Р Е Ш
Е Н И
Е № 260057
гр.
Пловдив, 16.03.2021 год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският апелативен съд, първи търговски състав, в открито
заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното
от съдията Костадинова в.т. дело № 760/2020 год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно
– по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260026
от 19.08.2020 година, постановено по т.
дело № 374/2019 година по описа на Окръжен съд – Стара З., е отхвърлен иска на М.К.С.,
ЕГН **********, с постоянен адрес:***, чрез адвокат П.К.П. *** против „Д.“ ЕАД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, за заплащане на сумата
от 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на
непозволено увреждане - претърпени болки и страдания от смъртта на неговия брат
Н.К.С., ЕГН **********,*** З., починал
на 24.04.2016г. вследствие на ПТП, предизвикано от виновното, противоправно
поведение на Д.В.М.при управление на лек автомобил „***“ с peг. № ***, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 24.04.2016 г. - датата на
увреждането до окончателното й изплащане като неоснователен.
Осъден е М.К.С. да
заплати на „Д.“ ЕАД направените по делото разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв.
Така постановеното
решение е обжалвано с въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното
производство М.К.С. с оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност. Във
въззивната жалба се твърди, че със събраните по делото доказателства са установени материалноправните
предпоставки за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на ищеца като лице от
т.нар. „разширен кръг“, а именно брат на починалия при ПТП Н.С., посочени в ТР
№ 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС. С доказателствата се установявало
съществуването на изключително силна, пълноценна и хармонична връзка между
двамата братя, които си били взаимна опора през целия си живот. В жалбата е
посочено, че установените с доказателствата по делото факти говорели за трайна
и дълбоко емоционална връзка между двамата братя, надхвърляща обичайната такава
и съществуваща от най-ранната им детска възраст до смъртта на Н.С.. Твърди се,
че смъртта на брата се е отразила негативно на емоционалното и психическо
състояние на ищеца, нарушила е качеството му на живот и пълноценното му личностово
и социално функциониране и че негативните изживявания са продължителни, не са
отшумели и до момента. Според жалбоподателя първоинстанционното решение е незаконосъобразно, постановено в противоречие
с установения в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливост, приложим при определяне
на обезщетението за неимуществени вреди с оглед установените по делото обективно
съществуващи обстоятелства, свързани с връзката между двамата братя и с начина, по който
ищецът се чувства след смъртта на н.. Искането е да се отмени
първоинстанционното решение и да се постанови ново по същество, с което да се
уважи предявеният иск и се присъдят на жалбоподателя направените по делото
разноски, включително адвокатско възнаграждение за първата и за въззивната
инстанция.
Срещу въззивната жалба е
подаден писмен отговор от ответника „Д.“
ЕАД с изразено становище за нейната неоснователност. Твърди се, че изводът на
съда, че не са налице предвидените в ТР 1/2018 година на ОСНГТК на ВКС предпоставки за присъждане на обезщетение е
правилен, съобразен със събраните по делото доказателства, сочещи на нормални,
естествено близки отношения между братя, а не за изключителна по своята
дълбочина връзка и за болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене
нормално присъщите за конкретната връзка. Искането е да бъде потвърдено
първоинстанционното решение и да се
присъдят разноски за въззивното
производство в размер на 100 лева юрисконсултско възнаграждение.
Пред въззивната инстанция
не са направени нови доказателствени искания.
Съдът, като се запозна
със събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от
лице, имащо правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение, а именно от ищеца в първоинстанционното производство срещу
решението, с което е отхвърлен предявеният от него иск. При подаване на
въззивната жалба е спазен предвидения в чл. 259 от ГПК срок.
Разгледана по същество,
въззивната жалба е основателна.
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
По отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивната инстанция е ограничена
от посоченото във въззивната жалба,
освен когато става дума за приложение на императивна правна норма или когато
съдът следи служебно за интересите на някоя от страните по делото или
ненавършили пълнолетие деца. / Т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще
се произнесе по въведените с въззивната
жалба оплаквания, подробно
посочени по-горе.
Починалият Н.К.С. е брат на ищеца М.К.С. / удостоверение
за родствени връзки на стр. 12 от първоинстанционното дело/.
Обстоятелствата, свързани
с изключителната вина на Д.В.М.– водач на автомобила, причинил ПТП на 24.04.2016
година, при което е загинал Н.С., както
и наличието на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ в ответното
дружество за автомобила, с който е причинено ПТП – лек автомобил марка *** с
рег. № ***по застрахователна полица ***със срок на валидност от 13.09.2015 година до 13.09.2016
година, са безспорни между страните по делото, установени са с представените
към исковата молба писмени доказателства и са извън предмета на произнасяне в
настоящото производство, очертан с въззивната жалба.
Ищецът е предявил пред ответника
застрахователна претенция за изплащане на обезщетение за причинените му
неимуществени вреди от смъртта на неговия брат Н.С., въз основа на която е образувана
преписка 43072951600174 в ответното дружество. С писмо изх. № 0-92-13573/17.09.2019 година ищецът е уведомен за отказа на
застрахователя да му заплати обезщетение, тъй като не е от кръга на лицата,
имащи право на обезщетение на неимуществени вреди, очертан с Постановление №4/1961 година на Пленума на ВС и
Постановление 5/69 на ВС и не са установени по категоричен начин факти и
обстоятелства, сочещи на изключението съгласно ТР 1/2016 година от 21.06.2018
година на ОСНГТК на ВКС.
От свидетелските
показания на разпитаните в съдебно заседание на 20.07.2020 година свидетели М.А.и Д.С.се установява, че между починалия Н.С. и
неговия брат М.С. е имало много силна връзка от най-ранните им детски
години и до смъртта на н..
От писмените доказателства по делото се
установява, че ищецът М. С. е седем
години по-голям от починалия си брат н.. Свидетелката М.А.установява, че още от раждането на Н.ищецът се е грижел за
него, първоначално подпомагайки майка си, а след като тя се върната на работа –
и самостоятелно. Това се налагало, тъй
като родителите им често отсъствали от дома, включително нощем, заради работата
си – баща им бил фелдшер, а майката – медицинска сестра. М. се грижел за брат
си при отсъствието на родителите, помагал му в училище, напътват го. Н.разчитал
за всичко на М., споделял с него неща, които не можел да сподели с родителите
си, включително такива, свързани с брака му и последвалия развод, както и с
установената впоследствие връзка с Д.М.. През всички тези житейски събития
двамата братя били заедно, споделяли
добро и лошо, подкрепяли се
емоционално, заедно извършвали
необходимите дейности по ремонт на жилището на н., по отглеждането и възпитанието на децата на
ищеца М.С., по попълване на документи и пътувания за кандидатстване за висше
училище и за работа на н.. Починалият Н.бил много горд с брат си,
запознал с него приятелите си, като им споделял, че разчита много на него.
Силната връзка на ищеца с родителите и
неговия брат, изградена още от ранното му детство, продължила и по-късно,
когато ищецът вече имал свое семейство и деца. Двамата братя продължавали да се
събират, много държали на връзката помежду си. Свидетелите говорят за период,
през който след развода си починалият Н.първоначално е заживял при родителите
си, но тъй като не се чувствал добре, се преместил в жилището на брат си М. и
неговото семейство.
От свидетелските
показания, както и от представената към исковата молба медицинска документация
се установява, че в началото на 2015 година майката на ищеца и на Н.С. М.С.е
диагностицирана с онкологично заболяване, заради което се е наложило да
претърпи редица оперативни интервенции. Свидетелите установяват, че двамата
братя са се подкрепяли в този труден за тях период, грижели се за майка си и си
вдъхвали надежда. Към момента на смъртта на Н.майката М.С.била отново на
болнично лечение. Свидетелят Д.С.установява, че ищецът е този, който пръв е
уведомен за смъртта на своя брат и на
когото се е наложило да организира прибирането му от моргата, организирането на
погребението и уведомяването на
близките, включително на родителите си, за смъртта му. Към момента на смъртта
на Н.и бащата К.С. е бил с влошено
здравословно състояние и 53% трайно намалена работоспособност заради асма,
което се установява от експертното решение, представено на стр. 61 от
първоинстанционното дело. Майката М.С.е починала на 10.07.2019 година, видно от
удостоверението на стр. 12 от първоинстанционното дело.
За начина, по който се е чувствал ищецът М.С. след смъртта на своя брат говори
свидетелят Д.С.. Той установява, че към момента ищецът няма нищо общо с човека,
който е бил преди смъртта на брат си.
След смъртта на Н.ищецът станал
затворен, загубил интерес и напуснал работата си на маркетингов мениджър в „А.“,
която до този момент му била „като дете“ и която изградил от нулата. Имало
период от време, през който ищецът дори мислел да напусне семейството си.
Показанията на свидетеля С.подкрепят изводите на допуснатата и изслушана по делото
съдебно психологична експертиза. От заключението на вещото лице – клиничен
психолог В.Б.се установява, че след смъртта на брат си ищецът М.С. е
преживял психичен шок, или т.нар остра
стресова реакция, представляваща краткотрайно преходно разстройство със
значителна тежест, продължаващо от часове до няколко дни и изразяващо се в
първоначално усещане на „зашеметеност“. След острата стресова реакция при ищеца се е
стигнало до разстройство в адаптацията, изразяващо се в дезинтересираност
от всичко и отразяващо се на неговото личностово и социално функциониране,
което според вещото лице е продължило около шест месеца. След този период и до
момента негативните психични изживявания при ищеца не са отзвучали напълно,
макар да са с намалена сила и интензивност. Психологичната реакция при ищеца,
според вещото лице, е свързана с
преживяване на загуба и скръб – субективно чувство на тъга от загубата на
близък и значим човек. Ищецът е успял до голяма степен да възстанови личностовото си и социално функциониране, но живее с
усещането за тъга и непълнота поради това, че е отнета частица от неговия свят,
който е обичал.
При така установената по
делото фактическа обстановка съдът намира, че ищецът е активно материалноправно
легитимиран да получи обезщетение за причинените му неимуществени вреди от смъртта на брат си. Този извод е в
съответствие с разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018
година на ВКС по т.д. № 1/2016 година на ОСНГТК. Според цитираното тълкувателно
решение материално легитимирани в гражданския процес да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.XI.1969 г. на
Пленума на Върховния съд, както и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
С обсъдените по-горе доказателства е
установена особено близката връзка на ищеца с починалия негов брат и действително
претърпените от смъртта му вреди –
значителни и продължителни болки и страдания, които според съда е справедливо
да бъдат обезщетени.
Имайки предвид събраните
по делото и обсъдени по-горе доказателства, съдът не споделя доводите, които се
поддържат от ответника, че в случая не
следва да се присъжда обезщетение на ищеца за неимуществените вреди от смъртта
на неговия брат, тъй като ставало дума
за обичайна връзка на привързаност
между братя, а не за предвиденото в цитираното тълкувателно решение изключение.
По несъмнен начин в
процеса е установена силната и трайна взаимна близост и емоционална привързаност и подкрепа между двамата
братя, която е установена от най-ранните
им детски години и е продължила до смъртта на н., не е прекъсвана и не се е
повлияла от създаването на собствени семейства и връзки на двамата. Доказани са
и силните и продължителни болки и страдания, причинени на ищеца от смъртта на
неговия брат, които са се отразили на личния
му живот и професионалната му реализация.
Съдът намира за
установени релевантните факти, очертани
в мотивите на тълкувателното решение, свързани със съществуването на особено
близка привързаност между братята, при която смъртта на единия брат, която
освен това е настъпила в много тежък за тях момент, свързан със заболяването на
тяхната майка, е причинила на ищеца морални страдания с интензитет, надхвърлящ
обичайния. С оглед на това съдът счита, че са налице предпоставките за уважаване на иска.
Вторият спорен момент,
въведен от ответника с отговора на
исковата молба, касае размера на обезщетението за неимуществени вреди,
по-конкретно приложението на разпоредбата на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ
бр. 101/2018 година/. Тази разпоредба предвижда, че до влизането в сила на
наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2, обезщетението за
претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 / разширения кръг
лица/ се определя в размер до 5000 лева, като е придадено обратно действие на разпоредбата за съдебните искове, предявени след 21.06.2018
г.
Съдът намира, че посочената
разпоредба на § 96 ал. 1 от ПЗР на
ЗИДКЗ е неприложима по настоящото дело,
макар исковата молба да е заведена на 12.12.2019 година. Тази разпоредба има отношение към
застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от 01.01.2016 година. Застраховката
„Гражданска отговорност“ за автомобила, с който е причинено ПТП на 24.04.2016 година от Д.В.М.,
е сключена на 12.09.2015 година - застрахователна полица ***със срок на
валидност от 13.09.2015 година до 13.09.2016 година. По силата на § 22 от ПЗР на КЗ / в сила от 01.01.2016 година/ , за застрахователните договори, сключени
преди влизане в сила на новия КЗ,
какъвто е и процесния, се прилага част Четвърта от отменения КЗ / отм. ДВ бр.
102 от 29.12.2015 година/, освен ако страните договорят друго след влизане в
сила на новия КЗ. По делото няма данни страните да са договаряли нещо
друго. Ето защо при определяне размера
на дължимото застрахователно обезщетение са приложими единствено нормите на
част четвърта от КЗ /отм./.
Лимитите на
застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие,
определени по чл. 266 КЗ /отм./ във връзка с
§ 27 ПЗР на КЗ /отм./ са 1
000 000 лева при едно пострадало лице и 5 000 000 лева при две и повече пострадали лица, а след
11.06.2012 година – 2 000 000 лева за всяко събитие при едно
пострадало лице и 10 000 000 лева за всяко събитие при две и повече
пострадали лица. Тези лимити представляват обективен критерий за
социално-икономическите условия в страната и следва да бъдат съобразявани при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост
съгласно чл. 52 от ЗЗД.
Дори обаче да се приеме, че
разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ е приложима
за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г., включително за тези, за
които се прилага част четвърта от отменения КЗ, настоящият състав намира, че не
е ограничен от предвидения в нея максимален размер на обезщетението. В член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО и
чл. 1, параграф 2 от втората Директива
84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства
и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, са посочени
минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“. В чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални
застрахователни суми в случай на телесно увреждане в размер на 1 000 000 евро за един пострадал или 5 000 000 евро за
събитие, независимо от броя на пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в
чл. 1 параграф 2 от предходната
директива – 84/5/ЕИО. Посочените в
директивите лимити за минималните застрахователни суми за неимуществени
и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт са транспонирани
в националното ни право – чл. 266 от КЗ / отм./ и чл. 492 от сега действащия
Кодекс за застраховането.
Доколкото обаче в цитираните директиви не е
предвидена възможност за установяване на максимален размер на обезщетението за
неимуществени вреди на пострадало лице и не е установен такъв размер, съдът
счита, че Разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр. 101/2018 година/ не е в съответствие с общностното
право. Вярно е, че директивите нямат пряко приложение във вътрешните отношения
и не съдържат пряка уредба на правните отношения, а техни адресати са
държавите-членки, които трябва да ги транспонират. При определени предпоставки
обаче е допустимо изключение от този принцип. Тези предпоставки са посочени в
практиката на СЕС /дело С-188/89/, а
именно: директивата да не е транспонирана или да е транспонирана неточно,
частично или неправилно; съответните й разпоредби, подлежащи на пряко
прилагане, да са повелителни, ясни и точни и да предоставят права на отделни
субекти, противопоставими на държавата-членка, неин
орган или организация, намираща се под юрисдикцията или контрола на тази
държава или притежаващи особени правомощия, които надхвърлят правомощията,
характерни за отношенията между частни лица.
Уредбата на лимитите на
застрахователните суми по застраховка
„Гражданска отговорност“, съдържаща се в
цитираните по-горе разпоредби на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с
Директива 2009/103/ЕО отговоря на всички посочени изисквания. Те са повелителни,
достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на частни лица, респ. на лица,
пострадали от ПТП и според съда те по
изключение имат пряко действие. По тази причина съдът счита, че не следва да съобразява размера на обезщетението по § 96 ал. 1 от ПЗР
на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 год./.
Този извод е съобразен и
с решение на Съда на ЕО от 24.10.2013 г.
по дело С – 277/12 / Vitālijs Drozdovs
срещу Baltikums AAS/, което е задължително за съда
съгласно разпоредбата на чл. 633 от ГПК, уреждаща действието на решението по
преюдициално запитване. Предмет на
цитираното дело на Съда на ЕО е преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от съд от Латвия. Решението по преюдициалния въпрос е, че член 3,
параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива
84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не се допуска национална правна уредба,
съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди,
дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за
смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно
произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5.
По изложените съображения
съдът счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца
следва да бъде определено не в границите,
установени по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 година/, а по справедливост съобразно принципа на
справедливост по чл. 52 от ЗЗД, при
отчитане на установените обективни факти и обстоятелства по конкретното дело, икономическото положение в страната и
нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента на
настъпване на ПТП, обсъдени по-горе.
Съобразявайки характера,
силата, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания след смъртта на брат му Н.С., съдът намира, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди,
определен съобразно установения в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливост, е 50 000 лева.
Обезщетението за
неимуществени вреди от 50 000 лева следва да бъде присъдено ведно със
законната лихва от датата на настъпване на ПТП – 24.04.2016 година, която е посочена
в исковата молба, съобразно разпоредбата на чл. 223 ал. 2 от КЗ/ отм./ във
връзка с чл. 84 ал. 3 от ЗЗД. Ответникът не е оспорил началния момент, от който
е претендираната законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди и
не е въвел в процеса възражение за давност по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД в
преклузивния срок – с отговора на исковата молба пред първата инстанция.
По изложените съображения
съдът намира, че следва да отмени първоинстанционното решение и следва да
постанови ново по същество, с което да осъди ответното дружество да заплати на
ищеца обезщетение за неимуществени вреди от 50 000 лева, ведно със
законната лихва от 24.04.2016 година до окончателното изплащане на сумата.
„Д.“ ЕАД следва да бъде
осъдено да заплати държавна такса по бюджета на съдебната власт в размер на
2000 лева за първоинстанционното производство и 1000 лева за въззивното
производство. Ответникът следва да заплати
в полза на Държавата по бюджета
на съдебната власт направените в първоинстанционното производство разноски за
експертиза в размер на 332 лева, които са заплатени от бюджетните средства на Окръжен съд – Стара З..
С оглед крайния изход на
спора ищецът М.С. има право на разноски за двете инстанции. Разноските за
първоинстанционното производство, видно от представения списък по чл. 80 от ГПК
/ стр. 114/ са в размер на 2030 лева адвокатско възнаграждение, за което има
данни, че е договорено и реално заплатено / стр. 113/. Липсват данни жалбоподателят М.С. да е направил разноски във въззивното
производство.
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 260026 от
19.08.2020 година, постановено по т. дело № 374/2019 година по описа на
Окръжен съд – Стара З., ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Д.“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***
да
заплати на М.К.С., ЕГН **********, с
постоянен адрес:***, чрез адвокат П.К.П. *** сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди в резултат на непозволено увреждане - претърпени болки и страдания от
смъртта на неговия брат Н.К.С., ЕГН **********,***
З., починал на 24.04.2016г. вследствие на ПТП, предизвикано от виновното,
противоправно поведение на Д.В.М.при управление на лек автомобил „***“
с peг. № ***, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.04.2016 г.
- датата на увреждането, до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Д.“ ЕАД, ЕИК ***,
да заплати на М.К.С., ЕГН **********,
разноски за производството по делото, направени пред първата инстанция, в
размер на 2030 лева адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Д.“ ЕАД, ЕИК ***, да да заплати в
полза на Държавата по бюджета на съдебната власт сумата от общо 3332 лева, включваща държавна
такса за производството пред първата
инстанция в размер на 2000 лева, държавна такса за производството пред
въззивната инстанция в размер на 1000 лева и заплатени разноски за експертиза
пред ОС – Стара З. в размер на 332 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.