№ 3390
гр. *, 01.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Неделина Маринова
при участието на секретаря Мариана Ив. Маркова
като разгледа докладваното от Неделина Маринова Гражданско дело №
20233110106890 по описа за 2023 година
Производството е образувано въз основа на предявен от Т. Р. Г., ЕГН **********, с адрес:
град *, жк „*, срещу "*" АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град *,
установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата
на т. 5.1. от Договор за потребителски кредит № * от 28.07.2022 г., с която е уговорено
заплащането на неустойка, е нищожна, на основание чл. 124, ал. 1, предл. 2 ГПК, вр. чл. 26,
ал. 1 ЗЗД.
Твърди се в исковата молба, че на 28.07.2022 г. между ищцата и ответника бил
сключен Договор за потребителски кредит № *, по силата на който ответното дружество
предоставило на ищцата в заем сума в размер на 2 000 лева, която от своя страна се
задължила да върне същата в срок до 28.07.2024 г., на 24 месечни вноски. Съгласно
представения към исковата молба погасителен план към Договор за потребителски кредит №
*, първата вноска била с падеж 28.08.2022 г., а всяка следваща, както следва: 28.09.2022 г.,
28.10.2022 г., 28.11.2022 г., 28.12.2022 г., 28.01.2023 г., 28.02.2023 г., 28.03.2023 г.,
28.04.2023 г., 28.05.2023 г., 28.06.2023 г., 28.07.2023 г., 28.08.2023 г., 28.09.2023 г.,
28.10.2023 г., 28.11.2023 г., 28.12.2023 г., 28.01.2024 г., 28.02.2024 г., 28.03.2024 г.,
28.04.2024 г., 28.05.2024 г., 28.06.2024 г., 28.07.2024 г.
Заявява се, че в Приложение № 1 към Договор за потребителски кредит № * били
посочени параметрите на кредита, като размерът на погасителната вноска, с одобрено
обезпечение, бил 125,47 лева, а общата сума, дължима при надлежно и правилно изпълнение
на задълженията по кредита, била в размер на 3 011,34 лева.
Излагат се твърдения, че в т. 4.1. и т. 4.4. от процесния договор за потребителски
кредит било посочено, че размерът на годишната лихва и годишния процент на разходите
1
ще бъде определен в Приложение № 1, но такова посочване липсвало. Заявява се, че в т. 4.1.
от договора било предвидено, че лихвата за ползване на кредита на ден била в размер на
1/365 от годишната лихва за ползване на кредита, а в т. 4.4. - че ГПР се изчислявал съгласно
формула, посочена в Приложение № 1 от преходните и заключителни разпоредби на ЗПК.
Сочи се в исковата молба, че съгласно т.5.1. от договора, в срок до края на следващия
ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита /тоест денят, на който
кредитодателят е превел/предал сумата на кредита по уговорения между страните начин/,
кредитополучателят има задължение да учреди обезпечение, съгласно договора и общите
условия, изразяващо се в поръчителство на две физически лица и банкова гаранция в размер
на сбора на дължимата главница и лихва за ползване на кредита, със срок на валидност от 30
дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по договора. Ищцата заявява, че
съгласно т. 5.6. от процесното съглашение между страните, при неосигуряване от страна на
кредитополучателя в срок на обезпечение по кредита, съгласно условията и сроковете в т.
5.1. - 5.5., или пък ако действието на обезпечението бъде прекратено, кредитополучателят
дължал на кредитора неустойка за всеки календарен ден, за който не е представил
обезпечение. Заявено е, че размерът на тази неустойка бил посочен в погасителен план към
договора, а именно: 131,53 лева месечно или за целия срок на договора се дължала
неустойка в размер на 3 156,72 лева, която се заплащала заедно със съответната погасителна
вноска.
В исковата молба се сочи, че съгласно погасителния план размерът на погасителната
вноска при липса на обезпечение бил в размер на 257 лева, а общият размер на всички
дължими суми при неизпълнение - 6 168,06 лева. Твърди се, че доколкото Договор за
потребителски кредит № * от 28.07.2022 г. е договор на свободно договаряне, съгласно чл. 9
ЗЗД, то неговото съдържание следвало да не противоречи на добрите нрави, като санкцията
при несъобразяване с това изискване се изразявала в нищожност на договора. Заявява се, че
сделки, противоречащи на добрите нрави, са тези, водещи до значително несъответствие на
правата и задълженията на страните, какъвто е процесният случай.
Ищцата счита, че по отношение на процесния договор за кредит следва да се
прилагат правилата на Закона за потребителския кредит, в който е уредено задължение на
заемодателя, преди сключването на договора за заем, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
договора изобщо или в искания размер на заема. Предвид горното, се счита, че клаузата,
съдържаща се в т. 5.1. от договора, противоречи на преследваната от закона цел и
съответното задължение на потребителя, като фактически се дължала не неустойка, а
договорна лихва, представляваща по своя характер допълнителна печалба на кредитора.
Твърди се, че предоставянето на такива кратки срокове препятствало длъжника да реагира и
да изпълни условията. В този смисъл, посочената клауза се явявала нищожна, съгласно чл.
21, ал. 1 ЗПК и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като уговорената в съглашението между
страните неустойка излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
наказателна функции и се превръщала само в средство обогатяването на кредитора.
Изложени се твърдения досежно несъобразяване на процесната клауза за неустойка и
2
с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити.
Посочено е, че ответното дружество изпращало покани до ищцата, чрез които
претендирало заплащане на задължение - в пъти по-голямо от уговорената главница и лихва,
поради което за ищцата се породил правен интерес да установи действителното правно
положение между страните по съглашението, както и недължимост на процесната неустойка
поради нейната нищожност.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника, с който
се оспорва предявения иск.
Ответникът възразява изцяло срещу твърденията на ищцата, че клаузата за неустойка
в сключения между страните договор за кредит се явявала нищожна. Излагат се подробно
твърдения с оглед механизма на сключване на процесния договор между страните.
Възразява се и се оспорват твърденията на ищцата, че предвидената неустойка в сключеното
между страните съглашение била недействителна поради надхвърлянето на нейните
функции, присъщи на всяка неустойка, следователно поради накърняване на добрите нрави.
Твърди се, че съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплащал при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Твърди се, че
начислената неустойка представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора си за кредит.
Сочи се, че отделно от горното, в процесния договор изрично било посочено, че неустойката
се дължала само за периоди, в които кредитът е бил без осигурено обезпечение, респективно
при осигуряване от страна на кредитополучателя на надлежно обезпечение, макар и след
изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спирала да се начислява. Заявява
се, че неизпълнението на задължението за представяне на описаните в договора за кредит
обезпечения се явявало неизпълнение на установено между страните задължение, като
кредитополучателят бил информиран за наличието на тази неустойка още при
предоставянето на приложимия Стандартен европейски формуляр. Счита се, че въпросната
неустойка и нейният размер били съразмерни на обезпечителната и обезщетителната
функция на неустойката, както и, че условията на сключеното между страните съглашение,
ведно с погасителния план, явяващ се неразделна част от него, пряко кореспондирали с
действащите норми на материалното право и водели до законосъобразни правни последици,
като не били в противоречие нито със закона, нито с добрите нрави. Сочи се, че клаузата за
неустойка от процесния договор била ясно и точно формулирана, като не били налице
неясноти по отношение на нейното съдържание. Твърди се, че процесната неустойка като
размер и вреди, които обезщетявала, била индивидуално договорена между страните и това
я правело равноправна клауза, съгласно Закона за защита на потребителите, т.е. създавала
равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на автономията на воля в
търговския оборот. Сочи се, че клаузата за предоставяне на обезпечение била индивидуално
договорена между страните, тя не била инкорпорирана в Общите условия на „*" АД, върху
които кандидат-кредитополучателят да не може по никакъв начин да влияе, поради това, че
3
те били предпоставка за сключването на договора и той, след като се запознаел с тях,
следвало да ги приеме, за да продължи към сключването на договора кредит.
Възразява се и се оспорват изцяло твърденията на ищцата за липса на предварителна
оценка на кредитоспособността на ищцата, а именно нарушаване на нормата на чл. 16 ЗПК.
Твърди се, че „*" АД извършвало предварителна проверка на кредитоспособността на всеки
свой кредитополучател посредством електронна система на Централния кредитен регистър
към БНБ, като на база събраната информация се правела преценка за кредитоспособността
на всеки отделен кредитополучател.
Приети за съвместно разглеждане в производството са обективно кумулативно
съединени искове от "*" АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град *, срещу Т. Р.
Г., ЕГН **********, с адрес: град *, жк „*, за осъждане на ответницата по насрещните
искове да заплати на ищеца по същите следните суми: сумата от 2 000 лева – главница по
Договор за потребителски кредит № * от 28.07.2022 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на предявяване на насрещните искове – 07.09.2023 г. до датата на
окончателното й изплащане, както и сумата от 722,63 лева - договорна лихва върху
главницата за периода от 29.07.2022 г. до 05.09.2023 г., на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2
ЗЗД.
В насрещната искова молба се твърди наличие на облигационна връзка между
страните по делото, породена от Договор за потребителски кредит № */28.07.2022 г., по
която ищецът по насрещните искове има качество на кредитодател, а ответницата - на
кредитополучател. Сочи се, че договарянето между страните било осъществено чрез
средствата за комуникация от разстояние /електронна поща, уеб-сайт и телефон/, като
договорът за кредит бил сключен във формата на електронен документ и правоотношението
се е реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния документ
и електронните удостоверителни услуги и приложимите към сключения договор за кредит
Общи условия на „*” АД. Твърди се, че съгласно сключения между страните договор,
кредитополучателят получил от кредитодателя паричен заем в размер на 2 000 лева, като се
задължил да заплаща редовно, изцяло и в срок погасителните вноски. Кредитополучателят
се съгласил да погаси кредита си с двадесет и четири 30-дневни вноски, като общият срок за
погасяване на кредита бил от 29.07.2022 г. до 28.07.2024 г., при условията, договорени
между страните. В изпълнение на задължението по процесния договор, кредитодателят
предоставил сумата по кредита по банкова сметка в „* /посочена от кредитополучателя/.
Посочено е в насрещната искова молба, че на основание чл. 12, б. а) от Общите
условия на „*“ АД, със същата ищецът упражнява правото си да обяви сумите по Договор за
потребителски кредит № * за предсрочно изискуеми, предвид неизпълнение на
задълженията по него от страна на Т. Р. Г.. Иска се от съда да приеме настъпването на
предсрочната изискуемост по договора от деня на уведомяване на ответницата за
насрещната искова молба. В тази връзка се счита, че позоваването на норма от Общите
условия, като неразделна част от правоотношенията между кредитора и длъжника,
представлявало достатъчно обстоятелство, за да се счита, че за кредитора е настъпило
4
правото да обяви главницата по кредита за предсрочно изискуема, като размерът на същата
бил 2 000 лева.
Сочи се, че кредитополучателят дължи на кредитора и лихва за ползване на кредита в
размер на 722,63 лева, начислена за периода от 29.07.2022 г. до 05.09.2023 г. при договорен
лихвен процент от 40.55%,
С оглед на изложените твърдения се предявяват насрещните искови претенции.
Претендира се присъждане на всички сторени в производството разноски.
В отговора на насрещната искова молба се признава предявения насрещен иск за
главница, съответно се оспорва предявеният иск за сумата от 722,63 лева, представляваща
договорна лихва върху главницата за периода от 29.07.2022 г. до 05.09.2023 г.
Излагат се твърдения, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не били спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2, както и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит бил недействителен. Сочи се, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал
само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. Счита
се, че е налице нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - договорът за
потребителски кредит да бъде изготвен на разбираем език и да съдържа годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване па договора за кредит. Сочи се, че според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставя него на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия, а в т. 2 от същата разпоредба е указано, че „обща сума, дължима от
потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя. Твърди се, че видно от процесния договор, в ГПР не била включена неустойка
за непредставяне на обезпечение по договора. Заявява се, че целта на посочената неустойка
била само да санкционира неизправната страна, като чрез нея кредиторът цели при
неизпълнението да извлече допълнителна парична облага, която не му се следвала, поради
което процесната неустойка противоречала на добрите нрави. Сочи се, че съгласно чл. 19 ал.
5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считали за нищожни, а
съгласно чл. 21 ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, била нищожна. Твърди се, че съгласно чл.
22 ЗПК, при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, както и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен.
Поради горните съображения, се иска отхвърляне на насрещната искова претенция,
касаеща договорна лихва. Признава се насрещната искова претенция за главница за
дължима. Претендират се сторените съдебни разноски по делото.
5
В открито съдебно заседание ищцата по първоначално предявения иск не се явява и
не се представлява. В писмено становище се поддържа исковата претенция, както и се
претендират сторените в производството разноски.
В открито съдебно заседание ищецът по насрещните искове не се представлява. В
писмено становище се иска отхвърляне на първоначално предявения иск като
неоснователен, както и се иска присъждане на сторените по делото разноски. Поддържат се
насрещните искови претенции.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
Не се спори между страните, че на 28.07.2022 г. същите са сключили Договор за
потребителски кредит № *, като съгласно същия, ищцата е получила в заем сумата от 2 000
лева, която се задължила да върне в срок до 28.07.2024 г., на 24 месечни вноски.
Съгласно чл. 4.1. от договора, лихвата за ползване на кредита на ден е в размер на
1/365 от годишната лихва, а съгласно чл. 4.4. - ГПР се изчислява съгласно формула, посочена
в Приложение № 1 от преходните и заключителни разпоредби на ЗПК.
Видно от приетия като писмено доказателство по делото Погасителен план към
процесния договор за кредит, месечната погасителна вноска, при липса на предоставено
обезпечение, е в размер на 257 лева, като същата включва гланица, договорна лихва, такса за
преференциално обслужване и неустойка при непредоставяне на обезпечение.
Съобразно чл. 5.1., вр. чл. 5.2., вр. чл. 5.3. от договора, до края на следващия ден от
сключването му длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения: 1) банкова гаранция в размер на дължимата главница и лихва, със срок на
валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения или 2) две
физически лица - поръчители, всеки от които да отговаря на следните кумулативно
поставени изисквания: да има нетен размер на осигурителен доход в размер на 1 500 лева; да
бъде лице над 20-годишна възраст; да работи на безсрочен трудов договор; да има не по-
малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не е кредитополучател или поръчител по
друг договор за кредит, включително и такъв с кредитополучателя; да няма неплатени
осигуровки за последните две години; да няма задължения към други кредитни или
финансови институции или ако има - кредитната история в ЦКР към БНБ една година назад
да е със статус не по-лош от "дни просрочие 0 - 30".
Съгласно чл. 5.6. от договора, при неизпълнение в срок на посоченото задължение в
тежест на длъжника е да заплати на кредитора неустойка за всеки календарен ден, за който
не е предоставил обезпечение.
По делото и изслушано заключение по допусната Съдебно-счетоводна експертиза,
съгласно което главницата от 2 000 лева по процесния договор за кредит е усвоена изцяло по
банков път от ищцата на 28.07.2022 г., по процесния договор няма извършвани плащания,
към датата на приключване на съдебното дирене дължимата и незаплатена по кредита
главница е в размер на 2 000 лева.
6
Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
изводи:
По първоначално предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 2 ГПК,
вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД:
Процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, поради което,
на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), следва, че освен
правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат
императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и
правилата на ЗЗП.
Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от
императивен характер и за приложението им съдът следи и служебно, защото когато страна
се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респ.
нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно
въведените в процеса, и без да има позоваване на нищожност (в този смисъл Решение № 384
от 02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г. по описа на ВКС, I г. о., ГК).
За да е нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, тя
следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на
чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.
В процесния случай, твърденията за недействителност на Договор за потребителски
кредит № * следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР,
разписана в чл. 4.4. от договора, вр. т. 9 от Приложение № 1 към договора, доколкото са
неразривно свързани.
Разпоредбата на чл. 5.1., вр. чл. 5.2. от договора възлага в тежест за заемателя да
осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица - поръчители ( които
следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова
гаранция в размер на усвоената сума за главница по договора и дължимата възнаградителна
лихва. При неизпълнение на това задължение, съобразно чл. 5.6. от договора и погасителния
план към него, длъжникът дължи на кредитора неустойка в общ размер на 3 156,72 лева.
Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5.1., вр. чл. 5.2. и чл. 5.6. от договора и
съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем налага разбирането, че
по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което
последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на
чл. 5.1., вр. чл. 5.2. от договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за
него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително
нисък размер (2 000 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да
се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна
лихва (което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения
финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане)
или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания
7
към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение). Тоест,
поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то
кредиторът цели да се обогати, като капитализира допълнително вземане, което обозначава
като "неустойка". Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към
договорната лихва, дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да
заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (съобразно чл. 4.4. от договора за кредит, вземането
за неустойка не се включва в предвижданията, формиращи размера на ГПР).
Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор в
погасителния план към договора изначално разсрочва вземането за "неустойка при липса на
обезпечение", като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от
дължимата сума за "неустойка". В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът
не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя - настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси".
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в т. 9 от
Приложение № 1 към договора е посочено, че ГПР е 49 %, но същият не съответства на
действителния процент на разходите. Както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл. 5.6. от договора "неустойка", то тя е с характер
на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Съгласно
заключението на вещото лице по изслушаната Съдебно-счетоводна експертиза, при
включване в ГПР на неустойката в общ размер на 3 156,72 лева за срок от 24 месеца, то ГПР
се равнява на 283,85 %.
В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху факта,
че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, съобразно
8
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като „нелоялна“ и по–специално
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4,
§ 1 от Директива 93/13/ЕО и влече, на основание чл. 22 ЗПК, недействителност на договора
в неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид
обстоятелството, че в процесния договор за кредит неустойката, дължима при
непредоставяне на обезпечение, не фигурира като ясно обозначена стойност (стойността на
неустойката може да се изведе едва от погасителния план). Последното обстоятелство съдът
също окачествява като заблуждаваща търговска практика.
Настоящият събене състав намира, че изложеното води до извод за нарушение на
разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е насочена както към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, така и за стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити по начин, че да бъде осигурен
баланс между интересите на двете страни. В случая, липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора, по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
същия, предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С
посочването в договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл. 19, ал. 1
ЗПК, а така и отразява по - нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в
по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за финансовата
тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в
която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, поради
което договорът следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин,
за да може потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно своето задължения, преди да сключи договора за кредит.
Необходимостта от предоставянето на ясна информация за финансовата тежест на кредита е
и с цел извършването на информиран избор от потребителя относно договора, който да
сключи. В противен случай, потребителят би бил препятстван да сключи договора за кредит
при най-благоприятните за него условия.
С оглед на изложеното, предвид констатираното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
процесният договор за потребителски кредит се явява недействителен в своята цялост, на
9
основание чл. 22 ЗПК, поради което и съдът не дължи изследване на въпроса за
недействителността на отделни клаузи от него.
По предявените насрещни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД:
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи. В този смисъл, ответницата дължи плащане единствено на
предоставената в заем сума от 2 000 лева, усвоена изцяло по банков път на 28.07.2022 г.
/съгласно заключение на Съдебно-счетоводната експертиза/. Видно от последното, по
процесния договор за кредит не са извършвани плащания, поради което и насрещната
претенция за заплащане на главница в размер на 2 000 лева се явява основателна и доказана
в цялост и следва да бъде уважена.
По отношение на насрещната претенция за сумата от 722,63 лева, представляваща
договорна лихва върху главницата за периода от 29.07.2022 г. до 05.09.2023 г., съдът, с оглед
установената недействителност на договора и доколкото в този случай се дължи единствено
главницата, но не и лихва или други разходи по кредита, приема, че претенцията е
неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
Върху главното вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на предявяване
на насрещните искове – 07.09.2023 г. до датата на окончателното му изплащане.
