РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 04.02.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „Б“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на тринадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	СТАНИМИРА ИВАНОВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Капка Лозева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 13544 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Р.“ ЕООД срещу Решение № 442767/03.07.2018 г. по гр. дело № 13015/2018 г. на Софийския районен съд, 78. състав, в частта, с която са уважени исковете на К. Н.Т. за отмяна на уволнението му, извършеното със Заповед за уволнение № 36/20.12.2017 г., за възстановяването на К.Т. на длъжност „невъоръжена охрана“ и въззивникът е осъден да заплати обезщетение за оставане на Т. без работа за период от шест месеца в размер на 2 793, 12 лева,  и разноски в размер на 734, 35 лева, както и въззивникът е осъден да плати по сметка на Софийския районен съд разноски в размер на 378, 12 лева.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Твърди се, че първоинстанционния съд неправилно бил приел, че мястото на работа на въззиваемия Т. не било конкретизирано в трудовия договор и в заповедта за уволнение. Излагат се доводи, че първоинстанционния съд допуснал смесване на понятията „място на работа“ (чл. 66, ал. 3 КТ) и „работно място“ (§ 1, т. 4 КТ). Твърди се, че мястото на работа на въззиваемия Т. следвало да се определи с оглед характера на длъжността му – охрана на обекти, което предполага работодателят да може сам да определя на кой обект има нужда от охрана и да разпредели въззиваемия Т. на същия. Твърди се, че мястото на работа на въззиваемия Т. следвало да се определи според презумпцията на чл. 66, ал. 3 КТ като седалището на работодателя. Излагат се доводи, че седалището на въззивника „Р.“ ЕООД ***, съгласно чл. 115, т. 1 ТЗ. Излагат се доводи и че заповедта за уволнение е мотивирана. Цитира се практиката, според която мотивирането на заповедта за уволнение има три цели – да гарантира еднократност на наказанието; да служи за определяне на срока по чл. 194 КТ, и за даване на работника на възможност да се защити. Посочва се, че на въззиваемия Т. били поискани обяснения за неявяването му на работа, като той е дал такива и е посочил, че не е съгласен да се яви на обекта, на който е бил преместен. Твърди се, че в съдебното заседание процесуалният представител на ищеца е уточнил два адреса, на които въззиваемият Т. е работил преди уволнението, и на които му е било възложено да се яви на работа. Цитира се практика, че заповедта се смята за мотивирана, когато в искането за обяснения и в самата заповед дисциплинарното нарушение е очертано по ясен за работника начин. Твърди се, че от обясненията на въззиваемия Т. личало, че същият е знаел, че му е определено ново работно място, но не е бил съгласен с него, поради което не се е явил на работа. Излагат се възражения, че в доклада на първоинстанционния съд  била възложена на въззивника – „Р.“ ЕООД неправилно доказателствена тежест, тъй като работникът не бил посочил къде твърди, че се е явявал в исковата си молба. Излагат се и твърдения, че оплакването за неспазване на изискванията за оформяне на заповедта за уволнение не било коректно оформено, тъй като ищецът цитирал в исковата си молба само разпоредбата на чл. 195 ГПК, без да посочва какво точно нарушение на изискванията по този текст на закона е извършено. Твърди се освен това, че първоинстанционният съд се бил произнесъл по оплакване за промяна на мястото на работа не по законния ред, каквото в исковата молба липсвало, тъй като в същата се твърдяло, че въззиваемият Т. не бил допускан до работа. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на жалбата от К.Н.Т., в който се оспорва въззивната жалба и се поддържа, че първоинстанционното решение е правилно. Излагат се доводи, че преценката на първоинстанционния съд относно неправилното приложение на чл. 66, ал. 3 КТ била правилна, и че въззивникът „Р.“ ЕООД неоснователно приема, че „място на работа“ по смисъла на посочената разпоредба означавало населено място. Твърди се, че „седалище на предприятието“ по смисъла на чл. 66, ал. 3 КТ не се приравнява на „седалище на търговското дружество“ по смисъла на ТЗ. Твърди се, че поради това уволнителната заповед била формулирана неясно, поради което уволнението следва да бъде отменено, като съдът правилно е приложил нормата на чл. 195 КТ. Същата била императивна и затова съдът я прилагал служебно, поради което и при позоваване на нея работникът не следвало да сочи конкретни оплаквания. Твърди се, че въззивникът – „Р.“ ЕООД, нямало оплаквания по доклада пред първоинстанционния съд, поради което докладът по делото не следвало да се променя. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд не се е произнасял по непредявено в исковата молба оплакване за незаконосъобразност на уволнението. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение.

