№ 222
гр. Пловдив, 23.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20215300502802 по описа за 2021 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от
ГПК, във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД.
Образувано е по постъпили възззивна жалба и частна жалба от
„Айзаем. Бг“ ООД, чрез адв. Р.В., против решение №261982 от 14.07.2021 г.,
постановено по гр. дело №13444 от 2020 г. на Районен съд – Пловдив, 13 гр.
с., изменено с определение №263538 от 2.09.2021 г., с което са прогласени за
нищожни в отношенията между М. П. Р. и „Айзаем.Бг“ ООД клаузите за
заплащане на възнаградителна лихва и възнаграждение за допълнителна
услуга по договор за заем Айзаем № 16414R от 28.02.2019 г., като
противоречащи на принципа на добрите нрави и накърняващи договорното
равноправие между страните. Осъдено е „Айзаем. Бг“ ООД да заплати на М.
П. Р. направените по делото разноски в размер на 100 лв., както и на адв. Б. -
сумата от 360 лв. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата.
С постановеното определение от 02.09.2021 г. решението е
изменено, като „Айзаем. Бг“ ООД е осъдено да заплати на Адвокатско
дружество „Г.“, представлявано от управителя С.Г., сумата от 720 лв.
адвокатски хонорар по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата за двата
обективно съединени иска.
Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност -
неправилно е прието, че възнаграждението по договора за имуществено
1
проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг е част от
договора за заем, договорената възнаградителна лихва не е прекомерна -
посочен е размерът й, както и на годишния процент на разходите. Изложени
са доводи и във връзка с посочения договор за имуществено проучване и
изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, както и, че не е налице
нищожност на същия. Възразява се срещу действителността на
пълномощното на ищцата. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на
иска. Ако се установи, че липсва представителна власт на пълномощника на
ищцата, се иска да се прекрати производството, като се присъдят разноски за
двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като
се излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и
следва да се остави без уважение, а решението като правилно и
законосъобразно да се потвърди. Иска се и присъждане на разноски.
С частната жалба се атакува определение №263538 от 2.09.2021 г.,
като се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния
акт. Иска се и неговата отмяна.
В постъпилия отговор в законоустановения срок се излагат
съображения за правилност и законосъобразност на атакуваното определение,
тъй като се касае за обективно кумулативно съединени искове.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V
граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира
следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно и допустимо - постановено е в рамките
на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че липсва
представителна власт по отношение на адв. Б., подписал исковата молба.
Такива доводи не са наведени пред първоинстанционния съд, а се правят едва
с въззивната жалба. Безспорно според настоящия състав М.Р. е
упълномощила Адвокатско дружество „Г.“, представлявано от управителя си.
Именно той, управителят, въз основа на правата по пълномощното, е
упълномощил себе си и адв. Б. за процесуално представителство на Р.. Ето
защо доводите за липса на представителна власт не се възприемат от
настоящата инстанция. Вярно е, че пълномощното в полза на адв. Б. не е
подписано от ищцата. Преупълномощаването обаче е именно въз основа и в
рамките на правата, с които Р. е упълномощила адвокатското дружество.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
2
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Районният съд е приел, че е сезиран с обективно съединени искове
с правно основание член 26 ал.1 от ЗЗД.
Ищецът М. П. Р. твърди, че между нея и ответника „Айзаем. Бг“
ООД бил подписан договор за заем от 28.02.2019 г., като получила сумата
1000 лева. Била уговорена възнаградителна лихва от 41.03%, а годишният
процент на разходите (ГПР) бил 49.71%. В договора било посочено, че
общата сума за плащане с включена допълнителна услуга била 1728 лева, но
не е посочено какъв е размера и вида на услугата. Не е ясен и размера на
сумата на възнаградителната лихва. Съгласно погасителния план общо
дължимата сума от 1728 лева следвало да бъде изплатена на 8 месечни
вноски, всяка с размер от 216 лева, за периода от 18.03.2019 г. до 18.10.2019 г.
Договорът бил недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
Договорената възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с
добрите нрави, тъй като надвишавала както двукратния, така и трикратния
размер на законната. Не е посочен в договора размер на възнаградителната
лихва и начина на прилагането . Липсата на отбелязване в договора на
размера пречело да се установи дали съответства на договорения лихвен
процент. В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, в договора не бил посочен
начин на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвало
каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респективно -
общо дължимата сума по него. Клаузата за ГПР била нищожна на основание
чл.19, ал.4 и 5 ЗПК и договорът на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК
бил недействителен. Иска от съда да признае за установено, че клаузите за
заплащане на възнаградителна лихва и възнаграждение за допълнителна
услуга по договор за заем от 28.02.2019 г. са нищожни.
Ответникът „Айзаем .Бг“ ООД изразява становище, че исковете
са недопустими поради липса на правен интерес от предявяване на
установителен иск за ищеца. Лихвеният процент е фиксиран, непроменлив и
съгласно изискванията на закона - годишен. Главницата, върху която се
начислявал, била посочена в договора – 1000 лв. - чистата стойност на заема.
Договорът за заем съдържал достатъчно информация, от която чрез
елементарни аритметични сметки може да се установи общия размер на
възнаградителната лихва - при главница от 1000 лв. и общ размер на всички
плащания по договора за заем, включващи единствено главница и лихва в
общ размер на 1728 лв. Неоснователни били възраженията на ищеца, че
договорът е недействителен на основание чл.11, ал.1, т.10 от ЗПK, като се
излагат подробни съображения в тази насока. Договорът за заем, сключен
между страните, представлявал и разписка за реалното получаване на
заемната сума. Неговата валидност не била поставена в зависимост от
3
спазване на определена форма. Настоящият договор бил валиден, защото
напълно достатъчно било постигнатото между страните съгласие по
отношение на заемната сума, условията по договора и реалното предаване в
собственост на заемателя на парите. Съгласно условията по договора за заем,
заемополучателят се задължил да заплати на „Айзаем.Бг“ ООД сума в общ
размер на 1728 лв., която включвала главница и възнаградителна лихва по
договора за заем в общ размер на 1159.92 лв., както и сумата в размер на
568.08 лв. по договор за имуществено проучване и изготвяне на
удостоверение за кредитен рейтинг. Счита, че договорената възнаградителна
лихва не може да се счете за прекомерна, водеща до противоправно
облагодетелстване и противоречаща на добрите нрави. Клаузата в договора не
е нищожна, а волята на страните следва да бъде зачетена, още повече, че
чл.10 от ЗЗД допуска лихви да се уговарят до размер, определен от МС. В
случая следвало да се има предвид и факта, че заемодателят не е банка, за
задълженията на заемополучателя не са дадени обезпечения, а повишения
риск оскъпява финансовия ресурс. Иска се оставяне на исковете без
разглеждане като недопустими, а при условията на евентуалност – ако не се
възприеме това виждане – отхвърляне като неоснователни и недоказани, като
се присъдят и разноските по делото.
Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на
първоинстанционния съд е прието за установено следното:
Между страните по делото бил сключен договор за заем Айзаем
(на латиница) №7000000016414R/28.02.2019 г., като „Айзаем.Бг“ ООД
предоставило на М.Р. сумата от 1000 лева, с дата на първо плащане
18.03.2019 г., ГПР - 49,71 %, лихвен процент - 41,03%, с месечна вноска в
размер на 216 лева и обща сума за плащане с включена допълнителна услуга -
1728 лева.
При така установените факти състава на районния съд е приел, че
предвидената в договора клауза за възнаградителна лихва противоречи на
добрите нрави. Позовал се е, че според съдебната практика при формиране
размера на този вид лихва обективен критерий може да бъде размера на
законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер.
Приема се, че максималния размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава повече от три
пъти законната такава /в този смисъл решение №378 от 18.05.2006г. на ВКС
по гр.д.№315/2005 на второ г.о./. В настоящия случай не може да се установи
действителния размер на договорената между страните лихва, което
представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение,
установени в обществото/, тъй като надхвърлят драстично трикратния размер
на законната лихва. Това е мотивирало съда да прогласи нищожността на
клаузите от договора.
Решението като краен резултат е правилно, макар и по различни
от изложените от първостепенния съд съображения.
4
Първоинстанционният съд е изложил пространно съображенията
на страните, изложени в исковата молба и отговора на ответника, но не е
изпълнил задълженията си освен по твърденията, с които е сезиран, да
извърши проверка дали са налице основания за нищожност/недействителност
на договора, за които следи служебно. Налице е императивна норма - чл. 146,
ал.1 от ЗЗП, според която неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Съдилищата дължат и служебно
произнасяне във връзка и с изложеното в ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит задължително следва да съдържа информация относно
лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. Лихвеният
процент по сключения между страните договор за паричен заем е фиксиран,
но това не дава основание да се счита, че в случая изискването за посочване
на условията за прилагането му не важи. И при фиксиран лихвен процент
следва да е налице яснота относно начина на изчисляване на
възнаградителната лихва - на база на целия размер на кредита към датата на
неговото сключване, на база на остатъчната част от главницата при нейното
последователно плащане или друг. От приложения погасителен план може да
се предполага, че вероятно лихвата се изчислява върху остатъка от
главницата. Липсва обаче описание в договора. Ето защо според настоящия
състав е налице нарушение по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК.
Не се възприемат доводите във въззивната жалба, че
възнаградителната лихва е в размер на 159.92 лв. Такова отбелязване в
договора няма. Следва да се правят изчисления, но отново не е ясно как е
формирана лихвата. Клаузата за възнаградителна лихва правилно е прието, че
противоречи на добрите нрави, доколкото не може да се установи какъв е
размера на лихвения процент, респективно – отговоря ли на изискванията на
добросъвестност при упражняване на търговската дейност на жалбоподателя.
Решението на първоинстанционния съд в тази част е правилно.
Освен това не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
тъй като не може да се установи начина на изчисляване на ГПР, а и липсва
яснота по какъв начин е формиран същия. Съгласно изискването на §2, т.2
ЗПК, ГПР представлява сбор от общия размер на кредита и общите разходи
по него. Видно от самия договор е, че е включена и допълнителна услуга,
която е неясно какво представлява, за какво е начислена и какво всъщност се
предоставя на потребителя срещу тази услуга, с оглед преценка нейната
законосъобразност от една страна и съответствие с добрите нрави от друга.
Според чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Необходимо е по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще направи, и
5
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Според §1, т.1 от
ЗПК, "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги ,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие
за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е
в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Дали обаче именно
по определената формула е бил изчислен размерът на ГПР при сключване на
договора между страните е неясно. Не се установява и как е изчислен този
ГПР, съответства ли на изискванията на ЗПК. Макар и формално да са
спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на ГПР, който
да не надхвърля 50% /петкратния размер на законната лихва/ и на общата
дължима сума, е налице нарушение на посочения текст. Договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин.
Това при сключване на процесния договор не е направено.
В общата сума за плащане е посочено, че е включена
допълнителна услуга, като не е ясно каква е тя, каква е нейната стойност.
Правилно и законосъобразно е достигнато до извода, че е налице
недействителност на договора поради противоречие с нормата на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора
по смисъла на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК е възможно да заблуди средния
потребител относно цената и икономическите последици от сключването му.
Същевременно посочването на по- нисък от действителния ГПР представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика.
Нещо повече. На л.5/5 от договора (л.28 от първоинстанционното
дело) в т. 3 е изрично посочено, че заемополучателят не дължи допълнителни
суми при кандидатстване и/или за обслужване на заема, извън посочените в
погасителния план. В погасителния план (л.42) обаче е посочена и
допълнителна услуга от 71.01 лв. месечно. Такава допълнителна услуга не е
посочена в договора за заем от 28.02.2019 г., сключен между страните.
Вероятно под допълнителна услуга се има предвид договора за имуществено
проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, който обаче е
сключен по – късно – на 01.03.2019 г. Целта на този договор е предоставяне на
6
услуги по изготвяне на кредитен рейтинг, който има общо приложение за
нуждите на оценка на имущественото състояние и възможност за поемане на
задължения от страна на Р., а според чл.1 (2) удостоверението има срок на
валидност един месец. На практика не е ясно каква услуга се предоставя,
доколкото същата би имала връзка с договора за заем, който обаче е с по –
ранна дата. Освен това, в съответствие с чл. 16, ал.1 ЗПК, оценката на
кредитоспособността на потребителя се прави преди сключване на договор за
кредит. В по – късен момент, след като е предоставен заема, заемодателят
няма интерес от самото проучване, а само от получаване на възнаграждение,
което всъщност се явява скрита печалба - скрито възнаграждение, определено
в абсолютен размер, а не като лихви. Нещо повече – това възнаграждение е
повече от 50% от сумата от отпуснатия заем. Не е ясна целта на този договор
и какъв интерес има за заемополучателя от него. Ето защо не се възприема
довода на жалбоподателя, че не се заобикалят изискванията на чл.21, ал.2 от
ЗПК. Посочената в договора за заем от 28.02.2019 г. обща сума на
плащанията от 1728 лева не съответства на посочените в договора лихвен
процент и ГПР.
