Р
Е Ш Е Н И Е №1839
гр. Русе, 06.11.2019 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският
районен съд, II-ри граждански
състав
в публично заседание на 05-ти ноември, две хиляди и деветнадесета година в
състав:
Председател: МИЛЕН ПЕТРОВ
при секретаря Т. ПЕТРОВА, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 3862 по описа за 2019 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Предявен е положителен
установителен иск по чл.422 ГПК.
Ищцовото дружество „Профи Кредит
България“ ЕООД-гр.София твърди, че на 10.05.2018 г. сключило с ответника К.Я.И.
договор за потребителски кредит №********** от с.д., по силата на който му
предоставил в заем сумата от 3000,00 лв. срещу уговорена възнаградителна лихва
от 41,17 % годишно и годишен процент на разходите /ГПР/ от 49,89 %. От своя
страна кредитополучателят поел задължението да върне предоставената в заем
сума, ведно с възнаградителната лихва на 24 равни месечни погасителни вноски,
всяка от по 185,46 лв., или общо 4451,04 лв. Сочи, че на същата дата ответникът
подписал и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, по
силата на което се задължил да заплати възнаграждение на ищеца в размер на общо
3601,44 лв., разсрочено на месечни вноски от по 150,06 лв., включени в
погасителните вноски по договора за кредит. Ищецът поддържа, че ответникът не е
заплатил никаква сума по кредита. Сочи и
че с оглед
неизпълнение на договорните задължения,
се възползвал от правото си да трансформира кредита в предсрочно
изискуем, за което И.
бил уведомен надлежно с писмо от 22.08.2018г. Твърди, че за общия размер на останалата
неплатена сума по договора от 8052,48 лв., включващ главница, възнаградителна
лихва и възнаграждение по споразумението за предоставяне на пакета от
допълнителни услуги, се снабдил със заповед № 638/06.03.2019 г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 1284/2019 г. по
описа на РРС, която била връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Моли
съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на
ответника, че му дължи горепосочената сума, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на заявлението до окончателното изплащане. Претендира
разноски.
Ответникът К.Я.И. *** редовно призован, не е
представил в срок отговор на исковата молба. В о.с.з. на 05.11.2019г. не
отрича, че дължи суми на ищеца.
Съдът, като
взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за
установено следното:
Константна е практиката на Съда на ЕС,
според която съдилищата на държавите-членки са длъжни да следят служебно за
наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и
чл.24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите
за потребителски кредит препраща към чл.143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи
служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби
на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл.26, ал.1, пр.1
и пр.2 ЗЗД.
Разпоредбите на чл.10а, ал.1 и ал.2 ЗПК
предвиждат, че кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. В разглеждания случай на датата на сключване на договора
за потребителски кредит между страните е сключено и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които, според посоченото в споразумението,
се изразяват в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит,
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на датата
на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Въпросът, който се поставя, е дали посочените „допълнителни услуги“
представляват действия по усвояването и управление на кредита, за които
кредиторът не разполага с възможността да събира отделна такса извън сумата по
общите разходи по кредита /вж. легалната дефиниция по т.1, § 1 от ДР на ЗПК/,
или пък тези услуги действително не са свързани с усвояването и управлението му
и тяхното заплащане не съставлява задължително условие за получаване на
кредита. При извършването на тази преценка трябва да се изследва съдържанието
на дължимото поведение от страна на кредитора без съдът да кредитира
безрезервно декларираното в договора за потребителски кредит, което гласи: “Профи
Кредит България“ ЕООД не събира никакви такси за разглеждане и усвояване на
кредита“ и „Изборът и закупуването на пакет от допълнителни услуги не е
задължително условие за отпускане на потребителски кредит или за получаването
му при предлаганите условия“.
Анализът на съдържанието на описаните в
споразумението и т.15 от ОУ „услуги“ налага категоричния извод, че те касаят
именно усвояването /по отношение на приоритетното разглеждане и изплащане на
сумата по кредита и улеснената процедура за получаване на допълнителни парични
средства/ и управлението /по отношение на възможността за отлагане или
намаляване на определен брой погасителни вноски и смяната на падежната дата/ на
кредита. Извеждането на тези „услуги“ в самостоятелно споразумение,
обективирано в отделен от договора за потребителски кредит писмен акт, не
променя тяхното естество и не поражда право за кредитора да претендира отделно
възнаграждение за тях, а съставлява единствено заобикаляне на закона – чл.10а,
ал.2 ЗПК, което следва да бъде санкционирано с нищожност на споразумението –
чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД.