В съдебното заседание съдът е приел уточнение на твърденията на страните досежно твърдяното от тях място, където работникът Т. се е явил. По реда на чл. 142 ГПК е направено уточнение, че въззиваемият Т. (ищец в първоинстанционното производство) се е явявал на строителен обект на бул. „Тодор Александров“, но същият не бил допуснат да охранява там, защото му казали, че не е включен в графика. Въззивникът – „Р.“ ЕООД, твърди, че на въззиваемия Т. е било обяснено, че е преместен на обект на ул. „Околовръстен път“ и той е знаел за новото място, където трябва да охранява. Страните не правят нови доказателствени искания. По същество представителите на страните поддържат аргументите си от въззивната жалба и от отговора. Представителят на въззиваемия Т. прави искане за присъждане на разноски.

В писмената си защита въззиваемият К.Т. излага аргументите си от въззивната жалба, като конкретизира, че според него при липса на указание за мястото на работа в трудовия договор, за такова следва да се приеме мястото, където се управлява предприятието. Твърди се, че въззиваемият Т. се е явил на това място – бул. „Тодор Александров“, а не на обект, който се твърди, че му е неизвестен на ул. „Околовръстно шосе“. Твърди се, че тъй като не е знаел къде му е било посочено да се яви, въззиваемият Т. не е можел и да осъществи защитата си при даване на обяснения и срещу уволнителната заповед. Поддържат се освен това оплакванията от исковата молба, като се твърди, че в представеното експертно решение на ТЕЛК за преодоляване на законовата закрила при уволнение на болен от диабет не се съдържали мотиви съгласно чл. 4, ал. 2 от Наредбата (не е посочено коя) относно преценката на работоспособността, показаните и противопоказни условия на труд. Извън това се излага и довод, че мястото на работа, определено от „Р.“ ЕООД ***, което създавало неудобство на въззиваемия Т..

Първоинстанционният съд е приел, че страните не спорят, че въззиваемият К.Т. е бил служител на „Р.“ ЕООД на длъжност „невъоръжена охрана“ и същият е бил уволнен със Заповед № 36/20.12.2017 г. дисциплинарно – поради неявяване на работа за период от 9 дни след 18.04.2017 г. (включително и на тази дата). Първоинстанционният съд е установил обаче, че в заповедта за уволнение не е посочено мястото на работа, където работникът Т. е следвало да се яви, а такова не е установено от съдържанието на трудовия договор. Поради това заповедта за уволнение е приета за немотивирана в нарушение на чл. 195, ал. 1 КТ и уволнението е отменено. Приел е, че за 6 месеца оставане без работа въззиваемият Т. е можел да получи брутно възнаграждение в размер на 2 793, 12 лева и същото е присъдено, тъй като е установено по представено удостоверение от НОИ, че въззиваемият Т. не е работил след уволнението.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск, подаден в рамките на установения двумесечен срок по чл. 358 КТ (започнал да тече на 04.01.2018 г., исковата молба е подадена на 26.02.2018 г.) при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение и при служебно приложение на материалноправните норми, приложими към случая, настоящият съдебен състав намира следното:

По делото не се спори, че въззиваемият К.Н.Т. към 18.04.2017 г. е бил назначен на длъжност „невъоръжена охрана“ при „Р.“ ЕООД, както и че същият е бил уволнен със Заповед № 36/20.12.2017 г. дисциплинарно поради неявяване на работа за девет поредни дни след 18.04.2017 г. Останалите обстоятелства по делото – кое е било мястото на работа на въззиваемия, дали същото е било сменено, дали за смененото място на работа е съобщено на въззиваемия, дали той е бил допускан до работа, са спорни между страните, а по отношение на особената закрила за въззиваемия Т. като страдащ от захарен диабет първоинстанционният съд не е изложил мотиви поради липса на необходимост, тъй като е приел, че заповедта за уволнение страда от други пороци, които са самостоятелно основание за отмяната ѝ.

