Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 28.06.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В
въззивен състав, в публичното заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА - ТОНЕВА
Мл. съдия
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл.
съдия Симеонова в. гр. д. № 13060/2020
г. по описа на СГС и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 48641 от 22.02.2020 г. по гр. д. № 22197/2018 г. на Софийски районен съд, 82 състав е
признато за установено по предявения
от А.С.А., ЕГН **********, срещу „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******, отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че А.С.А. не дължи на
„Ч.Е.Б.“ АД сумата от 1 250 лв., представляваща част от стойността на
електрическа енергия в общ размер на 17 493,11 лв. за периода 14.12.2011 г. –
17.01.2012 г. по фактура № **********/09.02.2012 г. за клиентски №
300054402148, с адрес на потребление: гр. София, ул. „******, поради изтекла
погасителна давност; отхвърлени са предявените от „Ч.Е.Б.“ АД срещу А.С.А.
насрещни осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 14
243,11 лв., представляваща част от сума в общ размер на 15 493,11 лв. по
фактура № **********/09.02.2012 г. за ползвана електрическа енергия за периода
14.12.2011 г. – 17.01.2012 г. на адрес: гр. София, ул. „******, клиентски №
300054402148 и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 10 287,03 лв.,
представляваща мораторна лихва за приода 01.03.2012 г. – 31.10.2018 г., като
погасени по давност. Осъдено е „Ч.Е.Б.“ АД да заплати на А.С.А. на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лв. – разноски по делото, както и на адвокат Н.И.И.на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 318
лв. и на адвокат К.И.Б. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. адвокатско
възнаграждение в размер на 949,42 лв.
С определение № 185215 от
26.08.2020 г. по гр. д. № 22197/2018 г. на Софийски районен съд, 82 състав,
постановено по реда на чл. 248 ГПК, е оставено без уважение искането на „Ч.Е.Б.“
АД за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.
Постъпила е въззивна жалба вх. №
5047497/20.03.2020 г. от „Ч.Е.Б.“ АД, против първоинстанционното решение в частта, с която е
отхвърлен насрещният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
/според въззивника неправилно квалифициран като иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
вместо по чл. 92 ЗЗД, вр. с чл. 35 от Общите условия на договорите за продажба
на електрическа енергия на дружеството/ за сумата от 4722,38 лв. за периода от 05.11.2015 г. до 31.10.2018 г. /съобразно
диспозитива на съдебното решение на СРС и предявения иск, с крайна дата
31.10.2018 г., при липса на искане за допълване на първоинстанционното решение/. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на
решението в атакуваната част поради нарушение на материалния закон и на
съдопроизводствените правила, и необоснованост. Твърди се, че е предявен иск за неустойка, а не иск за присъждане на лихва
за забава върху главницата за електрическа енергия, като още в исковата си
молба по насрещния иск дружеството се е позовало на чл. 35 от ОУ, но въпреки
направеното искане, докладът по делото не е бил изменен от районния съд.
