Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 22. 05. 2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, първи въззивен състав, в
открито съдебно заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДОРА МИХАЙЛОВА
РОСИНА ДОНЧЕВА
при участието на
секретаря Цв. ПАВЛОВА, като разгледа докладваното от
съдията Дончева гр. д. № 207 по описа на съда за две хиляди и деветнадесета
година, за да се произнесе, взе предвид следното.
Производството
е по чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба от "П.К.Б." ЕООД срещу решение
№ 1/04.01.2019
г., постановено по гр. дело № 55/2018 г. по описа на РС – гр. Своге, с което са отхвърлени изцяло предявените от "П.К.Б." ЕООД против К.Н.М. ***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца заплащане на сумата
в размер на 6 184, 95 лв., съставлвяваща
главница по договор за потребителски кредит "П.к.С." от 21.06.2016 г.
№ **********, която сума е предмет на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
издадена по ч. гр. д. № 715/2017 г. по описа на РС – гр. Своге.
Решението
се обжалва с доводи за неправилност. Въззивникът
счита, че неправилно е прието, че настъпилата предсрочна изискуемост
не е надлежно обявена на длъжника. Излага съображения, че дружеството е
небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1 от Закона за
кредитните институции, поради което не намира приложение даденото разрешение в
т. 18 от ТР №4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. ОСГТК. Постановеното ТР № 4
следва да се прилага единствено и само по отношения на вземания, произтичащи от
договори за банкови кредити, но не и по отношение на договори за кредит
отпуснати от нефинансови институции. Посочва, че длъжникът по договора не е
изпълнил своите договорни задължения и е изпаднал в забава.Освен
това непризнаването на настъпилата предсрочна изискуемост не е пречка да бъдат
присъдени на кредитора съществуване на вземания от непогасени вноски с настъпил
падеж. Искането е за отмяна на решението и за постановяване на нов
акт по съществото на спора, с който исковете да бъдат уважени.
Въззиваемата страна не е депозирала
отговор на въззивната жалба.
Съдът след преценка на събраните
доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на
закона, предметните предели на въззивното
производство, очертани с жалбата, приема за установено следното.
От
ч.гр.д. № 715/2017 г. по описа на РС-Своге се установява, че по искане на ищеца
е издадена Заповед № 946 от 23.10.2017 г. за сумата главница от 6184,95 лева,
представляваща парично вземане по Договор за потребителски кредит № **********
от 21.06.2016 г., както и за сумата от 27, 93 лева, представляваща законна лихва
за забава за периода от 21.01.2017 г. до 04.04.2017 г., както и за законната
лихва за забава върху горната сума - главница, считано от 20.10.2017 г. до
окончателното заплащане и сумата и 274,26 лева разноски.
Ищецът
твърди, че с ответника К.Н.М. сключил договор за потребителски кредит от
21.06.2016 г. за сума по кредита - 3000 лв., размер на месечна вноска от 185, 46
лв., срок на кредита 24 месеца, като в общата сума на кредита е включен
допълнителен пакет от услуги в размер на 3000, 00 лв., размер на вноската от 125,
00 лв., за което общо задължението по кредита и пакет от допълнителни услуги е
сумата от 7451,04 лв. и общ размер на вноската от 310, 46 лв., с дата на
погасяване 20-ти ден от месеца.
Ответницата
не е погасявала кредита от 20.01.2017 г. до 20.03.2017 г., за което на
04.04.2017 г. ищецът прекратява едностранно договора и изпраща до ответника
уведомително писмо за предсрочна изискуемост, но липсват представени
доказателства за получаване на това писмо от ответницата.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
При изпълнение на задълженията,
вменени му с разпоредбата на чл. 269 и чл. 270 ГПК, въззивният
съд намира, че произнасянето на съда съответства на заявената за разглеждане
претенция, поради което решението е валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт съдът намира следното.
Сключеният
между страните договор за потребителски кредит е възмезден и попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит, обнародван
в ДВ, бр. 18/05.03.2010 г., доколкото кредиторът отговаря на изискванията на
чл. 9, ал. 4 от закона – предоставя потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност.
От
договор за потребителски кредит № ********** от 21.06.2016 г. се установява, че
на ответницата е предоставен кредит в размер на 3000, 00 лева, която сума е
получила още на същия ден по банков път.
Трайна и последователна е съдебната практика по въпроса, че
надлежното обявяване е елемент от фактическия състав за настъпване на
предсрочната изискуемост както в случаите, когато се иска издаване на заповед
за изпълнение по реда на заповедното производство, така и в случаите, когато
кредитният дълг се претендира по общия исков ред. Независимо от
обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, даденото в ТР №4/2013г.
на ОСГТК на ВКС разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да
се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно
изискуем, е принципно и следва да намери приложение по аналогия. Не съществуват
правно-логически аргументи, които да послужат като основание за различно
третиране на предсрочната изискуемост на кредитите (заемите), отпускани от
небанкови финансови институции, и тези, отпускани от търговските банки. В
случая видно от договора и погасителния план срокът за изпълнение на
задълженията е изтекъл за всички вноски /последната с падеж 20.08.2018 год./,
поради което съдът не следва да обсъжда доводите за настъпила предсрочна
изискуемост на задълженията по договора за кредит.
С ТР№8/2017 г. от 02.04.2019 г. на
ОСГТК е прието, че предявеният
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост
на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да
бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо,
въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК. Разрешението следва да намери приложение по аналогия и
за отпускани заеми от небанкови институции. От погасителният план към анекс № 1
към договора се установява, че последната вноска е била с падеж 20.08.2018 г.,
поради което е настъпил падежа на всички вноски към момента на приключване на
съдебното дирене и съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК следва да се
вземат предвид фактите настъпили след предявяване на иска. От приложеното
извлечение по сметка се установява, че ответника К.Н.М. е погасила част от
задължението за заплащане на погасителни вноски по кредита в размер на 1 266,
09 лева, както следва: на 20.08.2016 г. е превела 310,46 лв., на 20.09.2016 г.
е превела 310,46 лева, на 20.10.2016 г. е превела 310, 46 лв., на 20.11.2016 г.
е превела 310,46 лева и на 20.01.2017 г. е превела 24,25 лева. Липсват други
доказателства по делото, установяващи плащания извършени от ответницата по процесния договор. С оглед настъпилия падеж на всички
вноски по процесния договор, предявеният иск следа да
се уважи частично по следните съображения.
В отговора на исковата молба ответницата, чрез
особения си представител е направила възражение за нищожност на договора за
кредит.
Въззивният съд намира, че
сключеното споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е
нищожна правна сделка.
Разпоредбата на чл.143 от ЗЗП дава легално
определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с
потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като са изброени
изчерпателно различни хипотези на неравноправие. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при
общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която е транспонирана с нов чл.13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ ДВ бр.64/2007г./ Според чл.3 от
Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена
клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена
клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва
приложението на чл.3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата
преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или
доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена
индивидуално, негова е доказателствената тежест да
установи този факт.
Действително страните са свободни при
сключването на сделки, но ограничителят на свободата на волята на страните са
именно добрите нрави като неписани, но трайно утвърдили се правила,
непосредствено свързани със справедливостта, добросъвестността и нормалното
развитие на обществените отношения.
Основанието за нищожност „накърняване на добрите
нрави” е от обективните основания по чл. 26 ЗЗД и съставлява порок на сделката.
Добрите нрави като понятие не са легално дефинирани в закона, те са морални
норми и поначало нямат правно действие. По силата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД обаче на
тях се придава и правно значение, като нарушението им се приравнява по
последици на нарушението на закона. Конкретно при възмездните сделки
накърняването на добрите нрави е налице при нарушаване на изискванията за
еквивалентност на престациите. Целта е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата.
В т. VI от процесния
договор е уговорено и заплащането на възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 3000,00 лв. Възнаграждението, което се е
задължил да заплати потребителят за предоставения му пакет от допълнителни
услуги се явява прекомерно и не отговаря на изискванията на закона. На първо
място-предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно изброени в договора
за потребителски кредит каквото е изискването на императивните разпоредби на
закона, а наред с това не е формирана цена за всяка от услугите по отделно. В
тази връзка в чл.10а, ал.4 от ЗПК е предвидено, че „Видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит." В сключеното между
страните Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от
21.06.2016г., са изброени вида на услугите, които може да ползва потребителят,
но доколкото нито в самия договор, нито в Споразумението е предвидена клауза,
която да приобщава Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги от 21.06.2016г. към Договор за потребителски кредит, то не би могло да
се приеме, че е изпълнено изискването на чл.10а. ал.4 от ЗПК за посочване на
всяко конкретно действие, за което се събират такси или комисионни и размера на
съответната такса или комисионна в процесння договор
за потребителски кредит.
В противоречие на императивното правило на чл.10
ал.4 от ЗПК в процесния договор за различните видове
допълнителни услуги е определено общо възнаграждение за плащане в размер на
3000, 00 лв. Наред с това заплащането на това възнаграждение от потребителя е
предварително, т.е. то е дължимо само за „възможността за предоставянето"
на изброените услуги, както е посочено и в самото Споразумение, и е без
значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на
сключения между страните Договор. Принципът на добросъвестност и справедливост
при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на
определена услуга, а не хипотетично ползване на такава. Следователно налице е
неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, с която потребителят
се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет
от допълнителни услуги в размер на 3000, 00
лв. Съдът счита също така, че споразумението
заобикаля закона, тъй като въвежда допълнителни разходи, недопустими по
действащото законодателство и надхвърлящи значително допустимите разходи по кредита,
определени в чл. 19, ал. 4 ЗПК,
а именно: петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.
