никакъв начин от оспорената неустойка, както и без никакви
други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси.
Ответникът посочва, че именно чрез възможността за отказ от договора се
гарантират в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че
последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни за него
условия. Друга възможност за кредитополучателя е било удължаването на
тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис
на заповед например. В случая ищецът не се е възползвал от нито една от
договорно и законоустановените си права. Ответникът твърди, че
потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо
обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от
кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни
искове срещу своя кредитор. Твърди, че ищецът е договарял недобросъвестно
в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на
правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение.
На следващо място, ответникът твърди, че неустойката е имала
предварително определен начален и краен момент, също така е била с
фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото преценката за
нищожност на неустойката на това основание се прави за всеки конкретен
случай, в процесния такъв противоречие с добрите нрави не е налице, още
повече, доколкото при изследването на този въпрос се прави проверка за
наличие и на допълнителни критерии, които също отсъстват, като например
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи
като поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е в
прекомерно съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При
сключване на процесния договор кредитополучателят не е предоставил
обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на
предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът
е направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение
в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната
неустойка, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да
10
предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката.
Ответникът посочва, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът има
право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника,
за която същата е била уговорена. В този смисъл, когато договорената
неустойка е компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в
хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение, заедно с
обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на
длъжника компенсаторна неустойка.
На следващо място, ответникът посочва, че всички твърдения за
нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че през
2023 г. ищецът е сключил общо 3 договора, които съдържат уговорка за
плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Вместо
да упражни някое от договорно и законоустановените си права още при
сключване на първия договор - да прекрати договора, да поиска удължаване
на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид,
кредитополучателят по своя инициатива е сключил още два договора с
уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия.
Ответникът поддържа, че при сключването на всеки следващ договор
потребителят е бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за
плащането на неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но
въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. Ответникът
твърди, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати за
сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за
недействителност, което е в пряко противоречие с добросъвестността, която
страните си дължат в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и
универсалния принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното
си поведение.
Ответникът твърди, че отделно от недобросъвестността на
кредитополучателя, гореизложените факти водят и до извод, че е налице
индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като
ищецът е ползвал многократно един вид кредитен продукт, респективно
многократно се е запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит е
получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с
клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици
на тези уговорки. Според ответника това опровергава твърденията за
11
недобросъвестност, нарушение на принципа за справедливост и добрите
нрави от страна на кредитодателя.
По отношение на твърденията за заблуждаваща търговска практика,
ответникът посочва, че заблуждаващата търговска практика представлява
такова поведение от страна на търговеца, което да подтикне потребителя да
сключи определена сделка, която не би сключил в противен случай. Посочва,
че кредитополучателят по своя инициатива се е задължил 3 пъти с уговорката
за плащане на неустойка на ответното дружество, в случай че не предостави
обезпечение на кредитите, а договорите са сключвани след като клаузата за
неустойка от предходния е породила действието си. Твърди, че това на
самостоятелно основание опровергава твърдението на ищеца за заблуда в
условията на предоставените му кредитни услуги.
По отношение на твърдението за неравноправност, ответникът посочва,
че процесният договор следва да се тълкува в контекста на трайните
отношения между страните, създадени на база трите договора за кредит, които
съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти
при идентични условия. Сочи, че това е необходимо, тъй като преценката за
неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо място винаги
започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното
условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му
дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните
параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността
си с търговеца. Именно на тази основа СЕС прави преценка за равноправност
на клаузите от потребителските договори, тяхното противоречие с добрите
нрави и добросъвестността.
Ответникът твърди, че в случая не би могла да е налице липса на
индивидуално договаряне на процесиите клаузи, както и липса на
информираност с условията и последиците от тях, доколкото потребителят се
е запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможност да не се
задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното. Още при сключване
на първия договор потребителят е бил информиран за условията за ползване
на продукта на търговеца предварително - да връща заемната сума при
фиксирана лихва, да представи обезпечение в уговорения срок, като има
право на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да плати и
12
неустойка в точен и индивидуално определен размер. Впоследствие и след
еднократно задължаване с тези условия, потребителят отново е избрал същите
условия и повторно се е задължил с тях, като това поведение е повтаряно до
сключването на три идентични договора. По изложените съображения,
ответникът твърди, че в случая е налице индивидуално договаряне, което
изключва неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно
информация за финансовите задължения, които се поемат с тях.
Иска се от съда да отхвърли предявения иска като неоснователен.
Претендират се направените по производството разноски.