По спорните по делото обстоятелства се установяват следните факти:

Съгласно представения на лист 16 от първоинстанционното дело и неоспорен от страните трудов договор № 16/06.01.2015 г. К.Н.Т. е бил нает на работа при „Р.“ ЕООД като „невъоръжена охрана“, като в договора графата „място на работа“ е оставена непопълнена (думите „място на работа“ са посочени в скоби). Съгласно представена на лист 18 – 19 от първоинстанционното дело длъжностна характеристика от 06.01.2015 г., подписана от въззиваемия, длъжността му е конкретизирана като „физическа охрана на обекти“. Към датата на сключване на трудовия договор адресът на управление на „Р.“ ЕООД ***, партер – изток, съгласно отбелязването в трудовия договор.

Съгласно представена на лист 20 от делото и неоспорена от страните карта за предварителен медицински преглед (при постъпване на работа) към 29.12.2014 г. въззиваемият Т. е имал диагноза „diabetes mellitus под медикаментозен контрол“. Следователно въззиваемият е боледувал от захарен диабет.

На 18.04.2017 г. въззиваемият Т. е бил привикан в офиса на „Р.“ ЕООД, *** според вписания адрес в констативните протоколи за неявяване на работа, съставени след тази дата, които са подпечатани с печат на дружеството и подписани от управителя му (на лист 26 – 34 от първоинстанционното дело). Същият адрес е вписан и в исканията за даване на обяснения от страна на въззиваемия Т. за отсъствието му от работа (на лист 38 – 39 от първоинстанционното дело).

От показанията на свидетелката Д.Т.– снаха на въззиваемия Т. (на гърба на лист 102 от първоинстанционното дело), които съдът кредитира като кореспондиращи на дадените от въззиваемия обяснения (на лист 43 от първоинстанционното дело), се установява, че при разговора от 18.04.2017 г. на същия е било посочено, че вместо да охранява обекта, на който се е явявал на работа досега – на бул. „Тодор Александров“, той ще бъде преместен на обект в село Кривина. Съдът не кредитира показанията на свидетелката Т.К.(на гърба на лист 102 от първоинстанционното дело), според които на въззиваемия Т. ***. Тези показания са дадени от служител на въззивника „Р.“ ЕООД, отговарящ за разпределението на постовете за охрана и обектите на охранителите, поради което е налице свързаност, която компрометира показанията. Съставените по делото документи не кореспондират на изложеното обяснение, че на въззиваемия е бил съобщен точен адрес на новия обект – констативните протоколи за извършени нарушения (на лист 23 и 25 – 34 от първоинстанционното дело) са изписани като съставени в централния офис на дружеството на бул. „Сливница“, а в съставените докладни записки за неявяване на въззиваемия Т. на работа въобще не е посочен адрес (на лист 24 и 35 – 36). Адресът, на която въззиваемият Т. е следвало да се яви не е посочен и в исканията до него за даване на обяснения (на лист 37 – 38 от първоинстанционното дело) и в нотариалната покана със същото съдържание (на лист 42 от първоинстанционното дело). Не е съставен и протокол за уведомяване на въззиваемия Т. за новия обект, на който се очаква да работи, а ако на 18.04.2017 г. е възникнал конфликт, това е било логично поведение за установяване на насрещните позиции на страните. Всички тези обстоятелства дават основание на съда да приеме, че действителното съдържание на разговора между представителите на работодателя „Р.“ ЕООД  и въззиваемия работник Т., проведен на 18.04.2017 г., не е изложеното от  свидетелката К., а именно – че на работника е съобщен точен адрес на обекта, който ще охранява.

