Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
08.06.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седми април две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Ели
Гигова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 3074 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 518276 от 28.10.2018 г. по гр.д. № 78277/2017 г. Софийски
районен съд, 61 състав: Осъдил „А.“ ООД, ЕИК ******, да заплати на „А.“
ЕООД, ЕИК ******, на основание чл. 232 ЗЗД сумата 707.63 лв.,
представляваща наемна цена за м. юли 2017 г. по договор за наем от 11.01.2011 г.,
изменен с анекс от 15.06.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата
на депозиране исковата молба - 01.11.2017 г., до окончателното плащане на
сумата; Отхвърлил като неоснователен предявения от „А.“ ЕООД, ЕИК ******,
срещу „А.“ ООД, ЕИК ******, иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за
сумата 4 537.53 лв., представляваща неустойка по чл. 4, т. 4.1 договор от
10.11.2011 г., изменен с анекс от 15.06.2016 г.; Отхвърлил като неоснователен предявения
от „А.“ ООД, ЕИК ******, срещу „А.“ ЕООД, ЕИК ******, насрещен иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 550.36 лв., получена на
отпаднало основание и представляваща депозит, платен по договор за наем от
28.12.2015 г., сключен между „А.“ ЕООД, ЕИК ******, и „А.Л.“ ООД, ЕИК ******,
вземането по който е прехвърлено от „А.Л.“ ООД, ЕИК ******, на „А.“ ООД, ЕИК ******,
с договор за прехвърляне на вземания от 10.01.2018 г. На основание чл. 78, ал.
1 ГПК „А.“ ООД, ЕИК ******, е осъдено да заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК ******,
сумата 112.18 лв. – разноски съразмерно с уважената част от исковете; На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК „А.“ ЕООД, ЕИК ******, е осъдено да заплати на
„А.“ ООД, ЕИК ******, сумата 512.36 лв. – разноски съразмерно с отхвърлената
част. Решението е постановено при участието на „А.Л.“ ООД, като трето лице
помагач на страната на ответника по първоначалните искове.
Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете главни страни.
Ищецът по първоначалните искове и ответник по насрещния - „А.“ ЕООД,
обжалва решението в частта, с която предявеният с първоначалната искова молба
иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен, с оплаквания за неправилност
– неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Неправилно
районният съд приел, че неустойката по раздел 4, т. 4.1 от договора за наем е
нищожна и същата излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Страните били търговци, обвързани от договор за наем със
срок до 31.12.2018 г. За наемодателя това гарантирало, че имотът му ще бъде с
осигурено ползване срещу заплащане до крайната дата на договора, т.е. крайният
срок му гарантирал постъпления от наеми до 31.12.2018 г. В първото съдебно
заседание в първата инстанция ищецът допълнил фактите по спора с това, че
следващият договор за наем на процесното помещение сключил едва през м. 12.2017
г., което означавало, че е бил лишен от наеми (доход от вещта) за четири
месеца. В отношенията си с ответника бил
добронамерен и прекратил договора в първия възможен момент в който договорът го
позволява, а именно развалил договора, който ответникът отказвал да изпълнява
до края на срока му. Критерий за причинените вреди можело да е законната лихва
единствено в хипотеза на забава в плащането, а в случая реалната вреда била
пропуснатият доход от наем за период от 4 месеца, като според въззивника било
нормално нов наемател да бъде намерен след няколко месеца. Ответникът следвало
и да бъде санкциониран за това, че не изпълнява договора, спрял да плаща наем,
станал причина за разваляне на договора и вследствие поведението му ищецът
претърпял вреди. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в
атакуваната от ищеца част и вместо това постанови друго, с което да уважи
предявения иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Съображения излага в молби
от 10.03.2020 г. и 06.04.2021 г. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Ответникът по първоначалните искове и ищец по насрещния -
„А.“ ООД, обжалва решението в частта, с която е уважен предявеният иск с правно
основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, както и в частта, с която е отхвърлен
предявеният насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, с
оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон,
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно
районният съд приел, че за „А.“ ООД е възникнало задължение за плащане на наемна
цена за м. 07.2017 г. Наемателят не дължал заплащане за наетия недвижим имот за
периода след отправено от него изявление за прекратяване на срочен наемен
договор и връщане на вещта, ако наемодателят изрично или с конклудентни
действия се е съгласил облигационната връзка да бъде прекратена. Наемателят бил
добросъвестен и предоставил на наемодателя достатъчен срок да организира
последващото отдаване под наем на имота, вкл. като го уведомил с представената
нотариална покана от 25.05.2017 г., че желае да прекратят договора по взаимно
съгласие, считано от 01.07.2017 г., и поканил наемодателя да приеме наетия имот
на 03.07.2017 г. Въпреки своевременното уведомяване, наемодателят не изпратил
представител да приеме имота, което било констатирано в съставения от нотариус Г.
протокол от 03.07.2017 г. Всички ключове и средства за достъп били предадени на
нотариуса за съхранение. Така по делото се установило по безспорен начин, че
наемателят е освободил имота считано от 01.07.2017 г., от когато преустановил
фактическото му ползване. С последваща нотариална покана от 06.07.2017 г.
наемодателят отново бил уведомен, че средствата за достъп до имота са оставени
при нотариус и може да ги получи по всяко време. Районният съд не обсъдил представените с отговора на исковата молба
електронни писма, проекти за анекси и снимков материал от 13.07.2017 г., от
които следвал извод, че наемодателят се е съгласил с конклудентни действия за
прекратяване на облигационното отношение между страните считано от 01.07.2017
г., като имотите били приети към датата на тяхното освобождаване на 01.07.2017
г., а не едва на 28.07.2017 г., когато управителят на наемодателя посетил
нотариалната кантора. Последният недобросъвестно не се явил да му бъде предаден
освободеният към 01.07.2017 г. имот, а освен това с действията си препятствал
получаването на нотариалната покана от 06.07.2017 г., видно от приетите
разписки за връчване и констативен протокол от 02.08.2017 г. на нотариус Г..
Неправилно също районният съд отхвърлил предявения насрещен иск по чл. 55, ал.
1, пр. 3 ЗЗД. Третото лице помагач се било съгласило да бъдат прихванати
единствено задълженията на двете дружества по отношение дължим наем за м. юни
2017 г. и консумативните разходи за същия период, при което от депозита от
2 600 лв. по договора за наем, сключен с третото лице помагач, оставали
550.36 лв. Не било ясно по кой критерий СРС приел, че е възможно с него да бъде
извършено посоченото от „А.“ ЕООД прихващане на наем за следващ период, дори да
се приеме, че такъв е дължим от „Алог“, тъй като към датата на исковата молба
не бил сключен договорът за цесия. Освен това срещу третото лице помагач било
заведено друго дело – гр.д. № 75447/2017 г. на СРС, 168 състав, по което от „А.Л.“
ООД се претендирали 600 лв. наем за м. 07.2017 г. и неустойка в размер на
2 500 лв. Основателността на насрещния иск се основавала на неправилното и
незаконосъобразно прихващане от предоставения депозит, с който били прихванати
задължения на „А.“ ООД, без да е налице съгласие извън горепосоченото. Ето защо
неправилен бил изводът на СРС, че третото лице помагач дължи наем за м. юли
2017 г., за който не били представени доказателства да е платен. Не можело да
се твърди, че заради действията или бездействията на трети лица могат да се
обосновават правните последици на така постановеното решение. Поради това моли
съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните от него части и вместо
това постанови друго, с което да отхвърли иска с правно основание чл. 232, ал.
2, пр. 1 ЗЗД и да уважи предявения насрещен иск. Претендира разноски, като за
тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Считал, че не е
налице процесуално представителство, доколкото адвокатът на насрещната страна
не се явявал в открито съдебно заседание.
С отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК всяка от главните страни оспорва
жалбата на насрещната страна и моли съда да я остави без уважение.
Третото лице помагач „А.Л.“ ООД, встъпило по реда на чл. 218 ГПК на
страната първоначалния ответник, с отговор от 06.02.2019 г. заявява, че изцяло
поддържа твърденията, изложени във въззивната жалба на „А.“ ООД.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С първоначалната искова молба първоинстанционният съд е бил сезиран с
обективно кумулативно съединени осъдителни искове, предявени от „А.“ ЕООД срещу
„А.“ ООД:
- с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за сумата 707.63 лв.,
представляваща неплатен остатък от наемна цена за м. 07.2017 г. по договор за
наем от 10.11.2011 г., изменен с анекс от 15.06.2016 г., и
- с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 4 537.53 лв., представляваща
неустойка по раздел 4, т. 4.1 от договора в размер на 5 месечни наема без ДДС.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от подаване на исковата
молба в съда на 01.11.2017 г. до окончателното плащане.