Прави се възражение за прекомерност на претендираното от ищцовата
страна адвокатско възнаграждение.
Видинският районен съд, като взе предвид постъпилата искова молба,
доводите на страните и съобразявайки събраните по делото доказателства,
прие следното от фактическа страна:
По делото не се спори между страните, че е сключен Договор за
потребителски кредит № ****** от **.**.**** г. за сумата от 2000,00 лева, като е
уговорена неустойка при непредоставяне на обезпечение в двудневен срок от
сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на посочените
условия. Посочен е фиксиран лихвен процент – 47 % и ГПР от 58,37 %.
Представен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, в който е посочен ГПР в същия размер от 58,37 % и
фиксиран лихвен процент от 47 %, както и неустойка при непредоставяне на
обезпечение в размер на 2093,68 лева. Установява се от Лог файл по договор за
паричен заем № ******, че на **.**.**** г. в 13.48 часа плащането е обработено и
кредитът е активен.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира следното
от правна страна:
Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер
на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което за
тяхното приложение съдът следи служебно. В този смисъл е и разпоредбата
на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съобразно която за наличието на неравноправни клаузи
в договор, сключен с потребител, съдът следи служебно.
Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
13
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. Не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случай на договор при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че
той е договор с общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че
съответната клауза е договорена индивидуално.
От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се
установява, че доставчикът е спазил изискванията на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР. Съдът
приема за доказано сключването на договор за кредит от разстояние. Договорът е
сключен в електронна форма – обективиран в електронен документ, оформен в
съответствие с разпоредбите на чл. 3, вр. чл. 2 от Закона за електронния документ
и електронните удостоверителни услуги. Същият е представен по делото
възпроизведен на хартиен носител. Съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ писмената
форма за сключване на договора са счита за спазена, ако е съставен електронен
документ, съдържащ електронно изявление. Следователно, следва да се приеме за
доказано сключването между страните на договор за потребителски кредит с
посоченото в представения документ съдържание.
Съдът намира, че клаузата на чл. 18, ал. 1 от Договора за заплащане на
неустойка за непредоставено обезпечение е в пряко противоречие с целта на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008
година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета. На практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му да се отпусне кредитът, която практика би съответствала на
изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от
разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Трайната и последователна съдебна практика
14
приема, че неустойката представлява обезщетение за претърпените от
неизпълнението на договорното задължение вреди и има санкционен характер. В
случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно
задължение, което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното
задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява
роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му
кредит, което е недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно от ЗЗД при
неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора,
последният има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди
срока. Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за
предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените в
договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо за
всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите рамки, както
и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява типична проявна
форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване на закона. По начина, по
който е уговорена неустойката за това неизпълнение на договора, представлява
санкция за длъжника и неоснователно обогатява кредитора. Неизпълнението води
до имуществена тежест за потребителя, която е в го-голям размер от отпуснатата
заемна сума и която се прибавя към нея, т. е. дългът на заемателя се увеличава
необосновано дори при точно изпълнение. В тази връзка съдът не споделя
възраженията в отговора на исковата молба. Кредиторът разполага с достатъчно
правни средства да обезпечи отпускания кредит по начин, че да не злепоставя
драстично интересите на потребителя до степен на неразумно оскъпяване на
кредита за икономически по-слабата страна. Макар да не съществува договорна и
законова пречка да бъде уговорена неустойка при неизпълнение на задължението
за връщане на заемната сума от страна на длъжника, в случая потребителят се
санкционира за непредоставяне на обезпечение за неизпълнение на задълженията
си дори и да заплаща редовно главницата и лихвите в уговорените срокове и
размери, съгласно погасителните вноски. Неустойката в случая надхвърля рамките
на чисто санкционния си характер и представлява начин за неоснователно
обогатяване на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна натоварва
длъжника с допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на
задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по
който е регламентирано, е обективно неизпълнимо. Изискванията в рамките само
на два дни потребителят да осигури един или двама поръчители с конкретен размер
на осигурителния доход, които не са поръчители по други договори за кредит,
15
сключени с кредитора, да нямат кредити към банки или други финансови
институции, ограничава необосновано възможностите на длъжника да предостави
обезпечение на дълга. Следва да се отбележи, че такива изисквания към самия
потребител кредиторът не поставя, тоест потребителят е в по-благоприятно
положение за сметка на поръчителите, което е житейски и правно нелогично.
