О П Р Е Д Е
Л Е Н И Е
№ 1287
гр. Пловдив, 02.08.2019 г.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, Наказателно отделение, XXI наказателен състав в закрито заседание на втори
август две хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕОРГИ ГЕТОВ
като разгледа
докладваното от съдия Гетов ЧНД № 4061
по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 243, ал. 5 от НПК.
Образувано е по
жалба от Б.Д.Й., ЕГН: **********, чрез повереника си адв. С.Л. против Постановление за прекратяване на
наказателно производство от 12.06.2019 г. по досъдебно производство № 76/2018
г. по описа сектор „Разследване на престъпления по транспорта“ при ОД на МВР –
Пловдив, образувано и водено за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“ във вр.
с чл. 342, ал. 1, предл. 3 от НК.
В жалбата се
навеждат доводи за неправилност и необоснованост на прекратителното
постановление на прокурора. Жалбоподателят моли постановлението за прекратяване
на наказателното производство да бъде отменено, а делото върнато на Районна
прокуратура – Пловдив за продължаване на действията по разследването.
Районен съд –
Пловдив, XXI наказателен състав, като провери законосъобразността и обосноваността на
обжалваното постановление и като взе предвид възраженията и доводите на
жалбоподателя, приема за установено следното:
Препис от
постановлението за прекратяване на наказателното производство е бил връчен на
жалбоподателя на 20.06.2019 г., установено от известието за доставяне, а
жалбата е подадена чрез Районна прокуратура – Пловдив на 24.06.2019 г., поради
което е спазен законоустановеният 7-дневен срок за упражняване правото на
обжалване. Жалбата изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ
на съдебен контрол акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Досъдебно
производство № 76/2018 г. по описа на сектор „Разследване на престъпления по
транспорта“ при ОД на МВР – Пловдив е било образувано по реда на чл. 212, ал. 2
от НПК със съставянето на протокола за първото действие по разследването –
оглед на местопроизшествие от 04.08.2018 г., и се води за престъпление с правна
квалификация по чл. 343, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК. В хода на
досъдебното производство няма привлечено като обвиняем лице.
Така
образуваното наказателно производство е било прекратено с Постановление от 12.06.2019
г. за прекратяване на наказателното производство на прокурор при Районна прокуратура
– Пловдив. Представителят на държавното обвинение е приел, че причина за
настъпилото пътнотранспортно произшествие (ПТП) е единствено виновното
поведение на пострадалия Б.Д.Й.. Прокурорът е формирал извод, че ако св. Й. не
е променил внезапно траекторията си на движение в момента, в който все още се е
намирал в опасната зона за лекия автомобил, управляван от св. Д., то удар между
двете превозни средства е нямало да настъпи. Приел е още, че мястото на удара
попада в опасната зона на лекия автомобил „Рено Клио“, управляван от св. Д.,
както и че св. Б.Й. се е отклонил с велосипеда си вляво по начин и в момент,
когато това не е било безопасно. Така мотивиран, прокурорът е прекратил
наказателното производство.
От фактическа
страна съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
На 04.08.2018 г.
в гр. Пловдив по ул. „Орфей“ св. И..И. Д. управлявал лек автомобил „Рено Клио“
с рег. №****, като се движил в дясната пътна лента. Времето било ясно и
слънчево, а пътната настилка била суха. По същото време и на същото място св. Б.Д.Й.
управлявал велосипед с лепенка с надпис „Хонда“ на рамката, с 18 скорости,
синьо-жълт на цвят. Свидетелят Й. също се движил по пътното платно, в дясната
пътна лента и пред автомобила, управляван от св. Д., както и със същата посока
на движение. Свидетелят Д. предприел навлизане в съседната лява пътна лента, за
да изпревари престояващ в дясната лента лек автомобил както и велосипедиста Б.Й..
На свой ред Й. също променил посоката си на движение, като навлязъл в лявата
пътна лента. За това изменение на посоката си на движение св. Й. не е
сигнализирал с изпъната хоризонтално встрани лява ръка или по друг начин.
Въпреки това св. И. Д. оставил достатъчно странично разстояние до велосипеда на
св. Й., за да го изпревари от лявата му страна. Автомобилът, управляван от св. Д.,
се движил със скорост около 26,7 км/ч, а скоростта на движение на велосипедиста
Б.Й. била около 9,58 км/ч. Когато се намирал на 9,79 метра от мястото, където в
последствие настъпил удар между тях, св. Й. рязко се отклонил наляво и след
1,32 секунди настъпил удар между лявата ръкохватка на управлявания от него велосипед
и долната част на уплътнението на стъклото на задната дясна врата на лекия
автомобил „Рено Клио“ с рег. №****. При съприкосновението по вратата на
автомобила и на височина 92 см от земята се образували две подбитости с дължина
8 см и 5 см. От своя страна след удара св. Й. паднал на платното за движение.
При падането му било причинено счупване на лявата бедрена кост в горната част,
което е довело до трайно затрудняване на движенията на долен ляв крайник за
около 7-8 месеца. След контакта между процесните лек автомобил и велосипед св. Д.
продължил движението си без да спира и без да разбере за съприкосновението с
велосипеда на Й.. Последният бил видян да лежи на пътното платно от св. А.А.А.,
който сигнализирал на ЕЕН 112. На място по случая бил изпратен св. П.Л.Д. – **.
** в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Пловдив. След като прегледал
записите от камери от находящ се наблизо магазин, св. Д. установил марката и
регистрационния номер на автомобила на св. Д. и същият бил извикан да се върне
на мястото на произшествието. Свидетелят И..И. Д. се върнал на
местопроизшествието, където му била направена проба за алкохол, която била
отрицателна. Д. заявил, че не е разбрал за контакт с велосипедист по време на
движението си. На място бил извършен оглед на местопроизшествие, като със
съставения протокол за това действие било образувано настоящото наказателно
производство.
Съдът дава вяра на
показанията на свидетелите А.А.А. и П.Л.Д.. И за двамата свидетели не възникват
съмнения в тяхната незаинтересованост от изхода на делото, а показанията им се
ценят като последователни, вътрешно непротиворечиви и добросъвестно дадени.
Изяснява се, че и А., и Д. не са били очевидци на факта на самия удар между
лекия автомобил „Рено Клио“ и велосипеда, управляван от св. Й.. Свидетелят А. е
пристигнал, когато Й. вече е бил паднал на земята, но от други присъстващи на
мястото лица е разбрал, че велосипедистът е паднал след удар с малка бяла кола,
която не е преустановявала движението си, а е продължила, както и че
велосипедистът е тръгнал да пресича пътното платно изведнъж, като не е бутал
велосипеда, а го е карал. А. изяснява и че времето е било топло и сухо. Този
извод се подкрепя и от показанията на св. Д.. Той изяснява, че е прегледал
записите от камери в намиращ се на близо до местопроизшествието магазин, като
на записа е видял марката и регистрационния номер на автомобила, управляван от
св. Д.. Посочва, че след като Д. е бил извикан от органите на МВР, се е върнал
на местопроизшествието, където му е била направена проверка за употреба на
алкохол, резултатът от която е бил отрицателен, а самият Д. е обяснил, че не е
усетил удар по време на движението си.
В този смисъл са
и показанията на св. И..И. Д., като от тях се установява, че именно св. Д. е
управлявал лекия автомобил „Рено Клио“ с рег. №**** на датата 04.08.2018 г.,
когато е настъпило процесното ПТП. Изяснява се и маршрутът, през който е
преминал Д. преди да се прибере. Твърденията му за това, че времето е било
слънчево, а пътната настилка – суха, кореспондират с останалия доказателствен
материал, поради което и на тях съдът дава вяра.
По отношение на
показанията на св. Б.Д.Й. съдът не им дава вяра в частите, в които свидетелят
твърди първоначално да се е придвижвал с велосипеда си по тротоара
непосредствено до дясната пътна лента на ул. „Орфей“ в гр. Пловдив, на следващо
място в частта им да се е огледал назад преди да предприеме промяната в
движението си, като е навлязъл в лявата пътна лента на платното за движение,
както и не се кредитират показанията на Й. в частта им ударът с лекия автомобил
„Рено Клио“ да е настъпил в предното колело на управлявания от него велосипед.
В тези им части показанията на пострадалия - жалбоподател в настоящото
производство, са категорично оборени от събрания и проверен по делото
доказателствен материал. На показанията на св. Й. се дава вяра в частта им
относно датата и мястото на деянието, обстоятелството, че свидетелят е
управлявал велосипед, че е паднал на пътната настилка, както и за случилите се
след това събития. В тези им части показанията на Й. бяха проверени и се
подкрепят от останалия доказателствен материал, поради което и съдът им даде
вяра.