По реда на чл. 211 ГПК приети за съвместно разглеждане са насрещни искове,
предявени от „А.“ ООД срещу „А.“ ЕООД:
- с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 550.36 лв.,
получена на отпаднало основание и представляваща част от депозит в общ размер
2 600 лв., платен по договор за наем от 28.12.2015 г., сключен между „А.“
ЕООД и „А.Л.“ ООД, като вземането в размер на 550.36 лв. било прехвърлено от „А.Л.“
ООД на „А.“ ООД с договор за прехвърляне на вземания от 10.01.2018 г., и
- с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 29.26 лв., представляваща
лихва за забава за периода 06.07.2017 г. – 12.01.2018 г.
Районният съд не се е произнесъл по акцесорния насрещен иск, от страните не
е искано допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК, и по този иск
въззивният съд не дължи произнасяне.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед оплакванията в жалбите го намира за правилно като краен резултат
по следните съображения:
По делото не е било спорно и се установява, че на 10.11.2011 г. между
главните страни е бил сключен договор за наем от 10.11.2011г., по силата на
който „А.“ ЕООД предоставило на „А.“ ООД за временно и възмездно ползване югоизточната
част от офис № 4, намиращ се на 3 офисен етаж на сграда с административен
адрес: гр. Варна, ул. „******, с площ 110.5 кв. м, както и едно паркомясто,
намиращо се в сутерена на същата офис-сграда, срещу задължение на ответника да
заплаща месечен наем в размер на 464 евро без ДДС, платим до 5-то число на
текущия месец. С раздел първи, т. 4, 5 и 6 и радел трети, т. 4 страните се
съгласили, че наемателят ще заплаща допълнително към наема сума за сервизно
обслужване на общите части в размер на 72 евро, както и ще заплаща ежемесечните
консумативни разходи за електрическа енергия, вода, СОТ и пр. Договорът е
сключен за срок до 31.12.2016 г., като не се спори и се установява, че с анекс
от 15.06.2016 г. срокът е удължен до 31.12.2018 г.
В раздел четвърти, т. 4 е предвидено, че договорът се прекратява: с
изтичане на наемния срок; по взаимно съгласие на страните; при разваляне по чл.
87, ал. 1 ЗЗД с едностранно предизвестие поради виновно неизпълнение на договорни
задължения от страните по договора. Съгласно т. 4.1, ако страна по този договор
виновно не изпълнява своите задължения по договора, изправната страна има право
на неустойка в размер на 5 месечни наемни вноски.
С нотариална покана, връчена на 30.05.2017 г., наемателят заявил на наемодателя,
че желае прекратяване на договора по взаимно съгласие на страните, считано от
01.07.2017 г. Заявил на наемодателя и да счита поканата за предизвестие за
прекратяване на договора, като е на разположение да предаде имота на 03.07.2017
г. в посочен час.
С телепоща, получена на 01.06.2017 г., наемодателят уведомил наемателя, че
не е съгласен с предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие и
поканил наемателя да продължи да изпълнява задълженията си по договора до
изтичане на срока му.
Видно от приетата електронна кореспонденция (л. 66 – 74 от делото на СРС),
преди и след поканата между страните са водени преговори относно прекратяване
на договора, предлагани са проекти за анекс към договора и за тристранно
споразумение между страните и третото лице помагач, но такова не е постигнато.
От приетия констативен протокол от 03.07.2017 г. на нотариус Г., рег. № 116
на НК е видно, че на посочената дата и час не се е явил представител на
наемодател да приеме имота. Описано е състоянието на имота и на нотариуса са
предоставени за съхранение ключовете за същия.
Не се спори и се установява, че на 28.12.2015 г. между „А.“ ЕООД и „А.Л.“
ООД е бил сключен договор за наем, по силата на който първото дружество
предоставило на второто за временно и възмездно ползване североизточната част
от офис № 4 на същия административен адрес, с площ от 110.5 кв. м, както и две
паркоместа, срещу наемна цена от 256 евро без ДДС. Не се спори, че съгласно
раздел първи, т. 5 от този договор при сключването му наемателят е оставил на
съхранение при наемодателя депозит в размер на 2 600 лв., като е
уговорено, че при неплащане на някоя от уговорените дължими суми - за наемна
цена, сервизно обслужване, вреди, ежемесечни консумативи и др., наемодателят
има право да задържи депозита до размера на дължимата сума.
С нотариална покана от 06.07.2017 г., връчена на наемодателя „А.“ ЕООД на
28.07.2017 г., „А.“ ООД и „А.Л.“ ООД го уведомили, че изразяват желание за
заплащане на наемната цена по двата договора за наем за м. 06.2017 г. чрез
прихващане на дължимите суми от предоставения по договора за наем от 28.12.2015
г. депозит в размер на 2 600 лв., и го поканили да върне разликата по
посочена банкова сметка. ***, че тъй като на 03.07.2017 г. наемодателят не се
явил за предаване на наетия имот, не дължат плащане на наем за м. 07.2017 г.,
тъй като договорите били прекратени. Уведомили го и че ключовете за имота са
предадени при посочен нотариус, от когото може да ги получи.
Видно от приетия и неоспорен констативен протокол от 02.08.2017 г. на
помощник-нотариус при нотариус Г., на 28.07.2017 г. Т.Т., управител на „А.“
ЕООД, се е явил в нотариалната кантора и е получил както нотариалната покана от
06.07.2017 г., така и депозираните за съхранение при нотариуса два броя ключове
за офис № 4 от процесната офис-сграда.
С писмо от 01.08.2017 г.
наемодателят заявил, че договорите за наем не са прекратени по взаимно съгласие
и наем за м. юли 2017 г. се дължи.
С телепоща, получена на 07.08.2017 г. наемодателят заявил на „А.“ ООД, че
на основание чл. 3.3 от раздел 4 разваля, считано от 06.08.2017 г., договора за
наем от 10.11.2011 г.
С договор за прехвърляне на вземания от 10.01.2018 г. „А.Л.“ ООД
прехвърлило на „А.“ ООД вземането си от „А.“ ЕООД в размер на 550.36 лв.,
представляващо остатък от заплатения депозит в размер на 2 600 лв. по
договора за наем от 28.12.2015 г.
С оглед така установеното от фактическа страна, въззивният съд споделя
извода на районния съд, че ответникът дължи на ищеца наемна цена за м. 07.2017
г. в претендирания размер от 707.63 лв., а първоначалният иск с правно
основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД е основателен.
Както е посочено в цитираното и от районния съд решение № 242 от 10.02.2017
г. по т. д. № 3389/2015 г., І ТО на ВКС, законът не регламентира изрична
възможност договор за наем с определен срок да бъде прекратен въз основа на
едностранно изявление на наемателя или наемодателя, така както това е уредено
в чл. 238 ЗЗД по отношение на договор за наем без определен
срок. На основание чл. 20а, ал. 2 ЗЗД срочното наемно правоотношение може да
бъде прекратено по взаимно съгласие на страните и преди изтичане на уговорения
срок. Ако в договора не са предвидени условията за подобно предсрочно прекратяване,
общо съгласие за прекратяване на договорната връзка ще е налице и в случай на
доказани от страната, която се позовава на последиците на прекратяването,
факти, с настъпването на които законът свързва преустановяване действието на
правоотношението. В този смисъл преценката за основанието, на което е прекратен
договорът, се прави във всеки отделен случай съобразно наведените обстоятелства.
Договорът за наем е консенсуален, а не реален, поради което няма спор в
съдебната практика, че наемателят дължи заплащането на наемна цена за наетата
вещ и ако фактически не я е ползвал, след като наемният договор не е бил
прекратен на основания, посочени в договора или уредени в закона. Наемателят не
дължи заплащане на наемната цена за периода след отправено от него изявление за
прекратяване на срочен наемен договор и връщане на вещта, само ако
наемодателят изрично или с конклудентни действия се е съгласил облигационната
връзка между страните да бъде прекратена. При оспорено връщане на наетия имот,
в тежест на наемателя е да докаже осъществено предаване на вещта от наемателя
на наемодателя и установяване от последния на фактическа власт, което най-често
става с предаване и приемане на ключа от наетия имот.
