№ 199
гр. Велико Търново, 10.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ГАЛЯ МАРИНОВА
Членове:МАЯ ПЕЕВА
ИРЕНА КОЛЕВА
при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА
като разгледа докладваното от ИРЕНА КОЛЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20244000500271 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление град София, бул.“Симеоновско шосе“ № 67А, чрез пълномощник –
юрисконсулт К. И., срещу Решение № 45/25.01.2024г. по гр.д. № 686/2022г. по описа на
Окръжен съд-Велико Търново в частта, в която са уважени предявените от Г. М. К. срещу
дружеството искове с правно основание чл.432 КЗ за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от получени травматични увреждания вследствие
настъпило на 11.04.2021г. ПТП в размер на 35 000 лв. и за заплащане на обезщетение за
претърпени имуществени вреди от същото произшествие в размер на 1 188.51 лв., ведно със
законната лихва върху тези суми от 15.10.2021г. до окончателното изплащане.
Жалбоподателя излага доводи за неправилност на първоинстанционното решение в
обжалваните части поради постановяването му в нарушение на материалния закон. Развива
оплаквания за неправилност на изводите на съда, че настъпилото произшествие се дължи на
виновното и противоправно поведение на водача на застрахования при дружеството
автомобил, като твърди, че единствената причина за реализирането му е противоправното
поведение на ищцата. Евентуално, излага доводи за неправилно приложение на нормата на
чл.52 от ЗЗД. Прави искане за отмяна на решението в атакуваните части и вместо това
постановяване на друго, с което исковите претенции бъдат изцяло отхвърлени. Претендира
направените в първоинстанционното и въззивно производство разноски, включително
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна Г. М. К., ЕГН **********, чрез АД „В.
1
и Б., чрез адвокат Ц. В., е подала отговор на въззивната жалба, в който заема становище за
нейната неоснователност. В същия срок е подала насрещна въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение в частта, в която е бил отхвърлен предявения от нея иск за
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за сумата над 35 000 лв. до
пълния предявен размер от 70 000 лв., ведно със законната лихва върху тази част. Излага
доводи за неправилност на решението в обжалваната част, като развива оплаквания за
неправилно приложение на разпоредбата на чл.51 ал.2 от ЗЗД. Счита, че приетият процент
на съпричиняване на вредоносния резултат е твърде завишен, не отговаря на установения
механизъм на произшествието, причината за настъпването му, както и на практиката на
съдилищата по сходни случаи. Прави искане за отмяната му в обжалваната част и вместо
това постановяване на друго, с което предявеният иск бъде уважен до пълния предявен
размер от 70 000 лв., ведно със законната лихва от 15.10.2021г. до окончателното изплащане.
Претендира направените във въззивното производство разноски, включително и адвокатско
възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА за оказаната безплатна правна помощ.
В срока по чл.263 ал.3 от ГПК не са постъпили отговори на насрещната въззивна жалба
от ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД и Н. М. Й. – трето лице, помагач на ответника в процеса. Последният
е подал писмено становище за основателност на въззивната жалба на ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД и
направеното с нея искане.
В съдебно заседание страните, чрез своите процесуални представители по
пълномощие, поддържат подадените от тях въззивни жалби срещу първоинстанционното
решение, както и претенциите си за разноски съгласно представени списъци по чл.80 ГПК.
Третото лице, помагач на ответника, Н. М. Й. не се явява и не се представлява.
Въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, подадена от ЗК „ЛЕВ ИНС“
АД, както и насрещната въззивна жалба, подадена от Г. М. К., са депозирани в
законоустановения срок, всяка от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт,
поради което са процесуално допустими и следва да се разгледат по същество.
Съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, въззивният съд следва да извърши
служебна проверка относно валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съдът
намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен
е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена
форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост.
Съдът, след анализ на събраните по делото пред първата инстанция доказателства, по
вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата, достигна до следните правни изводи:
Не е било спорно между страните наличието на валидно застрахователно
правоотношение по застрахователна полица № BG/22/120003415338 по застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключена с ответното застрахователно
дружество за управлявания от Н. М. Й. лек автомобил „Тойота Корола Версо“ с рег. № ВТ
06**** към датата на събитието, както и че по образуваната пред застрахователя щета на
ищцата не е било заплатено застрахователно обезщетение.