Не следва да се кредитират показанията на свидетелката К. и относно това, че всеки ден въззиваемият Т. е бил разпределян да охранява различни обекти, като това обстоятелство не се подкрепя от нито едно друго доказателство по делото. Показанията на свидетелката Т. посочват, че въззиваемият Т. през този период е работел само на бул. „Тодор Александров“, което следва и от тълкуването на дадените от него обяснения (на лист 43 от първоинстанционното дело), в които се посочва, че мястото, на което полага труд се променя едностранно – това е индикация, че преди това подобни промени не са били правени. За това, че практика е било да се назначават постоянно едни и същи дежурни охранители на един и същ обект, може да се направи извод и от представения на гърба на лист 100 от първоинстанционното дело сменен график за обект „С.“ ООД, за който въззиваемият е следвало да дежури през нощта на 18.04.2017 г. и 19.04.2017 г., на 22.04.2017 г. и 23.04.2017 г., на 26 и 27.04.2017 г., и на 30.04.2017 г.

Констатира се също така и разминаване в определените по сменния график за месец април 2017 г. на обект „С.“ ООД дежурства на К.Т. със съставените констативни протоколи за отсъствието му от работа. В сменния график, както беше посочено, за К.Т. са определени само нощни дежурства, а в констативния протокол за 18.04.2017 г. (на  лист 26 от първоинстанционното дело) е посочено, че същият не се е явил на дневна смяна. Установява се, че в констативните протоколи е отразено и неявяване за дневна смяна на 19.04.2017 г. (на лист 27 от първоинстанционното дело), за дневна смяна на 26.04.2017 г. (на лист 32 от първоинстанционното дело) и  за дневна смяна на 27.04.2017 г. (на лист 33 от първоинстанционното дело).

Не е установено по делото дали въззиваемият Т. се е явявал на 18.04.2017 г. и на следващите дни на обекта, който е охранявал преди тази дата на бул. „Тодор Александров“.

На 27.04.2017 г. и на  09.05.2017 г. са изпратени две писма до въззиваемия Т. на домашния му адрес с искания същият да даде обяснения защо не се е явявал на работа от 18.04.2017 г. до датата на изготвяне на съответните писма (на лист 37 – 38 от първоинстанционното дело). И двете писма са върнати с отбелязване „отсъства“ (съгласно представени пощенски пликове на лист 39 от първоинстанционното дело).

През юни 2017 г. офисът на „Р.“ ЕООД, откъдето се е осъществявало управлението на дружеството, е бил преместен, като това се установява от вписания в нотариалната покана до въззиваемия Тодоров за даване на обяснения нов адрес – София, бул. „********(на лист 42 от първоинстанционното дело), като същият адрес е вписан и в писмо от Дирекция „Инспекция по труда“ – София, изпратено на 07.07.2017 г. (на лист 45 от първоинстанционното дело) и в искане до председател на Териториална експертна лекарска комисия (на лист 46 от първоинстанционното дело).

На 29.06.2017 г. до въззиваемия Т. е изпратена покана да представи документи за медицинското си състояние (на лист 40 от първоинстанционното дело), която му е връчена на 30.06.2017 г. (съгласно разписка върху товарителница на куриер от К.Т.– майка – на лист 41 от първоинстанционното дело).

На 05.06.2017 г. искането за даване на обяснения е изпратено до въззиваемия Т. и с нотариална покана с рег. № 340 на нотариус В.Г.(на лист 42 от първоинстанционното дело). Не е установено кога въззиваемият Т. е получил тази покана, но е отговорил на същата, като е представил писмени обяснения, че възразява срещу определеното от работодателя на 18.04.2017 г. едностранно ново място на работа (без да посочва адрес на същото), както и че е поискал работодателят да уреди трудовия му договор съобразно действително извършената работа, като твърди, че графиците на работното време не се водят според изискванията на нормативната уредба. Било му отказано, което въззиваемият Т. приемал за незаконно недопускане до работа.

