№ 87
гр. Тетевен, 22.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. И.
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20254330100059 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод предявен иск от М. П. В., ЕГН
********** от гр. Ябланица, област Ловеч, ж.к. „*****“ № 2, вх. хххххххх, чрез адв. Е. И. от
АК – Пловдив, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от Галин Тодоров и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
Център“, ет. 2, офис 40-46, представлявано от Ангел Маджиров с цена на първия главен иск:
1082.62 лева и цена на втори главен иск: 413.38 лева.
Предявен е иск за прогласяване Нищожност на Договор за кредит № ******* от
03.01.хххх г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, както и иск за
прогласяване Нищожност на Договор за поръчителство от 03.01.хххх г., сключен с
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК ********* като противоречащи на ЗЗД, ЗЗП, ЗПК.
Излага се в исковата молба, че 03.01.хххх г. ищецът е сключил с първия ответник
Договор за потребителски кредит № ******* от 03.01.хххх г. и с втория ответник Договор за
предоставяне на поръчителство, като е усвоил изцяло предоставената му в заем сума от 1000
лв.
Ищецът сочи, че съгласно условията на Договор за потребителски кредит № *******
от 03.01.хххх г. лихвеният процент по кредита е в размер на 35.00 %, а годишният процент
на разходите е 40.01 %. Твърди, че действително приложения в кредитното правоотношение
ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 40.01
% е заблудил потребителят, като използваната заблуждаваща търговска практика била
довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с
произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради
липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по
чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Твърди се, че поради невключването на възнаграждението в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително
1
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор
на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните
представлявал „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1
от Закона за защита на потребителите.
На следващо място ищецът заявява, че посоченият в стандартния европейски
формуляр и в договора размер на ГПР от 40.01 % съставлявал невярна информация, която е
заблудила потребителят относно действителния размер на разходите, които той ще следва да
направи по време на действие на договора. С това кредиторът недобросъвестно е увредил
потребителя, който е сключил кредитната сделка при планирани разходи в размер на 40.01 %
ГПР. На ищецът не е било разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на
изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора какъв е размера на всички
разходи, за която той следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен за
него начин от условията на договора и поради незапознаването му с основните
характеристики на услугата, той не е могъл да разбере икономическите последици на
поетото от него задължение относно обхвата на всички разходи, които той следва да понесе
във връзка с получения заемен ресурс.
Счита, че кредиторът не бил изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като
заблуждаващо е предоставил на кредитоискателя стандартен европейски формуляр за кредит
в размер на 1 000 лв. с посочен ГПР 40.01 %, с различни стойности на месечната
погасителна вноска и други условия от действително приложените в правоотношението.
Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация, потребителят е бил лишен
от възможността да вземе информирано решение, съобразено с неговите финансови нужди и
възможности дали да сключи кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до
неравнопоставеност в кредитното правоотношение.
Ищецът заявява, че съгласно Договор за потребителски кредит № ******* от
03.01.хххх г., потребителят може да сключи договор за предоставяне на поръчителство.
Счита, че поставяйки на кредитополучателят изискване да сключи договор с поръчителя,
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* е договарял в полза на поръчителя по смисъла
на чл. 22 ЗЗД. От вътрешните отношения между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
********* и кредитополучателя следва, че ако бил изразил воля да сключи договор за
поръчителство, той не го прави в изпълнение на свое задължение към кредитодателя.
Поради което единственият му мотив би бил да надари кредитора.
Моли съда да прогласи нищожността на Договор за кредит № ******* от 03.01.хххх
г., сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* както и да
прогласи нищожността на договор за предоставяне на поръчителство от 03.01.хххх г.,
сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, в който изразява становище за неоснователност и
недоказаност на иска. Оспорва, че за ищеца било задължително да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с другия ответник. Сочи, че съгласно договора за
предоставяне на потребителски кредит, кредитополучателят има право, но не и задължение
да предостави обезпечение на кредита.
Заявява, че оспорва твърдението, че вземанията на „Файненшъл България“ ЕООД е
следвало са се включат в ГЛП и ГРП, съгласно чл. 19 от ЗПК.
На следващо място дружеството ответник твърди, че договорът за предоставяне на
поръчителство между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е договор за поръчка по
смисъла на чл. 280 и сл. от ЗЗД и уговореното по него възнаграждение не попада в обхвата
на общи разходи по кредита.
Моли съда да отхвърли като неоснователен и недоказан предявения иск за
2
прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит. Моли за присъждане на
сторените съдебни разноски в настоящото производство.
В срока по чл. 131 от ГПК има депозиран отговор на ИМ от ответника „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, в който изразява становище за неоснователност и
недоказаност на исковете. Обстоятелствата с които се обосновава претендираното право са
изложените данни за възникнали облигационни правоотношения между страните на
основание сключен договор за потребителски кредит и предоставяне на поръчителство от
дата 03.01.хххх г. и твърденията на ищеца за това, че целият договор е недействителен,
поради накърняване на добрите нрави, поради заобикаляне на Закона по съображения
изложени в ИМ са недоказани. Ответникът оспорва претендираното право и предявеният
иск от ищеца. Претендира сторените съдебни разноски.
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени иска - иск за
признаване на недействителност на правна сделка поради накърняване на добрите нрави и
поради заобикаляне на закона, с правна квалификация чл. 26 ал.1 предл. второ и трето от
ЗЗД, вр. чл. 146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК за
прогласяване за нищожен, като противоречащ на закона Договор за потребителски кредит,
както и на договор за предоставяне на поръчителство с № ******* от 03.01.хххх г.
В открито съдебно заседание страните не се представляват.
По делото са приети писмени доказателства представени от ищцовата и ответната
страна, които не са оспорени, поради което съдът ги възприема като автентични и верни.
Районен съд - Тетевен, ГО, четвърти състав, като взе предвид становищата на
страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, прие за установено от фактическа и от правна страна следното:
Не е спорно между страните, а и се установява по безспорен начин от писмените
доказателства, събрани по делото, че на 03.01.хххх г. между ищеца, като кредитополучател,
и ответното дружество - „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, като кредитор, е
сключен Договор за потребителски кредит № ******* при фиксиран лихвен процент 35,00
% и годишен процент на разходите (ГПР) 40,01 %. В изпълнение на договора, на ищеца е
предоставена сумата от 1000 лева, като последният е следвало да върне същата на ответника,
заедно с уговорената лихва или общо сумата в размер на 1082.62 лева, на 11 вноски. В чл. 4,
от процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следвало да отговарят на следните условия:
да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждение,
нетния размер па трудовото възнаграждение да е в размер па минимум 1 000 лв., да работи
по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи
сключен договор за гарантиране задължението с дружеството. Съгласно посоченият член от
договора ищцата и „Файненшъл България” ЕООД сключили договор за предоставяне па
гаранция № *******, по силата на който „Файненшъл България” ЕООД поело задълженията
да обезпечи пред „Изи Aceт Мениджмънт“ АД задълженията на В., като същата следвало да
заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 413,38 лева, която сума била
разсрочена за изплащане, заедно с дължимите вноски по договора за кредит.
Изложените факти, при които се иска прогласяването нищожност на част или целия
договор, ищецът може да свързва с различни основания. В такъв случай подвеждането на
фактите под същинското законово основание за нищожност е въпрос на правна
квалификация на иска. Да даде точната квалификация на иска е задължение на съда, а не на
ищеца, доколкото не се включва в съдържателните изисквания за редовност на исковата
молба. Когато са предявени искове за нищожност на една договорна клауза, всички искове са
предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на
повече от едно основание. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията
3
за нищожност, подредени според тежестта на порока. По настоящото дело се касае за
твърдяна нищожност на процесните договори за кредит и предоставяне на гаранция на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
Отделно от изложеното, по силата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът служебно следи за наличието
на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по
делото писмени доказателства и по-специално от: заверено копие на заверен препис на
Договор за потребителски кредит № ******* от 03.01.хххх г.; погасителен план към Договор
за потребителски кредит № ******* от 03.01.хххх г.; Договор за предоставяне на гаранция
№ ******* и Приложение към него.
Изложената фактическа обстановка се изяснява и от изготвената в хода на съдебното
производство Съдебно Счетоводна Експертиза, по която вещото лице дава заключение, че
действителния размер на годишния процент на разходите /ГПР/ по Договор за
потребителски кредит № ******* от 03.01.хххх г., след прибавяне на сумата, заплатена за
предоставената гаранция, възлиза на 441.79 %.
Предвид така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
От материалите по делото се установява по безспорен начин, че страните са били в
облигационни отношения, възникнали по силата на сключения между тях на 03.01.хххх г.
Договор за потребителски кредит № ******* от 03.01.хххх г. Не е спорен и въпроса, че с
клаузите на договора страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят наред с
главницата, следва да заплаща на кредитодателя и определените суми по договора за
предоставяне на гаранция, възложени с разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора за кредит.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор от 03.01.хххх г. по своята
правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от
Закона за потребителския кредит, съгласно която Договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Доколкото длъжникът е
физическо лице, на което по силата на сключения договор от 03.01.хххх г. е предоставен
паричен заем, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, то същият се явява потребител по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. С оглед на
изложеното следва да се приеме, че длъжникът, в качеството си на кредитополучател в
отношенията, възникнали между него и кредитодателя по силата на сключения Договор за
потребителски заем се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в
частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори
въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя.
Ищцата М. В. се позовава на пълна недействителност на договора между страните.
Съдът установи, че с клаузата на чл. 4, ал. 3 от Договора кредитополучателя се задължава в
случай, че не представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора
в установения срок и съгласно ОУ, следва да сключи договор за предоставяне на гаранция, с
посочен от дружеството кредитор гарант и единствено на него да заплаща суми по
4
предоставената гаранция. В този смисъл, за да избегне начисляването на тази сума,
предвидена за гаранция, в размер на 413.38 лева, кредитополучателят е следвало да
предостави обезпечение в срок от три дни с банкова гаранция или поръчители, за които са
поставени условия за това - Поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да
представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждение,
нетния размер па трудовото възнаграждение да е в размер па минимум 1 000 лв., да работи
по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи
сключен договор за гарантиране задължението с дружеството, като е предвидено че при
непредставянето на обезпеченията потребителят следва да сключи договор за предоставяне
на гаранция, с комисионна по същия в размер на 413.38 лева, което е предвидено за
обезпечение на договора за кредит, чиято главница е в размер на 1000.00 лева.
Съдебният състав, приема, че под изискването за сключване на договор за
предоставяне на гаранция се въвежда за потребителя една скрита неустойка по договора за
кредит, която има за цел единствено да обогати допълнително дружеството кредитор.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват. От текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е опредЕ.
имуществена ценност, най-често парична сума, която длъжникът се задължава да престира
на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора
задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична, валидна неустоечна
клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи
в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т. е. при
неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението.
В Глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този
смисъл клауза, като уговорената в чл. 4, ал. 3 от договора за кредит, според която при
непредоставяне на поръчител или банкова гаранция, потребителят следва да сключи договор
за предоставяне на гаранция с посочено от кредитодателя дружество се намира в пряко
противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. На практика
подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, т. е. опасността от свърхзадлъжнялост се
увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както е и изрично посочено в разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз
основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за
кредит. Следователно подобна уговорка за процесното сключване на договор за гаранция, с
посочено от кредитора дружество, пряко противоречи на закона и е нищожна.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди /няма данни за ответното дружество да са настъпили
вреди от непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която излиза
5
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по Тълк. Дело № 1/2009 г.,
ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На
последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за скрита неустойка в
полза на ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
скрита неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.
33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е
недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава скрита неустойка,
дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД.
Според тази разпоредба, ако неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които
кредиторът е отговорен, съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от
отговорност. В настоящият случай кредиторът не е изпълнил задължението си да проведе
проверка на кредитоспособността на ответника съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК,
съответно да търси обезпечение на вземането си преди сключването на договора и
предаването на заемната сума.
Предвид гореизложеното клаузата на чл. 4 от договора за кредит е нищожна на чл. 26,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и не обвързва ищцата по делото. Същата цели само да осигури на
ответника едно допълнително възнаграждение, като същата макар и не директно включена в
текущото задължение за всеки месец до момента на предоставяне на обезпечението, то
същата бива дължана на посочено от кредитира дружество, поради което тя е нищожна и
поради противоречието й с добрите нрави.
В настоящия случай след изследване на съдържанието на договора, съдът намира, че
договорът за кредит е недействителен, поради неспазване на императивните изисквания,
залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Така, в процесния договор са посочени само
абсолютните стойности на лихвения процент по заема и годишен процент на разходите
/ГПР/. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в
договора ГПР от 40.01 %. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т. е., в
посочената величина, бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в
процесния договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Следва да
се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането
на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе
остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Не става ясно, какво се включва в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в договора в чл. 4 е уговорено допълнително
възнаграждение за кредитора, което съдът счита за нищожно. По този начин не става ясно
по какъв начин е формиран посоченият ГПР. Ето защо са неясни, както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След
като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава
6
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е
включено в тях. Също така в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че:
„годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по 5 просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление
на Министерския съвет на Република България“. Цитираният законов текст е насочен към
избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, а
именно потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-
неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий
ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за
предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да
се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на практика
да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната
подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален размер на ГПР,
до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото
оскъпяване на кредита. Посоченото в договора за кредит задължение за предоставяне на
гаранция от кредитополучателя води до увеличение на общия разход по кредита за
потребителя. В договора, дори формално посоченият размер на ГПР макар и близо до
петкратният размер и в допълнение, когато дължимата от кредитополучателя сума по чл. 4
от договора за кредит, във връзка с договора за предоставяне на гаранция се включи като
компонент на ГПР води до надвишаване на размера му посочен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
същият е 441.79 %.
На следващо място следва да се посочи, че съгласно Решение от 13.03.2025 г. по дело
C‑337/23 на СЕС, когато потребителят е сключил едновременно със сключването на договор
за кредит договор за поръчителство с дъщерно дружество на кредитора или с избрано от
последния лице, тъй като сключването на втория договор е условие било за получаване на
кредита, било за по-бързо отпускане на предоставените средства, и разходите по
поръчителството се дължат едновременно с вноските по заема, фактът, че задълженията на
поръчителя и на главния длъжник са уредени в договор за поръчителство, отделен от
договора за кредит, не може да включи клаузите на договора за поръчителство в приложното
поле на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, защото в противен случай защитата, от която
трябва да се ползва потребителят, който е в положение на по-слаба страна спрямо продавача
или доставчика, би била изпразнена от съдържание. Член 4, параграф 2 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че допуска преценката за
евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които
определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства,
при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и
за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно
дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се
дължат едновременно с вноските по заема.
Също така се сочи, че Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се
тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на
потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на
общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. В
тази връзка е прието, че правото на ЕС допуска съдилищата да преценяват дали клаузите в
тези договори за поръчителство са неравноправни; разходите за поръчител в този случай
водят до увеличаването на общия размер на дълга и следователно влизат в годишния
процент на разходите; когато в ГПР на договор за потребителски кредит не са посочени
всички изисквани от Директивата относно договорите за потребителски кредити разходи, е
допустимо обявяването му за нищожен да води до връщане само на главницата, без да се
7
дължат лихви и разноски. Предвид разпоредбата на чл. 633 от ГПК решението на Съда на
Европейските общности е задължително за всички съдилища и учреждения в Република
България, затова и настоящия съдебен състав е длъжен да се съобрази с цитираното решение
на СЕС, още повече, че по делото се установи обстоятелството, че кредиторът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД и в
тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица, което е видно от извършената
справка в Търговски регистър към АВ.
Съобразно гореизложеното, сключения между ищецът М. П. В. и ответника „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, Договор за потребителски кредит № ******* от
03.01.хххх г. се явява недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК и предявеният с исковата молба иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД,
във вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във вр. чл. 143 от ЗЗП, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 19, ал. 4
от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е основателен и доказан и следва да се уважи, като
се прогласи за нищожен сключеният между страните посочен по-горе договор за кредит. На
същото основание следва да бъде прогласена нищожността на договора за предоставяне на
поръчителство№ ******* от 03.01.хххх г., сключен между М. В. и „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК *********.
С оглед всичко изложено, така предявените искове се явяват основателни и като
такива следва да бъдат уважени.
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответните дружества
ще следва да бъдат осъдени да заплатят дължимите разноски, изразяващи се в дължима
Държавна такса в размер на 100.00 лева, тъй като ищецът е бил освободен от заплащането й
/50.00 лв. по първия иск и 50.00 лв. по втория иск/ и сумата от 200 лева разноски за
изготвена Съдебно счетоводна експертиза по делото.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани
доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък
върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази
задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на опредЕ.та минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
8
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д.
№ 1990/хххх г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г.
на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна сложност
на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на
адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Е. И.-М. следва да
бъде определено адвокатско възнаграждение в размер от 600 лева без ДДС по двата иска
общо или по 300 лева без ДДС за всеки от исковете, което е в границите за съответния вид
дейност. С оглед изложеното и предвид представените доказателства за регистрация по
ЗДДС от страна на адв. Е. И.-М., то следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение с
дължимия се ДДС, което в случая ще рече общ размер на адвокатското възнаграждение, в
размер на 720 лева с ДДС за двата предявени иска. Като ориентир за определяне на
адвокатското възнаграждение съдът следва да взема предвид размерите, определени в
Наредба № 1/2004 г. на ВАС за Възнагражденията за адвокатска работа, /съгласно
Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по ч.т.д. № 1908/2022 г., на ВКС II т.о, Определение №
638 от 18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/хххх г. на ВКС, I т.о., Определение № 474 от 28.02.2024 г.
по ч.т.д. № 961/хххх г. на ВКС, I т.о. и др. на ВКС/, но тъй като последната е приета от
съсловна организация, което съгласно цитираното решение на СЕС, национална правна
уредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет трябва
да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, затова и съдебният състав не следва да се съобразява с определеното в нея, а същата
следва да служи единствено като ориентир, при определяне на размер на адвокатското
възнаграждение. Предвид разпоредбата на чл. 633 от ГПК решението на Съда на
Европейските общности е задължително за всички съдилища и учреждения в Република
България, затова и настоящия съдебен състав се е съобразил с цитираното решение на СЕС,
в подкрепа на което са и Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д. №
1908/хххх г., Определение № 211/10.05.2024 г., постановено по ч.т.д. № 1378/хххх г.,
Определение № 174/26.04.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 560/2021 г. на ІІІ ГО на ВКС. В
този смисъл, при определяне на размера на адвокатско възнаграждение, осъществено при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. е и последователната практика на Въззивната
инстанция, обективирана в Определение № 324 от 16.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 221/2024 г.
по описа на ОС – Ловеч; Определение № 352 от 23.05.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 254/2024 г.
по описа на ОС – Ловеч; Определение № 450 от 24.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 219/2024 г.
по описа на ОС – Ловеч; Определение № 416 от 12.06.2024 г. по В.ч.гр. Дело № 255/2024 г.
по описа на ОС – Ловеч; Решение № 223 от 04.07.2024 г. по В.Гр.Д. № 440/2024 г. по описа
на ОС – Ловеч; Определение № 993/27.11.2024 г. по В.Ч.Гр.Дело № 742/2024 г. ОС и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във с чл. 22, вр.
9
с чл. 10а, ал. 2, вр. с чл. 11, чл. 19 от ЗПК във вр. с чл. 143 от ЗЗП на Договор за
потребителски кредит № ******* от 03.01.хххх г., сключен между М. П. В., ЕГН **********
от гр. Ябланица, област Ловеч, ж.к. „*****“ № 2, вх. хххххххх, и „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Галин Тодоров като
противоречащ на императивни разпоредби на ЗЗП и ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във с чл. 22, вр.
с чл. 10а, ал. 2, вр. с чл. 11, чл. 19 от ЗПК във вр. с чл. 143 от ЗЗП на Договор за
предоставяне на поръчителство № ******* от 03.01.хххх г., сключен между М. П. В., ЕГН
********** от гр. Ябланица, област Ловеч, ж.к. „*****“ № 2, вх. хххххххх, и „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46, представлявано от Ангел
Маджиров като противоречащ на императивни разпоредби на ЗЗП и ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46 солидарно да заплатят на Еднолично адвокатско
дружество „Е. И.“, представлявано от адв. Е. И. - М. от ПАК сумата от 720 лева с ДДС -
възнаграждение за адвокатска помощ и съдействие, оказани на М. В. по гр.д. № 59/2025 г. по
описа на РС – Тетевен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 6 от ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40-46 солидарно да заплатят на Районен съд – Тетевен сума в размер на 300.00 лева
разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Ловеч, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
10