Р Е
Ш Е Н
И Е
№...........................................2020г., гр.Варна
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХVІІІ
състав
в публично заседание на осми юли 2020г., в състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: МАРИЯ ЖЕЛЯЗКОВА
С участието на секретаря Виржиния Миланова,
като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 847/2020г.
по описа на съда, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство
е по реда на чл.268 от ДОПК.
Образувано е по жалба на Д.С.А.,
ЕГН **********,***, против Решение № 81/23.03.2020г. на Директора на ТД на
НАП-Варна, с което е оставена без уважение жалба с вх.№ 12689/13.03.2020г.,
срещу Разпореждане изх.№ С190003-137-0003805/19.04.2019г. на публичен
изпълнител.
Жалбоподателят оспорва решението и потвърденото с него
разпореждане, като по подробно изложени съображения твърди процесулана и
материална незаконосъобразност на същите. Твърди немотивираност и на двата акта. Оспорва мотивите
на органа, като счита, че в
настоящия случай е
налице изтекла погасителна давност относно задължението за глоба по процесното
наказателно постановление. Сочи,
че приложение следва да намерят разпоредбите
на ЗАНН, а не на ДОПК, като се позовава на ТР №
2 от 12.04.2017г. на ВАС. В тази връзка се счита, че предвидената в чл.82,
ал.1, б.“а“, вр. ал.2 от ЗАНН давност е започнала да
тече от 29.10.2010г. и е изтекла съответно на 29.10.2012г., като твърди, че в
рамките на този двугодишен срок, считано от влизането в сила на решението на
съда, спрямо него не са предприемани никакви действия от
компетентните органи, за които той да е надлежно уведомен
и които да са прекъсвали давността. На изложените основания, моли решението да
бъде отменено. В
депозирани по делото, чрез пълномощник – адв.К. писмени бележки, поддържа
жалбата и моли съда да я уважи. Претендира присъждане на съдебно-деловодни
разноски, съобразно списък по чл.80 от ГПК.
Ответникът
– Директорът на ТД на НАП Варна, чрез процесуален представител, в депозирано становище, излага доводи за неоснователност
на жалбата. Счита, че не са налице основания за отмяна на обжалваните актове,
тъй като същите са
законосъобразни, по съображенията изложени в решението. Претендира присъждане
на ю.к.възнаграждение.
Съдът, като прецени поотделно и в
съвкупност събраните по делото доказателства, становищата на страните и
съобрази приложимия закон, намира за установено от фактическа страна следното:
По допустимостта: Жалбата е депозирана от активно
процесуално легитимирано лице, чиито права и законни интереси са засегнати от
оспорeния административен акт. Субективното правото на оспорване е реализирано
в рамките на законоустановения 7- дневен преклузивен срок по чл.268 ал.1 от ДОПК, с оглед на което съдът приема, че жалбата, инициирала настоящото
производство, е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
По
основателността:
Във връзка с подадена от Д.С.А.
молба/възражение с вх. № С190003-000-0179353/11.04.2020г., с искане за погасяване на публични
вземания в размер на 9 917.76 лв. по влязло в сила Наказателно
постановление /НП/ № 1346/2009/25.09.2009г. поради изтекла погасителна
давност, е
постановено Разпореждане № С190003-137-0003805/19.04.2019г. от публичен изпълнител при ТД на НАП-Варна,
с което искането не
е уважено. Изложени са мотиви, че във връзка с публичното задължение е
образувано изпълнително дело, като са описани и други действия за които е
прието, че всяко от тях е прекъсвало давността по смисъла на чл.172 ал.2 от ДОПК, като абсолютната такава от 10 години също не е изтекла.