В случая в договора за наем от 10.11.2011 г. не е предвидена възможност за
едностранно прекратяване на срочния договор с предизвестие от едната страна до
другата, а по делото не се установява до 28.07.2017 г. между наемодателя и
наемателя да е постигнато съгласие за прекратяване на договорната връзка.
Противно на поддържаното от въззивника-ответник, това не се установява нито от
приетата електронна кореспонденция между страните, видно от която водените
преговори за предсрочно прекратяване са били безрезултатни, нито от приетия
снимков материал от неясна дата. Отправеното от наемателя изявление до
наемодателя, че желае да прекратят договора по взаимно съгласие, при липса на изявено
съгласие за това от наемодателя, не създава задължение за последния да се яви
на посочена от наемателя дата за предаване и приемане на имота, нито
неявяването му съставлява недобросъвестно поведение. Поради това несъстоятелни
са доводите в жалбата на въззивника „А.“ ООД, че
договорът за наем бил прекратен по взаимно съгласие считано от 01.07.2017 г.
Ищецът „А.“ ЕООД обаче не е оспорвал, че наетият имот му е върнат на
28.07.2017 г., което се установява по безспорен начин и от приетия констативен
протокол от 02.08.2017 г., видно от който на 28.07.2017 г. управителят на
дружеството – наемодател е приел ключовете за наетия имот. Приемането на
ключовете за имота несъмнено съставлява конклудентно действие, съдържащо в себе
си съгласие за прекратяване на договорната връзка. Ето защо за м. 07.2017 г.
наемът се дължи, тъй като ответникът, чиято е тежестта за това, не е доказал
предаване на имота и приемането му от наемодателя преди датата на предаване на
ключовете за имота.
След като договорът е прекратен по взаимно съгласие на 28.07.2017 г., с
последващите си изявления наемодателят не е могъл да развали поради виновно
неизпълнение прекратения вече договор за наем. Неустойката по раздел 4, т. 4.1
се дължи във връзка с виновно неизпълнение на договорни задължения, а предвид
направеното уточнение, че неустойката се претендира във връзка с неспазването
от наемателя на срока на договора – т.е. като неустойка във връзка с
развалянето, и при приетия за установен факт, че договорът е прекратен по
взаимно съгласие на 28.07.2017 г., искът с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е
неоснователен и само на това основание подлежи на отхвърляне.
Въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника
„А.“ ООД във връзка с насрещния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на едно
вземане (цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът
за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго
правно основание, като вземането преминава върху цесионера в обема, в който
цедентът го е притежавал – чл. 99, ал. 2 ЗЗД.
В случая, при доказателствена тежест за ищеца по насрещния иск съгласно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не е доказал при условията на пълно и
главно доказване съществуването на вземането, което му е прехвърлено с договора
за цесия от 10.01.2018 г. По делото няма представени доказателства какви задължения
е имало третото лице помагач по договора за наем от 28.12.2015 г., изпълнени ли
са те и съответно - каква част от депозита е задържана от наемодателя за
погасяване на задълженията на третото лице помагач по договора, така както е
уговорено в раздел първи, т. 5 от договора за наем от 28.12.2015 г. Не са
представени доказателства и за твърдяното друго дело със страни „А.“ ЕООД и „А.Л.“
ООД и неговия предмет. Същевременно, видно от електронната кореспонденция между
страните и предложеното от наемателите по двата договора за наем тристранно
споразумение, именно те са предложили на наемодателя да извърши прихващане на
наемната цена за м. юни и юли 2017 г. по договора с „А.“ ООД с депозита от
2 600 лв., а остатъкът се доплати от „А.“ ООД. След като не е доказано съществуването
на прехвърленото с договора за цесия вземане и неговия размер, насрещният иск е
недоказан и като такъв – неоснователен.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход – жалбите и на двете страни са
неоснователни, разноски за въззивното производство не следва да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 518276 от 28.10.2018 г., постановено по гр.д. № 78277/2017
г. на Софийски районен съд, 61 състав.
Настоящото въззивно решение е
постановено при участието на „А.Л.“ ООД, ЕИК ******, като трето лице
помагач на страната на въззивника „А.“ ООД, ЕИК ******.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.