С искане с вх. № 237/14.07.2017 г. до Регионалната картотека на медицинската експертиза – София (на лист 46 от първоинстанционното дело) управителят на „Р.“ ЕООД е поискал мнение на териториална експертна лекарска комисия за допускане на уволнение на работника Т..

С експертно решение № 1897 от заседание № 141/18.09.2017 г. (на лист 65 от първоинстанционното дело) териториалната експертна лекарска комисия при 2. МБАЛ – София, е дала становище, че въззиваемият Т. се ползва със закрила по КТ като страдащ от захарен диабет.

С писмо № 17260770/07.11.2017 г. Дирекция „Инспекция по труда“ – София е дала разрешение за уволнение на въззиваемия К.Н.Т. (на лист 96 от първоинстанционното дело).

Със заповед № 36/20.12.2017 г. въззиваемият К.Т. е уволнен дисциплинарно поради неявяване на работа от 18.04.2017 г. до 28.04.2017 г. (9 дни включително) като в заповедта не е посочено мястото, където въззиваемият не се е явил (не е посочен адрес или друг начин на индивидуализирането му). Заповедта е връчена на въззиваемия Т. с нотариална покана на 04.01.2018 г. (заверката е на лист 5 от първоинстанционното дело).

При така установената фактическа обстановка се установява от правна страна следното:

 Настоящата съдебна инстанция дължи да повтори проверката на първоинстанционния съд за спазване на процедурата за налагане на дисциплинарно наказание – чл. 193 КТ, тъй като същата разпоредба въвежда императивна материалноправна норма (съобразно чл. 193, ал. 2 КТ). В случая дисциплинарното наказание е наложено след вземане на обяснения от работника (на лист 43 от първоинстанционното дело), поради което делото следва да се разгледа по същество.

Страните по делото спорят относно въпроса къде е било мястото на работа на въззиваемия Т.. Съдебната практика на Върховния касационен съд (ВКС) еднозначно приема, че „мястото на работа“ при липса на друга уговорка или нещо различно, което следва от характера на длъжността, съвпада със седалището на предприятието (така е прието в решение № 123/14.03.2011 г. по гр. д. № 1167/2010 г., IV ГО, което свърза „мястото на работа“ с определено населено място; в този смисъл е налице и тълкуване на ВКС в Решение № 308/17.12.2013 г. по гр.д. № 1176/2012 г., IV ГО, което не е пряко приложимо към настоящия случай, доколкото касае пътуващ търговски представител).

Настоящият съдебен състав установява, че в настоящия случай не е уговорено с трудовия договор изрично място, където въззиваемият ще полага труда си – това е така, тъй като в тази графа на трудовия договор на въззиваемия Т. е оставена празна (в скоби е посочен изразът „място на работа“). При това положение мястото на работа на въззиваемия Т. следва да се определи съгласно правилото на
чл. 66, ал. 3 КТ – при липса на друга уговорка и ако от характера на работата не следва друго, това е седалището на предприятието.

Страните обаче спорят относно това какво законът има предвид под „седалище на предприятието“. Според въззивника „Р.“ ЕООД с този израз се има предвид седалището на търговеца съгласно дефиницията на чл. 12, ал. 1 ТЗ, според която седалище е населеното място, където се намира управлението на дейността на търговеца. Въззиваемият Т. поддържа, че доколкото не всеки работодател е търговец, изразът „седалище на предприятието“ в чл. 66, ал. 3 КТ има друго значение.

Настоящият съдебен състав намира за правилно второто становище, като има предвид, че съгласно § 1, т. 1 КТ „работодател“ може да бъде и обособено поделение, цех или звено. Поради това очевидно под „седалище на предприятието“ следва да се има предвид комплекс от сгради или местност, в който същото развива дейността си. Не е без значение обаче и видът на дейността на предприятието, като ако тази дейност предполага покриване на определен периметър или предоставяне на услуги в такъв, при липса на друга уговорка, понятието „седалище“ ще следва да се тълкува именно като границите на населеното място, където се намира централата, офисът или мястото на управление (разбирано като помещение или сграда) на работодателя. Това ограничително тълкуване се налага с оглед защитата на интересите на работниците, които следва да имат яснота поне относно населеното място, където ще полагат труда си, за да могат да си намерят постоянно жилище в него, освен ако характерът на работата не предполага друго.

В случая се установява, че въззиваемият Т. е приел да бъде „невъоръжена охрана на обекти“ съгласно подписаната от него при постъпването му на работа длъжностна характеристика. От употребеното множествено число – „обекти“, следва, че същият е можел да бъде разпределен от работодателя си да работи на различни места, които следва да се разбират като негово „работно място“ по смисъла на
§ 1, т. 4 КТ – помещение (стая или хале), конкретно точно определено и относително ограничено място, където да се развива дейността. С оглед цитираното по-горе съображение за предвидимост обаче следва да се приеме, че териториалните граници на мястото на работа, в които е можело да бъде определен обект за охрана – конкретно „работно място“, на въззиваемия Т. са се покривали с границите на град София.

Това е давало право на „Р.“ ЕООД да определи обекта, на който въззиваемият Т. е следвало да полага труд като охранител в рамките на София, включително и на ул. „Околовръстен път“. За това обаче въззиваемият Т. е следвало да бъде уведомен за конкретния адрес на работното си място по смисъла на § 1, т. 4 КТ.

По делото не се установи да е било налице такова уведомяване – няма документ, който да посочва, че въззиваемият Т. е бил известен, че трябва да работи на ул. „Околовръстен път“. Показанията на свидетелката К. не установяват това обстоятелство по съображения, вече изложени от съда по-горе. Не са ангажирани други доказателства по делото, които да установят това обстоятелство, като признание за това, че въззиваемият Т. е знаел къде ще бъде новото му работно място не се съдържат и в обясненията му, дадени преди налагане на дисциплинарното наказание.

Доколкото на въззиваемия Т. не са били поискани обяснения защо не се е явил на работа на конкретен обект, чийто адрес не му е бил посочен, то следва да се приеме, че на него не му е било ясно за какво точно е уволнен, и поради това не са спазени изискванията за мотивиране на уволнителната заповед (чл. 195, ал. 1 КТ). Практиката на ВКС (Решение № 388/04.10.2014 г. по гр.д. № 205/2012 г., IV ГО; Решение № 109/10.07.2018 г. по гр.д. № 4189/2017 г., III ГО; Решение № 7/23.01.2018 г. по гр.д. № 1393/2017 г., III ГО) приема еднозначно, че тази липса може да се санира, ако работникът е знаел за това къде именно е следвало да се яви на работа преди уволнението и когато са му били поискани обяснения. Но доколкото точен адрес на новия обект, който въззиваемият Т. е следвало да охранява, не е бил посочен, а и той сам не сочи адрес на новия обект в обясненията си, дадени при впечатление, че е следвало да работи в друго населено място – село Кривина (съгласно показанията на свидетелката Тонева), настоящият съдебен състав приема, че на въззиваемия не е било ясно къде точно е следвало да се яви в дните, посочени в уволнителната заповед, за да изпълни трудовите си задължения.

Въззиваемият Т. твърди, че е продължил да се явява на предходния обект, на който е полагал труд – на бул. „Тодор Александров“. По делото не е установено дали това е било така, но доказателствената тежест да установи поведението, което представлява дисциплинарно нарушение е на работодателя (въззивника „Р.“ ЕООД), и при липса на доказателства искът следва да се уважи.

Заповедта за уволнение не е мотивирана и по отношение на часовете, в които въззиваемият Т. е следвало да се яви на работа, а от представените доказателства по делото се установява несъответствие в графиците, което също води до липса на мотиви на заповедта, което не дава възможност на работника да осъществи правото си на защита.

