№ 512
гр. Пазарджик, 22.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Николинка Н. Попова
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
като разгледа докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско дело №
20235220104413 по описа за 2023 година
Производството по делото е по реда на чл. 26 ЗЗД , във връзка с чл. 11, чл. 19 и чл.
22 ЗПК и чл. 143 и чл. 146 ЗЗП.
Образувано е по искова молба подадена от А. С. С. ЕГН ********** с постоянен и
настоящ адрес : с. **рез адв. С. М. от ПзАК , със съдебен адрес : гр. Пазарджик, ул. „**
против „**“ ООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „** с която
се иска прогласяване нищожността на договор от 21.10.2023 г. сключен между страните,
предвиждащ заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, като противоречаща и заобикаляща материално-правните изисквания на чл.
19, ал. 4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи
предпоставките на чл. 11, т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските
договори за кредит , както и нарушение на императивните изисквания на чл. 143 във връзка
с чл. 146 ЗЗП и при условие на евентуалност – обявяване нищожност на клаузата на чл. 6
от същия договор предвиждаща такава неустойка.
В исковата молба се твърди, че на 21.10.2023 г. между ищцата А. С. С., с ЕГН
********** и ответника „**“ ООД, с ЕИК: ** е бил сключен договор за потребителски
кредит № 202310211149130070, по силата на който „**“ ООД предоставил в заем на ищцата
сума в размер на 800,00 лв., която тя следвало да върне на 12 равни месечни вноски при
лихвен процент по кредита от 40.06 % и ГПК в размер от 48,29 лв. Твърди се, че съгласно
чл. 4, ал. 3 от договора, А. С. С. е била длъжна да предостави до края на следващия ден от
сключване на договора за потребителски кредит, гаранция по кредита подробно посочена в
общите условия на договора, като банковата гаранция или гаранцията, следвало да бъде в
1
размер на 984.00 лева със срок на валидност до 23.10.2024 г. Твърди се още, че съгласно чл.
6 от договора, ако не била предоставена такава гаранция, ищцата следвало да заплати
неустойка в размер на 1104,00 лв., както и че въпреки формално предоставения срок до края
на следващия ден от сключване на договора за потребителски кредит за предоставяне на
гаранция по кредита в размер на 984.00 лв. още със сключването на договора била
определена неустойка за непредоставяне на гаранцията, като уговорената между страните в
договора неустойка била за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
предостави на кредитора обезпечение на дълга. Твърди се, че за ответното дружество е било
предварително ясно, че ищцата трудно би могла да осигури банковата гаранция и че щяла да
дължи неустойка, от което, според процесуалния представител ищцата, следвало, че
действителната цел на тази неустойка е била да породи допълнително парично задължение
за същата, наред с което да върнела главницата и да заплати възнаградителна лихва, което
правело неустойката нищожна съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.
д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Сочи се, че определената неустойка представлявала скрита
лихва, и следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а невключването заобикаляло
изискването за максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я правело
недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. Твърди се, че неустойката излизала извън
присъщите и обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и била нищожна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречала на добрите нрави и нарушава
основните принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител
и кредитор, както и, че същата заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
забраняваща при забава на потребителя кредиторът да търси други вреди освен лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. На следващо място се посочва, че
неустоечната клауза била нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като
задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Твърди се още, че нищожността на неустоечната клауза
водела до недействителност на целия договор за потребителски кредит на основание чл. 22,
във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради непосочване на всички компоненти на ГПР в
договора, както и, че неустоечната клауза е била формулирана по такъв начин, че да
заобикаля императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
регламентиращи разходите по кредита. Твърди се, че клаузата за неустойка противоречала
на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и била неравноправна по смисъла на чл.
143, ал. 2, т. 5, тъй като задължавала ищцата при неизпълнение на нейните задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Изложени са твърдения, че
размерът на главницата бил 800,00 лв., а на неустойката - 1104.00, което било 138 % от
заема. Налице била значителна нееквивалентност на насрещните престации в ущърб на
потребителя, като по този начин неравноправно се третирал икономически по-слабият
участник в оборота, което противоречало на неписани правила за добросъвестност,
накърнявало принципа на справедливост и равноспоставеност между гражданскоправните
субекти и за еквивалентност на престациите по двустранни договори. Предвид изложеното,
се изразява становище, че неустоечната клауза се явявала нищожна, като заобикаляща
2
закона, накърняваща добрите нрави и неравноправност. На основание чл. 22 от ЗПК във
връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, се счита от ищцата, че целият договор за потребителски
кредит бил недействителен, тъй като не бил посочен ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Изложените са подробни доводи и
съображения в тази посока , поради което е формулиран петитум с искане до съда да обяви
целия договор за потребителски кредит за нищожен и евентуално – да постанови решение с
което обяви неустоечната клауза на чл. 6 от договора за недействителна. Сочат се
доказателства. Претендират се съдебно- деловодни разноски.
В срока по чл. 131 е постъпил писмен отговор от ответника, в който се изразява
становище за недопустимост на иска за нищожност на неустоечната клауза и
неоснователност на иска за обявяване на целия кредит за нищожен. Излагат се подробни
доводи и възражения. По допустимостта на исковете е заявено становище, за липсата на
правен интерес от кумулативното съединяване, тъй като резултатът от успешното им
провеждане се припокривало и същите се намирали в съотношение на поглъщане, като при
обявяване на договора за кредит за нищожен, същият щял да бъде лишен от своите правни
последици, включително и неустоечната клауза, чиято нищожност се иска с отделен иск,
който също би имал за резултат лишаването на клаузата от правните и последици. Поддържа
се становище, че посредством предявяването на процесните установителни искови
претенции в условията на комулативност не се преследвала защита на законно установените
интереси на ищеца, тъй като същият би защитил правата си в пълен обем посредством
установителния иск за нищожност на цялата сделка (договорът за кредит). Твърди се, че
интерес от кумулативното съединяване на исковете, в случая, би имал единствено
процесуалният представител на ищеца, който по този начин би претендирал възнаграждение
за два, вместо за един иск, но не и самият ищец, и тъй като установителният иск, с който се
атакувала неустоечната клауза бил лишен от правен интерес, то и същият бил недопустим.
По отношение на основателността на исковата молба е заявено, че съгласно чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК договорът за кредит следвало да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Твърди се, че информация за размера на ГПР е налична в чл. 11, ал. 4 от договора (48.29%), а
общата сума, дължима от кредитополучателя - в ал. 5 на чл. 11 от договора 984.00 лева).
Твърди се още, че ГПР бил изчислен при допусканията, посочени изрично в чл. 11, ал. 4 от
договора, както и, че както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставяли
като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на годишния
процент на разходите, като сочи, че те били нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК,
респ. Приложение № 1 към ЗПК, поради което и твърдението на ищеца, че в договора за
кредит следвало да бъдат посочени изрично разходите, формиращи ГПР по кредита било
неоснователно. Твърди се, че тъй като компонентите, които следвало да се включат в ГПР
3
били нормативно определени, то и за кредитора не било налице задължение за тяхното
посочване в договора за кредит (в този смисъл и т. 3 Решение по дело С- 932/19 на Съда на
Европейския съюз във връзка със съображение 13 от преамбюла на Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи в потребителските договори). Твърди се също така, че в чл. 11 от
договора ясно било посочено, че главницата по кредита е в размер на 800 лева, лихвата е в
размер на 184 лева, а общата дължима сума - 984 лева. Видно било, че потребителят е бил
наясно с това каква сума получава, какво било оскъпяването и колко точно щял да дължи,
като тук неяснота липсвала. Относно твърдението, че в ГПР следвало да бъде включена
неустойката по чл. 6 от договора, следвало да се вземе предвид, че на основание чл. 19, ал. 3,
т. 1 ЗПК неустойката като санкция, която потребителят заплащал при неизпълнение на
задълженията си по договора е била изрично изключена от формулата за изчисляване на
ГПР (в този смисъл и Решение № 34 от 3.02.2017 г. на АдмС - Шумен по к. а. н. д. №
298/2016 г.; Решение № 114 от 6.04.2017 г. на АдмС - Шумен по к. а. н. д. № 46/2017 г.).
Твърди се, че разбирането, че в годишния процент на разходите не се включват сумите,
дължими от потребителя за неспазване на задълженията му по договора (в случая
неустойка) се потвърждавали и от факта, че съгласно чл. 19, пар. 3 Директива 2008/48/ЕО
„Изчисляването на годишния процент на разходите се основава на базовото допускане, че
договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще
изпълнят задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в договора за
кредит.” Липсвала, както правна, така и житейска логика законодателят да заложи
правилото, че навсякъде в Европейския съюз ГПР се изчислявал при базово допускане, че
страните изпълняват задълженията си по договора и същевременно да включи във
формулата компонент, свързан с неизпълнение на задълженията по кредита. Твърди се, че
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК изисква договорът да съдържа „условията за издължаване
на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването“. Твърди се още, че в
процесния случай условията за издължаване били разписани ясно и недвусмислено чл. 3, ал.
1 във вр. с чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от договора, че погасителният план, обективиран в чл. 11, ал. 2
от договора изпълнявал изискването на закона, доколкото съдържал информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Твърди се също така,
че с оглед приложимия по договора фиксиран лихвен процент (чл. 11, ал. 1 от договора),
изискването на нормата за посочване на „последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването“ било неотносимо към кредитното правоотношение“ (в този смисъл и Решение
№106 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2021 г. по описа на ВКС, Решение на СЕС по дело C-
42/15 от 09.11.16 година). С оглед така изложените съображения, се моли съдът да прекрати
производството по предявения в условията на кумулативност установителен иск за
обявяване на неустоечната клауза за нищожна и да отхвърли като неоснователна
установителната искова претенция за нищожност на цялото кредитно правоотношение, като
4
в полза на дружеството бъдат присъдени сторените деловодни разноски, като е посочена
банкова сметка, по която може да бъде преведена присъдената сума. Заявяват се безспорни
за страните факти и обстоятелства. Не се сочат нови доказателства. Предявява се бланкетно
възражение за прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание ищцата чрез своят пълномощник, поддържа заявените
установителни евентуално съединени искови претенции и в представена писмена защита ,
моли същите да бъдат уважени с подробно изложение на доводи и съображения.Представя
списък по чл. 80 ГПК. Ответникът не се представлява, като в подадена по делото писмена
молба се заявява становище по съществото на спора.
Съдът след анализ на събраните по делото доказателства , приема за установено
следното от фактическа и правна страна.
По допустимостта на иска: Главният иск за прогласяване нищожност на
потребителски договор е допустим , тъй като е налице правен спор, по който ищцовата и
ответната страна са надлежни страни и ищецът има правен интерес от разрешаване на този
спор със силата на присъдено нещо.
По същество:
Предявен e иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 ЗЗД за обявяване
недействителност на договор поради заобикаляне на закона, респективно противоречие с
материалния закон. За да бъде уважен така предявения иск ищецът следва да установи
наличието на договор за заем, който не отговаря на твърдените законови изисквания, при
което са налице пороци, водещи до неговата недействителност; наличието на предпоставки
за нищожност на клауза за неустойка, поради противоречие с добрите нрави и нарушение на
материалния закон. В тежест на ответника е да докаже валидност на договора и оспорените
му клаузи, който е сключен съобразно изискванията на ЗПК и при спазване правата и
интересите на потребителя, като опровергае твърденията на ищеца и установи всички свои
твърдения и възражения в отговора.
С определение от 16.04.2024 г. като безспорно между страните е отделено, че е
подписан договор за потребителски кредит със съдържанието описано в исковата молба, а
именно при отпусната заемна сума от 800,00 лв. със срок на връщане на заема от 12 месеца
и при уговорен ГЛП в размер на 40,06 % и ГПР - 48,29 %, като в чл. 4, ал. 3 от договора е
било уговорено задължение за представяне на обезпечение с банкова гаранция или
гаранция, издадена от небанкова институция за сумата от 984,00 лв., а в чл. 6, ал.1 била
регламентирана неустойка в размер на 1104,00 лв. при непредставяне на тази гаранция.
Няма спор и се установява , че неустойката не е включена в размера на ГПР по
договора, по който ищцата е усвоила сумата от 800,00 лева., като съгласно двете
представени по делото разписки – съответно на 22.11.2023 г.и на 02.12.2023 г. ищцата
изцяло е погасила сумата в размер на 800,00 лв.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „**“ ООД
представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да
5
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го
определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е и обстоятелството, че ищецът е потребител по
смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята
същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата
на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на
ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното
следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва
да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и
сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва
по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по
еднакъв начин навсякъде в Общността.В съображение 24 от същата Директива пък е
посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация,
преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита
участва кредитен посредник, или не.Според съображение 31 от Директивата, за да се даде
възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит,
този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен
и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посочения в Договора
размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите
хипотези е налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят
6
се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което
право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата хипотеза,
а именно дали посоченият в чл. 11 от договора годишен процент на разходите в размер на
48,29 % отговаря на действително приложимия между страните ГПР. В този смисъл са
основно наведените от ищцата съображения в исковата молба.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.В този смисъл е и съображение 20 от Директива
2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват
всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници
и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с
договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.
В конкретния случай в спорните между страните клаузи на чл. 4 ал.3 от договора е
предвидено в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по
кредита, кредитополучателят да учреди обезпечение съгласно настоящия договор и общите
условия. И така съгласно чл. 6 ал.1 от договора в случай че кредитополучателят не осигури
и не представи в срок обезпечение по кредита съгласно сроковете и условията на
цитираните по-горе, кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер
изрично посочен в договора на 1104,00 лв.
На пръв поглед изглежда, че тази сума представлява неустойка за неизпълнение на
поето с договора задължение за предоставяне на обезпечение и съгласно изричната
разпоредба на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не би следвало да се съобразява при определяне размера
на ГПР. Подобно тълкуване обаче би било, твърде формално и не държи сметка, както за
трайно установеното в теорията и в практиката разбиране за същността на неустойката, така
и за връзката на чл. 6 ал.1 от Договора с останалите му разпоредби.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г,
т.о./.
7
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в срок до края на следващия ден от подписване
на договора да представи банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова
институция със срок на валидност до 23.10.2024 г. - чл.4, ал.3 от договора, като при
неизпълнение е уговорена неустойка във фиксиран размер от 1104,00 лева - чл.6, ал.1 от
договора.
Съдът намира, че от систематичното тълкуване на клаузата на чл. 6 ал.1 от
договора с останалите клаузи от същия може да се направи несъмнен извод, че предвиденото
в нея договорно задължение в размер на 1104,00 лева не преследва нито една от присъщите
на неустойката функции, а точно обратното - представлява скрита форма на допълнително
възнаграждение на кредитодателя за ползването на предоставения от него финансов ресурс.
От цитираните клаузи на Договора могат да се направят следните фактически
констатации, относими към примерните критерии, посочени в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по
т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС: чистата стойност на кредита е в размер на 800,00 лева,
цялата подлежаща на връщане стойност съгласно приложимия ГЛП е 984,00 лева, като на
същата сума възлиза отнапред определеното в договора обезпечение изискуемо съгласно чл.
4 ал.3 от договора. Размерът на предвидената неустойка е в абсолютно определен размер, а
не в процент от стойността на договора и възлиза на 1104,00 лева. Така общият размер на
вземанията на ищеца към кредитополучателя съгласно клаузите на договора /главница+
възнаградителна лихва+ неустойка/ възлиза на 2088,00 лева.Неустойката се дължи и се
начислява на месец , считано от изтичане на срока по чл. 4 ал.3 от договора / това е
предвидено в чл. 6 ал.2 от договора / крайния срок на договора /. Независимо , че в
изготвения в договора погасителен план тази неустойка не е начислена , в чл. 6 ал.5 от
договора изрично е уговорено, че начислената неустойка се заплаща заедно със следващата
вноска по кредита , съгласно уговорения погасителен план. Не е предвидена
диференциация в размера на неустойката в зависимост от степента на изпълнение на
задължението за обезпечаване на кредита. В договора липсва посочен механизъм за
съотнасяне размера на неустойката към кредитоспособността на потребителя, която би
имала значение за определяне размера на вредите на кредитора при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, доколкото предоставеното обезпечение би
било релевантно за интереса на кредитора само при невъзможност на главния длъжник -
кредитополучател да погасява задълженията си.
От посочените фактически констатации следва несъмненият извод, че сумата от
1104,00 лева е въведена в процесния договор като санкция за едно практически
неизпълнимо от потребителя задължение за предоставяне на обезпечение, като в същото
време от начина на сключване на договора и начинът, по който е уреден режимът на
издължаване на „неустойката“, е видно, че същественото за кредиторовия интерес в случая е
не точното изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката
гарантира, а получаването на стойността на неустойката – 1104,00 лева, като скрита добавка
към възнаградителната лихва.
8
Въз основа на всичко гореизложено настоящият състав приема, че тази сума не
представлява неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД, доколкото не притежава присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Нещо повече, от начина на
калкулиране и предвидения начин на издължаване на сумата следва, че тя представлява
допълнително „възнаграждение“ за кредитора по предоставения кредит, което съгласно
изричните разпоредби на чл. 19, ал.1 от ЗПК и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е
подлежало на калкулиране в общия размер на ГПР по договора.
От вече изложеното следва, че в процесния случай е налице разминаване между
посочения в Договора ГПР и действителния размер на ГПР, което както вече бе изяснено
по-горе представлява една от трите хипотези на нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, водеща до недействителност на договора.
Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима нормата на
чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор
обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение.
Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби
от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между
изчерпателно изброените са е и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.
Предявеният главен иск за обявяване недействителност на договора е основателен
и следва да бъде уважен. При този изход от спора, съдът не дължи произнасяне по
предявения в условие на евентуалност иск за прогласяване нищожност на неустоечната
клауза от договора, както по отношение на неговата допустимост и наличието на правен
интерес, така и по неговата основателност.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищцата на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Ищцата е представила списък по чл. 80 ГПК, а съдът намира че такива разноски са
установени в размер на 105,00 лв. /за внесена държавна такса/, като ответникът следва да
бъде осъден да й ги заплати. На основание чл. 38, ал.2 ЗА в полза на адв. М. от ПзАК
следва да се присъди сумата от 800,00 лв. за двата обективно съединени иска на основание
чл. 2 ал.2 НМРАВ във връзка с чл. 2 ал.5 НМРАВ , както и във връзка с чл. 7 ал.2 т.1
НМРАВ. Тъй като адвокатското възнаграждение по двата обективно съединени иска е
определено в минималния размер, съдът намира за неоснователно бланкетното възражение
9
за прекомерност на възнаграждението заявено от процесуалната защита на ответното
дружество, като освен това намира , че настоящото дело е с правна и фактическа сложност
над минималната.
Водим от изложеното, ПАЗАРДЖИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД :
РЕШИ:
По предявения иск от А. С. С. ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес : с. **рез
адв. С. М. от ПзАК , със съдебен адрес : гр. Пазарджик, ул. „** против „**“ ООД, ЕИК **,
със седалище и адрес на управление: **0, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че сключения
между същите страни договор от 21.10.2023 г. под № 202310211149130070 е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА „**“ ООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. Со** да
заплати А. С. С. ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес : с. **рез адв. С. М. от ПзАК ,
със съдебен адрес : гр. Пазарджик, ул. „** сторените по делото разноски за внесена
държавна такса в размер от 105,00 лв.
ОСЪЖДА „**“ ООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. Со** да
заплати на адв.С. М. от ПзАК , със съдебен адрес : гр. Пазарджик, ул. „** , на основание
чл.38 ЗА, сумата в размер на 800,00 лева - адвокатско възнаграждение.
УКАЗВА на ищеца, в едноседмичен срок от съобщението да посочи своя банкова сметка
и банкова сметка на адв. М. , съгласно чл.127, ал.4 ГПК.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пазарджишкият окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
10