Не се спори и се установява от събраните писмени доказателства /Констативен
протокол за ПТП от 11.04.2021г., Протокол за оглед на местопроизшествието от същата дата,
ведно с фотоалбум към него, медицинска документация/, че на 11.04.2021г., около 16.20 часа,
в град Свищов, на ул.“Патриарх Евтимий“ срещу № 34, настъпило ПТП между
застрахования при ответното дружество автомобил с водач Н. М. Й. и ищцата, като
пешеходец, при което пострадала последната. Спорно е по делото налице ли е виновно
поведение на водача на застрахования при ответното дружество автомобил, като основание
2
за пораждане договорната отговорност на същото.
Произшествието е станало на 11.04.2021г., около 16.20 часа, на прав пътен участък,
през светлата част от денонощието и при добра видимост, суха пътна настилка без
недостатъци. Ударът между лекия автомобил и пешеходката е настъпил на около 4.00-4.10 м
навътре в платното за движение, в лентата за движение на лекия автомобил /северната пътна
лента/, в момент, в който пешеходката е предприела пресичането му, започващо от северния
тротоар на ул.“Патриарх Евтимий“ в град Свищов и преминаващо зад паркиран на пътното
платно товарен автомобил „Фиат Дукато“. Ударът за автомобила е бил челен ексцентричен, а
за пешеходката страничен централен, като зоната на първоначалния контакт автомобила –
дясна част на предна броня и десен фар е бил с лявата страна на тялото на пешеходката на
височината на бронята и фара. Скоростта на автомобила в района на произшествието и към
момента на удара е 30.7 км/ч. При тази скорост опасната зона е 17.2 м. Разстоянието, което е
изминала пешеходката от началото на пресичането /ръба на тротоара/ до мястото на удара е
4.6 м, а разстоянието от началото на пресичането до момента, в който водачът на автомобила
е имал видимост към нея, т.е. тя попада в обзора му, е 1.7 м, като в този момент автомобилът
е бил на 24.1 м от мястото на удара и съгласно неоспореното от страните и прието от съда
експертно заключение на автотехническата експертиза водачът му е имал възможност при
адекватни действия да преустанови движението му преди мястото на удара. Тази видимост е
съществувала до момента, в който автомобилът се е намирал на 17.2 м от мястото на удара.
Според заключението, при движение на автомобила със скорост от 24.8 км/ч водачът е могъл
да предотврати удара чрез аварийно спиране. Едва след удара и навлизане в лентата за
насрещно движение, водачът е предприел интензивно спиране на автомобила и
преустановява движението си. При огледа на местопроизшествието не са установени
спирачни следи.
При тези безспорни факти, изводът на първостепенния съд е, че поведението на водача
следва да се определи като виновно предвид неизпълнението на произтичащите от нормата
на чл. 20 ал. 2 ЗДвП задължения. Този извод съдът е мотивирал с факта, че щом водачът е
могъл зрително да възприеме пешеходката, намираща се вече върху пътното платно и че
същата се е движила с намерение да го пресече, то той е бил длъжен да съобрази
съществуващата предполагаема опасност за движението и съответно да намали скоростта
толкова, колкото е необходимо, за да спре автомобила и да предотврати удара с нея, ако
опасността се превърне в реална.
Съгласно разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗДвП, водачите на ППС са длъжни при
избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на
местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с
характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат
в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят
скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.
Предвид установената по делото пътна обстановка, мястото на удара, както и поведението
на пострадалата пешеходка с оглед възможността обективно и субективно водачът на
3
процесния автомобил да я възприеме, като препятствие, то той е бил длъжен да очаква
възникване на опасност на пътя. В момента, в който ищцата, като пешеходка, се е намирала
на пътното платно – на 1.7 м от ръба на тротоара и в който водачът е могъл да възприеме
това, автомобилът е бил на 24.1 м , а опасната зона за спиране при установената му скорост е
17.2 м. Ето защо, правилно съдът е приел, че водачът на процесния автомобил е нарушил
задължението си по чл.20 ал.2 от ЗДвП, тъй като конкретната пътна обстановка предполага
предвидимост на поведението на пострадалата пешеходка.
Налице е виновно противоправно поведение на водача на застрахования при ответника
автомобил и настъпили телесни увреждания на ищцата, както и причинна връзка между това
поведение и настъпилия резултат. Следователно, вследствие на това противоправно
поведение на водача на лекия автомобил, чиято отговорност е предмет на валидно
застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното
дружество, на ищцата са били причинени вреди, поради което ответникът дължи
заплащането на застрахователно обезщетение за същите.
Пред настоящата инстанция страните релевират оплаквания относно справедливия
размер на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
По делото е приложена Епикриза, издадена от МОБАЛ „Д-р Ст. Черкезов“ АД – Велико
Търново, видно от която ищцата е постъпила в болничното заведение след ПТП, като след
проведените изследвания и медикаментозна терапия същата е изписана на 21.04.2021г. с
окончателна диагноза – дифузна травма на главния мозък, без открита вътречерепна травма.
Установена била фрактура на шийката на лява раменна става и фисура на фибулата вляво
/шийката/. Извършена била гипсова имобилизация. Видно от Епикриза, издадена от Клиника
по ортопедия и травматология, МБАЛ „Св. Панталеймон“ ООД-Плевен, на 11.05.2021г. на
ищцата било проведено оперативно лечение на лявата раменна става – наместване на
фрактурата с поставяне на заключващи винтове.
От заключението на съдебно-медицинската експертиза, изготвена от вещото лице д-р
Н. Г., прието и неоспорено от страните, се установява, че вследствие претърпяното на
11.04.2021г. ПТП ищцата е получила закрита черепно-мозъчна травма /разкъсно-контузна
рана на главата, епидурален мозъчен кръвоизлив, отпадна неврологична симптоматика/,
закрито счупване на лява раменна кост /кръвно наместване и фиксиране с метал/ и закрито
счупване на лявата малкопищялна кост на подбедрицата. Закритата ЧМТ представлява
временна реална опасност за живота й – за времето до стабилизиране на жизнените
показатели и преодоляване на отпадната неврологична симптоматика, със срок на лечение и
възстановяване около шест месеца; установените фрактури – трайно затруднение на
движението на ляв горен и ляв долен крайник, със срок на лечение и възстановяване
съответно осем месеца и два месеца, а разкъсно-контузната рана на главата – временно
разстройство на здравето, неопасно за живота, със срок на възстановяване около двадесет
дни. Според заключението, през първите 30 дни болките и страданията са били със
значителен интензитет, като постепенно са затихвали, а към момента на изготвянето му са
налице ограничени и болезнени движения в лявото рамо при отвеждане на ръката напред и
настрани /около 50 % двигателен дефицит/ и болки в лявата подбедрица при физически
натоварвания и промяна на климата.
По делото е представена Епикриза от МБАЛ „Св. Панталеймон“ ООД-Плевен, от която
се установява, че ищцата е постъпила отново в Клиника по ортопедия и травматология на
27.09.2022г. с оплаквания от болки и оток в лявото рамо. След констатирана миграция на
металните винтове, болки и затруднени движения, била извършена спешна операция, при
4
която счупените винтове били извадени, извършена остеопластика и наместване на
фрактурата, фиксиране със заключващи винтове. Вещото лице пояснява устно, че това е
тежко усложнение, тъй като в периода на компрометиране на металическата остеосинтеза
двигателният дефицит не търпи никаква прогресия, а се запазва.
Видно от Епикриза, издадена от „Специализирани болници за рехабилитация –
национален комплекс“ ЕАД, Филиал Овча Могила, за времето от 22.05.2023г. до 29.05.2023г.
на ищцата е била проведена физикална терапия и рехабилитация на лявата раменна става.
Установена е палпаторна болка и при движение на лявата раменна става, както и ограничен
обем в движенията й. В документа е посочено, че след проведеното лечение болките са
намалели, а обемът на движение се е увеличил от 50 на 45 градуса - с около 5 градуса.
Доколкото първата от посочените епикризи установява, че е направена пластика – взета е
кост, която е имплантирана, вещото лице е допълнило, че има не само двигателен, но и
структурен дефицит в зарастването /липсва вкостяване/, което прави точната прогноза за
възстановяване много трудна - според него ще надхвърли нормалните срокове четири – пет
пъти, ще остане значителен двигателен дефицит и пълно възстановяване на ищцата няма да
настъпи.
Св. Д. А. Б., дъщеря на ищцата, установява, че когато видяла майка си след инцидента
в Спешна помощ, тя била на носилка и в шок, не знаела какво се е случило с нея. При
прегледа от невролог, който я накарал да се изправи, тя припаднала и по негово предписание
я откарали в болницата във Велико Търново, за да се извърши преглед на скенер. Установено
било счупване на лявата й ръка, охлузен бил десния й крак, който посинял, боляла й главата,
виел й се свят. Гипсирана била ръката й. След десет дни била изписана от болницата и
лечението й продължило вкъщи. Около месец по-късно била извършена операция на ръката
в Плевен, а м.септември 2022г. се наложила втора операция поради изместване, повреждане
на поставените й при първата процедура болтове. Около два-три месеца след инцидента
приемала обезболяващи медикаменти поради болките, които имала. Била уплашена, не
можела да спи, да стъпва на крака си и да се обслужва сама. В продължение на около три
месеца имала нужда от постоянните грижи на децата си. След втората оперативна
интервенция провеждала рехабилитация с раздвижвания на ръката, като след последните
проведени рехабилитационни процедури ръката била малко по-лесно подвижна, обслужвала
се сама, но не се е възстановила напълно, тъй като обемът на движение на ръката е
ограничен.
В настоящото производство са представени доказателства за нововъзникнали /след
постановяване на първоинстанционното решение и подаване на насрещната въззивна жалба/
обстоятелства, а именно Епикриза, издадена от Клиника по ортопедия и травматология при
МБАЛ „Сърце и мозък“ ЕАД, видно от която по време на престоя на ищцата в същата за
времето от 17.04.2024г. до 30.04.2024г. й е била извършена операция – тотална смяна на
раменна става, като е премахнато остеосинтезното средство. Заключението на назначената
съдебно-медицинска експертиза, изготвена от вещото лице Д. М., установява, че последната
оперативна интервенция представлява двуполюсно ендопротезиране на лявата раменна
става вследствие усложнения след първата и втора операции и се изразява в смяна на двата
съчленяващи се полюса на ставата с изкуствени компоненти. Ищцата е имала силни болки в
първите дни и следващите две-три седмици след операцията, а по време на прегледа – слаби
до умерени, непостоянни и повече при движение, но според вещото лице подобни
оплаквания ще продължат и в бъдеще. Ищцата е възстановена от операцията, но не е
възстановена функцията на ставата, като пълно възстановяване е почти изключено, но е
възможно подобрение в обема на движенията при упорита физиотерапия и рехабилитация.
Установен е от вещото лице изразен дефицит в движенията – антефлексия /прегъване
напред/ 35 градуса и абдукция /повдигане и отвеждане на работа встрани/ 35 градуса,
липсва вътрешна ротация. Според експерта, двигателният дефицит се дължи на налична
непреодоляна контрактура на мускулите на левия раменен пояс далеч преди третата
5
/последна/ операция. Установената тежка хипотрофия на делтоидния мускул е част от
проблема с наличната контрактура и води до невъзможно отвеждане на крайника настрани.
Съгласно закона, на обезщетение подлежат всички действително
претърпени неимуществените вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. С оглед на това и съобразно указанията, дадени
в Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и съдебната практика по сходни случаи, съдът
намира, че оплакванията в жалбата за несъответстващо на претърпените от ищцата
неимуществени вреди обезщетение поради присъждането му в завишен размер са
неоснователни. Съображенията за това са следните:
Както се приема в цитираното постановление и в съдебната практика, понятието
"справедливост" не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни
обстоятелства, включително възрастта на пострадалия към момента на увреждането,
характера на последното, произтичащите от него физически и психологически последици за
пострадалия, техния интензитет и продължителност, начина на получаване на увреждането,
обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на
здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др.
Следва да бъдат съобразени действителните икономически условия в страната към момента
на събитието, както и като ориентир съответните нива на застрахователно покритие.
Заключенията на двете съдебно.медицински експертизи и представените епикризи
установяват, че при ПТП на 11.04.2021г. ищцата е получила закрита черепно-мозъчна
травма, закрито счупване на лява раменна кост и закрито счупване на лявата малкопищялна
кост на подбедрицата. Вследствие на получената най-тежка увреда /счупването на лявата
раменна кост/ ищцата е претърпяла три оперативни интервенции – първоначално метално
остеосинтезиране, след което поради миграция на винтовете – втора операция на
27.09.2022г., при която счупените винтове били извадени, извършена остеопластика,
наместване на фрактурата и фиксиране със заключващи винтове и трета операция на
24.04.2024г., отново поради миграция на винтовете, извършена тотална смяна на раменна
става с поставяне на протеза. Събраните по делото гласни доказателства установяват, че
извън болничния престой ищцата се е възстановявала в дома си, но не можела
продължително време да се обслужва самостоятелно, поради което била подпомагана от
децата си. Приложената медицинска документация, показанията на разпитания свидетел и
експертните заключения установяват, че ищцата е изпитвала значителни по интензитет
болки в първия месец след инцидента, болки, свързани с настъпилите усложнения и с
проведените три оперативни интервенции, което наложило приема на обезболяващи
медикаменти. Експертното заключение във въззивното производство установява, че тя все
още има болки, макар и непостоянни и предимно при движение, както и че такива ще има и
в бъдеще. Налице е неблагоприятна прогноза по отношение функцията на лявото рамо и
наличния двигателен дефицит, доколкото пълно възстановяване е почти невъзможно.
Изложените обстоятелства, както и неудобствата от социално-битов характер, несъмнено са
й причинили сериозен дискомфорт, променили са начина й на живот и ежедневието й,
доколкото и според вещото лице Д. М. вследствие на травматичното увреждане на лявото
рамо и настъпилите последващи усложнения при ищцата е налице ограничена възможност
за работа и дори за някои от ежедневните битови дейности.
Първоинстанционният съд е преценил релевантните към определяне размера на
обезщетението обстоятелства – вида, характера и тежестта на получените от ищцата няколко
увреждания, продължителността и интензивността на търпените болки и страдания при
получаването на уврежданията и в периода на лечение, продължителността на
възстановителния период, възрастта на пострадалата, липсата на благоприятна прогноза за
възстановяване функцията на раменната става и движенията на ръката в пълен обем,
отражението на инцидента върху емоционалната й сфера /ищцата преживявала на случилото
6
се и изпитвал страх да не й се случи отново, изгубила съня си/, както и конкретните
икономически условия в страната към релевантния за определяне на обезщетението момент
и като ориентир нивата на застрахователно покритие. При определяне размера на
обезщетението следва да бъдат отчетени и търпените от ищцата болки и страдания
вследствие появилите се усложнения в областта на лявата раменна става, като
обстоятелства, настъпили в хода на процеса, наложили трета по ред оперативна интервенция
и поставянето на протеза. Съобразявайки практиката на ВКС и на други равни по степен с
настоящия съд съдилища по аналогични случаи, както и горепосочените обстоятелства,
относими към определяне размера на обезщетението, съдът намира, че определената от
първоинстанционния съд сума от 70 000 лв. се явява справедлив паричен еквивалент на
претърпените от ищцата неимуществени вреди.
Обезщетението при деликт обхваща всички вреди, които се намират в причинно-
следствена връзка с увреждането - чл.51 ал.1 ЗЗД. Те могат да бъдат, освен неимуществени,
и имуществени. Като доказателства по делото са представени фактури и фискални бонове за
заплащане на суми във връзка с полученото увреждане и в периода на лечение и
възстановяване в общ размер от 1 188.51 лв., поради което за тези направени от ищцата
разходи е възникнала отговорността на ответника.
Окончателният размер на обезщетението обаче е обусловен от основателността на
възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата,
релевирано с писмения отговор на ИМ, поради неизпълнение на вмененото й от закона
задължение като пешеходец по чл.113 ал.1 т.1 и т.2 от ЗДвП и чл.114 т.1 от ЗДвП при
пресичане на платното за движение, преди да навлязат на същото, да се съобразят с
приближаващите се пътни превозни средства и да не удължават ненужно пътя и времето за
пресичане, както и да не спират без необходимост на платното за движение, съответно да не
навлизат внезапно на платното за движение, доколкото в насрещната въззивна жалба се
съдържат оплаквания за неправилност на изводите на съда за основателност на същото,
евентуално за неправилно определяне на такава висока степен на съпричиняване от страна
на пострадалата.
Приложението на правилото на чл.51 ал.2 от ЗЗД е в зависимост от наличието на
доказана причинна връзка между поведението на пострадалия /действие или бездействие/, с
което обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането.
При определяне степента на съпричиняване е необходимо да се извърши съпоставка на
поведението на участниците в произшествието, като съразмерността на действията или
бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, станали
причина за настъпване на ПТП и вредоносния резултат, ще определят и приноса на
пострадалия за настъпването на последния.
Законът дава право на пешеходците, когато в близост до тях няма пешеходна пътека, да
пресичат платното за движение и извън определените за целта места – чл. 113 ал.2 от ЗДвП.
На това право не съответства задължение на водачите на пътни превозни средства да ги
пропуснат. При пресичане на пътното платно извън определените за целта места правото на
пешеходеца не е абсолютно и той е длъжен при упражняване на това право да се съобрази с
общите ограничения и забрани по чл.113 ал.1 т.1 т.2 и т.4 и чл.114 т.1 и т.2 от ЗДвП /в този
смисъл т.6г от ТР № 2/22.12.2016г. по тълк.д. № 2/2016г. на ОСНК на ВКС/. В случая,
ищцата е предприела пресичане на платното за движение на необозначено за това място, зад
паркиран товарен автомобил, ограничаващ видимостта на водача на процесния автомобил.
От заключението на автотехническата експертиза и поясненията на вещото лице в съдебно
заседание категорично се установява, че тя е имала видимост към приближаващия се отляво
автомобил преди да навлезе в лентата му за движение, могла е да го види в момент, в който
автомобилът е бил на 24.1 м до 17.2 м от мястото на удара. Това е изисквало тя да се огледа и да
прецени дали той е опасност за нея, съответно да спре, за да го пропусне. С оглед на изложеното,
поведението й като пешеходец е в пряко нарушение на правилата по чл.113 ал.2 вр. чл.113 ал.1 т.1
7
от ЗДвП и забраната по чл.114 т.2 от ЗДвП. Приносът й е обусловен от това, че ударът е
настъпил изцяло в лентата за движение на автомобила и е бил предотвратим, ако ищцата
беше изчакала неговото преминаване, каквото задължение има съгласно горепосочената
разпоредба. Поведението на пострадалата непосредствено преди произшествието съставлява
форма на съпричиняване на вредоносния резултат и възражението на ответника, релевирано
своевременно по делото, че дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди
подлежи на намаляване на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД, съразмерно на доказания принос, е
основателно. При съобразяване механизма на реализиране на произшествието, поведението
на участниците в него и фактът, че ищцата е пресичала на необозначено за това място при
ограничена видимост, настоящият състав споделя напълно извода на първоинстанционния
съд, че приносът й е в размер на 50%.
Предвид изложените по-горе съображения, съдът намира, че решението на Окръжен
съд-Велико Търново е правилно и следва да бъде потвърдено в обжалваните части, като
съгласно чл.272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
При този изход на спора, претенциите на страните за разноски по подадените от тях
въззивни жалби се явяват неоснователни, като сторените разноски следва да останат за тях
така, както са направени.
Доколкото упълномощеният от Г. М. К. адвокат Ц. В. е направила искане за
присъждане на възнаграждение за защита по въззивната жалба на противната страна и тъй
като такава защита е осъществена, то в полза на адвокат В. следва да бъде присъдено
възнаграждение в размер на 1 600 лв., съобразявайки фактическата и правна сложност на
делото и с оглед на това, че защитата е осъществена по жалба на противната страна,
съдържаща оплаквания включително за липса на противоправно поведение на водача на
процесния автомобил.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Великотърновският апелативен
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 45/25.01.2024г. по гр.д. № 686/2022г. по описа на
Окръжен съд-Велико Търново в обжалваните части.
ОСЪЖДА ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
град София, бул.“Симеоновско шосе“ № 67А ДА ЗАПЛАТИ на АД „В. и Б.“, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление град София, ж.к. Младост 3, ********,
представлявано от адвокат Ц. В., сумата от 1 600 /хиляда и шестстотин/ лв. на основание
чл.38 ал.2 от ЗА за оказаната безплатна правна помощ на ищцата за защита срещу
въззивната жалба на ответната страна.
Решението е постановено при участието на трето лице, помагач на ответника ЗК „ЛЕВ
ИНС“ АД, Н. М. Й..
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред Върховен касационен съд.
Препис от решението, на основание чл.7 ал.2 ГПК, да се връчи на страните.
Председател: _______________________
8
Членове:
1._______________________
2._______________________
9