Процесуалното възражение, че въззиваемият Т. (ищец в първоинстанционното производство) не бил конкретизирал оплакванията си за неспазване на процедурните изисквания за издаване на заповед за дисциплинарно уволнение, а просто посочил разпоредбата на чл. 195 КТ, не е основателно. Работодателят следва да докаже законосъобразността на уволнението съгласно оплакванията в исковата молба. Посочването на разпоредбата на чл. 195 КТ препраща към изрично уредените в нея изисквания към уволнителната заповед, като доказването на това, че същите са спазени тъй или иначе е в тежест на работодателя. Поради това е достатъчно ищецът-работник да посочи тази разпоредба, която съдържа достатъчно конкретни процедурни изисквания – (а) мотивирана заповед с посочване на: нарушител, време на извършване на нарушението; деянието, което представлява нарушение на трудовата дисциплина; наложеното наказание, и текстът на КТ, по който се налага, и (б) връчване на заповедта срещу подпис или с препоръчано писмо с обратна разписка. Тези изисквания са изчерпателно изброени и за добросъвестния работодател е лесно да установи изпълнението им, като при липса на посочване кое изискване е нарушено и с оглед доказателствената тежест, следва да се докажат всички те в съвкупност. Преценката дали заповедта е била мотивирана в достатъчна степен е правна и съдът и служебно формира заключението си по този въпрос, поради което за работодателя е достатъчно да посочи кои според него са мотивите на заповедта и в кой документ се съдържат. По настоящото дело това е основен спор между страните и те са изложили достатъчно доводи в защита на тезите си. Поради това ответникът – работодателят „Р.“ ЕООД не е бил поставен в положение на процесуално неравенство.

На последно място уволнението на въззиваемия Т., извършено на 04.01.2018 г., е породило последиците си и извън двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 КТ, за който настоящият състав приема, че следва да следи служебно поради преклузивния му характер. Срокът за налагане на уволнение е двумесечен и тече от датата на откриването на извършителя на дисциплинарното нарушение. В случая още в края на 9-те дни, за които се твърди, че въззиваемият Т. не се е явил на работа – 28.04.2017 г. е било ясно, че това нарушение може да бъде извършено само от него лично, тъй като съгласно чл. 8, ал. 4 КТ трудовите права и задължения са лични и непрехвърлими. Два месеца от 28.04.2017 г. са изтекли на 28.06.2017 г., а уволнението е извършено повече от 6 месеца след тази дата – на 04.01.2018 г. Поради това уволнението следва да бъде отменено и на това основание.

Оплакването, изложено в писмената защита на въззиваемия Т. относно липса на реквизити на експертното решение на ТЕЛК, не следва да се разглежда, доколкото съдът потвърждава първоинстанционното решение в частта му, с която са уважени исковете.

Обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта си, с която уволнението на въззиваемия Т. е отменено и същият е възстановен на работа на старата си длъжност.

По уважената част от иска за обезщетение на въззивника Т. за оставане без работа във въззивната жалба и в отговора не са изложени оплаквания. Настоящият съд намира, че при преценката си за основателност на иска и размера на обезщетението първоинстанционният съд е допуснал нарушение на императивни материалноправни норми, и тъй като въззивният съд не следи за правилност на решението на други основания, ако не са посочени от страните (чл. 269 ГПК), първоинстанционното решение следва да се потвърди и в тази част – по уважената част от иска за присъждане на обезщетение за оставане без работа.

Относно разноските:

При този изход на спора разноски се дължат само на въззиваемия Т. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Същият е доказал разноски в размер на 800 лева – адвокатско възнаграждение, договорено с договор за правна защита и съдействие (на лист 30 от делото), който съдържа и разписка за плащане на сумата в брой. Направено е възражение за прекомерност на тези разноски, като съобразно фактическата и правна сложност на делото (оспорва се решение по 3 отделни иска) настоящият съдебен състав намира същото за неоснователно и следва да присъди поисканото възнаграждение в пълен размер.

Решението подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 КТ.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „б“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 442767/03.07.2018 г. по гр. дело № 13015/2018 г. на Софийския районен съд, 78. състав, в обжалваната му част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Р.“ ЕООД, с ЕИК: ********, с адрес: ***, офис № 3, да плати на К.Н.Т., с ЕГН: **********, с адрес: *** – 8, сумата от 800 лева (осемстотин лева) – разноски пред въззивната инстанция.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.