От заключението
на допълнителната автотехническа експертиза се установяват конкретното място по
дължина и широчина върху пътното платно, където е настъпил ударът, както и
скоростта на движение на всеки от двамата водачи. Изяснява се и че автомобилът
на св. Д. се е намирал на разстояние 9,79 метра от мястото, където е настъпил
ударът, когато св. Й. се е отклонил наляво с велосипеда си (кадър 5317,361s), както и че е изминал това разстояние за 1,32 секунди. От заключението се
установява и че опасната зона за спиране за автомобила на св. Д. е била 12,89
метра. Съдът изцяло дава вяра на заключението по допълнителната автотехническа
експертиза, същото е подробно и обосновано, в него е отговорено в пълнота на
поставените задачи в постановлението за назначаване на експертизата. Самото
заключение е изготвено от вещо лице, разполагащо с необходимите експертни
познания, което е мотивирало изводите си, като до тях е стигнало след
запознаване с относимите доказателствени материали. В тази връзка не се
кредитират изводите от заключението по първоначалната автотехническа експертиза
досежно мястото на настъпилото произшествие и скоростта на двамата водачи.
Изяснява се, че при изготвянето на заключението по допълнителната експертиза
вещото лице е разполагало с допълнителни материали, които са били от съществено
значение за правилното разкриване на действителната фактическа обстановка.
Именно поради това вяра се дава на заключението по допълнителната експертиза,
което е съобразено и при изготвянето му са отчетени всички релевантни за
формиране на изводите на експерта доказателствени материали.
От заключението
на съдебномедицинската експертиза по писмени данни се установява, че на
пострадалия Б.Д.Й. е било причинено счупване на лявата бедрена кост в горната
част, което е довело до трайно затрудняване на движенията на долен ляв крайник
за около 7-8 месеца. Изяснява се още, че травматичното увреждане е получено по
механизма на удар с или върху твърд тъп предмет. Съдът дава вяра на експертното
заключение, същото е изготвено от специалист, разполагащ с необходимите
специални познания в съответната област на науката и след запознаване с относимите
за формиране на експертните изводи медицински документи.
При така
установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна страна:
От събраните и
проверени доказателства се установява по категоричен начин, че от обективна
страна на 04.08.2018 г. в гр. Пловдив по ул. „Орфей“ св. И..И. Д. управлявал
лек автомобил „Рено Клио“ с рег. №****, като се движил в дясна пътна лента, а по
същото време и място св. Б.Д.Й. управлявал велосипед. Свидетелят Й. също се движил
по пътното платно, в дясната пътна лента, пред автомобила, управляван от св. Д.,
и със същата посока на движение. Свидетелят Д. предприел навлизане в съседната
лява пътна лента, за да изпревари престояващ в дясната лента лек автомобил както
и велосипедиста св. Й.. На свой ред Й. също променил посоката си на движение,
като навлязъл в лявата пътна лента. При тези факти се налага извод, че и
двамата свидетели са били участници в движението и водачи по смисъла на § 6, т.
25 от допълнителните разпоредби на ЗДвП, поради което са и адресати на правните
норми, разписващи задължения за тази категория особени субекти. Поведението и
на двамата водачи по навлизане в съседната лява пътна лента на платното за
движение при преминаването им по ул. „Орфей“ се квалифицира от правна страна
като извършване на маневра. От своя страна св. Д. е извършил и „изпреварване“
по смисъла на раздел IХ от глава втора от ЗДвП. Изпреварването представлява напускане
на пътната лента, в която водачът се движи, навлизане в съседната пътна лента
изцяло или частично, преминаване покрай движещото се в същата посока пътно
превозно средство и приключва с връщане в напуснатата лента. Съгласно изричния
регламент на чл. 41, ал. 1 от ЗДвП пътните превозни средства се изпреварват от
лявата им страна, което изискване св. Д. е спазил при изпълнение на процесната
маневра. Съдът намира, че Д. надлежно е изпълнил и вменените му с разпоредбите
на чл. 42, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП задължения, а наведените в жалбата възражения
в противния смисъл се ценят като неоснователни. Съгласно чл. 42, ал. 2, т. 1 от ЗДвП водач, който изпреварва, е длъжен по време на изпреварването да осигури
достатъчно странично разстояние между своето и изпреварваното пътно превозно
средство. При движението си св. Д. е изпреварил велосипедиста Й. от лявата
страна на последния. Въпросът за наличието на осигурено достатъчно странично
разстояние между двете превозни средства е бил изследван в заключението по
допълнителната автотехническа експертиза, като на лист 11 от заключението (лист
80 от досъдебното производство) вещото лице е обосновало извод за осигурено
достатъчно разстояние за безопасно движение и на двамата водачи. Графично е
подкрепило извода си с приложеното на лист 81 от ДП обединение на кадрите с
движението на двамата водачи. Видно от същия, а включително и от извършения на
досъдебната фаза оглед на веществено доказателство – видеозапис от камери на
местопроизшествието, св. Д. е осигурил странично разстояние до велосипедиста
при извършването на маневрата, което е било достатъчно за нейното безопасно
осъществяване и довършване. До съприкосновение между лекия автомобил и
велосипедиста се е стигнало в пряка последица от рязкото отклоняване вляво на
св. Й., графично изобразено на лист 82 от досъдебното производство. Този извод
се подкрепя и от факта, че към момента на съприкосновението лекият автомобил с
предницата си вече е бил подминал св. Й., следователно, ако никой от двамата не
беше променил посоката си движение, то св. Д. щеше да завърши безопасно
маневрата си. Това дава основание конкретно осигуреното от водача на лекия
автомобил странично разстояние да се оцени като достатъчно за безопасното
извършване на маневрата. Вместо това преди маневрата да е приключила и докато е
бил все още изпреварван св. Й. рязко се е отклонил вляво, т.е. в посоката, от
която св. Д. го е изпреварвал, като движението му се е насочило към самия
автомобил, преодолявайки и скъсявайки, осигуреното от Д. странично разстояние.
Само по себе си това поведение на св. Й. е несъвместимо със задълженията му
като водач на изпреварвано пътно превозно средство по чл. 42, ал. 3, предл. 2
от ЗДвП.
В тази връзка
съдът приема за категорично доказани по делото моментът и мястото на
съприкосновение между автомобила, управляван от св. Д., и велосипедиста Б.Й..
От протокола за оглед на веществено доказателство – на лекия автомобил „Рено
Клио“ с рег. №****, се установиха две подбитости с дължина 8 см и 5 см, като и
двете са установени на височина 92 см от земята. Същите са разположени в
областта на долната част на уплътнението на стъклото на задната дясна врата на
процесния автомобил. Обективно такива подбитости с черен цвят могат да се
образуват като следа от контакта с лявата ръкохватка на велосипеда, управляван
от св. Й.. Така установеният механизъм по допълнителната автотехническа
експертиза кореспондира и с приобщения по делото видеозапис от камери от
местопроизшествието. Същевременно категорично е оборен съобщеният от св. Й.
механизъм, съгласно който автомобилът бил закачил предното колело на велосипеда
му. На първо място такъв механизъм не съответства с обективните находки по
делото, тъй като установените при огледа подбитости се намират на различна
височина спрямо предното колело на велосипеда и не биха могли да бъдат
причинени при контакт с него. Основателно вещото лице отбелязва и че на
видеозаписа не се вижда удар в предното колело на велосипеда. По тези
съображения съдът кредитира експертното заключение и досежно изводите му за
мястото на съприкосновение между двете пътни превозни средства – лявата
ръкохватка на велосипеда на св. Й. и задната дясна врата на лекия автомобил,
управляван от св. Д.. Това заключение на съда относно мястото и момента на
контакт кореспондира и с вече направения извод за осигурено достатъчно
странично разстояние от страна на св. Д. при извършване на маневрата
изпреварване. Последният вече е задминавал велосипедиста, когато Й.,
отклонявайки се рязко наляво и преди да е завършила маневрата, с лявата си
ръкохватка се е ударил в задната дясна врата на задминаващия го автомобил,
който от своя страна не е променял посоката си на движение.
Установяването
на момента на удара е относимо и към преценката за допуснато нарушение по чл.
20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. В жалбата доста оскъдно и пестеливо е направено
възражение и срещу извода на прокурора да не е осъществено нарушение на
посоченото правило. Настоящият съдебен състав не споделя и това възражение на жалбоподателя,
а изводът на прокурора намира за правилен по същество и за обоснован, като
почиващ на непротиворечивите доказателствени материали по делото. Доколкото с
жалбата се твърди нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП на първо място трябва да
се посочи, че посочената разпоредба предвижда две самостоятелни хипотези,
регламентирани в изречение първо и изречение второ. Първото изречение урежда задължение
за водачите за съобразяване на скоростта на движение с всички видими фактори,
които изначално представляват опасност за движението. Това е опасност, за която
водачите са информирани предварително, било защото тя е съществувала още при
потеглянето, било защото е очаквана, поради сигнализация с технически средства
или като резултат от естествени процеси в развитието на действителното
положение на нещата (например при студено време и мокър асфалт може да се
предвиди възможно заледяване на пътното платно). С други думи това е т. нар. в
съдебната практика предвидима опасност. С изречение второ на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП се въвежда задължение за водачите за избор на такава скорост, която
позволява да се избегне ПТП, ако внезапно възникне критична пътна ситуация. В Решение № 222/2014 г. на ІІ н.о. на ВКС опасностите,
визирани в изр. 2, са определени като непредвидима опасност. Видно е, че става
дума за различни ситуации, които настъпват и при осъществяването на различни
факти в обективната действителност. Това е така, защото самите хипотези на
правните норми по чл. 20, ал. 2, изр. 1 и изр. 2 включват различни факти, при
осъществяването на които да намери приложение, закрепеното в диспозитива им,
правило за поведение. В този смисъл е и съдебната практика, като в Решение № 16/2012 г. по н. д. № 2888/2011
год. на ІІ н.о. на ВКС е прието, че е невъзможно с едно и също поведение да
се нарушат едновременно чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП и чл. 20, ал. 2, изр. 2
от ЗДвП. По тези съображения съдът намира възражението за неясно, като в цялата
жалба са изброени различни разпоредби от ЗДвП, обединени с общото твърдение, че
фактите не били правилно оценени от прокурора от правна страна и според
жалбоподателя е налице виновно поведение на св. Д.. Не са посочени обаче
конкретни аргументи, които да оборват извода в обжалваното прекратително
постановление, че деянието не съставлява престъпление. В тази връзка съдът
споделя извода на прокурора на първо място, че по делото не се установява
извършено нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП. В процесната хипотеза не
се установяват никакви неблагоприятни фактори, влияещи върху безопасността на
движението. Напротив в постановлението за прекратяване на наказателното
производство изрично е прието при настъпилото пътнотранспортно произшествие да
е имало добра видимост и за двамата водачи с оглед на атмосферните условия, да
липсват значителни неравности на пътната настилка и препятствия на платното за
движение. Тези фактически изводи са обосновани, като се извеждат от протокола
за оглед на местопроизшествието, както и от свидетелските показания – на св. Д.,
на св. А., на св. Д.. По тези съображения съдът приема, че в случая не е била
налице предвидима опасност, с която св. Д. да не е съобразил поведението си, а
оттам и че не е извършил нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1-во от ЗДвП.
При проверката
дали е било виновно извършено нарушение по чл. 20 ал. 2, изр. 2-ро от ЗДвП
следва да бъде установена опасността и конкретният момент на нейното
възникване. Съгласно Решение № 259/2013 г. по н. д. № 641/2013
г. на ІІІ н.о. на ВКС моментът на възникване опасност за движението е
фактически въпрос и не може да бъде свързан с формалния критерий определена
част от пътя. Опасността съгласно Решение
№ 35/1986 г. на ІІІ н. о. на ВКС може да е създадена от самия водач, който
не наблюдава внимателно изменящата се пътна обстановка, но така също и да възникне
от поведението на друг участник в движението. В настоящия случай съдът приема,
че опасността е възникнала в момента, когато св. Й. рязко е променил движението
си, като се е отклонил вляво по поска на изпреварващия го автомобил, управляван
от св. Д.. Графично този момент е представен на лист 88 от досъдебното
производство, пресъздаващ кадър 5317,361s от началото на процесния
видеозапис, използван при изготвянето на експертното заключение. Именно това е
моментът на възникване на опасността за движението, тъй като оттам насетне
маневрата не е могла да бъде завършена безопасно поради внезапно изменилата се
пътна обстановка. Не може да се приеме, че опасността е съществувала и в по-ранен
момент, тъй като по делото се доказа по категоричен начин, че преди това
действие на св. Й. е съществувало достатъчно странично разстояние за безопасно
извършване на маневрата, поради което опасност за движението е нямало. Тогава,
когато св. Й. рязко се е насочил наляво към изпреварващия го лек автомобил, той
се е превърнал в препятствие пред св. Д., което е било непредвидимо.
Следователно обективно това е моментът на възникване на опасността. На следващо
място, за да се направи преценка дали ударът е бил обективно предотвратим или
не, трябва да бъде установена и опасната зона. Това е най-малкото разстояние,
на което МПС може да спре след като се отчете спирачният път като обективен
фактор и времето за реакция – като субективен (така Решение № 657/1967 г.
на ІІІ н.о. на ВС). Опасната
зона е винаги по-голяма от спирачния път, тъй като в нея се включват както
последният, така и пътят, изминат за времето, необходимо за реакция на водача и
пътят, изминат за времето, необходимо за задействане на спирачния механизъм,
превърнат в метри. Съпоставянето между опасната зона и
отстоянието на водача до мястото на удара в момента, в който той е могъл
обективно да възприеме опасността или препятствието дава основание за извод
относно предотвратимостта на удара. Тук следва да се подчертае, че началният момент, от
който възниква задължението на водача да предприеме мерки за предотвратяване на
произшествието, е този, в който той обективно е имал възможност да възприеме
опасността за движението, а не когато фактически я е възприел. По делото се
установява, че св. Д. въобще не е възприел велосипедиста Й. като опасност за
движението си, което е житейски обяснимо, тъй като към момента на удара Д. вече
е задминавал св. Й. и въобще не е формирал съзнание за обстоятелството, че
последният се е ударил в задната врата на автомобила му. В тази връзка в
допълнителното заключение по експертизата правилно при изследването на опасната
зона като изходни данни е съобразен именно моментът, когато св. Д. обективно е
имал възможност да възприеме опасността. Това затвърждава извода, че са налице
основанията за кредитиране на експертното заключение, както и че самото
разследване е обективно, всестранно и пълно. По делото по категоричен начин се
доказа, че изминатият от св. Д. път от момента на възникване на опасността до
момента на настъпилото ПТП е 9,79 метра, който е изминат за 1,32 секунди.
Установи се и че дължината на пълния спирачен път на Д. при движение в
конкретната пътно-климатична обстановка е бил 12,89 метра. При тези факти се
прави горепосочената съпоставка между установената опасна зона и отстоянието на
св. Д. до мястото на удара в момента, в който е могъл обективно да възприеме
опасността, като 12,89 м > 9,79 м. Следователно ударът е
попадал вътре в опасната зона, което води до еднозначен извод, че той е бил непредотвратим. Това означава, че при
своевременна реакция и задействане на спирачната система св. Д. е нямал
техническата възможност да установи автомобила си преди мястото на удара и да
избегне произшествието чрез безопасно екстрено спиране. При тези факти
настоящият съдебен състав намира за доказано по делото, че св. Д. не е извършил
нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, тъй като ударът е попадал в опасната
му зона за спиране и е бил технически непредотвратим за него.
Все в тази връзка неоснователни се явяват и
възраженията, че св. Д. не е предприел никакви действия, когато св. Й. е
започнал да изменя траекторията си на движение наляво. На първо място
единствените действия, които Д. е имал законовото задължение да предприеме са
да намали скоростта си на движение и в случай на необходимост да спре. Тези
задължения за водачите на ППС са регламентирани с разпоредбата на чл. 20, ал.
2, изр. 2 от ЗДвП. По делото се доказа обаче, че и при изпълнение на тези
задължения ударът е бил обективно непредотвратим. Оттук нататък св. Д. няма
правно регламентирано задължение за предприемане на друго по вид поведение и
по-конкретно за осъществяване на т.нар. спасителна маневра. Последната няма
правна регламентация, поради което не може да се вменява и като правно
задължение за водачите. В съдебната практика на ВКС трайно е изяснено, че при
възникване на опасност за движението водачът „няма задължение да завива наляво
или надясно с оглед избягване на аварийната ситуация … Поначало т.нар.
„спасителна маневра“ е неправомерна, защото всяко внезапно отклонение на
автомобила от праволинейното му движение може да създаде рискова, конфликтна
ситуация, застрашаваща останалите участници в движението. Водачът на МПС може
да извърши спасителна маневра, но няма да носи наказателна отговорност само ако
се е намирал в състояние на крайна необходимост по чл. 13, ал. 1 от НК, т.е
възникналата опасност не може да се предотврати по начините, предвидени в чл. 20,
ал. 2 от ЗДвП и не е допуснал причиняване смърт или увреждане на хора /ТР №
106/ 31.10.1983 г. ОСНК/. Законът обаче не го задължава да направи това, защото
изрично е регламентирал в чл. 20, ал. 2 дължимото поведение при възникване на
опасност - да намали скоростта или да спре“. Следователно не може водачът да
понесе наказателна отговорност единствено поради това, че не е предприел
спасителна маневра. Напротив, единствено в случай, че такава маневра е
осъществена, тогава нейната законосъобразност подлежи на преценка, която се
прави на плоскостта на крайната необходимост. В Решение № 234/07.07.2015 по н.д. № 665/2015 на II н.о. на ВКС съдът
е отменил решение на въззивната инстанция и е оправдал водача по повдигнатото
му обвинение. В цитирания казус ударът е настъпил вътре в опасната зона за
водача и е бил приет за непредотвратим от него, но въззивната инстанция,
приемайки, че водачът е могъл да извърши спасителна маневра, която той не е
сторил, го е признал за виновен. Решението е било отменено от касационната
инстанция по горецитираните мотиви, като ВКС е приел, че водачът е управлявал
превозното средство правомерно, не е допуснал нарушения в режима на скоростта и
не е успял да предотврати удара, защото пострадалата е попаднала в опасната
зона за спиране, поради което е било налице случайно деяние по чл. 15 от НК.
Прието е още, че законът не задължава водача да прави спасителна маневра, за
която, както се посочи, е по начало неправомерна, а единственото законово
задължение е да намали скоростта и в случай на необходимост да спре. Това води
и до следващ важен извод, че делото не е останало неизяснено, а разследването
не е било едностранно и непълно проведено, щом в автотехническата експертиза не
е изследван въпросът възможна ли е била спасителна маневра от страна на св. Д.,
т.е. негово поведение, при което да избегне удара. По делото категорично е
установено, че св. Д. не е предприемал такова поведение, тъй като той въобще не
е разбрал за осъществилия се удар с велосипедиста Й.. Следователно въпросът за
евентуална такава маневра е ирелевантен и не подлежи на изследване по делото,
тъй като Д. е нямал правно задължение за такова поведение, поради което
непредприемането му не може да представлява основание за ангажиране на
наказателната му отговорност. По тези съображения и това възражение на
жалбоподателя беше намерено за неоснователно от съда.
Съдът не споделя и твърдението на жалбоподателя св. Д.
да е осъществил нарушение по чл. 42, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, вменяваща задължение
на водача преди да подаде сигнал за изпреварване, да се убеди, че не го
изпреварва друго пътно превозно средство и че движещото се след него пътно
превозно средство или това, което ще изпреварва, не е подало сигнал за изменение
на посоката си на движение наляво. За да може обаче водачът, който изпреварва,
да се убеди, че изпреварваното ППС ще измени посоката си на движение, е
необходимо на първо място изпреварваният ясно да е сигнализирал това. Самата
законова разпоредба гласи, че изпреварващият трябва да се убеди, не че
изпреварваното превозно средство няма да промени посоката си на движение
наляво, а че не е подало сигнал
за това. Това е така, тъй като изпреварваният би могъл да промени посоката си
на движение наляво самоволно, без да сигнализира по надлежния за това ред и в
този случай няма как да се изисква от изпреварващия водач да предвиди преди
извършването на маневрата това неправомерно поведение. Именно такава е и
процесната хипотеза. Съгласно чл. 28, ал. 1, т. 1 от ЗДвП за предупреждаване на
останалите участници в движението за намерението си да извърши маневра водачът
на пътно превозно средство подава сигнал ляв пътепоказател или лява ръка,
изпъната хоризонтално встрани – за завиване наляво или за отклонение наляво. От
събраните по делото доказателства, включително от видеозаписа от камерите от
местопроизшествие, на който е извършен оглед, се установява, че преди да се
отклони наляво св. Й. не е сигнализирал по надлежния ред това на останалите
участници в движението. В този смисъл са и самите показания на Й., който
твърди, че единствено се е огледал назад и е тръгнал да пресича пътното платно
върху велосипеда си. Твърдението му за оглеждане също се явява оборено по
делото при съобразяване на посочените доказателствени материали. Така или иначе
не се установява св. Д. да не е строил необходимото, за да се увери, че
превозното средство, което ще изпреварва – велосипеда на св. Й., не е подало
сигнал за изменение на посоката си на движение наляво. Такъв сигнал обективно
не е имало подаден и няма как Д. да е могъл да предвид поведението на
жалбоподателя. Дори и при тази несигнализирана маневра на св. Й., то Д. е
реагирал напълно адекватно на изменилата се пътна обстановка, като въпреки изменението
в посоката на движение на велосипедиста, то той отново е осигурил достатъчно
странично разстояние между двете превозни средства и е щял да завърши безопасно
маневрата, ако не беше последвалото ново изменение в посоката на движение на
св. Й., при което внезапно е отклонил велосипеда си вляво, докато лекият
автомобил „Рено Клио“ го е изпреварвал. Това му поведение само по себе си се
субсумира под състава на чл. 42, ал. 3, предл. 2 от ЗДвП, който вменява
задължение за водача на изпреварваното пътно превозно средство да не пречи на
изпреварването по какъвто и да е начин. На следващо място обстоятелството дали
св. Д. е извършил нарушение по чл. 42, ал. 1, т. 1 от ЗДвП се явява и
ирелевантно по делото, тъй като дори и хипотетично такова да беше налице, то
това нарушение не би се намирало в причинна връзка с настъпилото ПТП. По
несъмнен начин се доказа по делото, че макар първоначалното отклонение на
велосипедиста Й. наляво да не е надлежно сигнализирано, то св. Д. е реагирал
своевременно, като е осигурил достатъчно странично разстояние. В тази връзка
причината за настъпилото ПТП е последващото неправомерно поведение на
велосипедиста, който с повторната промяна на движението си е създал опасност за
движението и безопасното извършване на маневрата. Относимо се явява и Решение № 549/2011 г. по н. д. № 629/2010
г. на ІІІ н.о. на ВКС, съгласно което участниците в движението, които
нарушават установените със закона правила, сами се поставят на опасност да
бъдат увредени и когато това е станало от правомерно движещ се участник, не
могат да се възползват от правилото по чл. 25, ал. 1 от ЗДвП, защото именно те
са, които са застрашили безопасността на движението. Когато нарушителят на едно
правило поставя друг участник в невъзможност да вземе мерки да не бъде увреден,
не е налице нарушение на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП. Оттук се извежда извод, че не е
налице и нарушение на св. Д. на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП.
По гореизложените съображения настоящият съдебен
състав намери наведените в жалбата възражения за неоснователни, а
прекратителното постановление на прокурора за обосновано и законосъобразно. Не
се установява св. Д. да е извършил каквото и да е нарушение на правилата за
движение по пътищата. Съдът споделя извода на прокурора, че причината за
настъпилото ПТП е поведението на св. Й., който се е
отклонил с велосипеда си вляво по начин и в момент, когато това не е било
безопасно, както и че ако не бе сторил това, то удар между неговия велосипед и
автомобила, управляван от Д., не би настъпил. Същевременно доказа се и че
самият жалбоподател е предприел изпреварване на престояващ автомобил в
нарушение на чл. 42, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от ЗДвП. Първото му нарушение –
неподаването на сигнал за промяна на посоката за движение и предприемане на
маневрата без да се убеди, че не го изпреварва друго пътно превозно средство и
че движещото се след него пътно превозно средство не е подало сигнал за
изменение на посоката си на движение наляво, не се намира в причинна връзка с
настъпилото ПТП, тъй като въпреки неправомерното поведение на жалбоподателя, то
св. Д. все пак е осигурил необходимото достатъчно странично разстояние до
изпреварваното превозно средство. Второто му нарушение – внезапната промяна в
посоката си на движение, докато е бил изпреварван от св. Д. обаче
непосредствено е довело до настъпилото произшествие. Макар и св. Д. да не е
намалил скоростта си на движение или да е спрял при тази внезапно изменила си
пътна обстановка, то той обективно не е могъл да стори това, поради което
деянието следва да се приеме, че е извършено при условията на случайно деяние
по смисъла на чл. 15 от НК. Следователно деянието на св. Д. не е виновно и не
съставлява престъпление. В тази връзка в обжалваното постановление на прокурора
е приложено и правилното прекратително основание, като постановлението като
законосъобразно и обосновано трябва да бъде потвърдено.
Така мотивиран и на
основание чл. 243, ал. 6, т. 1 от НПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Постановление за
прекратяване на наказателното производство на прокурор при Районна прокуратура
– Пловдив от 12.06.2019 г. по досъдебно производство № 76/2018 г. по описа на сектор
„Разследване на престъпления по транспорта“ при ОД на МВР – Пловдив, образувано
и водено за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“ вр. с чл. 342, ал. 1 от НК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на
обжалване и протестиране пред Окръжен съд – Пловдив в седемдневен срок от
съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Вярно с оригинала!Й.Т.