След оспорване по административен ред, с
решението си Директорът на ТД на НАП–Варна е отхвърлил жалбата с мотивите, че задължението по процесното НП не е погасено по давност, поради прекъсване
на същата с предприетите изпълнителни действия – наложен запор върху МПС с Постановление изх.№
10283/2011/000007/29.03.2012г. и наложен запор на суми по банкови сметки на
длъжника с Постановление № С190003-022-0222005/25.03.2019г. Изложени са мотиви,
че с образуване на изпълнително производство и по смисъла на изключващата разпоредба
на чл.82 ал.4 от ЗАНН не се прилага тригодишната погасителна давност по чл.82
ал.3 от ЗАНН, поради което в случая действа общата 10-годишна давност по чл.172
ал.2 от ДОПК. Посочено е също така, че с първото постановление за обезпечение е
прекъснат 2-годишния срок и започнал да тече нов такъв. А нов срок по
постановлението от 2019г. все още не е започнал да тече, тъй като не е налице
прекратяване на прекъсването, поради действието на обезпечителните мерки.
От представените по делото доказателства, съдът приема за установени следните факти и
обстоятелства:
С НП № 1346/2009/25.09.2009г. от
Агенция Митници, ТД Тракийска, на Д.С.А. е наложено административно наказание
„глоба“ в размер на 9 917.76 лв. Постановлението е влязло в законна сила на 28.10.2010г. Поради незаплащане на
задължението в срок същото е предадено на публичен изпълнител при което е
образувано изп.дело. За това обстоятелство на ЗЛ е изпратено Съобщение за
доброволно изпълнение по чл.221 от ДОПК изх.№ 10283/2011/000001/23.02.2012г.
С Постановление изх. № 10283/2011/000007/29.03.2012г. за налагане на обезпечителни мерки, издадено от
публичен изпълнител при ТД на НАП-Варна, е наложен запор върху движими вещи –
моторно превозно средство - лек автомобил Рено „Рапид“, рег.№ В ****СН, собственост на длъжника.
С Постановление изх. № С190003-022-0222005/25.03.2019г. за налагане на обезпечителни мерки, издадено от
публичен изпълнител при ТД на НАП-Варна, е наложен запор върху налични и постъпващи суми по
банкови сметки, с титуляр Д.А. в Банка „Пиреос България“ АД.
По преписката няма данни,
жалбоподателят да е редовно уведомен за което и да е от горните действия.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Погасителната давност е материално-правен
институт, предвид което се прилага разпоредбата, която е в сила към момента на
възникване на задълженията на жалбоподателя. Давността за публичните
задължения, възникнали след 01.01.2006 г., е уредена в чл.171 ал. 1 от ДОПК,
според който публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен
давностен срок, считано от първи януари на годината, следваща годината, през
която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Според ал.2, с
изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се
погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на
давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или
изпълнението е спряно по искане на длъжника.
Съгласно чл.172 ал.2 от ДОПК давността се
прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с
предприемането на действия по принудително изпълнение. Съгласно ал.3 от
прекъсването на давността започва да тече нова давност. Действията по
принудителното изпълнение са уредени в раздел ІV на ДОПК /чл.220 и сл./ и
включват: образуване на изпълнително дело /съответно присъединяване на вземане за събиране по
вече образувано такова, извършено и обективирано в нарочен акт на публичния
изпълнител – разпореждане/, изпращане на съобщение
за доброволно изпълнение, налагането на
запор и вписването на възбрана.
Както беше посочено по-горе, съгласно чл.171 ал.1 от ДОПК, публичните вземания се
погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на
годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното
задължение, освен ако в закон е предвиден
по-кратък срок. Такъв по-кратък срок по отношение на вземанията за глоби,
наложени с наказателни постановления е предвиден именно в чл.82 ал.1, б. „а“ от ЗАНН, съгласно който административното наказание не се изпълнява, ако са
изтекли две години, когато наложеното наказание е „глоба“. А съгласно ал.3 на чл.82
независимо от спирането или прекъсването на давността, административното
наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора
срока по ал.1. Съгласно чл.82 ал.2 от ЗАНН давността започва да тече от влизане
в сила на акта, с който е наложено наказанието и се прекъсва с всяко действие
на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието. От своя страна, ал.4 установява, че „Разпоредбата на предходната алинея не се
прилага по отношение на глобата, когато за събирането й в срока по ал.1 е
образувано изпълнително про изводство“.