Ето защо настоящият състав прие, че посочената клауза в
договора за заем, касаеща ГПР, има за цел заобикаляне на изискванията на
ЗПК, поради което и на основание чл.21, ал.1 от същия закон е нищожна. В
този смисъл е и искането на ищеца в исковата молба – за прогласяване
нищожност на тази клауза от договора, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Ето
защо като краен резултат е правилен извода на районния съд за нищожност на
тази клауза, но тя е нищожна като заобикаляща изискванията на закона.
По изложените съображения доводите във въззивната жалба, че
договорът не противоречи на императивните правила на ЗПК, не се
възприемат от настоящия състав. Жалбата е неоснователна и се оставя без
уважение.
С оглед изхода на първоинстанционното дело, правилно е
присъдена в полза на ищцата сумата от 100 лв. за заплатена държавна такса.
Неоснователна е и частната жалба, касаеща определение №263538
от 02.09.2021 г., с което е изменено атакуваното решение в частта за
разноските, присъдени за адвокатско възнаграждение от първоинстанционния
съд. Както е посочено и в частната жалба, а в този смисъл е и определение
№137/09.04.2020 г., постановено по ч.гр.д. №570/2020 г. на ВКС, III г.о.,
налице е трайна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК -
определение № 284/06.04.2012 г. по ч. гр. д. № 238/2012 г. на ВКС, ІV ГО,
определение № 70 от 5.02.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 257/2018 г., I т. о., ТК,
определение № 477/04.11.2016 г. по ч. т. д. № 1218/2016 г. на ВКС, 1 ТО и др.,
според която, когато между едни и същи страни са предявени алтернативно
или евентуално съединени искове, дължимата държавна такса е една, едно е и
адвокатското възнаграждение, доколкото последното е уговорено за защита
7
на едно благо. В разпоредбата на чл. 72, ал. 2 ГПК е предвидено, че за
предявените с една искова молба евентуално съединени искове срещу едно
лице се събира държавна такса за един иск. Смисълът на тази норма е да бъде
събрана държавна такса само по главния иск, по който първоинстанционният
съд има задължение да се произнесе, като предвид това, че на този етап на
производството е неизвестно дали ще се дължи произнасяне по евентуалните
искове, е нецелесъобразно събиране на държавна такса и по тях. Оттук, когато
между същите страни са предявени алтернативно или евентуално съединени
искове, дължимата такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение.
Според изложеното по – нататък в цитираното определение обаче, разноски
по всеки един от предявените искове биха се дължали при кумулативно
съединяване на исковете. По настоящето дело обаче са предявени именно
кумулативно съединени искове, като се дължи произнасяне и по двата,
респективно – адвокатско възнаграждение се дължи за представителство по
два иска. Ето защо правилно е определен размер на възнаграждението в
размер на 600 лв., като е присъдена и сумата от 120 лв. за ДДС или общо 720
лв. Ето защо правилно е определен и размера. Обжалваното определение е
правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.
С оглед изхода на спора във въззивното производство полза на
жалбоподателя не се присъждат разноски.
В полза на пълномощника на въззиваемата страна следва да се
присъди сумата от 720 лв. – така, както е поискано и в съответствие с
приложения списък на разноските. Възнаграждението е в съответствие с чл.7,
ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения - изчислено на база на обжалвания интерес – за
представителство по два кумулативно съединени иска 600 лв. без ДДС, като с
оглед регистрацията на адвокатското дружество по ЗДДС се дължи и ДДС
върху сумата.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,
V граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №261982/14.07.2021 г., постановено
по гражданско дело №13444/2020 г. на Районен съд – Пловдив, ХIII
граждански състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение №263538/02.09.2021 г.,
постановено по гражданско дело №13444/2020 г. на Районен съд – Пловдив,
ХIII граждански състав.
ОСЪЖДА „Айзаем.БГ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, Столична община, ж.к. Хаджи Димитър, ул.
Панайот Хитов, бл.118, вх. Д, ет. 1, ап. 123, да заплати на Адвокатско
дружество „Г.“, БУЛСТАТ *********, с адрес: гр. Пловдив, ул. Братя
8
Пулиеви №1, представлявано от управителя Стоимен Атанасов Г.,
възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата в
размер на 720 (седемстотин и двадесет) лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9