№ 6177
гр. София, 07.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА
при участието на секретаря КРИСТИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА Гражданско дело №
20241110154461 по описа за 2024 година
В. В. П. е предявил срещу ** Г. Д. осъдителен иск с правна квалификация чл. 74 З**,
вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 12048,95 лева, ведно със законната лихва от
09.07.2021 г. до изплащане на задължението, представляваща обезщетение за претърпени
вреди вследствие на незаконосъобразните действия на **.
Ищецът твърди, че срещу него е заведено изп. д. № 2015**0400228 на ** Г. Д. с
взискател ‚***“ АД. На 14.05.2015 г. било сключено споразумение за изплащане на сумата
по изп. дело в периода 26.05.2015 г. – 26.12.2016 г. На 19.01.2017 г. бил сключен анекс за
изплащане на остатъчно дължимите суми, като същите били заплатени в периода 26.01.2017
г. – 26.06.2017 г. Въпреки изплащането на дълга бил наложен запор и служебно бил
извършен превод от банковата сметка на ищеца към банкова сметка на ** на сума в размер
на 12048,95 лева. Била подадена молба на 28.02.2020 г. за прекратяване на изп. дело на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради настъпила перемпция на 06.07.2017 г. В решение от
17.12.2020 г. по ч. гр. д. № 10465/2020 г. СГС е приел, че таксите в размер на 12048,95 лева
са за сметка на взискателя и не е следвало да се събират от длъжника. ** отказал да
възстанови процесната сума.
Ответникът в подаден отговор на исковата молба оспорва иска по основание и
размер. Излага, че след образуване на изп. дело на 21.01.2020 г. е постъпила молба от
взискателя с искане за прекратяването му след като длъжникът заплати дължимите такси и
разноски по делото, за чието събиране били наложени запори върху банкова сметка на
длъжника, в следствие на което дължимата сума 12048,95 лева е постъпила в пълен размер.
Сочи, че направеният извод в решение от 17.12.2020 г. няма правоустановяващо действие.
Сочи, че наличието на доброволни плащания от длъжника изключва възможността за
прекратяване по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и прекъсват както давността, така и преклузивния
1
срок. Излага, че плащане след образуване на изп. дело не освобождава длъжника от
отговорност за разноските по изпълнението. Намира, че сключеното споразумение
задължава банката да не предприема изпълнителни действия. Счита, че перемпцията по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК не обхваща вземанията за такси и разноски по изпълнението. Излага, че
доколкото не е уведомен за сключеното споразумение, преклузивният срок по чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК въобще не тече за вземанията за такси и разноски. Излага, че претендираните суми
са били събрани от ** в рамките на законосъобразен изпълнителен процес.
В становище от ‚***“ АД се посочва, че в чл. 6 от сключеното споразумение е
предвидено всички разноски по изп. дело, вкл. тези по заличаване на обезпечителните
мерки, да са за сметка на длъжника. Счита се, че ищецът е бил недобросъвестен, доколкото
не е поискал от банката прекратяване на изп. дело, както е било договорено, поради което и
в негова тежест следва да останат таксите и разносите, дължими на съдебния изпълнител.
В становище от „ЗК „**с“ АД се излагат съображения за неприложимост на нормата
на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, доколкото взискателят е бил удовлетворен чрез плащане. Сочи, че
таксите и разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, който може да иска
намаляването им.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
На 14.05.2015 г. било сключено споразумение за изплащане на задължения към „***“
АД, произтичащи от Договор за банков кредит от 27.11.2007 г., за чието събиране е
образувано изп. дело № 2015**0400228 на ** Г. Д., общо в размер на 238635,67 лева,
разсрочени за периода 26.05.2015 г. – 26.12.2016 г.
С Анекс № 1 от 19.01.2017 г. било договорено изплащането на сумите да се продължи
за периода 26.01.2017 г. – 26.06.2017 г. Последното плащане било направено на 10.11.2017 г.
На 24.01.2020 г. по сметка на ищеца бил наложен запор и било извършено служебно
плащане по сметката на ответника за сумата 12048,95 лева.
С решение по ч. гр. д. № 10465/2020 г. съдът е указал на ** Г. Д., че следва да
постанови прекратяване на изп. д., което последният е сторил, но е отказал възстановяване
на сумата 12048,95 лева, преведи към ** за дължими такси и разноски по делото.
Представен е препис от изп. дело № 2015**0400228 на ** Г. Д., от който се установява
следното: делото е образувано на 16.04.2015 г. за вземания по изпълнителен лист от
30.01.2015 г., а именно 101850,63 евро – главница, 2069,60 евро – договорна лихва, 9946,73
евро – мораторна лихва, 291,57 евро – неустойка за забава, 9,38 евро – такса за поддържане
на сметката, 2218,71 лева – застрахователна премия, 57,60 лева – такса за връчване на
нотариална покана и 8424,93 лева – разноски по делото. На 22.05.2015 г. е вписана възбрана
върху имот на длъжника. На 27.05.2015 г. са наложени запори на дружествени дялове и
банкови сметки на длъжника, вдигнати на 12.05.2016 г. С молба от 21.01.2020 г. „***“ АД е
поискало прекратяване на изп. дело, вдигане на наложените запори, възбрани и
2
принудителни мерки, след заплащане на дължимите разноски от длъжника. С акт от
09.03.2020 г. ** е отказал връщане на такси на длъжника, доколкото е счел, че се дължат
разноски по изпълнението.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Съгласно чл. 74, ал. 1 З** частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които
неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. Безпротиворечива е съдебната
практика, обективирана в решение № 139 от 31.05.2011 г. по гр. д. № 1445/2009 г., решение
№ 120 от 8.07.2011 г. по т. д. № 1123/2010 г., решение № 184 от 21.09.2011 г. по гр. д. №
1124/2010 г. на ВКС, че съдът по деликтния иск по чл. 74, ал. 1 З** преценява процесуалната
законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан
от това дали същите действия и бездействия са обжалвани и ако са обжалвани, какво е
решението на съда по жалбата. Предмет на делото е вземане за обезщетение, което възниква
от виновно и противоправно деяние, което е причинило вреда на ищеца, като
противоправността като елемент от фактическия състав на спорното вземане за обезщетение
се състои в процесуалната незаконосъобразност на действието или бездействието на
съдебния изпълнител.
Претендира се обезщетение за претърпените от ищеца вреди, представляващи
събрано от ** такси, начислени по изпълнителното производство.
По предявения иск с правно основание чл. 74 З**, вр. чл. 45 ЗЗД в тежест на ищеца е
да докаже извършени от ответника действия/бездействия при провеждане на принудително
изпълнение в противоречие с процесуалните правила, настъпили вреди в правната сфера на
ищеца, причинна връзка между вредите и процесуално незаконосъобразното принудително
изпълнение. В тежест на ответника е да обори при условията на обратно доказване /пълно и
главно/ презумпцията по чл.45, ал. 2 ЗЗД.
Съгласно чл. 441, ал. 1 ГПК частният съдебен изпълнител отговаря при условията на
чл. 45 ЗЗД за вредите, причинени на длъжника от процесуално незаконосъобразно
принудително изпълнение, в каквато насока е и разпоредбата на чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, според
която съдебният изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при
изпълнение на своята дейност. Предвид изричното препращане на чл. 441 ГПК към
разпоредбата на чл. 45 ЗЗД следва да се посочи, че фактическият състав на непозволеното
увреждане включва: деяние (действие или бездействие), обусловено от волята на
извършителя, то да е противоправно, да е извършено виновно и да се намира в причинна
връзка с реално настъпила вреда. Както разпоредбата на чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, така и тази на
чл. 441 ГПК уреждат отговорност на съдебния изпълнител за непозволено увреждане на
страни в изпълнителното производство или на трети лица-участници в същото. Затова тази
отговорност е лична и се носи от лицето, извършило конкретното действие в качеството му
на съдебен изпълнител. При това за да може да се ангажира отговорността на съдебния
изпълнител на основание посочените две разпоредби, трябва да са причинени реални вреди
на страната по изпълнението или на третите лица-участници в производството. Същите
3
вреди трябва да са в причинна връзка с конкретно и точно определено действие на съдебния
изпълнител, което от друга страна трябва да е противоправно.
Съгласно чл. 79, ал. 1 ГПК разноските по изпълнението са за сметка на длъжника,
освен в случаите, когато делото се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане,
направено след започване на изпълнителното производство, или изпълнителните действия
бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда; разноските, направени от
взискателя, са за изпълнителни способи, които не са приложени. Тъй като длъжникът не е
платил сумата по изпълнителния лист преди образуване на изпълнителното дело, същият
дължи таксите по ТТРЗ** за извършените по делото изпълнителни и други действия (чл. 78,
ал. 1 ЗЧСИ). Ако дължимата авансова такса не е внесена, тя се събира от длъжника и се
задържа от съдебния изпълнител (т. 11 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС).
В конкретния случай е направено плащане по споразумение, сключено между
взискателя и длъжника, така че според съда е налице едно от изключенията, визирани в
нормата на чл. 79, ал. 1 ГПК, в който случай законът възлага разноските в тежест на
длъжника.
Видно от издадените сметки от **, същият е начислил такси на длъжника по т. 9, т. 31
и т. 26 от ТТРЗ**. Таксата върху събраната сума за изпълнение на парично вземане по чл.
26 от ТТРЗ** по общото правило на чл. 79, ал. 1 ГПК е за сметка на длъжника, платил след
започване на изпълнението, независимо дали е извършил плащането пряко на взискателя
или сумата е постъпила по изпълнителното дело. Длъжникът по изпълнителното дело е
дължал пропорционална такса върху събраната сума след предявяване на изпълнителния
лист, независимо от обстоятелството, че плащането на задължението е извършено пряко на
взискателя по сключено споразумение – след започване на изпълнението събраната сума е в
погасяване на задължението, в който смисъл е уредбата на чл. 26 от ТТРЗ**, без значение
дали плащането е пряко на взискателя. Плащането на задължението е извършено при
висящо дело за принудително изпълнение, поради което длъжникът дължи пропорционална
такса върху събраната сума, респ. и другите такси по изпълнението. Пропорционалната
такса за изпълнение на парично задължение по т. 26 от ТТРЗ** се начислява и събира дори
длъжникът да погаси дълга си след получаване на поканата за доброволно изпълнение (в
този смисъл решение № 640/04.10.2010 г. по гр. д. № 920/2009 г. на ВКС). Когато
изпълнителният лист е предявен пред ** и длъжникът плати в срока за доброволно
изпълнение, от него се събират дължимите от взискателя авансови такси за извършените
действия по изпълнителното дело и разноските на взискателя за представителство, както и
т.нар. окончателна такса по т. 26 от ТТРЗ** (решение № 82 от 08.05.2012 г. по гр.д. №
1891/2010 г. на ВКС/).
В резултат на изложеното съдът намира, че не са налице незаконосъобразни действия
на ** при събиране на определените такси и разноски по изпълнението от длъжника,
доколкото според закона същите се дължат от последния.
Следва да се изтъкне, че посоченото в мотивите на решение от 17.12.2020 г. по ч. гр.
4
д. № 10465/2020 г. на СГС, че таксите в размер на 12048,95 лева са за сметка на взискателя и
не е следвало да се събират от длъжника няма СПН и не обвързва съда при формиране на
изводите му.
По изложените съображения предявеният иск е неоснователен и следва да се
отхвърли.
При този изход на спора право на разноски има ответникът, като е претендирано
адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА в размер на 1635 лева,
което не следва да бъде присъждано на процесуалния представител на ответника, доколкото
не е представен договорът за правна помощ, в който да е отбелязано, че помощта се оказва
безплатно при условията на чл. 38 ЗА. Съгласно трайната практика на ВКС правото на
възнаграждение в хипотезата на чл. 38 ЗА възниква за адвоката при наличие на следните
предпоставки: да е оказана безплатна адвокатска помощ на лица, посочени в чл. 38, ал. 1 ЗА
и в съответното производство насрещната страна да е била осъдена за разноски и е
достатъчно да се представи договорът за правна помощ и в него да е отбелязано, че помощта
се оказва безплатно при условията на чл. 38 ЗА.
Воден от горното, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. В. П., ЕГН **********, срещу ** Г. С. Д., рег. № ** в
К**, иск с правна квалификация чл. 74 З**, вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от
12048,95 лева, ведно със законната лихва от 09.07.2021 г. до изплащане на задължението,
представляваща обезщетение за претърпени вреди вследствие на незаконосъобразните
действия на ** по изп. д. № 2015**0400228.
Решението е поставено при участието на „ЗК „**с“ АД и ‚***“ АД като трети лица-
помагачи на страната на ответника.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5