Тук е мястото да се
посочи, че нормата на ал.4 на чл.82 от ЗАНН изключва
приложението само и единствено на т.нар. “абсолютна погасителна давност“, предмет на регламентация на „предходната
алинея“ – ал.3 на чл.82 от ЗАНН, което обаче по
никакъв начин не обосновава извод, че при образувано изпълнително производство
в срока по ал.1 на чл.82 от ЗАНН от тази дата насетне
приложим е единствено институтът на общата погасителна давност, уредена в чл.171 от ДОПК, както е приел
решаващия орган. Както вече беше посочено, разпоредбите на чл.82 ал.1-4 от ЗАНН, уреждащи
погасителната давност, нейното спиране и прекъсване, са специални по отношение
на чл.171 и чл.172 от ДОПК и са приложими в разглеждания случай предвид
характера на процесното публично вземане. Поради това и по аргумент от ал.2 на чл.82 от ЗАНН /чието приложение не
е изключено от разпоредбата на ал.4, която е категорична, че не се прилага
единствено и само „предходната алинея“, а не целият текст на чл.82 от ЗАНН/, от датата на
образуване на изпълнително производство давността
е прекъсната и започва да тече нова давност,
съобразно сроковете по ал.1 от чл.82 от ЗАНН. Или иначе казано,
доколкото в ЗАНН изрично е уреден иститутът на т.нар. давност, дори
и при образувано изпълнително производство, тече общата погасителна давност /в
случая от две години/, която се възобновява при всяко прекъсване /ал.2/.
Доколкото ал.4 изключва абсолютната погасителна давност по ал.3 /в случая от
три години/, то тук единствено ще намери приложение предвидената такава
10-годишна в чл.171 ал.2 от ДОПК.
В горния
смисъл са и мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 12.04.2017г. по
тълкувателно дело № 3/2016г. на ВКС,
ОСС, І и ІІ колегия, на което се позовава и жалбоподателят: „Срокът по чл.171 ал.1 от ДОПК не би следвало да намери приложение за
глобата поради това, че в общия случай той започва да тече от първи януари на
годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното
задължение. При данъците, таксите, осигурителните вноски и митните сборове
задължението за внасяне в бюджета възниква въз основа на закона, което обяснява
и защо определянето на началния момент, в който започват да текат давностните
срокове, няма връзка с евентуална ревизия и издаден ревизионен акт. Ето защо
сроковете по чл.171
от ДОПК са достатъчно дълги,
така че да гарантират събираемостта на вземанията и интереса на фиска, дори ако
се наложи провеждане на административно производство за установяване на
публичното вземане. При глобата обаче определянето на толкова дълги давностни
срокове не е оправдано. Задължението за плащане на глобата не възниква по
силата на закона, а в резултат на проведено административно-наказателно
производство и след влизане в сила на наказателното постановление. Давностните
срокове за изпълнение текат от влизане в сила на НП.
Освен това, в общия случай целта на публичното вземане не е нито превантивна,
нито възпитателна, както е при глобата.
Съгласно чл.79 ал.1 от ЗАНН, наказателните
постановления, с които са наложени глоби, се изпълняват по реда за събиране на
държавните вземания. Глобите са публични вземания - чл.162 ал.2 т.5 от ДОПК и
като такива се събират по реда на ДОПК от компетентните органи на приходната
администрация, натоварени със събирането им – публичните изпълнители.
Следователно, за да се прекъсне давността за глобата по наказателното
постановление е необходимо действие на публичен изпълнител, предприето спрямо
наказания – жалбоподателя, за изпълнение на наказанието – т.е. за събиране на
глобата.