Излагат се съображения, че неустойката за забава на парично задължение, когато
размерът ѝ е определен като лихвен процент, не се превръща в лихва, а
запазва същността си на обезщетение за вреди от неизпълнението, което когато е
предварително посочено в договор представлява неустойка. Съдът се е произнесъл
по непредявен иск. Въззивникът счита, че
вземането за неустойка по чл. 35 от ОУ на „Ч.Е.Б.“ АД за периода от последните три години преди подаване
на исковата молба се дължи, независимо от
погасяването по давност на главното задължение, тъй като става въпрос за
неустойка по чл. 35 от ОУ, а не за лихви, както и касае друг период. Счита, че вземането за неустойка за забава не е
погасено по давност и в момента, тъй като лихвите възникват ежедневно, съответно
и стават изискуеми ежедневно. Навежда доводи,
че изтичането на погасителната давност не погасява самото материално право на
кредитора да получи главницата, поради което и за „Ч.Е.Б.“ АД съществува правна
възможност да осъществи чрез иск вземането си за неустойка
за забава в плащането. Счита, че погасителната давност по иска за неустойка започва да тече от последния ден,
за който се начислява неустойката, поради
което и погасени по давност са само лихвите/неустойките, дължими преди тригодишния
срок от предявяване на иска. Намира за допустимо вземанията за главница и лихва/неустойка да се
подчиняват на различни давностни срокове. Щом искът е предявен след изтичане на
повече от три години от изискуемостта на главното вземане, не се погасяват
всички неустойки, а само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване
на иска. Моли се за отмяна на решението в атакуваната част, за уважаване на
предявения насрещен иск за заплащане на неустойка по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 35 от ОУ в размер
на 4722,38 лв. за периода 05.11.2015 г. – 31.10.2018 г., начислена върху задължение за доставена електрическа
енергия на стойност 15 493,11 лв. по фактура № **********/09.02.2012 г. и за присъждане на разноски за двете инстанции, вкл. за
юрисконсултско възнаграждение при условията на чл. 78, ал. 8 ГПК. В жалбата е
инкорпориран списък на разноските.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
писмен отговор вх. № 5100095/23.07.2020 г., подаден от А.С.А., с доводи за неоснователност на жалбата. Според въззиваемия решението в обжалваната част е правилно и
законосъобразно. Исковият съд правилно е
квалифицирал насрещния иск за акцесорното задължение /мораторна лихва/,
претендирана върху главницата като иск, предявен по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, а не
като иск за неустойка по чл. 92 ЗЗД. Поддържа,
че доколкото е прието, че главното вземане е погасено по давност, то не
съществуват и акцесорни вземания – по аргумент от чл. 119 ЗЗД. В тази връзка
намира за неоснователни доводите на ищеца по насрещния иск, че вземането за неустойка се
погасява само за вземанията, които са били дължими преди тригодишния срок от
предявяване на иска. Иска се жалбата да бъде оставена без уважение, решението в
атакуваната част да бъде потвърдено и да се присъдят сторените разноски.
Срещу определение № 185215 от
26.08.2020 г. по гр. д. № 22197/2018 г. на Софийски районен съд, 82 състав,
постановено по реда на чл. 248 ГПК, е постъпила и частна жалба вх. № 25127432/14.09.2020 г. от
„Ч.Е.Б.“ АД с искане за изменение на първоинстанционното решение в частта за
разноските и отмяна на присъдените в полза на адвокат Б. и адвокат И.такива.
Оспорва се да са налице обстоятелства за присъждане на разноски за безплатна
правна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., заявява се, че са представени
доказателства, че ищецът не е материално затруднено лице – справки от Агенция
по вписванията, от които е видно, че притежава право на собственост върху
четири недвижими имота, сред които и магазин за мебели. Налице са и
произнасяния за присъждане само на едно адвокатско възнаграждение в минимален размер
от 300 лв., в случаи като настоящия на предявяване на главен иск и на
евентуален такъв. Излагат се съображения за злоупотреба с права от страна на
група от адвокати, за заобикаляне на закона, с цел генериране на разноски.
Цитират се решения, по които страните са били защитавани от адвокатите Б.,
Илчев, Тодоров. Моли се за отмяна на обжалваното определение и за отхвърляне
изцяло на искането на процесуалните представители на насрещната страна за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор от насрещната страна А.С.А., с доводи за неоснователност на
частната жалба и искане същата да бъде оставена без уважение. Претендират се
разноски.
С оглед заявения петитум на подадената въззивна жалба предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която е отхвърлен предявения насрещен иск за сумата от 4 722,38 лв. и за периода 05.11.2015 г. – 05.11.2018 г., с дадена от районния съд правна квалификация по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съдебното решение в частта, в която е уважен предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, отхвърлен е предявеният насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата от 14 243,11 лв., както и насрещният осъдителен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 4 722,38 лв. до претендираните 10 287,03 лв. и за периода 01.03.2012 г. – 05.11.2015 г. е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, като прецени доводите на страните и събраните
по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. № 2008762/02.04.2018 г. на А.С.А. срещу „Ч.Е.Б.“ АД, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с
чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено,
че ищецът не дължи на ответника сумата от 1 250 лв. главница по фактура № **********/09.02.2012 г.,
представляваща част от общо претендираната от ответното дружество сума в размер
на 17 493,11 лв., която фактура е издадена за цена за електрически услуги за
периода от 14.12.2011 г. до 17.01.2012 г. за кл. № 300054402148, открит на адрес: гр. София, ул. „******, поради липса на облигационно отношение
между страните, липса на доставка на електрическа енергия, евентуално поради погасяване по давност на правото на принудително
изпълнение върху вземането.
В срока по чл. 131, ал. 1, вр. чл. 133 ГПК ответникът „Ч.Е.Б.“
АД оспорва предявения иск по допустимост и основателност. Твърди, че не е налице правен интерес
за ищеца от предявяването на иска. Намира същия и за неоснователен по същество, тъй като институтът на погасителната давност не погасява самото вземане,
а само правото на принудително изпълнение. Моли за
отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.
В законоустановения срок „Ч.Е.Б.“ АД е подало и насрещен иск с вх. № 5179282/06.11.2018 г. срещу А.С.А., с който претендира заплащане на сумата от 14 243,11 лв. – част от обща сума
15 493,11 лв. за електрическа енергия за периода 14.12.2011 г. –
17.01.2012 г. по фактура № **********/09.02.2012 г., както и сумата от 10 287,03
лв. – обезщетение за забавено плащане на неплатената главница за периода от
01.03.2012 г. /датата, следваща датата на падежа на фактурата/ до 31.10.2018
г., както и законната лихва върху неплатената главница от датата на подаване на
насрещния иск до датата на плащането ѝ. Ищецът по насрещния иск навежда твърдения, че на основание чл. 35 от
приетите от дружеството и действащи между страните общи условия /ОУ/ му се дължи неустойка
за процесния период, независимо какво ще приеме съдът по главните
искове, тъй като е допустимо исковете за главница и за лихви да се подчиняват
на различни давностни срокове.
Ответникът по насрещния иск го оспорва с доводи, че поради погасяване на главното
вземане по давност, са погасени и акцесорните претенции, вкл. за неустойка –
чл. 119 ЗЗД, при липса на доказателства за спиране или прекъсване на давността.
По делото е приета Фактура №
**********/09.02.2012 г., издадена за консумирана електрическа енергия за
периода от 14.12.2011 г. до 17.01.2012 г. за клиентски № 300054402148, за обект
в гр. София, ул. „******, на името на А.А., на обща стойност 17 493,11
лв., със срок за плащане до 29.02.2012 г.
Приета като доказателство е и счетоводна справка за дължими суми по процесната фактура, видно от която задължението на клиента към 31.10.2018 г. е в размер на 15 493,11 лв. – главница и
10 287,03 лв. – лихва за периода 01.03.2012 г. – 31.10.2018 г.
Прието е и гр. д. № 72704/2015
г. на СРС, II ГО,
163 състав, от което се установява, че с решение № 402948/09.05.2018 г. по гр.
д. № 72704/2015 г. на СРС, II ГО, 163 състав, влязло в сила на 13.06.2018 г., е
признато за установено в отношенията между страните, че А.С.А. не дължи на „Ч.Е.Б.“
АД сумата от 2 000 лв. – част от обща сума 17 493,11 лв. – неоснователно
претендирана сума за потребена електроенергия за периода 14.12.2011 г. –
17.01.2012 г. за обект, находящ се в гр. София, с кл. № 300054402148, за която
сума е издадена фактура № **********/09.02.2012 г., поради изтекла погасителна
давност и ответникът е осъден да заплати разноски по делото.
По делото са приети като доказателство Общи условия на договорите за
продажба на електрическа енергия на „Ч.Е.Б.“ АД, одобрени от ДКЕВР с Решение № ОУ-059 от 07.11.2007 г., изменени и
допълнени с Решение № ОУ-03 от 26.04.2010 г, на ДКЕВР, публикувани във в. „Телеграф“
– бр. 927 от 26.11.2007 г.
С оглед на така установената фактическа обстановка,
съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана по
същество, същата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно, а в
обжалваната му част и допустимо. По отношение на правилността настоящият състав намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил
сезиран с искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Предмет на въззивно обжалване е
насрещната претенция за заплащане обезщетение за забава в размер на 4 722,38
лв. върху главницата по процесната фактура.
В случая ищецът
по насрещния иск основа претенцията си
срещу ответника на чл. 35 от Общите условия. Настоящият
състав намира, че от съдържанието на посочената клауза може да се направи
извод, че се касае за уговорка за заплащане на обезщетение за забава при
неизпълнение на договорното задължение за заплащане на цена на консумирана
електроенергия в срок. Крайните изводите на първоинстанционния съд в този
смисъл са правилни, а мотивите му са изчерпателни и обосновани и липсва
необходимост да бъдат преповтаряни, поради което въззивната инстанция препраща
към тях на основание чл.
272 ГПК.
Във въззивната жалба се съдържат
оплаквания срещу правилността на тези изводи, като въззивникът „Ч.Е.Б.“ АД се
позовава на наименованието на самата разпоредба, съдържаща се в чл. 35 от ОУ,
както и отразяването на претендираните вземания в процесната фактура като неустойка. При така установеното съдържание
на твърдяната от ответника неустоечна клауза, съдът намира, че липсва каквото и
да било основание вземането да бъде разглеждано като самостоятелна мораторна
неустойка, а не като законна лихва за забава. Независимо от обстоятелството,
дали вземането е било наречено с термина неустойка, обезщетение за забава или
по друг начин, от значение за неговия характер е съдържанието на постигнатата
между страните уговорка, а не неговото наименование. В случая чл. 35 от ОУ
възпроизвежда по съдържание нормата на чл. 86, ал. 1,
изр. 1 ЗЗД,
а размерът на вземането се определя по начина, посочен в чл. 86, ал. 2 ЗЗД,
поради което вземането представлява именно такова за законна лихва, както е
приел и районният съд. Същият законосъобразно е оставил без уважение и искането
на ищеца по насрещните искове по реда на чл. 214 ГПК, предвид забраната за
изменение едновременно на основание и петитум на иска. Поради това въззивният
съд приема, че дадената от районнята инстанция правна квалификация на насрещния
иск като такъв по чл. 86 ЗЗД е правилна.
Съгласно чл. 35 на Общите условия на „Ч.Е.Б.“ АД
„Потребител, който не изпълни задължението си за плащане в срок на дължимата
сума за използвана електрическа енергия, дължи на продавача обезщетение за
забава в размер на законната лихва за забава за всеки просрочен ден“. В конкретната хипотеза от доказателствата по делото се установява, че страните са
обвързани от облигационно отношение за доставка на електрическа
енергия за имот, находящ се в гр. София, ул. „******. Доколкото първоинстанционното решение е влязло в сила
в частта, с която е уважен отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и е признато за
установено, че А.С.А. не дължи на „Ч.Е.Б.“ АД сумата от 1 250 лв., представляваща част от стойността на електрическа енергия в общ
размер на 17 493,11 лв. за периода 14.12.2011 г. – 17.01.2012 г. по фактура №
**********/09.02.2012 г. за клиентски № 300054402148, с адрес на потребление:
гр. София, ул. „******, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Ч.Е.Б.“
АД срещу А.С.А. насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 14 243,11 лв., представляваща част от сума в общ размер на 15 493,11
лв. по фактура № **********/09.02.2012 г. за ползвана електрическа енергия за
периода 14.12.2011 г. – 17.01.2012 г. на адрес: гр. София, ул. „******,
клиентски № 300054402148, и предвид влязлото в сила решение по гр. д. №
72704/2015 г. на СРС, 163 състав, въззивният съд приема, че със сила на пресъдено
нещо по делото е установено, че вземането за главница по процесната фактура №
**********/09.02.2012 г. в размер на 17 493,11 лв., за периода 14.12.2011 г. -
17.01.2012 г. за доставена електроенергия,
е погасено по давност.
Както се
посочи, предвиденото в чл. 35 ОУ
вземане е за обезщетение за забава в размер на законната лихва. Лихвата и
неустойката са акцесорни задължения, които предпоставят наличието на друг
главен дълг /главница/, зависят от него и се дължат наред с него. Именно от
тази акцесорност на задължението за лихва/неустойка следват последиците както
за възникването им, така и за погасяването им. Когато се погаси главното
задължение, което е причина за възникване на задължението за лихва или
неустойка, се погасява и задължението за лихва или неустойка. Съгласно чл. 119 ЗЗД, с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него
допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. Както е прието с
решение № 24/17.02.2009 г. по т. д. № 574/2008 г. по описа на ВКС, I т. о.,
решение № 38/23.02.2011 г. по гр. д. № 276/2010 г. по описа на ВКС, III г. о. и
други, вземането за лихви и периодични мораторни неустойки възниква от момента
на изискуемостта на главното вземане и се погасява с погасяване на главното
вземане. Нормата на чл. 119 ЗЗД има предвид погасяване по давност на
главницата, в какъвто случай страната не може да осъществява чрез иск своето
вземане, а не погасяване на главницата по друг начин. В настоящия случай,
главното вземане е изцяло погасено по давност, поради което произтичащите от
него акцесорни вземания /независимо дали са за мораторна лихва или за
неустойка/ също са изцяло погасени, дори давността за самите тях да не е
изтекла. Затова е без значение и обстоятелството, че ищецът претендира плащане на
обещетение за забава за период от три години преди исковата молба, в която част
решението на СРС е предмет на въззивно обжалване, както и че е погасено не
самото материално право, а правото на принудително изпълнение. Неоснователно е
възражението на въззивника, че в случая намира приложение нормата на чл. 114, ал. 4 ЗЗД. Цитираните във въззивната
жалба решения се отнасят до различна фактическа обстановка и имат предвид случаи, в
които главното вземане
не е погасено по давност към датата на предявяване на
исковата молба, поради което лихви за забава се дължат, но при съобразяване на
правилото на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, ако е направено такова
възражение от страна на длъжника. В разглежданите в решенията случаи
главното вземане е било погасено чрез плащане /или е било признато за дължимо
поради неизтичане на законоустановения давностен срок/, а не по давност, поради
което и съдът е счел нормата на чл. 119 ЗЗД за неприложима, а кредиторът е претендирал плащане на мораторна неустойка,
респективно обезщетение за забава, по отношение на която е прието, че когато
искът е предявен след като са изтекли три години от възникване на вземането за
лихви, не се погасяват всички лихви, а само тези, които са били дължими преди
тригодишния срок от предявяване на иска. Настоящият случай не е такъв. Тези съдебни актове на
касационната инстанция нямат предвид, че винаги се дължи обезщетение за забава,
независимо от това дали главното лихвоносно вземане е погасено
по давност. Доколкото по делото в случая е установено по отношение на страните с влязло
в сила решение, че главницата по процесната фактура от 09.02.2012 г., е
погасена по давност, то изцяло погасена по давност е и лихвата върху
главницата. Вземането
за лихва е погасено по давност, защото то се явява акцесорно по отношение
на главното вземане за връщане на заетата сума и е приложима разпоредбата
на чл.
119 ЗЗД /така
решение № 285/06.10.2015 по гр. д. № 1953/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о./. Поради това ищецът по насрещния иск „Ч.Е.Б.“ АД не би могъл да реализира
по исков ред претендираното акцесорно вземане, в какъвто смисъл са и изложените
от районния съд мотиви.
Предявеният с насрещната искова
молба иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е неоснователен в обжалваната
част - за сумата 4 722,38 лв., поради това
решението на СРС в обжалваната част следва да бъде потвърдено като правилно.
По отношение на частната жалба срещу определението на Софийски районен
съд от 26.08.2020 г.:
Частната жалба е
подадена в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК,
от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
В случая въззивникът твърди, че не са
налице основанията на чл. 38, ал. 2, вр.
с чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. за присъждане на разноски за безплатна правна помощ на процесуалните
представители на насрещната страна в първоинстанционното производство.
Разпоредбата на чл.
38, ал. 2 ЗАдв. предвижда, че в случаите на оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер, не по - нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2
/Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ и
осъжда другата страна да го заплати.
В случая са претендирани разноски
за осъществена безплатна правна помощ при условията
на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., за
което за представени договори за правна защита и съдействие. Ответникът и ищец по насрещния иск е оспорил, че ищeцът и ответник по насрещния иск е материално затруднено лице.
Съгласно формираната трайна практика на ВКС - с определение №
163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., I г.
о., ВКС, определение №
400/15.10.2020 г. по ч. т. д. № 1826/2020 г., II т.
о., ВКС, определение №
253/19.06.2020 г. по ч. гр. д. № 1154/2020 г., III
г. о., ВКС, преценката за наличие на материална затрудненост при произнасяне по
искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. следва да бъде направена с оглед
конкретните данни по делото. При липса на спор между страните достатъчно
доказателство за осъществяването на основанията по чл.
38, ал. 1, т. 1 - 3 ЗАдв.
за безплатна правна помощ представляват съвпадащите
волеизявления на страните по договора за правна помощ, респ.
изявлението на представляваната страна или нейният процесуален представител,
ако такъв договор не е представен. Противната страна в производството, която по правилата на чл. 78 ГПК следва да заплати
направените по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да оспори
твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ,
като носи тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице.
Жалбоподателят своевременно е
оспорил наличието на предпоставките по чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. за заплащане
на адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ в хода на първоинстанционното производство, като е представил извлечение от
ТР при АВ за ЕТ „ПЧФМ А.– А.С.“ ЕИК ******, извлечение от имотен регистър при
АВ за ищеца А.С.А. и извлечение от Имотен регистър при АВ за ЕТ „ПЧФМ А.- А.С.“
ЕИК ******. Действително, от същите се установява, че ищецът е собственик на недвижими
имоти – самостоятелен обект в сграда, с предназначение – магазин за мебели с
площ от 87,660 кв. м. в гр. София, ж. к. „Надежда 1“, бл. 172, вх. Е, сграда с
пл. номер 649, парцел 6, площ 41 кв. м. в гр. София, местност Разсадника –
Коньовица, ул. „Хъшове“, сграда с пл. номер 649, парцел 6, площ 23 кв. м. в гр.
София, местност Разсадника – Коньовица, ул. „Хъшове“ и поземлен имот, пл. номер
649, парцел 6, площ 253 кв. м. в гр. София, както и упражнява търговска дейност
като ЕТ „ПЧФМ А.– А.С.“ ЕИК ******. Въззивният
съд приема обаче, че от така представените доказателства не се установява по
безспорен начин, че ищецът А.С. не е материално затруднено лице, доколкото от
самите справки от Агенцията по вписванията е видно, че върху имотите
последователно и към момента са налагани възбрани и ипотека в полза на различни
лица, за обезпечаване на задълженията на А.С. - лично и като едноличен търговец.
Единствено обстоятелството, че ищецът и ответник по насрещния иск е регистриран
като едноличен търговец (без данни дали развива дейност с оглед наложения запор
върху магазина за мебели, като вписаното заличаване на възбрана от 13.12.2018 г.
касае наложена такава на 04.09.2009 г., не и последваща от 03.02.2014 г.) не
сочи на извода, че има достатъчно средства, за да заплати разноски за
адвокатска защита. В случая се претендира адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което
е безпредметно обсъждането дали А.С. е близък роднина на адвокатите по делото. Цитираните
от „Ч.Е.Б.“ АД номера на други производства, в които
процесните адвокати също са защитавали страните, с твърдения, че са материално
задължени лица, не касаят ищеца А.С., поради което няма как да обусловят извод за недължимост на разноски
за безплатна правна помощ в случая, независимо от твърденията
на въззивника за „недобросъвестно упражняване на адвокатската професия от
страна на посочените адвокати“. Доводите, че се дължи само едно адвокатско възнаграждение в минимален
размер от 300 лв., в случаи като настоящия - на предявяване на главен иск и на
евентуален такъв, са заявени за първи път едва в настоящата частна жалба, поради
което въззивният съд не може да ги съобрази. В частната жалба
не са изложени твърдения и за прекомерност на присъдените от СРС адвокатски
възнаграждения. Поради изложеното, определението на районния
съд, с което е оставено без уважение искането на ищеца по насрещния иск за
изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, следва да бъде
потвърдено като правилно.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3, вр. с чл. 273 ГПК разноски се дължат на
процесуалния представител на въззиваемия в размер на 560,56 лв., адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.,
доколкото въззивният съд прие в мотивите си, че не се установява безспорно по
делото, че А.С.А. не е материално затруднено лице. Така определеното възнаграждение е
в минималния размер, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения – чл. 7, ал. 2, т. 2, с оглед фактическата и правна
сложност на делото пред настоящата инстанция.
Разноски по частната жалба не се дължат. Производството по чл. 248 ГПК е продължение на делото във връзка с дължимостта и размера на направените съдебни разноски по делото. Това производство не е самостоятелно, а е способ за защита срещу неправилен съдебен акт в частта за разноските по делото без да се обжалва решението по предмета на делото. Произнасянето на съда по молба по чл. 248 ГПК е по направено искане за коригиране на съдебен акт, за който вече съдебни разноски са присъдени и за това производство не се следват нови съдебни разноски. Предметът на производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелен като предмет на адвокатска защита и не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в процеса относно дължимите съдебни разноски. По същите съображения не се дължат съдебни разноски и за производството по обжалване на определението по чл. 248 ГПК. Не следва да се допуска кумулиране на нови задължения и за съдебни разноски в процеса относно разноските (в този смисъл определение № 489/17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г., IV г. о., ВКС, определение № 933/17.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2845/2018 г., IV г. о., ВКС, определение № 254/05.08.2020 г. по ч. т. д. № 810/2020 г., I т. о., ВКС, определение № 278/01.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1338/2020 г., III г. о., ВКС и др.).
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 48641 от 22.02.2020 г. по
гр. д. № 22197/2018 г. на Софийски районен съд, 82 състав, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от „Е.П.“ АД, с предишно наименование „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ****** срещу А.С.А., ЕГН **********
насрещен осъдителен иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане
на обезщетение за забава в размер на 4 722,38 лв. за
периода 05.11.2015 г. - 31.10.2018 г., начислено
върху задължение за електрическа енергия по фактура № **********/09.02.2012 г., като погасен по давност и в
частта, с която „Е.П.“ АД, с предишно
наименование „Ч.Е.Б.“ АД е осъдено да заплати
на адвокат Н.И.И.на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. адвокатско
възнаграждение в размер на 318 лв. и на адвокат К.И.Б. на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на 949,42 лв.
Решението в останалата част е влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 185215 от 26.08.2020 г. по гр. д. №
22197/2018 г. на Софийски районен съд, 82 състав.
ОСЪЖДА „Е.П.“ АД, с предишно
наименование „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, Бенч Марк Бизнес Център, да заплати на адвокат М.Л.Л.от
САК, ЕГН **********, с адрес ***, офис - партер на основание чл. 78, ал. 3, вр.
с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 560,56
лв. (петстотин и шестдесет лева и петдесет и шест стотинки) - разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивното производство, за оказана безплатна
правна помощ на ищеца и ответник по насрещния иск А.С.А., ЕГН **********.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.