Предвид на изложеното се налага извод, че
уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги
„Бонус" в размер на 3000, 00 лв. се явява нищожна,
поради което в тази част искът следва да бъде отхвърлен.
Нищожността на посочените клаузи
обаче не води до нищожност на процесния договор за
потребителски кредит, тъй като те не са съществени и той може да се прилага и
без тях.
Уговореният между страните годишен
лихвен процент от 41, 17 %, представляващ възнаграждението, дължимо на
кредитора за предоставянето на сумата в заем, не накърнява добрите нрави, тъй
като от една страна е в рамките на максималния размер на разходите по кредита,
регламентиран в чл. 19, ал. 4 ЗПК
– петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения, а от друга
страна е съобразен с обстоятелството, че се касае за необезпечен заем с
невисока стойност, отпуснат от небанкова финансова институция, който е
високорисков за кредитора. Рискът в тези случаи следва да бъде отчетен чрез
заплащане на по-висока възнаградителна лихва.
По изложените съображения искът е
основателен и доказан до размера от 3 184,95 лв., представляващи сбора от
останалите неплатени по договора месечни погасителни вноски, включващи главница
и договорна лихва, всяка от които в размер на 185,46 лв. Остатъкът от претендираното вземане в размер на 3000,00 лв.
представляващо неизплатено възнаграждение за закупуване на пакет от
допълнителни услуги, съдът намира за недължим поради нищожност на
споразумението. С оглед това и искът за разликата над 3 184,95 лв. до пълния
предявен размер от 6 184,95 лв. следва
да бъде отхвърлен като неоснователен.
Тъй като изводите на настоящата инстанция не
съвпадат изцяло с тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, с която съдът е отхвърлил иска за признаване за установено
по отношение на ответницата, че дължи на ищеца неизплатено задължение по
договора за потребителски кредит в размер на 3 184,95 лева /три хиляди сто
осемдесет и четири лева и деветдеест и пет стотинки/
и като вместо него съдът следва да постанови друго, с което да уважи иска в
тази част. В останалата част решението следва да бъде потвърдено.
С
оглед изхода на въззивното производство, ответникът
има право на разноски за първоинстанционното
производство, съразмерно уважената част, в общ размер на 559, 55 лева
/петстотин петдесет и девет лева и петдесет и пет стотинки/. За въззивното производство разноски не са претендирани.
Воден от горното, Софийският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 1 от 04.01.2019 год. по гр. дело № 55/2018 год. на РС-Своге в
ЧАСТТА, с която съдът е отхвърлил
иска на „П.К.Б.“ ЕООД, *** срещу К.Н.М. *** за признаване за установено по отношение на ответницата К.Н.М. с ЕГН: **********, че дължи на ищеца „П.К.Б.“
ЕООД, *** на основание договор за потребителски кредит № **********/21.06.2016
год. неизплатено задължение по погасителен план към договора в размер на 3 184,95
лв. /три хиляди сто
осемдесет и четири лева и деветдеест и пет стотинки/,
като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на „П.К.Б.“ ЕООД срещу К.Н.М. ***, че
ответницата К.Н.М. с ЕГН: ********** дължи на ищеца "П.К.Б.“ ЕООД погасителни
вноски по договор за потребителски кредит № **********/21.06.2016 год. в размер на 3 184,95
лв. /три хиляди сто
осемдесет и четири лева и деветдеест и пет стотинки/.
ПОТВЪРЖДАВА решението в ЧАСТТА, с която съдът е отхвърлил иска
на „П.К.Б.“ ЕООД срещу К.Н.М. *** за признаване за установено, че ответницата К.Н.М.
с ЕГН: ********** дължи на „П.К.Б.“ ЕООД на основание договор за потребителски
кредит погасителни вноски над размера от 3 184,95 лв.
/три хиляди сто осемдесет и четири лева и деветдеест
и пет стотинки/ до размера от 6184, 95 лв.
/шест хиляди сто осемдесет и четири лева и деветдесет и пет стотинки/, по
договор за потребителски кредит "П. к.С." от 21.06.2016 г. №
**********, която сума е предмет на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
издадена по ч. гр. д. № 715/2017 г. по описа на РС – гр. Своге.
ОСЪЖДА К.Н.М. *** да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, *** сумата от 559,55 лева
/петстотин петдесет и девет лева и петдесет и пет стотинки/, представляваща
направени в първоинстанционното производство
разноски.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен
срок.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.