На следващо място потребителят заплаща
възнаграждение не за конкретно поети от ищеца задължения, чието изпълнение е
обусловено от настъпването на ясно описани условия, а само за предоставени му
„възможности“, които така или иначе той има по силата на самия закон. На
„възможността“ длъжникът да поиска извършването на някоя от посочените в
споразумението „услуги“ не кореспондира никакво насрещно задължение на
кредитора. Клауза, която поставя изпълнението на задълженията на търговеца или
доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля, е неравноправна и следователно нищожна – чл.143, т.3 и чл.146,
ал.1 ЗЗП. По изложените съображения съдът намира, че претендираната сума от 3601,44
лв., представляваща възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги, не
се дължи от ответника и искът за нея се явява неоснователен.
Останалите искове – за главницата по
договора за потребителски кредит и за уговорената възнаградителна лихва, в общ
размер на 4451,04 лв. са доказани по основание и размер. Доказателствената
тежест за установяване на факта на изпълнението по договора относно посочената
сума е на ответника, а такива доказателства по делото не са представени.
Само за яснота, съдът следва да
отбележи, че е налице надлежно уведомяване на ответника за настъпилата
предсрочна изискуемост на кредита. В т.12.3 от ОУ към договора е включена уговорка за предсрочна
изискуемост на дълга, която настъпва при просрочване
на две или повече последователни месечни вноски в пълен размер и следва да се
обяви чрез писмено уведомление до кредитополучателя. Видно е от
представените към ИМ писмени доказателства, че кредиторът е уведомил
кредитополучателя с нарочно изявление-
покана/л.39/. В тази покана е обективирана волята на кредитора да обяви задълженията по
сключения договор за кредит №********** за изцяло предсрочно изискуеми. Съобщението е
изпратено чрез БП
преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК, като видно от известието за доставяне / л.41/, то се е
върнало с отбелязване, че лицето е в чужбина. Това, че съдържанието на
поканата не е достигнало фактически до знанието на длъжника, обаче не се
отразява върху редовността на връчването. В т.13 от ОУ към договора, страните са предвидили възможността за фингирано връчване на съобщението.
При осъществяване на предвидената фикционна предпоставка- изпращането на
съобщението на посочения в договора адрес, в случая гр. Ветово, ул.”Страхил Войвода”№14, се фингира, че известието е било доставено на адреса. Ответникът не твърди
да е съобщил на кредитора друг адрес за уведомяване, поради което съобщаването
следва да се счита осъществено при условията на фингирано връчване. Договорната
фикция за връчване се приема изрично за допустима в практиката- Решение № 49 от
23.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 2788/2013 г., II т. о., ТК, Решение № 86 от 28.04.2014 г. на ВКС по т. д.
№ 4470/2013 г., I т. о., ТК, и др.
С оглед изхода
от спора и предвид разпоредбата на чл.78,ал.1
ГПК разноските, съобразно уважената/отхвърлена част от иска са в тежест
на ответника. Същият дължи направените от ищеца разноски за заповедното
производство в размер на 144,90 лв., за които съгласно задължителните указания,
дадени в т.12 от ТР №4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№ 4/2013 г., съдът
следва да се произнесе с осъдителен диспозитив. В полза на ищеца следва да се
присъдят и разноските за настоящото производство в размер на 172,01лв.- заплатена
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78,
ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш И
:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на К.Я.И., ЕГН ********** ***,
че дължи на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е,
вх. В, представляван от С. Н. Н. и Ц. Г.
С. 4451,04 лв. – неплатени суми по договор за потребителски кредит №********** /10.05.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.03.2019
г. до окончателното й изплащане, предмет на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 638/06.03.2019 г., издадена по ч.гр.д. № 1284/2019
г. по описа на РРС и ОТХВЪРЛЯ иска за установяване дължимост на сумата
над 4451,04 лв. до пълния предявен размер от 8052,48 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА К.Я.И., ЕГН ********** *** да заплати на „Профи
Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „България“ № 49, бл. 53Е,
вх. В, представляван от С. Н. Н. и Ц.а Г. С. сумата в размер на 144,90 лв. –
разноски по ч.гр.д. 1284/2019 г. по
описа на РРС, както и сумата в размер на 172,01лв. - разноски за настоящото
производство.
Решението подлежи на въззивно обжалване
пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: