РЕШЕНИЕ

№

 

 

гр. София,16.10.2019г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI „A” въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

        ЧЛЕНОВЕ: Л. ЛУКАНОВ  

              мл. съдия: БОРЯНА ПЕТРОВА                

               

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Петрова гр. дело № 13459 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение  от 28.03.2018 г., постановено по гр. дело № 15059/2016 г. по описа на СРС, 45 състав са частично уважени предявените по реда на чл. 422 ГПК от ищеца “Т.С.” ЕАД срещу ответниците Н.С.Ф., Л.С.Т. и Р.С.Т. обективно кумулативно субективно пасивно съединени искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че ответниците дължат на ищцовото дружество, при квоти, съответно 1/6, 1/6 и 4/6 сумата в размер от 969,03 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 05.2012 г. – м.04.2014 г., относно топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. Н. – 2, бл.*****, аб. № 305240, както и сумата от 154,92 лв. – законна лихва за забава върху главницата за периода от 30.06.2015 г. до 21.03.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.05.2015 г. до окончтелното плащане на сумите. С решението са отхвърлени предявените искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД зас сумата за главница в размер на 22,44 лв., разликата над признатата сума от 963, 03 лв. до пълния предявен размер от 991,47 лв. и сумата за мораторна лихва в размер на 3,68 лв., разлика между признатата сума от 154,92 лв. до пълния предявен размер от 158,60 лв., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 27093/2015 г., по описа на СРС, 45 с-в .

Решението в частта, с която са отхвърлени частично исковете, като необжалвано от ищеца е влязло в сила.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която са уважени исковете е подадена въззивна жалба от ответниците Н.С.Ф., Л.С.Т. и Р.С.Т., в която се излагат съображения за неправилност на крайния съдебен акт. Поддържа се, че съдът е следвало да изключи експертизата от доказателствата по делото, тъй като ищецът не е внесъл депозит за тях в дадения му за това срок. Излага съображения, че след като съдът е приел, че е вещен ползвател на имота е Р.С.Т., същата би била единствено отговорно лице за ползваната енергия, а не голият собственик. Поддържа се, че съдът не е съобразил факта, че част от сумите са погасени по давност. Излага съображения, че вземането за дялово разпределение има договорен характер, като не кореспондира с предмета на делото.  Искането към съда е да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

Въззиваемата страна “Т.С.” ЕАД не е подала отговор на въззивната жалба в законоустановения срок.

Въззиваемият-помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не изпраща представител и не взима становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част . Не са допуснати и нарушения на императивни материалноправни норми.

СРС, 45 състав е бил сезиран с кумулативно обективно субективно съединени положителни установителни искове, предявени по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

            За уважаването на предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД  ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично оповестени общи условия, като писмена форма се предвижда само за допълнителни споразумения, установяващи конкретните уговорки с абоната, различни от тези в общите условия /чл. 150, ал. 1 и ал. 3 от ЗЕ/. Поради изложеното и предвид елемента на административно регулиране в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно Закона за енергетиката. Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ. Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване. Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответника дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.

Договорът е сключен при предварително установени от ищеца общи условия – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

От представения по делото Нотариален акт за замяна на недвижим имот № 40, том I, нот.дело № 46 от 27.04.2000 г., се установява, че ответницата Р.С.Т. е придобила заедно със С.Т.Т. чрез замяна следния недвижим имот: апартамент № 37, находящ се в жилищна сграда-блок № 6, на VII етаж, в гр. София, ж.к. Н. - II.

По делото е представено и писмо от СО – Район “Н.” с изх. № 7000-110/18 – 31.07.2012 г., от което е видно, че С.Т.Т. е позинал и е оставил за свои наследници – ответниците Р.С.Т. – съпруга и Н.С.Ф. – дъщеря и Л.С.Т. – син.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите релевирани във въззивната жалба, че само ответницата Р.С.Т. е отговорна за потребената топлинна енергия, тъй като била вещен ползвател на имота тъй като по делото липсват доказателства за наличие на учредено или запазено ограничено вещно право на ползване, установено е че ответницата Р.С.Т. е собственик на основание договор за замяна и наследство, а другите двама ответници са собственици на порцесния имот по силата на наследственото правоприемство. Ето защо по силата цитираната разпоредба на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ ответниците се явяват потребители на топлинна енергия, като неоснователни се явяват доводите им относно това кой реално е потребявал топлинната енергия, доколкото нормата императивно установявя кръга на лицата имащи качеството потребител и съответно задължени за заплащане стойността на потребена топлинна енергия

Предвид горното следва да се приеме, че между страните е налице облигационно правоотношение. При установеното наличие на облигационно правоотношение за процесния период, което обвързва ответника, следва да бъде установено наличието или липсата на доставяна до имота топлинна енергия и нейната стойност.

