РЕШЕНИЕ
№ 4070
гр. Пловдив, 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Дафина Н. Арабаджиева
при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова.
като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело №
20225330105874 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от К. В. Й., ЕГН:
********** против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, с която са предявени
обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД - за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 166,98 лева -
недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по Договор за паричен заем №
******** г., както и сумата от 1003,86 лева - недължимо платена по клауза за неустойка по
Договор за паричен заем № ********* г., ведно със законната лихва от датата на депозиране
на исковата молба в съда до окончателното погасяване на вземането.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем №
********** г., по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 1500
лева. Била уговорена договорна лихва от 40 % и ГПР 48,52 %, като общата дължима сума
била в размер на 3575,52 лева.
Счита, че сключеният между страните договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения
лихвен процент. Не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се
разпределя във времето с изплащането на всяка една от месечните вноски, посочени в
погасителния план. Освен това, договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави. Лихвата надвишавала трикратния размер на законната
лихва. Счита, че след като клаузата, уговаряща договорната лихва е нищожна, то същата е
несъществуваща, като по този начин не е спазена нормата, изискваща в договора за
1
потребителски кредит да е посочен размер на възнаградителната лихва и начинът на
нейното прилагане.
В нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване
на ГПР, като липсвало яснота относно начина на формиране на същия, респ. общо
дължимата сума по него. Това означавало, че договорът е недействителен с оглед
разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
На следващо място, излага съображения, че неустойката, предвидена в договора, е нищожна,
тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Сочи, че
поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора, следвало да бъде
учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник,
следвало да представят на кредитното дружество обилна документация, която било
невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката била
прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила, по които да се определи кои
са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечение и които ще
се компенсират от неустойката. Сочи, че всички преки или косвени разходи, възникнали от
изпълнението на задълженията на страните по договора, били покрити от ГПР. Затова
неустойката била начислена за покриване, именно на тези разходи.
Клаузата за неустойка била недействителна и на допълнителното основание по чл. 21, ал. 1
ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покриват от ГПР
и по този начин се надвишава изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК - ГПР не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва.
Клаузата за неустойка, противоречала и на материалния закон - чл. 71 ЗЗД, като с
неустойката се искало, единствено натоварване на кредитополучателя с допълнителни
финансови разходи, което противоречи на материалния закон.
Клаузата за неустойка, противоречала и на императивната разпоредба на чл. 33 ЗПК, която
предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при
неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаляла тази
разпоредба, поради което счита, че е нищожна.
Заявява, че договорът е бил изплатен изцяло на ответника, като признава извършените
плащания.
Твърди, че заплатените от ищцата суми за възнаградителна лихва и неустойка, били платени
при начална липса на основание, поради което моли за уважаване на предявените искове.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Изи Асет Мениджмънт” АД е подал писмен отговор, с
който оспорва предявените искове.
Оспорва изложените твърдения за нарушения на нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Твърди, че в сключения договор е посочен фиксиран лихвен процент, поради което липсвало
задължение да се съдържа визираната в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК информация. Излага твърдения
2
за правилно формиран ГПР, който не надвишава повече от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения.
Оспорва твърденията за нищожност на неустойката, поради противоречие с добрите нрави и
прекомерност. Твърди, че в случай, че кредитополучателят е изпълнил вмененото му в
договора задължение, нямало да се начисли неустойката. Поддържа, че в годишния процент
на разходите не се включват разходи, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, каквато е неустойката. Твърди, че за
периода, за който се начислява неустойка за неизпълнение, не се претендира обезщетение за
забава.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на
чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на
страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството
на кредитополучател е сключил на ***** г. с ответника – финансова институция договор за
потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата от 1500 лв.,
която е следвало да върне ведно с договорна лихва или общо сумата от 1666,98 лв. чрез
заплащане на 27 седмични вноски за периода от ********г. Видно от приетия договор,
уговореният ГЛП е в размер от 40%, а ГПР е в размер на 48,52 %. Ищецът не спори, че е
получил отразената в договора за заем сума в размер от 1500 лв., като изрично е заявил това
в чл. 3 от договора.
Не се оспорва и, че ищецът е заплатил по договора обща сума в размер от 2670,84
лв., като с тази сума е погасена главница в размер на 1500 лв., възнаградителна лихва в
размер от 166,98 лева и неустойка в размер на 1003,86 лв., като в тази връзка е и приетата
по делото справка за извършени плащания.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от
подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията
му по договора, а именно: две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв., да
работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по други договор за
паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, да няма неплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или
ако има – кредитната му история към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от
401„Редовен“, като поръчителите подписват договор за поръчителство, или банкова
гаранция с бенефициер – заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора за заем. В договора страните са уговорили,
че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в
тридневен срок от сключване на договора, последният следва да заплати неустойка на
3
кредитора в размер на сумата от 1003,86 лв. на вноски от по 37,18 лв., които се добавят към
размера на месечните погасителни вноски.
Между ищеца и Изи Асет Мениджмът ООД са възникнали правоотношения
по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско
законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за
изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на
тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за
защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна
уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на
националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на
противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се
характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ
примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в
множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е
задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1,
т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно
от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК -
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са
изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с
оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада
изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на
договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това
условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е
предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и
необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят
като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една
погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В
този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е
задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
Не е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като в тази връзка
4
съдът не поддържа становището си изразено в предходно постановените решения и изменя
същото, съобразно практиката на СЕС.
Съдът счита, че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като
същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение
са посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на
изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива
87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се
посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от
тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се
уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“.
Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на
процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение (вж.
в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69
и 70). В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи,
предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при
неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената
неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит.
В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 40% , а при положение, че
лихвеният процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се
приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в
договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за
информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация за
размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
На основание гореизложеното съдът счита, че договорът за кредит не е
недействителен поради нарушение на императивните разпоредби на ЗПК и тъй като не е
налице основание за недействителност на договора на посочените основания, то искът за
връщане на неоснователно получената за възнаградителна лихва сума от 166,98 лева,
основано на недействителност на договора, ще се отхвърли като неоснователен.
Следва да се разгледа възражението на ищеца за недействителност на
клаузата за възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави.
Съдът не възприема възраженията на ищеца, че договорената възнаградителна лихва
противоречи на добрите нрави. Същата е в размер от 40%, което действително надвишава
5
трикратния размер на законната лихва към датата на сключване на договора, но преценката
за противоречието й с добрите нрави не следва да се основава само на това обстоятелство. В
по – новата практика се приема, че не следва критерият законна лихва да се абсолютизира и
възнаградителната лихва да се счита, противоречаща на добрите нрави в случай, че
надхвърля трикратния размер на законната лихва. В решение № 453/03.08.2016г. по гр.д.№
1742/2015г. на ІV г.о. на ВКС е прието, че преценката дали договореното противоречи на
добрите нрави /общоприети норми за справедливост и добросъвестност при осъществяване
на гражданските правоотношения в интерес на обществото/ се прави въз основа на
конкретно установените във всеки отделен случай релевантни обстоятелства. Констатирано
противоречие на волеизявленията с посочените изисквания обуславя нищожността им, която
свободата на договаряне не може да преодолее, именно защото тя не е абсолютна, а е
рамкирана съобразно императивната норма на чл.9 ЗЗД. За да достигне до извода за
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, поради противоречие с добрите нрави,
решаващият състав на апелативния съд е взел предвид всички обстоятелства по делото, а не
само размера на възнаграждението спрямо законната и пазарната лихва за същия период от
време, вкл. лихвата, договорена при кредитирането от третите лица, както и уговорката, че
дори при предсрочно връщане на заема, възнаграждението е дължимо в същия размер, без
клаузата да отчита ползването на заемната сума във времево отношение, вкл. и
съотношението на възнаграждението към заемния капитал. В настоящия случай се
установява, че доколкото липсва друго обезпечение по договора за кредит и същият е
предоставен за кратък срок, то определената договорна лихва е съобразена с тези
обстоятелства и не се явява прекомерна.
Искът за връщане на платената договорна възнаградителна лихва, като платена без
основание поради нищожност на клаузата за договорна лихва, като противоречаща на
добрите нрави е неоснователен и на това заявено от ищеца основание и следва да се
отхвърли.
По предявения иск за връщане на платената без основание неустойка:
Настоящият съдебен състав намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на
добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението.
6
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при
неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 1003,86 лв. Така
предвиденият размер е близо 67 % от цялата заета сума и противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване
на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има
вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това въведените в
договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за
представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата
на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните
условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с почти 67 % от
заетата сума.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като санкция за
неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен
характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на
кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е
уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за
представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с
добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД,
в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази
клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора. Ето
защо иска за връщане на платената без основание неустойка в размер на 1003,86 лева ще се
уважи като основателен.
Съдът счита за основателно искането за присъждане на законна лихва, считано от датата на
7
депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на главницата.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от страните
по делото следва да се присъдят разноски по съразмерност на уважена и отхвърлена част от
исковите претенции. Ищецът претендира разноски в размер от 100 лв. за платена
държавна такса и 5 лв.- такса за съдебно удостоверение, като с оглед отхвърляне на
исковата претенция по единия от обективно съединените искове следва да му се присъди
само сумата от 50 лв.- държавна такса по предявения иск за връщане на сумата, платена като
неустойка по договора за заем и сумата от 5 лв. за съдебно удостоверение или общо сумата
от 55 лв. разноски по делото.
Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по
ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът
има право на адвокатско възнаграждение. Неговият размер съдът определя на осн.чл.7,
ал.2, т.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
приложимата към настоящия казус редакция, възлизащо на стойност 480 лв. с
ДДС, съобразно цената на уважения обективно съединен иск . В случая представен
договор за правна защита и съдействие с адвокатско дружество Г. в полза, на което следва
да се присъди възнаграждението.
Ответникът претендира разноски в размер на дължимото юрисконсултско възнаграждение,
което в случая съдът определя на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 25 от Наредбата
за заплащането на правната помощ в размер на 100 лв., от което съразмерно на
отхвърлената претенция следва да се присъди сумата от 50 лв.
На основание гореизложеното съдът,
РЕШИ:
ОСЪЖДА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 да заплати на К. В. Й., ЕГН: **********, гр.
***************** сумата от 1003,86 лева - недължимо платена по клауза за неустойка по
Договор за паричен заем № ********** г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда 27.04.2022 г. до окончателното погасяване на
вземането и сумата от 55 лв.- разноски по делото съразмерно на уважената претенция.
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. В. Й., ЕГН: **********, гр. ***********************
против ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 иск за връщане на сумата от 166,98 лева -
недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по Договор за паричен заем №
************** г., ведно със законна лихва върху тези суми, считано от датата на
предявяване на исковата молба -27.04.2022 г. до окончателното й изплащане.
8
ОСЪЖДА К. В. Й., ЕГН: **********, гр. *************************** ДА ЗАПЛАТИ
НА ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46 сумата от 50 лв.- разноски за юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлена претенция.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“, №28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46 да заплати на Адвокатско дружество
„*****“, Булстат *******, гр. ********************** сумата от 480 лв. - адвокатско
възнаграждение за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна правна помощ.
Банкова сметка, по която да се преведат присъдените суми:
*************************************.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните по делото.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
9