Решение по дело №4239/2021 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………………..….../…………..2022 г., гр.София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:   

                                                   

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

        ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА

  мл.с. АНТОАНЕТА ИВЧЕВА

  

при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело № 4239 по описа за 2021  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

          С решение №20240058/30.10.2020г., постановено по гр.д. №61013/2019г. по описа на СРС, 141 състав, е осъдено „З.Е.“ АД да заплати на „А.“ ООД на основание чл.405, ал.1 от КЗ сумата от 14,08 лева, представляващи дължимо застрахователно обезщетение за настъпил застрахователен риск – щети по челното стъкло на лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. №СА ****ХР, реализиран на 22.01.2018г., и покрит по силата на имуществена застраховка „Каско“, сключена с ответника на 27.06.2017г., ведно със законната лихва от 23.10.2019г. до погасяване на вземането, на основание чл.86 от ЗЗД сумата от 2,41 лева, представляваща обезщетение за забава за период от 15.02.2018г. до 22.10.2019г., начислено върху просрочената главница, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 11,82 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски, сторени в производството пред първата инстанция, като са отхвърлени исковете с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ за разликата до пълния предявен размер от 833,22 лева, и с правно основание чл.86 от ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 143,74 лева и за периода от 09.08.2018г. до 14.02.2018г. Осъдено е „А.“ ООД да заплати на „З.Е.“ АД на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 147,47 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за производството пред първата инстанция.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца „А.“ ООД чрез пълномощника адв. К.М., срещу решението в отхвърлителната му част. Излагат се оплаквания, че решението в обжалваната му част е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон, поради което следвало да бъде отменено като неправилно. Първоинстанционният съд не съобразил и анализирал детайлно разпита на вещото лице в проведеното по делото съдебно заседание, а именно констатациите му, че е възможно снимките да не са изготвени с достатъчно добро качество и да не се виждат уврежданията, които да налагат подмяната на детайла, както и, че за всеки сезон е характерно, че ако има твърди частици на платното за движение с по-голям диаметър, те да изхвръкнат и да ударят движещо се отзад превозно средство. Каквато и да било щета по челното стъкло – „люспа“, „плюска“, „пропукване“ или каквото и да било друго нараняване било невъзможно да бъдат ремонтирани и по този начин увреденото застраховано имущество да бъде възстановено в първоначалния си вид, какъвто е смисълът на закона. Предни стъкла не се ремонтирали и нямало официален сервиз, който да го прави. Ако бъдело ремонтирано, това означавало, че на това място, стъклото ще се спука отново особено при температурни амплитуди, отчитайки естествената експлоатация на МПС. Вещото лице посочило, че щети по процесното предно стъкло на автомобила могат да възникнат при движение на процесното МПС. Имайки предвид, че челното стъкло на МПС е елемент, който постоянно е подложен на сурови и тежки метеорологични явления при експлоатацията му, и с оглед естеството на материала – стъкло, дори и най-малка деформация по стъклото би могла да доведе до неговото счупване. Под въздействие на силата на скоростта на движение и вибрациите на автомобила, пукнатини на предно челно стъкло на автомобила, можели да доведат до фатален изход за пасажерите на МПС, но съдът не съобразил тази хипотеза. Присъдената сума била крайно недостатъчна за пълното обезщетяване на вредите по челното стъкло на процесния автомобил. Излагат се доводи, че обезщетението по имуществена застраховка се определя в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към датата на увреждането. Представената вътрешна фактура била документ, удостоверяващ извършването на разхода за подмяна, тъй като ищецът бил официален вносител на марката „СЕАТ“ за България, както и извършвал авторемонтни дейности. Оценките за материалите, използвани при ремонти, извършвани от ищеца били преференциални в сравнение с цените, предлагани в други сервизи. Поради това счита, че са представени годни доказателства за стойността на ремонта на предното стъкло на автомобила. Поддържа се, че подмяна на челното стъкло на МПС е задължителна, тъй като естеството на материала – стъкло, не позволява ремонт и/или друга техническа намеса, поради което ремонт на стъклото бил невъзможен. Поради изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната страна.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание  чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената от районния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителни искове с правна квалификация чл.405, ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за присъждане на сумата от 833,22 лева с ДДС, представляваща неизплатен остатък от застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско“ относно лек автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. №СА ****ХР, за причинени щети на автомобила вследствие на настъпило застрахователно събитие на 22.01.2018г., ведно със законната лихва от 23.10.2019г. до изплащане на вземането, както и 143,74 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 09.02.2018г. до 22.10.2019г.

Спорен между страните е размерът на причинените вследствие процесното ПТП вреди, които подлежат на обезщетяване. Съобразно установената съдебна практика (в този смисъл решения № 165 от 24.10.2013 г. по т. д. № 469/2012 г., ІІ ТО на ВКС, №209/30.01.2012г. по т.д. №1069/2010г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, №109/14.11.2011г. по т.д. №870/2010г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, №52/08.07.2010г. по т.д. №652/2009г. ВКС, ТК, І ТО, № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г., ІІ ТО на ВКС), актуална и след влизане в сила на Кодекса за застраховането от 01.01.2016 г., при съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие – 386, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014 г. Обезщетението не може да надвишава действителната (при пълна увреда/ или възстановителната (при частична увреда) стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество (чл.203, ал.2 КЗ (отм.), респ. чл.400, ал.1 от КЗ), съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка (чл.203, ал.3 КЗ (отм.), респ. чл.400, ал.2 от КЗ). В случая ищецът твърди, че е извършил ремонт на увредения автомобил, изразяващ се в подмяна на челно стъкло, за което била съставена вътрешна фактура на стойност от 891,14 лева. Спорно между страните е дали увреденото предно стъкло на автомобила подлежи на ремонт, като ищецът поддържа, че във всички случаи при увреждане на стъклото се налага неговата подмяна. Тези доводи на ищеца са в противоречие с кредитираното заключение по САТЕ, според което вещото лице въз основа на анализ на събраните по делото писмени доказателства е приело, че не може да се установи увреждане на челното стъкло, което да налага неговата подмяна, поради което е възприета степен на увреждане „ремонт“ на стойност 72 лева по средни пазарни цени чрез запълване на люспа на челното стъкло. Въззивната инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че издадената вътрешна фактура и писмо от ищцовото дружество без посочен адресат, в което е посочено, че при увреждане челното стъкло на процесния автомобил не подлежи на ремонт, а следва да се подмени с ново, не представляват доказателства за необходимостта от подмяна на стъклото, нито за реално извършен разход за ремонт на автомобила, тъй като същите са съставени от самия ищец, поради което не представляват доказателства за твърдените от ищеца изгодни за него факти.

Поради изложеното правилен е изводът на първоинстанционния съд, че размерът на обезщетението в случая е посочената от вещото лице стойност за запълване на люспа на челното стъкло по средни пазарни цени, а именно сумата от 72 лева, като след приспадане на платеното извънсъдебно обезщетение в размер на 57,92 лева, правилно в полза на ищеца е присъдена сумата от 14,08 лева.

Във въззивната жалба липсват съответни доводи за неправилно приложение на материалния закон от първоинстанционния съд относно претенцията за мораторна лихва, поради което и на основание чл. 269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол и не следва да се обсъжда.

Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, VІ-Е въззивен състав

 

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №20240058/30.10.2020г., постановено по гр.д. №61013/2019г. по описа на СРС, 141 състав, в обжалваната част.

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                       

 

ЧЛЕНОВЕ : 1.                         

 

  2.