По делото е допусната и приета съдебно-техническа експертиза, от чието заключение се установява реално потребеното количество топлинна енергия за процесния период. Настоящият състав кредитира посоченото заключение като пълно и компетентно изготвено.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователни оплакванията свързани със заключението на вещото лице по допусната СТЕ, доколкото в проведеното съдебно заседание на 30.01.2018 г., на което е било прието заключението, последното не е оспорено.

Неоснователни се явяват и оплакванията на въззивниците по отношение на претендираните от ищцовото дружество суми за дялово разпределение, като такива с различен правопораждащ юридически факт. Това е така тъй като съгласно чл. 61, ал.1 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на ТЕ между клиентите в сграда - етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към нея, а в чл. 36, ал.1 ОУ за продажба на ТЕ е посочено, че редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от топлоснабдителното дружество и се обявява по подходящ начин на потребителя. По силата договорните взаимоотношения между ищеца и третото лице помагач цената на услугата се заплаща от топлофикационното дружество на търговеца, извършващ дялово разпределение, а по силата на чл. 13, ал.1, т.1 от Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия потребителите дължат възстановяване на заплатените суми за тази услуга на топлофикационното дружество. Цената на услугата дялово разпределение се посочва в сключения договор между топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дяловото разпределение, съгласно чл. 139в, ал.3, т.4 ЗЕ. Във връзка с това по силата на закона възниква система от две относително независими правоотношения, чиито страни и предмет се определят от закона. По едното възниква задължение за топлофикационното дружество за заплащане на търговеца, извършващ дялово разпределение цената на услугата дялово разпределение, а по второто – потребителите дължат заплащане на сумите за тази услуга на топлофикационното дружество. С договора сключван по реда на 139в, ал.3, т.4 ЗЕ между топлофикационното дружество и търговеца, извършващ дялово разпределение се определя само цената за услугата дялово разпределение, а в този по чл. 140, ал.5, т.8 ЗЕ между клиентите и търговеца, извършващ дялово разпределение само условията и начинът на плащане на услугата. И двата договора обаче не променят страните и предмета на правоотношенията във връзка с цената, защото както те се определят от закона. Ето защо, съдът приема, че законът установява задължение на купувача /потребител/ да заплаща на топлофикационното дружество суми за дялово разпределение, които се явяват част от задължението към топлоснабдителното дружество.

Настоящият състав намира, че не следва да бъдат обсъждани доводите на въззивниците относно погасяване по давност на процесните суми, доколкото възражението по чл. 111 ЗЗД е направено за първи път с въззивната жалба и се явява преклудирано.

След като по делото е установено, че ответниците са потребители на топлинна енетргия, реално потребеното количество на същата и нейната стойност, предявените искове се явяват основателни и доказани в уважения от съда размер.

Тъй като правните изводи на въззивния съд съвпадат с правните доводи на първоинстанционния съд, то обжалваното решение е правилно и като такова трябва да бъде потвърдено, а въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.

    По разноските:

             При този изход, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП, съобразно вида и количеството на извършената от юрисконсулта дейност във въззивната инстанция, съдът определя размер на възнаграждението от 50 лв.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по арг. от 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение  от 28.03.2018 г., постановено по гр. дело № 15059/2016 г. по описа на СРС, 45 състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 273 Н.С.Ф. с ЕГН**********, Л.С.Т. с ЕГН ********** и Р.С.Т. с ЕГН ********** да заплатят на “Т.С.” ЕАД, ЕИК *********, сумата от 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение във въззивото производство.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на въззивника – „Т.С.“  ЕООД.

Решението на СРС в частта, с която са отхвърлени исковете е влязло в сила.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                                    2.