Такива изисквания за поръчителите са реално неизпълними доколкото значително
ограничават кръга на лицата, които биха могли и биха се съгласили да
поръчителстват и елиминира значителна друга група физически лица, които макар
и да са достатъчно икономически осигурени, не отговарят на другите изисквания,
поставени от кредитора. На следващо място, с банковата гаранция, съгласно чл.
442 от ТЗ, банката писмено се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице
определена сума пари съобразно условията, предвидени в нея. На практика
банките могат да имат функцията на гарант за надеждността и
платежоспособността на участниците в различни видове търговски сделки, като
изпълняват това срещу заплащане, т. e. те предоставят услугата „банкова
гаранция". Поставеното от кредитора изискване за обезпечаване на задължението с
безусловна банкова гаранция поначало е неизпълнимо от длъжника. Следва да
бъде посочено, че липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е
формиран размерът на неустойката, който е и необосновано висок. Неустойката
противоречи на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 от ЗЗД/ заради основанието, на което
се дължи. Разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, което предполага безусловно
задължение за кредитора да я определи по достатъчно ясен и напълно разбираем
начин, че да не бъде прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди,
респективно да посочи размера й при частично или при неправилно изпълнение.
Изискванията, които поставя кредиторът пред потребителя, досежно характера и
вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението на договора за
връщане на заемната сума не съответстват нито на закона, нито на морала, нито на
добрите търговски практики в тези случаи. Същите са рестриктивни и не
съответстват на предназначението на неустойката, като правен институт /чл. 92
ЗЗД/. Същата по начина, по който е регламентирана от кредитора, включително и
начина на погасяването й, има наказателен характер, а не само обезщетителен и
обезпечителен и поставя потребителя в неравностойно положение спрямо
търговеца, защото го задължава да плати необосновано висока по размер
неустойка и то само за непредставено в срок обезпечение или такова, което не
16
отговаря на посочените условия. Както се посочи, неустойката е дължима
независимо дали кредитът е върнат от потребителя своевременно или не е върнат,
доколкото тя има отношение към неизпълнение на задължение на потребителя да
осигури обезпечение на задължението, което налага извод, че при нейното
определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не е действал
добросъвестно. С уговорената неустоечна клауза се цели единствено
осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума
- т. нар. „скрита възнаградителна лихва". Това поставя потребителя в
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация
колко точно е оскъпяването му по кредита. За да е спазена и разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.
ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжникът. В конкретния случай в договора е
посочено, че ГПР е 58,37 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за
това по какъв начин е формиран. Видно от посочените предпоставки, при които
става изискуема предвидената в чл. 18, ал. 1 от договора неустойка, същата е с
характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при
формирането на ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
17
лихва по просрочени задължения, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. Обезщетението за забава на парични задължения в
размер на законната лихва е нормативно определено на основание чл. 86, ал. 2 ЗЗД
от Министерски съвет с Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения.
Съгласно член единствен, алинея първа от цитираното постановление, размерът на
законната лихва за забава се определя в размер на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли на текущата
година плюс 10 процентни пункта. Според алинея трета, лихвеният процент по ал.
1 в сила от 1 януари на текущата година е приложим за първото полугодие на
съответната година, а лихвеният процент в сила от 1 юли е приложим за второто
полугодие. Към датата на сключване на процесния договор петкратният размер на
законната лихва за просрочени задължения в левове е 65,60 %. Действително
посоченият размер на ГПР в договора не надхвърля нормативно определения
лимит, но при включване на разхода за неустойка, съдът констатира, че същият
възлиза на 941,17% /изчислен чрез https://www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html/.
Действителният ГПР не отговаря на посочения в договора и това води до
недействителност на целия договор за потребителски кредит, съгласно чл. 22 ЗПК.
Предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК, кредитополучателят дължи чистата стойност
на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита. Договорът е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води и
до основателност на предявения иск. При този формиран извод съдът не дължи
произнасяне по предявения иск в условията на евентуалност.
Доколкото е уважен изцяло предявения иск в полза на ищеца М. К. П. на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъдат присъдени деловодни разноски
в размер на общо 706,16 лева, от които 186,16 лева за внесена държавна такса
и 520,00 лева за платено адвокатско взънаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит №
****** от **.**.****г., сключен между М. К. П. с ЕГН ********** от гр.
****** и „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5,
представлявано от управителя Н. П. П..
18
ОСЪЖДА „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5,
представлявано от управителя Н. П. П., да заплати на М. К. П. с ЕГН
********** от гр. ****** сумата от 706,16 /седемстотин и шест лева и
шестнадесет/ лева – разноски по производството.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд - Видин в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Видин: _______________________
19