Р Е Ш Е Н И Е № 1551

гр.Пловдив, 22.07.2021 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ  в открито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЧО ДИЧЕВ

 

при секретар Т. ЦАНОВА като разгледа докладваното от съдия ДИЧО ДИЧЕВ административно дело № 101 по описа за 2021 година, и за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е образувано по жалба на Б.М.Д. ***, ЕГН **********, против Решение № Ц2153-15-270/ 18.12.2020 г. на Директора на ТП на НОИ - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата против Разпореждане № 151-00-11813-5/ 29.10.2020 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ  - Пловдив. В жалбата се твърди, че решението  е незаконосъобразно и неправилно и се иска да бъде да бъде отменено. В съдебно заседание и в писмени бележки процесуален представител поддържа жалбата  и претендира разноски.

Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ  - Пловдив, чрез  юрисконсулт П. и в писмени бележки моли жалбата да се остави без уважение и да се потвърди решението на директора като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Жалбата е подадена в срок и от лице с правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество  е основателна, предвид следното:

Със Заявление от 13.05.2020 г. жалбодателят е направил искане за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ), като е посочил, че последната му заетост е във Великобритания и същата е прекратена считано от 18.03.2020 година, като към заявлението са представени съответно изискуемите документи.

Административният орган е приел, че следва да разгледа заявлението, с оглед приложимите разпоредбите на чл. 61-65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а и сл. от КСО, и след като е намерил, че не се доказва по безспорен начин пребиваването на жалбодателя на територията на Република България, е предприел действия за снабдяване със  СЕД „Н006“ от Великобритания. Получено е писмо от компетентната институция на Великобритания, в което се сочи, че че лицето се приема за пребиваващо във Великобритания за целите на данъчното облагане за периода 12.10.2014 г. – 18.03.2020 г. /което и не е спорно между страните/. Ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ  - Пловдив  е приел, че „…по време на последната си трудова заетост в Обединеното кралство лицето не е имало пряка връзка с България и в този смисъл не в България се е намирал центърът на жизнените му интереси по смисъла на европейските регламенти. Следователно по време на последната трудова заетост не следва да се приема, че г-н Йордан Младенов и пребивавал в Република България.“ Отказано е отпускане  на парично обезщетение за безработица, като е прието, че предвид разпоредбата на  чл.11, § 3, б.“а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. спрямо него следва да се приложи законодателството на Великобритания и преценката на правото на парично обезщетение за безработица следва да се извърши от британската компетентна институция.  С обжалваното решение е отхвърлена жалбата против Разпореждане № 151-00-11813-5/ 29.10.2020 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ  - Пловдив, като са изложени подробни мотиви в сходен смисъл.

Обжалваното решение е издадено в противоречие на материалноправни разпоредби – отменително основание по чл.146, т.4 от АПК.

Спорът е от правен характер, а именно - коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица по отношение  периода, през който оспорващият е работил по трудово правоотношение на територията на Великобритания.

 

 

 

 

Република България е част от ЕС /такава част е  била през времето, през което жалбодателят е работил там, както и е била Великобритания/ и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на ЕС обаче определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент(ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по см. на чл. 1, параграф "л") относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з").

 

 

 

 

Няма спор по делото, че жалбодателят е гражданин на РБългария - държава - членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента).  

 

 

 

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 г.

 

 

 

 

Спорът в случая е свързан с тълкуването и прилагането на термина "пребиваване". Легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, §3, б. "й" от цитирания Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.  

 

 

 

В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между "пребиваване" и "престой", последният дефиниран като „временно пребиваване".

Настоящият състав на съда не споделя изложените мотиви по отношение обичайното пребиваване на жалбодателя.  

 

 

 

В периода на заетост във Великобритания оспорващият действително не е бил на територията на РБългария, съответно е пребивавал във Великобритания, но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, респ. не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно пребиваване".

 

 

 

 

 

 

 

 

Няма спор, че жалбодателят е напълно безработно лице. Същият е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно във Великобритания. Безспорно се установява, че след прекратяване на заеттостта си в последната оспорващият не е продължил да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал в тази държава-членка, на чието законодателство за последно е бил подчинен, съответно същият не се е регистрирал (т.е. не се е поставил на разположение) в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване (за времето на трудова заетост), а се е регистрирал в РБългария, където се е завърнал трайно и където обичайно пребивава. Казано по друг начин и изхождайки от изложеното по-горе съдът намира, че пребиваването във Великобритания има характер на временно /за периода на заетост/, а не на обичайно такова. 

 

 

 

 

Приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България, съответно РБългария се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбодателя следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

 

 

 

 

В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Изложеното се потвърждава и  от показанията на свидетелите С. и П., според които жалбодателят е  работил в чужбина, но се е завърнал трайно в страната, където понастоящем работи, като живее в дома на баща си, където отглежда заедно с жената, с която живее, малкото им дете, като намерението за завръщане в България  е трайно и окончателно. 

 

 Във връзка с тези показания следва да се имат предвид и критериите по чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, и по-конкретно – жалбодателят е пребивавал по-дълго време в РБългария, вкл. и в трудоспособна възраст, отколкото в другата държава – членка, жената, с която живее и отглеждат детето им също пребивава в РБългария, като намерението им е да пребивават трайно на територията на страната. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, а това намерение и причините са изяснени от свидетелските показания.

 

 

 

 

По изложените съображения съдът намира, че жалбата срещу Решение № Ц2153-15-270/ 18.12.2020 г. на Директора на ТП на НОИ - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата против Разпореждане № 151-00-11813-5/ 29.10.2020 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ  - Пловдив е основателна и следва да бъде уважена.  

 

 

 

Тъй като естеството на административния акт не позволява решаването на въпроса по същество, на основание чл. 173, ал.2, предл.3 АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на Директора на ТП на НОИ - Пловдив, за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, като мотивите на настоящото решение относно тълкуването и прилагането на закона следва да се считат за задължителни указания за административния орган при постановяване на акта му.

 

 

 

 

Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал.1 от АПК, когато съдът отмени обжалвания акт, направените от жалбоподателя разноски по делото следва да се възстановят от бюджета на органа, издал отменения акт. В случая, с оглед своевременно направеното искане за присъждане на разноски, съдът намира, че на жалбоподателя следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 400 лв., представляващи възнаграждение за адвокатска защита.

Мотивиран от горното, съдът

 

                                         Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение № Ц2153-15-270/ 18.12.2020 г. на Директора на ТП на НОИ – Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-11813-5/ 29.10.2020 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ  - Пловдив..

ИЗПРАЩА   преписката за ново произнасяне в съответствие с мотивите на решението.

ОСЪЖДА  НОИ  - гр.София да заплати на  Б.М.Д. ***, ЕГН **********,  разноски в размер на 400 лв.

РЕШЕНИЕТО е окончателно – чл.119 от КСО.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: