№ 24
гр. София, 07.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Членове:Иванка Иванова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100507108 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 29.09.2020 год., постановено по гр.дело №79614/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 36 с-в, поправено с решение от 19.01.2021 год., е признато за установено по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „К.И.с“ ООД срещу П. Г. К. искове с правно
основание чл. 9 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 6 ЗПФУР и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 800 лв. – главница по онлайн
договор за потребителски кредит „Екстра“ №70163 от 31.08.2017 год., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 29451/2018 год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в –
10.05.2018 год. до окончателното й изплащане, 107.76 лв. – договорна лихва за периода от
31.08.2017 год. до 03.05.2018 год. и 15.96 лв. – обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода от 01.11.2017 год. до 03.05.2018 год., като искът за договорна лихва е
отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер, а искът за сумата от 548.09 лв.,
представляваща такса „Гарант“ – изцяло и ответникът е осъден да заплати на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на
372.63 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 189.30 лв., а
ищецът е осъден да заплати на адв. Н.И. сумата от 212.07 лв. – възнаграждение за безплатно
процесуално представителство при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е ответника П. Г.
1
К.. Жалбоподателят поддържа, че правилно СРС бил приел, че уговорката в процесния
договор за заплащане на „такса гарант“ е нищожна, но не се бил произнесъл по
възраженията за недействителност на договора поради противоречие с добрите нрави и
поради нарушение на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и 10 вр. с чл. 22 ЗПК. Ако договорът бил
недействителен, то съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължал връщане само на чистата
стойност на паричния заем. Договорът за потребителски кредит трябвало да бъде написан с
размер на шрифта не по-малък от 12, което изискване в частност не било спазено, както и в
общите условия на застраховката към него – чл. 10, ал. 1 ЗПК. В договора трябвало да бъде
посочена и методиката за изчисляване на референтния лихвен процент, каквато в случая не
била посочена – чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК. Нарушена била и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11
ЗПК, тъй като от договора и погасителния план не можело да бъде извлечена информацията
за размера на включените в месечната погасителна вноска суми, а именно колко лихва,
главница и такса се погасява с всяка вноска. Ирелевантен бил фактът, че както лихвения
процент, така и ГПР да определени като фиксиран процент от общата сума, тъй като от тази
уговорка не може да се извлече информация за размера на включените в месечните
погасителни вноски суми за главница, лихва и такса за обслужване на кредита. Не било ясно
дали сумите по погасителния план са с фиксиран размер във всяка погасителна вноска или
първо се заплащат таксата, лихвата и едва тогава главницата. Процесният договор бил
сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 ЗПК. Клаузата за заплащане на лихва
противоречала на добрите нрави и била нищожна, тъй като годишният лихвен процент бил
36 %, а ГПР – 49.7 %. Възнаградителната лихва не можело да бъде уговаряна в произволен
размер – тя надвишавала в частност обичайния размер, което водело до неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя; същата не можело да надвишава
трикратния размер на законната лихва, ако задължението по кредита не било обезпечено и
двукратния размер на законната лихва, ако задължението е обезпечено. В случая била
налице нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, с което бил
нарушен принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.
Размерът на възнаградителната лихва в случая надвишавал трикратния размер на законната
лихва. С оглед нищожността на клаузата за лихва, то процесният договор бил изцяло
нищожен, поради което и релевираните претенции на договорно основание се явявали
неоснователни. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част,
а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „К.И.с“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил
приел, че между страните е налице валидна облигационна връзка въз основа на сключения
между тях договор за кредит. Договорът бил сключен в съответствие с изискванията на ЗПК
– изготвен бил на разбираем език и съдържал всички необходими реквизити по чл. 11 ЗПК.
В него бил посочен годишния лихвен процент и ГПР, като бил посочен и точния размер на
дължимата сума. Съгласно чл. 26, ал. 3 ЗЗД нищожността на отделни части на договора не
обуславяла нищожност на целия договор, като те се замествали по право от повелителни
правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката би била сключена и без
2
недействителните й части. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени за разглеждане искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 6
ЗПФУР вр. с чл. 9 ЗПК и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част, но е частично неправилно.
В разглеждания случай ищецът се позовава на възникнало на 31.08.2017 год. между
страните правоотношение по договор за потребителски кредит, сключен от разстояние – по
електронен път чрез използване на интернет страница.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 год., в сила от 12.05.2010 год.,
приложима редакция – изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г./ – чл. 9,
като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал.
1 ЗПК – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен носител“ се
съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ възможност на потребителя
да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й
използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена
информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената
информация/.
ЗПК допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да предостави на
потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал.
13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на
потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в
случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за комуникация или друго
3
средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният
посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2
незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн., ДВ, бр. 105 от
22.12.2006 г., приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила от 16.10.2009 г./,
като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация – едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“ се съдържа в
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на банкова дейност,
кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични
вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на
„средство за комуникация от разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко
средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е
налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1/ изпълнил
задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2/ спазил сроковете по чл.
12, ал. 1 или 2 и 3/ получил съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се
откаже от сключения договор. За доказване на електронни изявления /както се твърди в
частност/ се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис – ЗЕДЕП, като
изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата страна
и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях – чл.
18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление, което
може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява
електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано
при условията на чл. 13, ал. 1 от закона – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на
неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 3
ЗЕДЕП/, но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/.
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.
Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава – чл. 180 ГПК и чл. 18, ал.
3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя
характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно
4
върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска
представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /виж Решение № 70 от
19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК/.
В представените по делото Общи условия на „К.И.с“ ООД, приложими към договорите
за кредит, е посочено, че договарянето се осъществява чрез средствата за комуникация от
разстояние /интернет страницата на кредитора/, сключването на договора за потребителски
кредит става по инициатива на кредитополучателя, като за да получи кредит той подава
заявка чрез приложената в страницата регистрационна форма, въвежда личните си данни и с
маркиране на полето „Съгласен с Общите условия“ и натискане на бутона „Потвърди“,
кандидатът изрично се съгласява с действащите към момента общи условия и обработването
на личните му данни. След потвърждаване на заявката кандидатът получава електронно
писмо на посочената от него електронна поща, с което се уведомява дали е одобрен за
отпускане на кредит за сумата и условията, за които е кандидатствал, като посоченото писмо
съдържа линк към „Стандартен Европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити“, като след потвърждаването му от кандидата /с което се изразява
и желанието му за незабавно провеждане на сумата по кредита по банковата му сметка или
получаването й в брой, съобразно посочения от него начин при попълване на
регистрационната форма/ се счита, че между него и „К.И.с“ ООД има сключен договор за
потребителски кредит. Кредитополучателят трябва и да потвърди сключването на договор в
срок от 48 часа от получаване на линка към индивидуалния си договор.
В тази връзка въз основа на събраните писмени доказателства по делото въззивният съд
счита, че между страните е бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние,
като кредиторът е превел в полза на ответника сумата по кредита в размер на 800 лв. –
видно е от представената по делото разписка от 31.08.2017 год., че ответникът е получил
посочената сума чрез системата за електронни плащания еPay.bg срещу представена лична
карта. Страните са постигнали съгласие, че ответникът следва да върне сумата по кредита,
ведно с възнаградителна лихва, при определен годишен лихвен процент от 36 % и годишен
процент на разходите от 49.7 %, в срок до 31.08.2018 год. /т.е. срок от 12 месеца/ – на равни
месечни вноски, всяка от които в размер на 140 лв., от която 66.67 лв. – главница, 24 лв. –
възнаградителна лихва и 49.33 лв. –такса „Гарант“, съобразно погасителен план –
Приложение №1, неразделна част от договора. В тази връзка следва да бъде съобразено и
извънсъдебното признание на ответника /чл. 175 ГПК/, изразяващо се в заплащането на
погасителни вноски в общ размер на 144 лв. – преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение и в общ размер на 60 лв. – след това /както обосновано е приел и СРС
въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – разписки и
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202
ГПК подлежи на кредитиране/.
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по
5
отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, според които при
проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по действителността
на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или
фактически обстоятелства.
В разглеждания случай са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 9, 11
и 12 и 20 ЗПК /виж чл. 22 от закона/. Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент
на годишна основа, не е било необходимо посочването на методика за изчисляване на
референтен лихвен процент. Отделно от това в случая нито се твърди, нито се установява, че
е уговорено прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и погасителен план,
който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, както и разпределение на вноските между различните неизплатени
суми – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът съдържа и предупреждение за
последиците за потребителя при просрочие на вноските /виж чл. 6/, както и и наличието на
право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде
упражнено, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената
главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 /виж чл. 7 от договора и чл. 7.4.3 от общите
условия/, с което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Доказано е също така
по делото, че П.К. е получил своевременно преддоговорната информация във формата на
стандартен европейски. А непосочването в договора на реда за прекратяването му и
наличието на извънсъдебни способи за разрешаване на спорове и за обезщетяване на
потребителите във връзка с предоставяне на потребителски кредит, както и условията за
тяхното използване /чл. 11, ал. 1, т. 23 и 24 ЗПК/ не влече недействителност на договора за
потребителски кредит.
Същевременно настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор
такса „гарант“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на
годишния процент на разходите – ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ – чл.
19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен
процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход
по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
6
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси. В разглеждания случай е несъмнено,
че получаването на кредита е било обусловено от сключването на договор за гаранция, като
кредитополучателят се е съгласил да заплати такса в размер на 592 лв., а гарантът се е
задължил спрямо кредитора да отговаря за изпълнението на задълженията по договора за
кредит. Договорът за гаранция е лично обезпечение и разкрива белезите на договор за
поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било изрично
заявено /виж чл. 4 от процесния договор/. По правило договорът за поръчителство е
едностранен и безвъзмезден – т.е. по него задължения възникват само за поръчителя.
Възможно е обаче договорът да има двустранен и възмезден характер – както е в частност,
тъй като кредитополучателката се е задължила да заплаща възнаграждение на поръчителя,
като в този случай поръчителството е близко до договора за застраховка.
В частност общото задължение на ответника е съответно на вписаните в погасителния
план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които изрично е посочено
и задължението за такса „гарант“ в размер на 592 лв. /месечният размер на вноската е
начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и горница от 49.33 лв.
ежемесечно дължима такса „гарант“/. Плащането на таксата „гарант“ обаче не е отразено
като разход при формирането на оповестения ГПР – 49.7 %, въпреки че е включен в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на таксата „гарант“ като несъмнен разход
действителният ГПР би бил значително завишен /към 100 %/.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките СГС
счита, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал.
1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 –
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази
част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на
уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Както вече бе посочено по-горе по делото е установено, че ответникът е заплатил на
ищеца сумата от 144 лв. – преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
7
изпълнение и сумата от 60 лв. – след подаване на заявлението. Кредиторът обаче не би
могъл да осъществи прихващане на изпълнение с несъществуващите задължения за такса
„гарант“ и договорна лихва, поради което със заплатената от ответника сума в общ размер
на 204 лв. е възможно погасяване само на валидно възникналото задължение за връщане на
чистата стойност на кредита /главницата/. Следователно ищецът се легитимира като
кредитор на вземане в размер на 596 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – получената
чиста стойност на кредита подлежи на връщане при поискване. Предходна забава обаче
няма, доколкото уговорките за връщане на кредита на погасителни вноски не обвързват
потребителя.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която са уважени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 6
ЗПФУР вр. с чл. 9 ЗПК и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 596 лв. до размера от 800 лв. –
главница, за сумата от 107.76 лв. – договорна лихва за периода от 31.08.2017 год. до
03.05.2018 год. и 15.96 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
от 01.11.2017 год. до 03.05.2018 год., които претенции подлежат на отхвърляне.
Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е
осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното производство за разликата над 134 лв.
и разноски за първоинстанционното исково производство за разликата над 240.43 лв.
В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът по
жалбата /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ответника/
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 8.87 лв.,
съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ. отхвърлената част от исковете.
Ищецът /ответникът по жалбата/ следва да бъде осъден да заплати на адв. Н.И. И.
сумата от 11.10 лв., представляваща неприсъдената част от възнаграждението за безплатно
процесуално представителство в първоинстанционното производство при условията на чл.
38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА и на адв. М. Л. Л. сумата от 106.43 лв., представляваща
възнаграждение за безплатно процесуално представителство във въззивното производство
при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за
един адвокат в размер на 193.57 лв., съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба,
респ. уважената част от исковете.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
8
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 29.09.2020 год., постановено по гр.дело №79614/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 36 с-в, поправено с решение от 19.01.2021 год., в частта му, в която са
уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „К.И.с“ ООД срещу П. Г. К. искове с
правно основание чл. 9 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 6 ЗПФУР и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 596 лв. до размера от 800 лв. – главница по
онлайн договор за потребителски кредит „Екстра“ №70163 от 31.08.2017 год., за сумата от
107.76 лв. – договорна лихва за периода от 31.08.2017 год. до 03.05.2018 год. и за сумата от
15.96 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.11.2017 год.
до 03.05.2018 год., както и в частта му, в която ответникът П. Г. К. е осъден да заплати на
ищеца „К.И.с“ ООД разноски в заповедното производство за разликата над 134 лв. и
разноски за първоинстанционното производство за разликата над 240.43 лв., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „К.И.С“ ООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“*******, ет. мецанин, срещу П. Г. К. с
ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“******* искове с правно основание чл. 9 ЗПК вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 6 ЗПФУР и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца разликата над 596 лв. до размера
от 800 лв. – главница по онлайн договор за потребителски кредит „Екстра“ №70163 от
31.08.2017 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело № 29451/2018 год. по описа
на СРС, ГО, 36 с-в – 10.05.2018 год. до окончателното изплащане, сумата от 107.76 лв. –
договорна лихва за периода от 31.08.2017 год. до 03.05.2018 год. и сумата от 15.96 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.11.2017 год. до
03.05.2018 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 29.09.2020 год., постановено по гр.дело №79614/2018
год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в, поправено с решение от 19.01.2021 год., в останалата му
обжалвана част.
ОСЪЖДА „К.И.С“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“*******, ет. мецанин, да заплати на П. Г. К. с ЕГН **********, с адрес: гр.София,
ж.к.“******* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 8.87 лв.
ОСЪЖДА „К.И.С“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“*******, ет. мецанин, да заплати на адв. Н.И. И., с адрес: гр.София, ул.“*******1
/офис-партер/, сумата от 11.10 лв., представляваща възнаграждение за безплатно
9
процесуално представителство в първоинстанционното производство при условията на чл.
38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА и на адв. М. Л. Л., с адрес: гр.София, ул.“*******1 /офис-партер/,
сумата от 106.43 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство във въззивното производство при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2
ЗА.
ОСЪЖДА П. Г. К. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“******* да заплати на
„К.И.С“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“*******,
ет. мецанин, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 193.57 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10