РЕШЕНИЕ
№ 297
21.11.2019 г., град Добрич
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Добрич, гражданско отделение, в открито
съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИАНА ДЯКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ЖЕЧЕВА
МЛ. СЪДИЯ Г. ПАШАЛИЕВ
при участието на секретаря Павлина
Пенева, като разгледа докладваното
от
мл. съдия Г. Пашалиев въззивно
гражданско дело № 633 по описа на Окръжен съд – Добрич за 2019 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
с вх. № 2290/24.06.2019 г. от Р.Д.К., ЕГН **********,
с адрес ***, К.П.Г., ЕГН **********, с
адрес *** и Г.П.Г., ЕГН **********, с адрес ***.
Предмет на въззивна
проверка е Решение № 77 от 05.06.2019 г.
по гр. дело № 232/2018 г., с което Районен съд – Каварна е отхвърлил предявения
от Р.Д.К., К.П.Г. и Г.П.Г., срещу Р.К.Г., М.Г.К., К.Г.К., Т.Г.К., К.К.К., С.К.К., Я.К.М., и П.К.Г., иск
с правно основание чл. 108 от ЗС, с който се иска ищците да бъдат признати за
собственици, а ответниците да бъдат осъдени да им
предадат владението и да им отстъпят собствеността върху следния недвижим имот:
нива от *** дка., трета категория, в землището на с. П., общ. Ш., местност „К.,
имот № ***по КК и КР на селото, при граници на имота: ПИ с идент.
58596.4.42; ***; ***; ***; ***, като неоснователен.
В иницииралия въззивната
проверка документ се излагат доводи за неправилност на съдебния акт поради
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, нарушения на материалния закон и необоснованост.
Жалбоподателите оспорват становището на
съда, че от събраните по делото доказателства не се установява ищците да са
собственици на процесния имот. Считат, че с този си
извод първостепенният съд е нарушил разпоредбите на чл. 235, ал. 2 от ГПК и чл.
236, ал. 2 от ГПК. В подкрепа на твърдението си изброяват множество писмени доказателствени средства, които са събрани от районния съд,
но не са били обсъдени от него при формиране на крайния му извод. В тази връзка
поддържат, че от посочените доказателства може да се изведе принадлежността на
спорното право.
В жалбата се твърди също, че първата
инстанция не се е произнесла по възражението на ищците относно материалната
незаконосъобразност на решението за реституция. На тази плоскост се изтъква, че
решението, с което се възстановява земеделска земя по ЗСПЗЗ е непротивопоставимо на трети, неучаствали в
административното производство, лица. Тяхното участие в производството е
изключено, поради което заинтересуваните лице не могат да противопопоставят
възраженията си. На тази основа жалбоподателите считат, че гражданския съд е
длъжен да провери не само валидността, но и законосъобразността на
административното решение. Като не го е направил е нарушил правото на защита на
ищците.
Сочи се още, че първата инстанция не е
разгледала и възражението за укриване на наследство от наследодателя на ответниците.
Твърди се и нарушение на чл. 146, ал. 1
и ал. 2 от ГПК. Жалбоподателите поддържат, че първостепенният съд не им е дал указания,
че е в тяхна тежест да докажат оземляване на общия с ответниците
наследодател по чл. 1 от Закона за уреждане собствеността на недвижимите имоти
в ***. Допълват също, че не са им дадени указания от първостепенния съд за кои
свои фактически твърдения не сочат доказателства.
Въззивниците
релевират и възражение за нарушение на чл. 195 от ГПК, допуснато от районния съд, като оспорват извода за липса на доказателства,
установяващи идентичност между придобитите през 1930 г. имоти и процесния както към момента на образуване на ТКЗС, така и
към настоящия. В тази връзка считат, че съдът е следвало служебно да назначи
експертиза, с която да се провери наличието на идентичност между имотите.
Изтъкват като порок на съдебния акт и
неправилно приложение на материалния закон. Не са съгласни с извода на съда за
неоснователност на претенцията им поради непровеждане на производство по ЗСПЗЗ.
Считат, че в случая ЗСПЗЗ не е приложим, тъй като по отношение на спорното
право са представени доказателства, че имотът не е внасян в ТКЗС. Поддържат
също, че съдът дължи произнасяне по преюдициалния
въпрос, касаещ собствеността на общия наследодател и
укриването на наследството.
Правят искане за отмяна на съдебния акт
и постановяване на ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен.
Претендират и заплащане на разноски за двете инстанции.
В съдебно заседание се представляват от
адвокат С. и адвокат М., които се придържат към изложеното в жалбата.
Постъпил е отговор от въззиваемата страна, в който се иска решението на първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Намира го за
правилно и законосъобразно. Претендира и разноски за въззивното
производство.
Въззиваемите
се противопоставят на възраженията, релевирани с
жалбата.
Считат, че развитите в жалбата съображения
относно нарушение на чл. 235, ал. 2 от ГПК са такива по съществото на спора, а
не обосноваващи процесуално нарушение.
Не споделят твърдението за допуснато от
първата инстанция нарушение на чл. 146 от ГПК. В тази връзка сочат, че докладът
по делото е приет за окончателен без възражения от страна на ищците.
Пред въззивната
инстанция се представляват от адвокат Р., която заявява, че поддържа подадения
отговор.
Въззивният съд, като взе предвид доводите на
страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
От
удостоверение за наследници № 042/16 год. на Кметството с. П., Община Д.се
установява, че родената на дата *** г. Р.Д.Й.е починала на ***г. и е оставила
като наследници низходящи от първа степен К.Г.К., Д.Г. К.и П.Г. К.. Ищците по
делото са нейни низходящи от втора степен – деца на синовете ѝ Д.Г. К.(починал
на *** г.) и П.Г. К. (починал на *** г.), а ответниците са нейни низходящи от втора и трета степен – деца
и внуци на сина ѝ К.Г.К. (починал на *** г).
От
представения по делото договор от 20.05.1930 г. се извежда, че *** Д. Д., живущ
***, окр. К., е продал на Р. Г. К., живуща *** два
имота: земеделска земя с площ от 1 хектар и земеделска земя с площ от 2 хектара
и 9 647 кв.м.
Р.
Й. О. и Й. О. са сключили граждански брак на дата *** г., видно от сви***лство за граждански брак, издадено от кметството на община К.,
окръг К., Р.. Й. О. Й. е починал през *** г., а Р. Й. О. не е извършвала
разпоредителни сделки в периода 1930-1941 г., изводимо от писмо на Национални
архиви, Областна дирекция К. № 2884/11.11.2004 г., с
отбелязване, че институцията не притежава автентични документи за
покупко-продажба, дарения или размяна, а регистрите за впиване са приети с
липси.
Липсват
данни, земеделски земи в обем от 40 дка, притежавани от общата на страните наследодателка Р.Д.Й.и находящи
се в *** (част от територията на съседна Р.) да са били заменяни със земеделски
земи на територията на *** (част от територията на Република България) във
връзка с одворяване или оземляване на същата като
преселник. Не са представени съставени на нейно име нарочен опис на българо-румънската комисия по размяна; декларация
по чл. 7 от ЗУСНИЮД на друг преселник, нейн
родственик/*** или ***/, респ. решение на съд по установителния
иск, уреден в същата разпоредба; протокол
на комисията по окончателното настаняване и заменяване
имотите на преселниците от *** или нотариален акт по
чл. 8 от ЗУСНИЮД.
От
справка в нотариалната служба при БРС се установява, че липсват вписвания на
извършени от Р. Й. О. и Й. О. разпоредителни сделки със земеделски земи в
землището на с. П., общ. Ш.. Р. Й. О. не е внасяла земеделски земи в ТКЗС,
видно от удостоверение от 20.02.1992 г. на ТКЗС *** гр. Ш., относно землището
на с. П..
Наследниците
на Р. Й. О., в качеството си на правоимащи по чл. 10,
ал. 1 от ЗСПЗЗ не са заявявали за възстановяване права на своята наследодателка в сроковете
и по административния ред на чл. 11, ал. 1 от ЗСПЗЗ, нито пък в исковото
производството по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ.
В
съставения на дата 10.11.1940 г. от българо-румънската комисия по размяна на населението опис на недвижимите
селски имоти на Й. О., като членове на семейството му са записани *** Р. и *** П.,
а като притежание – ниви с площ от 31 хектара по документи за собственост за
покупка и предадени по наследство. Й. О. и К.Г. /първия ***, а вторият ***на Р.
Й. О./ са били оземлени. Получили са в собственост, с протоколи на Комисията по
окончателното настаняване и заменяване, имотите на преселниците от *** от дати 15.07.1941 г. и 04.07.1941 г., съответно
първия- нива от 305 дка и място за лозе от 5 дка в с. П., общ. Ш., а втория-
нива от 55 дка, място за лозе от 10 дка и дворно място от 2.5 дка в с. С., общ.
Г. Т..
Част
от наследниците на Й. О., както и К.Г.К., са заявявали за възстановяване
земеделски земи в землищата на посочените по-горе села: по 20 дка във всяко
едно тях, като се твърди да с произход от наследството на Р. Й. О., което от
своя страна е обусловила завеждането на съдебни спорове както следва:
1.С
решение № 25/1 от 12.11.1993 г. по преписка № 7876/10.03.1992 год., Поземлена
комисия гр. Г. Т. е възстановила правото на собственост на К.Г.К. на земеделски
земи в землището на с. С., общ. Г. Т., съответно лозе от 0.500 дка, имот № ***по
плана за земеразделяне и нива от 64.500 дка, имот № ***по плана за земеразделяне.
К.Г.К.
е предявил и иск по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ за установяване правото му да
възстанови собствеността върху още 40 дка, като разлика до пълния размер на
количество земя от 105 дка, обект на негово притежание към момента на
колективизацията. Претендирал е възстановяването им или в обем от 40 дка в
землището на с. С., общ. Г.Т., или в обем от по 20 дка в землищата на с. С., общ.
Г.Т. и с. П.. В хода на делото, на основание чл. 119, ал. 1 от ГПК, е било
прекратено производството относно претендираните 20
дка земеделски земи в землището на с. П.. С решение № 107/10.01.2003 г., влязло
в сила на 18.02.2003 г. по гр.д.№72/2002 г., ГТРС е признал за установено по
отношение на ПК - гр. Г. Т. правото на К.Г.К.
да възстанови собствеността върху 20 дка в землището на с. С., общ. Г. Т..
С решение № 25/3 от 20.02.2003 г. по
заявление с вх.№ 12362/18.02.2003 г.
и на основание влязлото в сила
съдебно решение на ГТРС, ОСЗГ Г. Т. е предоставила на К.Г.К. правото на
собственост върху земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, както следва: нива от 20.00 дка, трета
категория, имот № ***по плана за земеразделяне, предмет на настоящия съдебен
спор.
По
силата на договор за доброволна делба на
поземлени имоти от 24.09.2010 г., Акт № *** г. на нотариус с рег. № *** на НК, вписан
под № *** г. на Службата по вписванията Г. Т., сключен между наследниците на К.Г.К.,***
Т., ответникът Р.К.Г. е получила в дял и е станала изключителен собственик
на нива от 20.00 дка, трета категория,
имот № ***по картата за възстановената собственост на с. С. ,общ. Г.Т..
2.С
решение № 6/19.07.2006 г., влязло в сила на 12.08.2006 год. по адм. д. №9/2004 г., Каварненския
районен съд е прогласил нищожността на
протоколно решение № 9/31.07.1992 г. на ПК Ш./ОС”ЗГ”Ш. в частта на постановения отказ да се
произнесе по заявление вх. № 2882/21.02.1992 г. на К.Г.К. за възстановяване на
20 дка земя в землището на с. П. и преписката по заявлението е върната на
ОС”ЗГ” гр. Ш. за произнасяне.
С
решение № 170В/05.07.2007 г. по
преписката по заявление № 02883/21.02.1992 г. и въз основа на влязлото в сила
решение №6/19.07.2006 г. на КРС, ОС „ЗГ”
гр.Ш. е предоставила на К.Г.К. правото на собственост върху земеделски земи
както следва: нива от *** дка, трета категория, имот № ***по кадастралната
карта на с. П., общ. Ш..
С
решение № 134/15.04.2004 г. по в.гр.д. №
1017/2003 г. на Добричкия окръжен съд е оставено в сила решение № 196/04.08.2003 г. по гр. д.
№87/2002 г. по описа на Каварненския районен съд, в
частта, с която са отхвърлени исковете на Р.Д.К., К.П.Г.,
Г.П.Г. и К.Г.К. за установяване по отношение на И. С.
О., ЕГН ********** ***, че правото на собственост върху 40 дка от възстановените
на наследници на С. Й. О. с решение № 23/11.03.1993 г. по преписка № 255/91 г.
на ПК/ ОСЗГ/гр.Ш. общо 114 дка земеделски земи в землището на с. П., общ. Ш.
принадлежи на наследниците на Р.Д.Й.. Решението на КРС е било отменено в
частта,в която е било признато за установено по отношение на И. С. О., че
правото на собственост върху 74 дка в землището на с. П. от възстановените на
наследници на С. Й. О. с решение № 23/11.03.1993 г. по преписка № 255/91 г. на
ПК/сега ОСЗГ/гр. Ш. общо 114 дка земеделски земи в землището на с. П., общ. Ш.,
принадлежи на наследниците на Й. О. Й..
С
определение № 25/26.01.2017 г. по гр.д. № 00346/2016 г., влязло в сила на
13.02.2017 г., *** съд е оставил без разглеждане, като процесуално недопустими,
предявените от ищците срещу ответниците искове по чл.
14, ал. 4 от ЗСПЗЗ за установяване, че имот № ***по КВС на с. С., общ. Г. Т., с
площ от 20.00 дка, възстановен на К.Г.К. с решение № 25/3 от 20.02.2003 год. на
ПК Г. Т., е принадлежал към момента на образуване на ТКЗС на Р.Д.Й., общ наследодател на страните и че на всички нейни
наследници принадлежи правото да възстановят собствеността върху този имот.
При тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваните части.
Пред първоинстанционния
съд е предявен ревандикационен иск. Спора по делото е
относно собствеността на земеделски имот по смисъла на чл. 2 от Закона за
собствеността и ползването на земеделските земи.
Допустимостта на вещната претенция относно
недвижим имот, предназначен за земеделско производство и редовното ѝ
заявяване се подчинява на определени
правила, а разрешаването на спора е предпоставено от
изпълнението на процедурите по оземляване на преселниците
от *** и реституиране на собствеността му
в полза на правоимащи лица по смисъла на чл. 10
от ЗСПЗЗ, респ. предварителното разрешаване на споровете между тях, кому
принадлежат правата за това. В тази връзка следва да бъдат направени някои предварителни
бележки:
Искът с правно основание чл. 108 ЗС е
осъдителен по своя характер. Ищците по осъдителните искове винаги имат правен
интерес от предявяването им. Той се изразява в необходимостта да им бъде
присъдена една дължима престация или вещ /движима или
недвижима/. Дори и когато от твърденията в обстоятелствената част на исковата
молба е видно, че ищецът не е собственик на претендирания
имот, искът по чл. 108 ЗС е допустим. Доколко ищецът е собственик на имота на претендираното от него основание е въпрос, относим към основателността, а не към допустимостта на
иска.
При абсолютните права, каквото е правото
на собственост, правото не се индивидуализира само с вещта, върху която
съществува, но и с лицето, което е негов носител и с основанието му, юридическия
факт, от който се поражда.
Собствеността върху имоти в *** не
възниква автоматично по силата на самото преселване, а след изпълнение на
процедурите за оземляване, предвидени в глава I и II от Закона за уреждане
собствеността на недвижимите имоти в *** и Крайовската
спогодба. Правото на собственост върху покритите и непокрити недвижими имоти
може да се установи със съответни документи, издадени от румънските власти,
както и с документи, издадени от смесената комисия, (предвидена в чл. 9 от
Спогодбата) и нейните органи по чл. 16 и сл. от Правилника за доброволната
размяна на румънско и българско население, предвидена в Договора и Спогодбата,
приложение "В" към договора, сключен между България и Р. в Крайова на
7.09.1940 год. Само посочените органи имат право да определят размера и вида на
покритите и непокрити недвижими имоти на изселниците
и да установяват правата на недвижимата им собственост според закона на
мястото, където се намира имотът. Пряк конститутивен
ефект законодателят е предвидил за акта, с който е извършено оземляването на
лицето. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 1 от ЗУСНИЮД предвижда, че
имотите, с които са оземлени преселниците от ***,
съгласно наредбите за окончателното настаняване и заменяне на земите, стават
тяхна собственост. Това означава, че самият акт на оторизирания орган има конститутивно действие и е основание за придобиване правото
на собственост върху дадената земя в *** в замяна на притежаваната земя в ***,
следователно за правото на собственост върху дадената в замяна земя е меродавен
актът, с който е извършено оземляването на лицето, което е имало качеството на
преселник от ***.
Законът за собствеността и ползуването на земеделските земи регламентира реда за
възстановяване на собствеността на гражданите върху земеделската земя.
Законодателят е обусловил собствеността върху земеделските земи от факта на
възстановяването им в реални граници. Възстановяването на собствеността върху
земеделските земи се извършва по реда на ЗСПЗЗ с решения на общинските служби
по земеделие ОСЗ /ОСЗГ, ПК/. Тези решения имат конститутивно
действие, разпростиращо се както по отношение на обекта, така и по отношение на
субектите на собствеността - т. е. от тях настъпва реституционният ефект. По
своето естество решенията представляват индивидуални административни актове,
постановени в едностранно безспорно производство, развиващо се между заявителя
и ОСЗ, в което се преценява дали е налице право на възстановяване на
собствеността. В това производство не участват заинтересовани лица, нито пък
могат да се разрешават спорове за собственост. В случай, че трето лице оспорва
правото на заявителя за възстановяване на собствеността върху конкретен имот и
претендира за себе си това право, има възможност да установи твърденията си в
спорното исково производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Освен това, ако трето лице
счита, че правото му на собственост върху определен имот е засегнато от
позитивно решение на ОСЗ, то може в спорния исков процес за собствеността на
имота да повдигне възражение срещу валидността и материалната законосъобразност
на това решение. Разпоредбата на чл. 11 от ЗСПЗЗ предвижда срокове за заявяване
на реституционна претенция по административен или исков ред, а изтичането на
сроковете погасява правата на
заинтересованите лица да възстановят собствеността си. Оспорване
принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред
на основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ е допустимо при висящо или бъдещо
производство по чл. 14, ал. 1 - 3 от ЗСПЗЗ. Когато административното
производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на
собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11
ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо. В
случай че ищецът по иска с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е подал
заявление в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ или не е предявил иск по чл. 11, ал. 2
от ЗСПЗЗ до изтичане на крайния преклузивен срок,
посочен в § 22 от ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ, публ. в ДВ, бр. 13
от 2007 год. /до 12.05.2007 год./, правото му да иска от поземлената комисия
/сега общинска служба по земеделие - ОСЗ/ издаване на решение за възстановяване
на собствеността в реални граници ще е погасено. В този случай, дори и искът с
правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да бъде уважен, не би могло да се
стигне нито до постановяване на решение на ОСЗ за възстановяване на
собствеността на земеделската земя в полза на ищеца, нито до възможност за
образуване в бъдеще на административно производство по чл. 14, ал. 1 - 3 от
ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността на ищеца върху спорната земеделска
земя. Поради това, в тази хипотеза, установителен иск
с правна квалификация чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ е недопустим. В този смисъл е и
тълкувателно решение № 1 по гр. д. № 11/1997 год. на ВКС, ОСГК, тълкувателно
решение № 9 от 7.11.2012 год. на ВКС по тълк. д. №
9/2012 год. и тълкувателно решение № 4
от 14.03.2016 год. на ВКС по т. д. № 4/2014 год., ОСГК.
Основанията на иска по чл. 108 ЗС и на
иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не са идентични, дори и да обхващат някои общи
факти. Основанието на иска по чл. 108 ЗС с предмет земеделска земя е
принадлежността на правото на собственост към настоящия момент, обусловено от
твърдяното придобивно основание и реализирано
възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ. Основанието на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е принадлежността на
правото на собственост към момента на обобществяване
на земята, като предпоставка за приключване на реституционната процедура по
реда на ЗСПЗЗ в лицето именно на бившия собственик, респ. неговите наследници.
За да бъде уважен иск по чл. 108 ЗС,
следва да са налице три кумулативни предпоставки - ищецът да притежава право на
собственост върху имота, предмет на иска; имотът да се намира във владение или
държане на ответника; ответникът да владее или държи имота без основание. В
тежест на ищеца е да докаже наличието на първите два елемента от фактическия
състав на чл. 108 ЗС, а ответникът
следва да доказва основанието, на което владее или държи.
При съобразяване на горното, твърденият
от ищците конкретен юридически факт, от
който според тях е възникнало правото им
на собственост – договор за продажба, сключен през 1930 г. в ***, изпълнява
изискването за редовност на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4
от ГПК, да бъде посочено основанието на вещната претенция, а искът по чл. 108 от ЗС е допустим.
Изискване за уважаване на ревандикационния иск по чл. 108 ЗС е ищците да докажат, че собствеността им
произтича от възстановяване на имотите по реда на ЗСПЗЗ, което те не са
сторили. Легитимиран собственик на земеделска земя по искове за собственост е
този, в чиято полза е издадено позитивно решение на ПК/ОбСЗГ/ОСЗ.
На общата на страните наследодателка Р. Й. О.
не са признати права върху земеделски
земи по реда ЗУСНИЮД. Липсват съставени
на нейно име нарочен опис на българо-румънската комисия по размяна; декларация
по чл.7 от ЗУСНИЮД на нейния *** Й. О. Й.,
решение на съд по установителния иск, уреден в същата
разпоредба; протокол на комисията по
окончателното настаняване и заменяване имотите на преселниците от ***, нотариален акт по чл. 8 от ЗУСНИЮД.
Непризнати права върху земеделски земи
по ЗУСНИЮД не могат да се възстановят по
реда на ЗСПЗЗ. Правото на собственост на
ищците, в качеството им на наследници на Р. Й. О. не е било възстановено с акт
на компетентен орган с конститутивно действие. При липса на позитивно решение на общинската
поземлена комисия за възстановяване правото на собственост по ЗСПЗЗ, ищецът
може да търси защита на правата си в исковия процес, но само доколкото се
легитимира като титуляр на вещното право, предявеният ревандикационен
иск ще бъде уважен, т.е. в случая претенцията по чл. 108 от ЗС е неоснователна.
Неоснователно е позоваването от ищците
на разпоредбата на чл. 49, ал. 2 от Закона за наследството. По същество с
искането за приложението на разпоредбата се повдига спор, аналогичен на спора
за материално право по смисъла на чл.
14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който не може да бъде разглеждан инцидентно в друго
производство, респ. в настоящото. Посочената разпоредба е включена в глава IV и
е част от законовата регламентация на приемането и отказа от наследство. Фактическия
състав включва укриване на наследствено имущество от наследник в това му
качество, на което законодателят е предал действието на приемане на
наследството, както и допълнителната санкционна последица – загубване на
собствеността върху укритото. То ще бъде поделено само между останалите
наследници, чийто дялове ще се уголемят. Приложението на разпоредбата
предполага имуществото да е част от наследствената маса. Приложението ѝ
рефлектира върху обема на налични права - тези на наследниците върху включено в
патримониума на наследодателя имущество, но не може
да има за последица промяна в титулярството на
правото на собственост. Разпоредбата на чл. 49, ал. 2 от ЗН не е с
реституционен ефект и не дерогира законовото изискване за провеждане на
производствата по чл. 11, ал.1 и 2 от ГПК, които да приключат с позитивен
индивидуален административен акт на орган по поземлената собственост. Последиците
на разпоредбата на чл. 49, ал.2 от ЗН не са идентични на последиците на влязло
в сила съдебно решение по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ и приложението ѝ не може да замести пропуска на страната да проведе спорното исково
производство.
Искът, който се разглежда в настоящото производство е осъдителен иск за собственост. Ето защо, при недоказани
вещни права от ищците, за съда няма
задължение да изследва правото на собственост на ответниците
и валидността на актовете, които го документират, защото това не би повлияло на
крайния резултат по спора.
При служебната проверка на обжалваното
решение, съдът не установи порок, който да го определя като недопустим или
нищожен акт.
Решението е законосъобразно постановено.
С оглед на горното и на основание чл. 271,
ал. 1 от ГПК, обжалваното решение следва
да бъде потвърдено.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
При този изход на спора пред настоящата
инстанция, в полза на въззиваемата страна се поражда
правото да ѝ бъдат заплатени направените разноски, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК.
Същата своевременно е направила искане
за присъждането им, като е представен документ, доказващ плащането им
единствено от П.Г..
Поради тази причина въззивниците
следва да бъдат осъдени да заплатят на П.Г. сумата от 500 лева – адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, въззивният
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 77
от 05.06.2019 г. постановено по гр. дело № 232/2018 г. от Районен съд – Каварна.
ОСЪЖДА
Р.Д.К., ЕГН **********,***, К.П.Г., ЕГН **********,*** и Г.П.Г., ЕГН **********,***
да заплатят на П.К.Г., ЕГН **********,*** сумата от 500 лв., съставляващи
сторени съдебно-деловодни разноски за въззивната
инстанция.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС при условията на чл. 280 от ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: Членове: 1.
2.