По разноските:
С оглед изхода на спора по предявения първоначален иск, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, в полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от нея разноски за настоящото
производство от общо 741,27 лева, както следва: 126,27 лева – дължима и внесена държавна
такса и 615 лева – адвокатско възнаграждение, уговорено по реда на чл. 38 от Закона за
адвокатурата и платимо на нейния процесуален представител. Направеното от ответната
страна възражение за прекомерност на посоченото адвокатско възнаграждение съдът намира
за неоснователно, доколкото същото е под законоустановения в Наредба № 1/9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум.
С оглед изхода на спора по предявените насрещни искове, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, в полза на ищеца по същите следва да бъдат присъдени сторените от него разноски от
общо 560 лева, от които: 80 лева – държавна такса за предявения насрещен иск за главница и
480 лева – адвокатско възнаграждение /определено като ½ от общо заплатеното такова по
двата предявени насрещни искове/. Направеното от ответната страна по насрещните искове
възражение за прекомерност на посоченото адвокатско възнаграждение съдът намира за
неоснователно, доколкото същото е под законоустановения в Наредба № 1/9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум.
Доколкото предявеният насрещен иск за договорна лихва върху главницата за периода
от 29.07.2022 г. до 05.09.2023 г. подлежи на отхвърляне, то в полза на процесуалния
представител на ответницата по същия, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да бъдат
присъдени разноски от 400 лева – адвокатско възнаграждение, уговорено по реда на чл. 38
10
от Закона за адвокатурата. Направеното от ответната страна възражение за прекомерност на
посоченото адвокатско възнаграждение съдът намира за неоснователно, доколкото същото е
под законоустановения в Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения минимум.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Т. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: град
*, жк „*, и "*" АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град *, че сключения между
тях Договор за потребителски кредит № * от 28.07.2022 г. е нищожен, поради противоречие
със закона, на основание чл. 124, ал. 1, предл. 2 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА Т. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: град *, жк „*, ДА ЗАПЛАТИ на "*" АД,
ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град *, сумата от 2 000 (две хиляди) лева -
главница по Договор за потребителски кредит № * от 28.07.2022 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на предявяване на насрещните искове – 07.09.2023 г. до
датата на окончателното й изплащане, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ предявения от "*" АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:
град *, срещу Т. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: град *, жк „*, осъдителен иск за сумата от
722,63 (седемстотин двадесет и два лева и шестдесет и три стотинки) лева - договорна
лихва върху главницата за периода от 29.07.2022 г. до 05.09.2023 г., на основание чл. 240, ал.
2 ЗЗД.
ОСЪЖДА "*" АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град *, ДА
ЗАПЛАТИ на Т. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: град *, жк „*, сумата от 126,27 (сто
двадесет и шест лева и двадесет и седем стотинки) лева – държавна такса за предявения
първоначален иск с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 2 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА "*" АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град *, ДА
ЗАПЛАТИ на адвокат П. Н., ЕГН **********, вписан в АК - *, с рег. № *, сумата от 615
(шестстотин и петнадесет) лева – адвокатско възнаграждение за предявения първоначален
иск с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. 2 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, уговорено по реда
на чл. 38 от Закона за адвокатурата, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК; както и сумата от 400
(четиристотин) лева – адвокатско възнаграждение за предявения насрещен иск за
договорна лихва с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, уговорено по реда на чл. 38 от Закона
за адвокатурата, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА Т. Р. Г., ЕГН **********, с адрес: град *, жк „*, ДА ЗАПЛАТИ на "*" АД,
11
ЕИК *, със седалище и адрес на управление: град *, сумата от общо 560 (петстотин и
шестдесет) лева – разноски за предявения насрещен иск за главница с правно основание чл.
240, ал. 1 ЗЗД, от която: 80 (осемдесет) лева – държавна такса и 480 (четиристотин и
осемдесет) лева – адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред Окръжен съд - *.
Съдия при Районен съд – *: _______________________
12