№ 337
гр. Плевен, 17.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Дияна Ат. Николова
при участието на секретаря Габриела Ст. Василева
като разгледа докладваното от Дияна Ат. Николова Гражданско дело №
20244430105216 по описа за 2024 година
Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от
АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с ЕИК: *** със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул.“Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис
сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от изп.дир.З.С.Б., чрез
юрк.И.Н., пълномощник на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“
ЕАД, със съдебен адрес: гр. София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис
сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 против П. Л. А., с ЕГН: ********** с настоящ
адрес: ***, в която се твърди следното : на 25.11.2021 г. е подписано
Приложение № 1/25.11.2021 г. на основание чл.1.3 от сключения на
31.08.2018г. Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ на
основание чл. 99 от ЗЗД между "Ти Би Ай Банк“ ЕАД, с ЕИК *********
/Банката/ и „Агенция за събиране на вземания’ ЕАД, с ЕИК *** /АСВ/, по
силата на което вземането, произтичащо от Договор за потребителски кредит с
№ ********** от 02.07.2019 г., сключен между Банката и П. Л. А., е
прехвърлено в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ведно с
всички привилегии, обезпечения, принадлежности и лихви, което вземане е
индивидуализирано в Приложение №1 от 25.11.2021 г. към Рамковия договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 31.08.2018 г.
1
Наведени са доводи във вр. с валидността на извършената цесия, респ.
направено е искане за връчване на ответника на уведомително писмо,
представено като приложение към исковата молба.
Вземането се обосновава със сключен на 02.07.2019г. Договор за
потребителски кредит с № ********** между „Ти Би Ай Банк" ЕАД и П. Л.
А., съгласно който кредиторът е предоставил кредит в размер на 1209.59лв,, за
общо ползване, която сума ответникът се е задължил да върне на Кредитора
ведно с уговорените лихви до 05.07.2020 г. /чл.6 от Договора/ на равни
месечни вноски, всяка в размер на 111.16лв. Така към датата на подписване на
Договора, страните са уговорили Кредитополучателят/ответник да плати на
Банката общата сума от 1333.92 лв.
Съгласно чл.9 от Договора, за отпусната сума се дължи възнаградителна
лихва с годишен лихвен процент от 18.46%. А в случай на просрочие, съгласно
чл. 9.4. от Договора, се дължи и лихва за просрочие в размер на законната
лихва, начислена върху просрочената главница за периода на просрочието.
В чл.11.2 от Договора е инкорпориран и погасителния план към него,
съгласно който първата дължима месечна погасителна вноска е с падежна дата
05.08.2019 г., а последната е 05.07.2020 г.
Съдът е сезиран с искане да постанови решение, с което да признае за
установено, че ответникът дължи на ищеца суми, присъдени в издадената
срещу него Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.
№3547/2020г. по описа на Районен съд - Плевен, а именно :1023.06лв. -
представляваща неизплатена главница по Договор за заем;
88.45лв. - договорна лихва за периода от 05.10.2019 г. до 05.07.2020 г.,
102.37лв. - лихва /обезщетение/ за забава, начислена за периода от 05.10.2019
г. до 14.07.2020 г.; законна лихва върху главницата считано от датата на
подаване на Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение и
Изпълнителен лист до окончателно погасяване на дълга;
Претендират се разноски, вкл. за заповедното производство.
В срок е депозиран писмен отговор от ответника, чрез назначения
особен представител адв.М.Б. от ПлАК, с който исковете се оспорват. Твърди
2
се, че не е налице валидно сключен договор за кредит с ответника и се оспорва
подписа му. Направено е възражение за давност – неуточнено.
В о.с.з. ищцовото дружество, редовно призовано, не се представлява.
Представено е писмено становище.
В о.с.з. ответната страна, редовно призована, се представлява от
особения представител адв.М.Б., която прави изявление,че исковете следва
да се отхвърлят като неоснователни и недоказани.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, доказателствата по
делото и разпоредбите на закона, намира за установено следното от
фактическа и правна страна :
От приложеното ч.гр.д. №3547/2020г. по описа на ПлРС се установява, че
на 30.07.2020год. ищецът е депозирал в ПлРС заявление срещу ответника за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК. Издадена е
заповед за изпълнение и изпълнителен лист за сумите, предмет на предявения
иск с правно основание чл.422 от ГПК, което обосновава идентичност на
вземанията в двете производства - заповедното и настоящото исково.
Съдът приема, че е налице доказаност на облигационната връзка,
възникнала между страните по делото по силата на сключен по надлежния ред
облигационен договор за заем от 02.07.2019год. Действително, с отговора е
оспорен подписът на ответника, но в случая следва да се отбележи, че
договорът за заем е реален договор и с оглед отразените плащания на две от
дължимите месечни вноски, отразени в представеното в заповедното
производство извлечение от сметката на длъжника, следва да се приеме, че е
налице валидно сключен договор за заем за отразената в договора сума от
1000лв. От представения с исковата молба договор за потребителски кредит
№********** от 02.07.2019год. се установява, че страните са уговорили
предоставяне на кредит в размер на 1000 лева, при общ размер на кредита
1333,92лв., с годишен лихвен процент 18,46%, и начин на
връщане:12погасителни вноски, с краен срок на погасяване – 05.07.2020год. В
погасителния план към договора са посочени падежите на отделните вноски и
техния общ размер. В чл.7.1 от Договора, след посочения размер на кредита е
посочена и застраховка „Bank Комбо живот“ на стойност 39,60лв. и
застраховка „Bank Комбо безработица“ на стойност 40,39лв. /79,99лв. общо/.
Посочен е общ размер на кредита 133,92лв., в който се включва и дължима
3
еднократна такса за оценка на риска в размер на 129,60лв., дължима в деня на
подписване на договора за кредит, финансирана от кредитора и възстановима
от потребителя заедно с дължимите месечни вноски. В чл.7.2.2 е посочено, че
в случаите, когато потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките,
или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани
от кредитора, дължимата част от кредита за съответната застраховка се
превежда директно на застрахователя или застрахователния посредник,
съгласие за което кредитополучателя декларира с подписване на договора. В
чл.9.1. от договора за кредит е посочено, че годишния лихвен процент е в
размер на 18,46%, като лихвата се изчислява ежемесечно по метода на
простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита, на база 30
дни в месеца и 360 дни в годината, а в чл.10 е посочен годишният процент на
разходите – 48,21%, и обща сума, дължима от потребителя – 1333,92лв. В
договора за потребителски кредит е обективиран и погасителен план с
посочване на падежа на всяка вноска и нейния размер – 12 вноски по 111,16лв.
Представена е и застрахователна полица №81001NLB2011 по
застр.програма „Защита живот, безработица/хоспитализация“ с преддоговорна
информация към нея, подписани от ответника и издадена от ЗК „Уника живот“
АД, в полза на застрахования потребител – ответникът – л.14 от делото. В
застрахователната полица е предвидено еднократно заплащане на
застрахователната премия в размер на 79,99 лева.
Представени са доказателства за сключен Рамков договор за продажба
на вземания /цесия/ от 31.08.2021 г. между „Ти би ай Банк“ ЕАД, като
продавач, и ищцовото дружество като купувач, Анекси към него от 28.08.2019
г., от 02.11.2020 г., от 31.08.2021 г. и от 25.11.2021 г./л.16 и сл. от делото/, като
в Приложение №1/25. 11.2021 г. към Договора за цесия, под №2138 е посочено
вземането към ответника П. А., индивидуализирано както следва: отпусната
главница – 1000лв., общо задължение по кредита – 1463,52лв., остатък на
дължима сума към дата 04.11.2021год. – 1546,24лв. С пълномощно от
31.08.2018 г. „Ти би ай банк“ ЕАД е упълномощило “Агенция за събиране на
вземания” ЕАД да уведоми от името на цедента всички длъжници по всички
вземания, цедирани с Рамков договор за цесия от 31.08.2018г. – приложено на
л.26 от делото. По делото е представено Уведомително писмо за извършената
цесия от дата 326.08.2024год., без представени доказателства да е връчено на
4
ответника.
Видно е, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е
депозирано в съда на 30.07.2020год., след настъпване на падежа на последната
погасителна вноска по кредита.
С оглед първия, наведен от особения представител довод за
неоснователност на исковата претенция, следва да се посочи, че не е
основателно възражението за невалидност на извършената цесия.
Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса /с
получаването на исковата молба, към която е приложено и Уведомителното
писмо за цесията/, който е от значение за спорното право и поради това следва
да бъде взет предвид при решаване на делото, с оглед разпоредбата на чл.235
ал.3 от ГПК, която намира приложение и в настоящото производство /в този
смисъл е Решение №78 от 09,07,2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., II т. о.,
ТК/. Задължението за съобщаване по чл.99 ал.4 от ЗЗД цедентът може да
извърши както лично, така и чрез трето лице, поради което съдът приема, че
съобщаването, извършено от цесионера по силата на изрично дадено
пълномощно от 31.08.2018 г. за целта /л.26 от делото/, с изпращането на писмо
от 26.08.2024год., е валидно и е породило свързаните с него правни
последици, като е прекратена облигационната връзка между длъжника и
цедента, и новият кредитор на длъжника по сключения договор за
потребителски кредит е ищецът-цесионер. Установеното в чл.99 ал.4 от ЗЗД
задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне
на вземането, има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение
на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на
вземането, като го предпази от двойното плащане на едно и също задължение.
Възражение от длъжника, че цесията не му е надлежно съобщена може да се
прави само в случай, че длъжникът е платил на стария кредитор до момента на
уведомяването, а в настоящия процес ответникът не твърди извършено пълно
плащане - в този смисъл е Определение №987 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр.д.
№867 от 2011г. на ІV г.о. – „Длъжникът може да възразява успешно за липсата
на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на
стария кредитор или на овластено от този кредитор лице до момента на
уведомлението“, и Решение №173 от 15.04.2004 г. на ВКС по гр.д. №788/2003
г., ТК – „..неизпълнението му /на условието на чл.99 ал.4 от ЗЗД/ не се
5
отразява на действителността на договора за цесия, а води до неговата
непротивопоставимост на длъжника само тогава, когато съобщението за
сключването му се предхожда от изпълнение, престирано на досегашния
кредитор. От това следва ирелевантността на факта кога и на кого е съобщено
за прехвърленото вземане, след като по делото безспорно е било установено,
че задължението за главница по договора за заем не е погасено”.
Ищецът “Агенция за събиране на вземания” ЕАД е активно легитимиран
по иска с оглед задължителното за прилагане от съдилищата ТР№4/2013 г.,
т.10б.
Кредитодателят „Ти би ай Банк“ ЕАД представлява финансова институция
по смисъла на чл.3 ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства, което е налице в случая. Това определя
дружеството като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от ЗПК. Уважаването на
исковете е обусловено от наличието на следните предпоставки: 1.наличието
на валидно облигационно отношение, породено от договор за потребителски
кредит; 2.реалното предоставяне от кредитодателя на кредитополучателя на
сумата, претендирана като главница по договора; 3.настъпване на падежа на
задължението на кредитополучателя, касаещо връщане на главницата и
договорната лихва, респективно обявяване на задължението по кредита за
предсрочно изискуеми, и 4.неизпълнение на това задължение, като
предпоставка за начисляване на обезщетение за забава. Както беше посочено
по-горе съдът приема за доказани твърденията на ищеца, че между „Ти би ай
Банк“ ЕАД и ответника е била налице облигационна връзка, възникнала по
силата на сключен между тях договор за потребителски кредит, посочен по-
горе/процесният договор/, по силата на който на ответника, като потребител, е
предоставен кредит в размер на 1000лв., със срок на кредита – 05.07.2020год.,
а кредитополучателят е поел задължение да погасява кредита на 12 месечни
погасителни вноски. След като по делото се установи възникналото
облигационно правоотношение, следва да се прецени дали този договор е
действителен, вкл. в изпълнение на служебните задължения за преценка на
действителността на договор /или клаузи от него/, сключен с потребител.
Съгласно чл.9 ал.1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
6
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл.10 и чл.11 от
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл.10, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1, т.7-12 и 20, и ал.2, и чл.12, ал.1,
т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по
чл.22 от ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит, като
последиците са уредени в чл.23 от ЗПК - отговорността на заемателя не отпада
изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни
разпоредби, нарушението на които влече нищожност на целия договор за
потребителски кредит, съдът следва служебно да провери съответствието на
договора със същите. Това е така, защото ответникът има качеството
потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на Закона за защита на
потребителите, според който потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност. В случая с отпускането на кредит в
размер на 1000лв., в полза на ответника, като физическо лице, му е
предоставена „финансова услуга“ по смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП. Като
потребител, ответникът разполага със защита срещу неравноправни клаузи,
предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По
отношение задължението на националния съд да преценява служебно
неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските
договори, следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е налице
категорично установена съдебна практика /например решение №23/07.07.2016
г. на ВКС по т.д.№3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционния и
7
въззивния съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или
правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са
навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се
приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни /т.1 и т.3 от
Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС; решение №384/02,11,2011 г. на ВКС по гр.д. №1450/2010 г., I г.о. и
определение №751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. №2022/2009 г., I г.о./. В този
смисъл е и чл.24 от ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните
клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл.143 – 148 от
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които
противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в
този смисъл се явяват нищожни – чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 от ЗЗД. Преценката за
нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Освен това съгласно Тълкувателно
решение №1/27.04.2022г. на ВКС по т.д. №1/2020 г., ОСГТК и с разпоредбата
на чл.7, ал.3 от ГПК /ДВ бр. 100/2019 г. / се предвиди изрично задължение на
съда да следи служебно за нищожността по чл.146 ал.1 от Закона за защита на
потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в
потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При
установяването на такава клауза, на основание чл.411 ал.2, т.3 от ГПК, съдът
отказва издаването на заповед за изпълнение.
Съдът счита, че процесният договор за кредит е нищожен на следните
самостоятелни основания: Нормата на чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК сочи, че
договорът трябва да съдържа годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин. От систематичното тълкуване на тази
разпоредба с чл.19 ал.1 и Приложение №1 към ЗПК се достига до извода, че
годишният процент на разходите следва да бъде посочен в договора за
потребителски кредит като числова стойност, както и следва да бъде посочен
начина на неговото формиране, т. е. какво се включва в годишния процент на
разходите. Тази величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19,12,2019 г.
8
по дело №С 290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 ДФЕС от Окръжен съд Търнава, Словакия. Това разбиране
трябва да се тълкува в смисъл, че не се допуска в договор за потребителски
кредит годишният процент на разходите да бъде посочен не като една-
единствена ставка, а като диапазон между минимална и максимална ставка.
Посочените изисквания на закона да се посочат взетите предвид допускания
при изчисляване на ГПР не са самоцелни, необходимо е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи, като в този смисъл е и
изискването на чл.10, параграф 1, б."ж" от Директива 2008/48/ЕО - да се
посочат всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. В
процесния договор ГПР е определен в размер на 48,21% като абсолютна
процентна стойност. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. и тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на
ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора
за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В случая ГПР е посочен единствено като процентна
стойност в цифри. Поради липсата на яснота относно начина, по който е
формиран посочения ГПР, се препятства възможността на потребителя да
прецени дали да сключи договора за кредит при определените условия за
връщане на заетата сума и обуславя нарушение на основното изискване за
сключване на договора по ясен и разбираем за потребителя начин /чл.10, ал.1
9
от ЗПК/. Поради това, че не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин, не е спазено изискването на чл.11 ал.1,
т.10 ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е недействителен
съгласно чл.22 от ЗПК.
Ето защо съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК кредитополучателят
дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по
кредита. Тази разпоредба от една страна е насочена към осигуряване защита
на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите ни на двете
страни. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора по смисъла на чл.11, т.10 от ЗПК, което не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти на
защита. Липсата на каквато и да е яснота за начина по който е формиран ГПР
прави невъзможна и преценката дали той е действителния такъв, съответно
дали общата, дължима от потребителя сума е действително в посочения
размер от 1333,92лв.
На следващо място, съдът счита, че в конкретния случай уговорената в
процесния договор застрахователна премия е разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, но
отделно от главницата – като допълнителен разход – чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК
поради следното: съгласно разпоредбата на чл.19 ал.1 ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони и други, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, тоест годишният процент на разходите включва
лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи, които следва
да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в бъдеще.
Следователно се налага извода, че застрахователната премия следва да бъде
включена в годишният процент на разходите по кредита. Този извод следва и
от обстоятелството, че в случая застрахователната премия, представлява част
10
от месечната погасителна вноска по кредита. В Решение от 15.03.2012 г. по
дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния ГПР представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6,
параграф 1, буква "г" от Директива 2005/29. След като посочването на такъв
ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва
да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6,
параграф 1 от тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за
общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна
по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост. Установяването на
нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер
на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит,
като тази констатация не се отразява непосредствено на преценката за
действителността на сключения договор за кредит, от гледна точка на член 6,
параграф 1 от Директива 93/13. В частност, общото задължение на ответника
е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от договора
за кредит, сборни плащания, в които се включват и задължението за плащане
на застрахователна премия в общ размер на 79,99лв., и задължението за такса
за оценка на риска. Плащането на застрахователна премия обаче не е отразено
като разход при формирането на оповестения ГПР от 48,21% въпреки, че е
включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл.19 ал.1 от ЗПК. При отчитането
на застрахователната премия като несъмнен разход, не към главницата,
действителният ГПР би бил значително завишен. При това положение и въз
основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита,
че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по
чл.11 ал.1 от ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т.10 – годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
11
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да
му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл.22 от ЗПК. В
този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по
кредита, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК - така определение
№531/10.06.2022 г. на ВКС по гр.д.№2589/2021 г., III г. о., Решение
№359/21.03.2023г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д.№81/2023 г., Решение
№195/08.03.2022г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. №118/2022 г., Решение
№71/04.07.2022г. на Русенски окръжен съд по в.т.д.№126/2022 г., Решение
№1748/05.07.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д.№10210/2021 г. Следва
да бъде посочено и следното: в чл.11.2. от договора се съдържа погасителен
план, предвиждащ, както беше посочено по- горе, погасяване на кредита на 12
месечни вноски от по 5111,16лв. Съгласно чл.11 ал.1, т.12 от ЗПК обаче,
погасителният план следва да съдържа разбивка на погасителните вноски, от
която да е видно, каква част от тях съставлява главница и каква
възнаградителна лихва. Текстът на цитираната разпоредба е следният: „планът
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е
приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е
фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени
съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че
информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна
на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за
кредит“. Такава разбивка не е налице в погасителния план по чл.11.2. от
договора. Наред с това, от съдържанието на чл.9 от договора не става ясно,
дали лихвеният процент по кредита действително е фиксиран или референтен.
В чл.9.1 от договора е записано, че годишният лихвен процент е в размер от
18,46%, но не е определен изрично като фиксиран. Казаното означава, че
лихвеният процент също както ГПР е посочен само като процентна стойност,
12
без да са посочени условията за прилагането му, без да е посочено дали е
фиксиран за целия срок на договора /така решение №331/15.03.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №195/2023 г./.
В договора се съдържа и клаузата за еднократна такса за оценка на риска в
размер на 129,60лв. – същата е неравноправна и нарушаваща нормите на
чл.10а, ал.2 и ал.4 от ЗПК. С тази клауза кредиторът недобросъвестно и в
ущърб на потребителя е уговорил предварително установени вземания, които
не кореспондират с реално извършвани от него действия по оценка на риска.
Целта на таксите и комисионните по смисъла на разпоредбата на чл.10а, ал.1
от ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора при
предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит, а отделно
от това следва да се посочи, че кредиторът не може да изисква заплащане на
такси за действия, свързани с усвояване на кредита, тъй като те са част от
дейността му по предоставяне на кредита - чл.10а, ал.2 от ЗПК. Тъй като
оценката на риска предхожда сключването на договора, то тази дейност касае
усвояването на кредита, във връзка с което кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони, на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК. Съгласно
нормата на чл.10а, ал.4 от ЗПК, видът, размерът и действието, за което се
събира такса трябва да бъдат точно описани в договора, като кредиторът няма
право да събира такси и комисионни, които не са предвидени в договора. В
процесния договор не са описани конкретните действия, които ще извърши
кредиторът с цел предоставяне на услугата „оценка на риска“, които по
същество са разходи за оценка на платежоспособността на кандидатстващия за
кредит. Разпоредбата на чл.16 ал.1 от ЗПК предвижда, че преди сключване на
договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя
въз основа на достатъчно информация, в т.ч. информация, получена от
потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен
регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка
на кредитоспособността на потребителите. Следователно чрез клаузата в
договора предвиждаща такса за „оценка на риска“ се прехвърля върху самия
длъжник финансовата тежест от изпълнението на задължението на
финансовата институция за предварителна оценка на кредитоспособността на
потребителя, което е недопустимо и води до неоправдано допълнително
увеличаване на размера на разходите по кредита. В чл.23 от ЗПК е предвидено,
13
че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или
други разходи по него. Тази разпоредба е императивна и урежда последиците
от сключен недействителен договор за потребителски кредит, като следва да
бъде съобразена и приложена от съда, независимо, че кредиторът не се е
позовал на нея в заявлението. По този въпрос е съществувало колебание в
практиката на съдилищата, което е преодоляно с постановени решения на
ВКС – така решение № 50174/26.10.2022 г. на ВКС по гр.д. №3855/2021 г., ІV
г. о. по правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато -
Допустимо ли е предявен по реда на чл.422 от ГПК иск да бъде уважен на
основание чл.23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при
положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по
смисъла на чл.22 от ЗПК, е даден положителен отговор. Аргументите са, че
при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производството по чл.422 от ГПК, съдът следва да установи с решението си
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната
разпоредба на чл.23 от ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се
извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл.55 от
ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя,
предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност
при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 от ЗПК в специалния ЗПК.
Разрешението, че при установена в хода на исковото производство по чл.422
от ГПК недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл.23
ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата
чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност
14
да бъде предявено от кредитора с иск по чл.55 от ЗЗД, е споделено и в решение
№ 60186/28,11,2022 г. на ВКС по т. д. № 1023/2020 г., І т. о., както и в решение
№ 50259/12,01,2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о.
С оглед изложеното съдът приема, че процесният договор е
недействителен на основание чл.22 вр. чл.10 ал.1 и чл.11 ал.1, т.10 от ЗПК и
чл.10а от ЗПК. Съгласно чл.23 от ЗПК, в случай че договорът потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
При това положение ответникът дължи на ищеца само непогасената
главница по договора, която съдът приема, че възлиза на сумата 1000лв.
Начислената застрахователна премия и такса за оценка на риска не са
част от главницата - заетата сума, а са разходи по кредита по смисъла на §1, т.1
от ДР на ЗПК. Могат да се претендират въз основа на договора за кредит,
доколкото са начислени съгласно клаузи от същия, но не като главница, а като
такси и премии, съгласно основанието, за което се дължат.
С оглед изложеното ответникът дължи връщане само на главницата по
договора за кредит, след приспадане на платените от него две вноски от по
111,16лв. Или, дължима е главница в размер 777,68лв., а за разликата до
претендираната главница в размер 1023,06лв., както и за сумата от 88,45лв. и
102,37лв. искът следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
По отношение разноските по делото : при този изход на процеса на
ищеца следва да се присъдят разноски съразмерно уважената част на исковете,
а именно д.такса в размер 41,67лв., както и разноски за особен представител –
421лв. и разноски за един юрисконсулт в минимален размер - 100лв. Следва да
се присъдят в цялост разноските от заповедното производство - общо 75лв.,
като същите са в минимален размер.
По делото е внесен от страна на ищеца депозит за вещи лица, който е
останал неизползван с оглед отмяната на определението за назначаване на
двете експертизи- съдебно счетоводна и почеркова. Поради това разноски в
тази връзка не се присъждат на ищеца, а същият има възможността да
поиска връщането на внесените и неизползвани суми.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
15
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 от ГПК вр.
чл.240, чл.79 и чл.86 от ЗЗД, че П. Л. А., ЕГН ********** с настоящ адрес:
***, представляван по делото от особен представител – адв.М.Б. от ПлАК
ДЪЛЖИ на “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.Д-р Петър Дертлиев №25, офис
сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, сумата 777,68лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит № ********** от 02.07.2019год., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.417 от ГПК в съда – 30.07.2020год. до окончателното
изплащане на сумата, която представлява част от сумата, за която е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№3547/2020год. по описа на ПлРС, като за
разликата до претендираната в размер на 1023.06лв. главница и за сумите от
88.45лв. – претендирана договорна лихва за периода от 05.10.2019 г. до
05.07.2020 г., 102.37лв. – претендирана лихва /обезщетение/ за забава,
начислена за периода от 05.10.2019г. до 14.07.2020г. ОТХВЪРЛЯ предявения
иск, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.1 от ГПК П. Л. А., ЕГН ********** с
настоящ адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.София,
бул.Д-р Петър Дертлиев №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
направените в исковото производство съдебни разноски съразмерно
уважената част на исковете в размер 41,67лв. – държавна такса, разноски за
особен представител – 421лв. и разноски за един юрисконсулт в минимален
размер - 100лв., както и направените в заповедното производство разноски в
общ размер 75лв.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба чрез ПлРС пред ПлОС в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
16