В настоящия случай, съобразно гореописаната
нормативна уредба, като действия прекъсващи давността следва да се приемат Съобщение за доброволно
изпълнение по чл.221 от ДОПК изх.№ 10283/2011/000001/23.02.2012г.,
Постановление №
10283/2011/000007/29.03.2012г. за налагане на обезпечителни мерки и Постановление изх. № С190003-022-0222005/25.03.2019г. за налагане на обезпечителни мерки. За същите няма данни да са редовно съобщени на
жалбоподателя, т.е. той да е знаел за предприемането им. Доби обаче да се
приеме, че не е било необходимо съобщаването им, давността по ЗАНН е изтекла. Това е така поради
следното: От влизане в сила на процесното НП – 28.10.2010г. в рамките на
2-годишния срок по чл.82 ал.1 от ЗАНН е образувано изпълнително производство, с
който факт се изключва тригодишния давностен срок по ал.3 на чл.82 от ЗАНН и
започва да тече нов 2-годишен срок, съобразно ал.1 б.“а“. В рамките на същия е
издадено ПНОМ на 29.03.2012г. От тази дата също започва да тече нов двугодишен
срок, който е изтекъл на 29.03.2014г. В рамките на същия не са предприемани
действия прекъсващи даността по ЗАНН. Следващото действие на публичния
изпълнител е ПНОБ от 25.03.2019г., но същото е извършено много след изтичане на
давността по чл.82 ал.1 б.“а“ от ЗАНН, поради което не може да се приеме за
действие по ал.2 – прекъсващо давността.
Предвид горното, съдът намира жалбата за
основателна. По
отношение на процесното задължение абсолютната погасителна давност по чл.171
ал.2 от ДОПК не е изтекла, но е изтекла общата погасителна такава по чл.82 ал.1
б.“а“ от ЗАНН. Поради това жалбата се явява основателна. Оспореното разпореждане като незаконосъобразно следва да се отмени, като преписката
се върне на публичния изпълнител за отписване процесното задължение на Д.А..
При този изход на спора,
основателно се явява своевременно направеното от жалбоподателя искане за присъждане на съдебно-деловодни
разноски. Същите
съобразно списък по чл.80 от ГПК се претендират в размер на 1 010 лв., от
които 10 лв. държавна такса и 1 000 лв. адвокатско възнаграждение, с
данни, че същото е заплатено в брой към датата на сключване на договора за
правна защита и съдействие. В депозираните по делото, преди съдебно заседание
писмени бележки, ответникът е направил възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, което съдът намира същото за основателно. Видно е, че се касае за дело без
фактическа и правна сложност, по което е проведено само едно заседание. Предвид
изложеното съдът намира, че следва да определи възнаграждението съобразно съобразно изричната уредба на
чл.10 т.5 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, където е
посочен размера при обжалване действията на съдебен изпълнител и същия е 300
лв.
Следователно ответникът следва да бъде
осъден да заплати на жалбоподателя съдебно-деловодни разноски общо в размер на
310 лв.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение №
81/23.03.2020г. на Директора на ТД на НАП-Варна, с което е оставена без
уважение жалба на Д.С.А., ЕГН **********,***/13.03.2020г., срещу Разпореждане
изх.№ С190003-137-0003805/19.04.2019г. на публичен изпълнител, като незаконосъобразно и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ
Разпореждане изх.№ С190003-137-0003805/19.04.2019г. на публичен изпълнител, с
което е отказано прекратяването поради изтекла погасителна давност на
задължения по ИД **********/2011г. за глоба по НП № 1345/2009/25.09.2009г. на
Агенция Митници, ТД Тракийска
ВРЪЩА преписката на публичния изпълнител при ТД
на НАП - Варна за ново
произнасяне, съобразно дадените с решението указания по
тълкуването и прилагането на закона.
ОСЪЖДА ТД на
НАП-Варна ДА ЗАПЛАТИ на Д.С.А., ЕГН **********,***, съдебно-деловодни разноски
в размер на 310 /триста и десет/ лева.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване, съгласно разпоредбата на чл.268, ал.2 от ДОПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: