Р Е Ш Е Н И Е
№
1476
10.12.2019г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, Гражданско отделение,VI състав
На 27.11.2019г.
В публично заседание
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар:
Елена Димова
като
разгледа докладваното от съдия Георгиева
в.гр.дело № 2340 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „МАЛАМОС-П.М.“
ЕООД с ЕИК **** със седалище и адрес на управление гр.****, чрез процесуалния
представител адв.П.М. ***, против
Решение № 2135/30.05.2019г. по гр.д.№1566/2019г. по описа на РС-Пловдив в
частта, с която е признато за незаконно и е отменено уволнението на М.Ф.Я. с
ЕГН **********, извършено със Заповед № 6 от 27.12.2018 г. на управителя на „Маламос-П.М.“
ЕООД, с която трудовото правоотношение между страните е прекратено поради
дисциплинарно уволнение на осн.чл.188, т.3 във връзка с чл.190, ал.1, т.3 и
чл.187, ал.1, т.3 от КТ и и е осъден работодателя да заплати обезщетение за
оставане без работа вследствие незаконното уволнение за периода 27.12.2018
г.-21.05.2019 г. в размер на 2932,60 лв., ведно със законната лихва от
29.01.2019 г., както и по насрещна въззивна жалба, подадена от М.Ф.Я. с ЕГН **********
против същото решение в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на
обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за
разликата над уважения размер от 2932,60 лв. до пълния претендиран такъв от
3060 лв.
Жалбподотателят „МАЛАМОС-П.М.“ ЕООД
счита, че решението в обжалваните от него части е неправилно и постановено при
нарушение на процесуалния и материалния закон. Моли да бъде отменено и
постановено друго, с което исковете бъдет отхвърлени.
Въззиваемата страна и ищец М.Ф.Я. счита
въззивната жалба за неоснователна и моли да се остави без уважение. Претендира
разноски.
В подадената от същата страна насрещна
въззивна жалба се иска отмяна на първоинстанционното решение в посочената
по-горе негова част поради нововъзникнало обстоятелство- изтичане на срока,
който е заявен с исковата молба и изменението й , а именно целият 6-месечен
период на оставане без работа вследствие на незаконното уволнение. Представя
доказателства.
Пловдивският
окръжен съд, като се запозна с обжалваемия
съдебен акт и доказателствата по делото, във връзка с наведените във въззивната
жалба оплаквания, намира за установено следното:
По въззивната жалба, подадена от
„МАЛАМОС-П.М.“ ЕООД.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
от лице, разполагащо с право на обжалване , поради което е допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Производството по делото е образувано по предявени от М.Ф.Я.
против „МАЛАМОС-П.М.“ ЕООД обективно съединени искове да бъде признато за
незаконно уволнението на ищеца, извършено със Заповед № 6 от 27.12.2018 г. на
основание чл.330, ал.2, т.6, вр.чл.195, ал.1 от КТ и да бъде отменено, както и
да бъде осъден работодателя да заплати обезщетение за оставане без работа
вследствие на незаконното уволнение за период от 6 месеца, считано от
27.12.2018 г. в размер на брутното трудово възнаграждение за това време,
възлизащо общо от 3060 лв. / съгласно изменение на този иск с молба от
03.04.2019 г./ .
Ищецът обосновава иска си с
твърденията, че между страните е бил сключен трудов договор № 015/23.10.2017
г., по силата на който Я. изпълнявала длъжността „****“ при трудово възнаграждение
в размер на минималната работна заплата. На 21.11.2018 г. ищцата отправила до
работодателя писмено предизвестие за прекратяване на ТПО, изтичащо на
21.12.2018 г. Считано от 03.12.2018 г. до 27.12.2018 г. ищцата била във
временна нетрудоспособност поради заболяване, за което й били издадени два
болнични листа, предадени на работодателя. Въпреки това, на 27.12.2018 г.
ответникът издал атакуваната заповед, в която като основание за уволнението се
сочело „самоотлъчки“. Счита, че заповедта е немотивирана съгласно чл.195, ал.1 КТ, тъй като в нея не е посочено какво е нарушението и кога е извършено. Не са
спазени изискванията на чл.189, ал.1 КТ- не става ясно за какво точно нарушение
ищцата е отстранена, а доколкото разполага с болничини листове, за които работодателят
е извесетн, то счита, че има извинително основание за отстъствието си от
работа.
Възраженията на ответника в отговора на
исковата молба са били, че след депозиране на предизвестието на 21.11.2018 г.,
на 30.11.2018 г. ищцата е уведомила работодателя , че няма да идва повече на
работа и е върнала ключовете си от работното място. Не се е явила на 03.12 и
04.12.2018 г., без да извести за причините за отстъствието си. Поради това са
били изпратени две писма от 10.12.2018 г., с които била поканена да се яви пред
управителя в тридневен срок , за да даде лично обяснение оносно неявяването си
на работа в два последователни дни. Ищцата се явила в офиса на дружеството на
10.01.2019 г., като поискала да й бъде връчен документ за прекратяване на ТПО и
основанието за това бъде отбелязано в трудовата й книжка. Едва тогава
представила втори болничен лист от 18.12.2018 г. Процесната заповед й била
връчена на 14.01.2019 г.
След събиране на доказателствата
първоинстанционният съд е постановил атакуваното решение, с което е признал за
незаконното уволнението и го е оменил и е осъдил работодателя да заплати на
ищцата обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за периода от 27.12.2018 г.- датата на
уволнението до 21.05.2019 г.- датата на приключване на устните състезания пред
районния съд, като в останалата част осъдителният иск е отхвърлен като
неоснователен.
При дължимата служебна преценка
съгласно нормата на чл.269 ГПК, въззивният съд констатира, че атакуваният
съдебен акт е валиден и допустим.
Казаното
налага да се извърши преценка за правилността на обжалваното решение на база
изложеното в жалбата. Съобразно
мотивите изразени в ТР № 1/2013г. на ОСГТК по
отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип
следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК,
според която извън проверката за
валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, освен изрично въведените
изключения свързани с прилагането на императивна материално правна норма и когато се следи служебно за интереса на някоя
от страните по делото.
По делото не се е спорило, че
между страните е бил сключен трудов договор №
015/23.10.2017 г., по силата на който Я. е изпълнявала длъжността „****“ при
ответното дружество срещу трудово възнаграждение в размер на минималната
работна заплата.
Към исковата молба е представена Заповед № 6 от 27.12.2018
г., издадена от управителя на дружеството-работодател, съгласно която ТПО е
прекратено на осн.чл.330, ал.2, т.6, вр.чл.195, ал.1 КТ. Като причини за прекратяване на трудовия договор е
вписано „самоотлъчки“ . Заповедта е връчена на ищцата срещу подпис на
14.01.2019 г.
С отговора на исковата молба ответника е представил и
Заповед № 1/18.12.2018 г., с която на осн.чл.190, ал.1, т.2 КТ, вр.чл.187, т.1,
предл.трето, вр.чл.186 КТ на ищцата е наложено наказание „Дисциплинарно
уволнение“ и е прекратено трудовото правоотношение поради това, че служителят
не се явил на работа два последователни дни на следните дати: 03.12.2018 г. и
04.12.2018 г. като не е посочила основателна причина за своето отсъствие и с
които действия е нарушила трудовата дисциплина.
Районният съд е признал за незаконно уволнението, извършено
със Заповед № 6/27.12.2018 г., като е приел, че тя не отговаря на изискванията
на чл.195, ал.1 КТ, тъй като в нея не са посочи конкретните нарушения и датите
или периода, в който са извършени. Този дефицит в съдържанието на заповедта е
обусловил невъзможността съдът да разгледа спора по същество.
Във въззивната жалба ответникът релевира доводи за
необоснованост на първоинстанционното решение поради това, че съдът не е взел
предвид, че Заповед № 6/27.12.2018 г. е издадена въз основа и във връзка със
Заповед № 1/18.12.2018 г., която била изпращана по пощата с обратна разписка по
постоянен и настоящ адрес на ищцата, но върната в цялост. Поддържа, че
трудовият договор е прекратен считано от 27.12.2018 г. със Заповед № 1/18.12.2018
г. Двете заповеди били взаимосвързани.
Въззивният съд намира тези доводи за неоснователни, поради
следното:
Константната
съдебна практика приема, че макар в уволнителната заповед
да липсва описание на осъщественото дисциплинарно нарушение, ако в нея има
изрично позоваване на друг документ и при положение, че този документ е бил
доведен до знанието на работника, то изискването на закона за мотивиране на
заповедта, е било изпълнено. Задължението на работодателя да мотивира заповедта
за уволнение, както и в случаите, когато в мотивите си тя препраща към друг
документ, е въведено, за да може, от една страна, да се извърши преценката за
спазване на правилата на закона с оглед изискванията на чл. 189, ал. 2 КТ и чл. 194 КТ, а от друга - за да се гарантира правото на наказания
работник да осъществи защитата си срещу уволнението. Ето защо, ако заповедта за
уволнение препраща към друг документ, той следва да бъде връчен на уволнения
работник най-късно заедно със самата заповед.
В настоящия
случай на практика работодателят е издал две заповеди, първата от които е за
налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“, а втората- за прекратяване на
ТПО. Двете заповеди имат едни и същи правни последици, доколкото с налагане на
дисциплинарното наказание уволнение се прекратява и трудовото правоотношение
между страните. Казаното по-горе в решението, съотнесено към настоящия казус,
би довело до извод за мотивиране на заповедта за прекратяване на ТПО в
съответствие с изискването на чл.195, ал.1 КТ, ако: първо- заповед № 6/
27.12.2018 г. препращаше към предходната Заповед № 1/ 18.12.2018 г. и второ-
ако последно посочената бе връчена на ищцата заедно със Заповед № 6/27.12.2018
г. В случая тези кумулативно изискуеми условия не са налице- препращане в
Заповед № 6/27.12.2018 г. липсва и не се установява Заповед № 1/18.12.2018 г.
да е връчена на ищцата преди или най-късно заедно със Заповед № 6/27.12.2018 г.
Твърденията на работодателя, че коментираната първа заповед е била изпращана на
служителя с обратна разписка, не се доказват от събраните пред районния съд
доказателства. В представените известия за доставяне от 20.12.2018 г. липсва
каквото и да е отбелязване, което да сочи, че с тях е била изпратена именно
коментираната заповед. От известията не става ясна и причината, поради която
връчване не е осъществено. Следователно Заповед № 1/18.12.2018 г. не е сведена
до знанието на служителя преди образуване на делото, а и липсва препращане към
нея в последващата Заповед №
6/27.12.2018 г., което прави неоснователни доводите на жалбоподателя за тяхната
взаимосвързаност . В заповедта, която е връчена на ищцата , не се съдържа
описание на нарушението и времето на извършването му, поради което тя не отговаря на изискванията на чл.195, ал.1 КТ, което
води до незаконосъобразност на уволнението. Липсата на изискуемото съдържание
препятства възможността да се разгледа спора за законосъобразност на наложеното
наказание по същество. До същият извод е достигнал и първостепенният съд, чиито
мотиви настоящият съд изцяло споделя и към които препраща на осн.чл.272 ГПК.
Основателността на този иск обуславя и основателност на
иска по чл.225, ал.1, вр.чл.344, ал.1, т.3 КТ при констатираното оставане без
работа на ищцата за периода, за който е присъдено обезщетението с решението на
районния съд.
Поради изложеното дотук решението в
частта, обжалвана от работодателя, следва да потвърди като правилно и
законосъобразно.
По насрещната въззивна жалба.
Жалбоподателят- ищец се позовава на
новонастъпило обстоятелство- изтичане на максималния срок по чл.225, ал.1 КТ,
за който се дължи обезщетение от работодателя за оставането без работа на
служителя поради незаконното уволнение,
който в случая е от 27.12.2018 г. / датата на прекратяване на ТПО, по отношение
на която страните не спорят/ до 27.06.2019 г. С обжалваното решение районният
съд е присъдил обезщетение до 21.05.2019 г. - датата на приключване на устните
състезания пред него. На осн.чл.235, ал.3 ГПК следва да се вземе предвид новонастъпилото
след тази дата обстоятелство- изтичане на срока, за който е претендирано
обезщетението. Освен това в проведеното открито съдебно заседание във
въззивната инстанция съдът е констатирал от представената в оригинал трудова книжка, че ищцата няма сключен трудов
договор и в този период. Следователно
претенцията за периода след 21.05.2019 г., а именно от 22.05.2019 г. до
27.06.2019 г. е основателна и ще се уважи. Казаното налага да бъде отменено
решението на ПРС в частта, с която е отхвърлен този иск до пълния претендиран
размер от 3060 лв.
При този изход на спора и на
осн.чл.78, ал.1 ГПК в полза на жалбоподателя-
ищец следва да се присъдят направените във въззивната инстанция разноски, които
се констатираха в размер на 500 лв. платено адвокатско възнаграждение.
На осн.чл.78, ал.6 ГПК
въззиваемият работодател следва да заплати дължимата ДТ за въззивното
производство по иска с правна квалификация чл.225 КТ, възлизаща в минималния
размер от 25 лв.
Мотивиран от горното, Пловдивският
окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 2135/30.05.2019 г. по гр.д.№ 1566/2019 г. на Пловдивския районен съд в
ЧАСТТА, с която ПРИЗНАВА уволнението на М.Ф.Я. с ЕГН ********** , извършено със заповед № 6 от 27.12.2018г. на управителя на „Маламос –
П.М.“ ЕООД с ЕИК ****, с която трудовото правоотношение между страните е
прекратено поради дисц. уволнение, на основание чл. 188, т. 3 във връзка с чл.
190, ал. 1, т. 3 и член 187, ал. 1, т. 3 от КТ, ЗА НЕЗАКОННО И ГО ОТМЕНЯ, както и в ЧАСТТА, с
която се ОСЪЖДА „Маламос – П.М.“ ЕООД с
ЕИК **** да заплати на М.Ф.Я.
с ЕГН ********** обезщетение за оставане без работа
вследствие на незаконното уволнение, за периода 27.12.2018г. - 21.05.2019г., в
размер на 2 932,60 лева, ведно със
законната лихва върху тази сума от завеждане на ИМ – 29.01.2019г. до
окончателното й плащане.
ОТМЕНЯ Решение № 2135/30.05.2019 г. по гр.д.№
1566/2019 г. на Пловдивския районен съд в ЧАСТТА, с която се отхвърля иска за разликата над уважения размер от 2932,60 лв. до пълния предявен
размер от 3060 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Маламос – П.М.“ ЕООД с ЕИК ****
да
заплати на М.Ф.Я. с ЕГН **********
обезщетение за оставане без работа вследствие на
незаконното уволнение, за периода 22.01.2019 г. – 17.06.2019г., в размер на 127,40 лева, ведно със законната лихва върху тази
сума от завеждане на ИМ – 29.01.2019г. до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „Маламос – П.М.“ ЕООД с ЕИК **** да заплати на М.Ф.Я. с ЕГН ********** сумата от 500 лева
-разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Маламос – П.М.“ ЕООД с ЕИК **** да заплати в полза на
държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд Пловдив
сумата от 25 лева държавна такса .
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в
едномесечен срок , считано от 11.12.2019 г.
Препис
от решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.