Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 15.02.2019
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян Трендафилов
при
секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №7554 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 15.01.2018 год., постановено
по гр.дело №23482/2017 год. по описа на СРС, ГО, 88 с-в, е признато за
установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, че „Т.К.9.“
ЕООД дължи на А.Н.Н. сумата от 10 451.49
лв., представляваща трудово възнаграждение за периода от 01.12.2013 год. до
03.08.2016 год. /нетен размер/ и сумата от 1 133.60
лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно
със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№71332/2016 год. по описа на СРС, ГО, 88 с-в – 05.12.2016 год. до окончателното
им изплащане, които исковете по чл. 128, т. 2 КТ са отхвърлени в останалата им
част до пълния предявен размер от 15 403.96 лв. и ответникът „Т.К.9.“ ЕООД
е осъден да заплати, както следва: на ищцата А.Н.Н. – на основание чл. 78, ал.
1 ГПК направените разноски по делото в размер на 700.54 лв. и по сметка на СРС –
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 580.13 лв., представляваща държавна
такса.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок въззивна жалба от ответника „Т.К.9.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че
неправилно първоинстанционният съд бил основал изводите си на заключението на
вещото лице по допусната и изслушана съдебно-счетоводната експертиза. Вещото
лице било посочило, че не може да отговори на въпроса дали дължимите суми са
били заплатени на ищцата, тъй като липсват документи за това. Ведомостите за заплати
не се намирали в държане на ответника по причините, изложени в отговора на
исковата молба – същите били изчезнали, не по негова вина, като в тази връзка
било образувано досъдебно производство. Видно било от подаден сигнал до
Инспекцията по труда от самата ищца, че същата била посочила, че е подписала
договор от 05.05.2011 год. за 4-часов работен ден и трудово възнаграждение от
240 лв., както и че никога не била
подписвала договор или анекс, с които да бъде увеличено работното й време и
трудовото възнаграждение. Първоинстанционният съд бил приел, че трудовият
договор е бил изменен въз основа на допълнително споразумение от 01.03.2013
год., подписано от страните, въпреки че това обстоятелство се оспорвало от
самата ищца. В този смисъл по делото не бил доказан уговореният размер на
трудовото възнаграждение. СРС не бил обсъдил всички относими доказателства,
както и направените доводи и възражения, в т.ч. възражението на ответника за
погасителна давност. Не било ясно в нетен или брутен размер било присъдено
трудовото възнаграждение. Сочи, че редовно изплащал трудови възнаграждения на
служителите си, в т.ч. и на ищцата, като плащанията били извършени в брой,
съгласно установената практика в дружеството. Съставените документи за това
били изчезнали, поради което било допустимо събирането на гласни доказателства
съгласно разпоредбата на чл. 165 ГПК. Ищцата не била отправяла покана за
заплащане на претендираните суми, поради което и претенцията за лихва била
неоснователна. Освен това лихвата се претендирала върху брутната заплата, а от
последната трябвало да се удържат суми за данъци и осигуровки, след което
заплатата се получавала в нетен размер. Ето защо моли решението на СРС да бъде
отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото.
Ответницата
по жалбата А.Н.Н. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че по делото било доказано, че е работила по
трудово правоотношение при ответника. Размерът на трудовите възнаграждения бил
установен въз основа на заключението по съдебно-счетоводната експертиза, а в
тежест на ответника било да докаже тяхното изплащане. С допълнително
споразумение от 01.03.2013 год. била преназначена на 8-часов работен ден с
основна месечна заплата от 480 лв., а на 04.01.2016 год. трудовото й
възнаграждение било увеличено на 490 лв. Правилно първоинстанционният съд бил
приел, че ответникът не е изпълнил основното си задължение да заплати на
работника/служителя трудово възнаграждение, който извод се подкрепял от писмото
на Инспекция по труда, както и че възражението на ответника за погасителна
давност е неоснователно /в случая била приложима тригодишната давност/.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл.
128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Решението е
и правилно.
Според нормата на чл. 128 КТ, работодателят е
длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. При предявен
иск по чл.128 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да
докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/ действително е било уговорено с
работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал
реално уговорената работа,
доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици,
а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение
действително е било изплатено.
Правото на платен годишен отпуск следва от трудовото
правоотношение, по което реално се
престира работна сила, като упражняването му има за цел да се осигури
почивка и възстановяване на изразходваните по време на работа сили.
Съгласно разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят
има право на парично обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов
стаж. Обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването на трудовото
правоотношение – а именно то се формира въз
основа на среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния календарен
месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е
отработил най-малко 10 работни дни.
Следователно основателността на претенцията по чл. 224,
ал. 1 КТ е обусловената от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ да е
прекратено трудовото правоотношение между страните; 2/ работникът или
служителят да не е използвал полагащия му се платен годишен отпуск за
календарната година на прекратяването или за предходни години.
В разглеждания случай е установено по делото, а и не се
спори между страните, че на 05.05.2011 год. между страните е бил сключен трудов
договор №16, по силата на който ищцата заемала длъжността „отговорник
митническа обработка“, при условията на работно време от 4 часа и основно трудово
възнаграждение в размер на 240 лв. и допълнително възнаграждение за придобит
трудов стаж и професионален опит. Съгласно чл. 4 от договора, ищцата имала
право на 20 работни дни платен годишен отпуск съгласно чл. 155 КТ, а според чл.
2, ал. 1 работодателят се задължил да заплаща трудовото възнаграждение
ежемесечно.
Безспорно е също така, че през исковия период от 01.12.2013
год. до 03.08.2016 год. ищцата е полагала труд при ответника, както и че към
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №71332/2016 год. по описа на СРС, ГО, 88 с-в – 05.12.2016
год. трудовото правоотношение между
страните е било прекратено.
Спорните между страните въпроси по същество във
въззивното производство са свързани с размера на дължимото трудово
възнаграждение за исковия периода и с това дали работодателят е погасил
задълженията си за заплащане на трудово възнаграждение и обезщетение за
неползван платен годишен отпуск.
Ищцата твърди, че на 01.03.2013 год. било сключено допълнително
споразумение, по силата на което страните постигнали съгласие за промяна на
работното време на 8 часа и на основното месечно трудово възнаграждение на 480
лв. Представения от същата екземпляр от споразумението не носи подпис на
представител на работодателя.
Ответникът твърди, че през 2016 год. е установил липсата
на документи, свързани с трудовите правоотношения на служителите в дружеството –
ведомости за заплати, анекси към трудови договори, молби, заповеди и графици за
отпуск, касова книга за приходите в брой за 2015 год., съхранявани в офиса на
дружеството, находящ се на бул.“********. В тази връзка е установено въз основа
на събраните във въззивното производство доказателства, че на 11.10.2016 год. същият
е подал жалба до СРП и е била образувана пр.пр.№42830/2016 год., както и
досъдебно производство №15004/2017 год. по описа на 08 РУ-СДВР. С постановление
от 03.01.2017 год. на прокурор при СРП било образувано досъдебно производство
срещу неизвестен извършител за това, че на неустановена дата през 2016 год., в
гр.София, скрил или унищожил чужди – на „Т.К.9.“ ЕООД, документи – ведомости за
заплати, анекси към трудови договори, молби, заповеди и графици за отпуск,
касова книга за приходите в брой за 2015 год. и др., с цел да причини вреда на
„Т.К.9.“ ЕООД или да набави за себе си или за другиго облага – престъпление по
чл. 319 НК. С постановление от 14.11.2017 год. на прокурор при СРС досъдебното
производство било спряно на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК.
Настоящият съдебен състав приема, че писмената форма на
трудовия договор, независимо от неговата разновидност, е условие за
съществуването му, поради което е недопустимо той да се установява със
свидетелски показания, освен в хипотезата на чл. 62, ал. 2 КТ и за срока на действието
на посочената разпоредба – ДВ, бр. 2/1996 год. – ДВ, бр. 120/2002 год., както и
във всички случаи на чл. 134, ал. 1 ГПК /отм./, аналогично чл. 165, ал. 1 ГПК.
В последната хипотеза свидетелски показания се допускат, ако е установено, че
писменото доказателство /трудов договор, анекс/ е бил съставен, но същият е
загубен или унищожен, както и липсата на вина у страната, домогваща се да
докаже съдържанието на документа.
Трудовото
правоотношение между страните е възникнало на 05.05.2011 год. при действието на
чл. 62, ал. 1 КТ, съгласно който трудовият договор се сключва в писмена форма
/т.е. изискването за писмена форма е въведено като условие да валидност на
договора/. Съответно разпоредбата на чл. 119 КТ формулира позитивно принципа на
изменяемост на съдържанието на трудовото правоотношение по съгласие на
страните. Промяната /за определено или неопределено време/ обаче може да се
извърши само по писмено съгласие между страните.
Доколкото ищцата твърди, че през исковия период е
полагала труд при условията на 8-часов работен ден и че считано от 01.03.2013
год. основното й трудово възнаграждение е било увеличено, а ответникът сочи, че
всички анекси към трудови договори на служителите в дружеството са изгубени не
по негова вина, то СГС приема, че за установяване на съществуването на
допълнителното споразумение от посочената дата са допустими всички
доказателствени средства – свидетелски показания, признания на работодтеля,
съдържащи се в други документи или други доказателства, установяващи
съдържанието на съществувалия документ. Трудовият договор, респ. анексът
/допълнителното споразумение/ представлява по правната си същност диспозитивен
документ, поради което с неговото доказване е установено и съществуването на
волеизявлението на работодателя за възникване на трудовото правоотношение,
респ. за изменението му – виж Решение № 943 от 22.02.2010 г. на ВКС по гр.
д. № 4902/2008 г., II г. о., ГК.
Въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото – писмо на Дирекция „Инспекция по труда“ – гр.София и заключението
на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране, въззивният съд приема за доказано постигането на съгласие
между страните за твърдяното от ищцата изменение на част от условията на процесния
трудов договор: работно време – 8 часа и размер на основното трудово
възнаграждение – 480 лв. От посочените доказателства се установява също така,
че на 04.01.2016 год. основното трудово възнаграждение на ищцата е било
увеличено на 490 лв. /разпоредбата на чл. 118, ал. 3 КТ допуска възможност за
едностранно увеличение на трудовото възнаграждение с акт на работодателя/,
както и че на 10.11.2016 год. ответникът е издал заповед №17а, с която е
определил на ищцата обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неползван платен
годишен отпуск за 2014 год. – 20 дни, за 2015 год. – 20 дни и за 2016 год. – 17
дни. в размер на 1 409.78 лв. /за 2014 год. – 494.66 лв., за 2015 год. –
494.66 лв. и за 2016 год. – 420.46 лв., при полагащо се възнаграждение за един
ден от 24.73 лв./. Посочената заповед обективира признанието на работодателя,
че ищцата не е ползвала платения си годишен отпуск, а определеният размер на
обезщетението представлява и признание, че размерът на месечното трудово
възнаграждение на ищцата е бил увеличен – арг. чл. 177 КТ, които при преценката
им по реда на чл. 175 ГПК с оглед останалите обстоятелства по делото следва да
се приеме, че отговарят на истината.
Неоснователно се явява възражението на ответника, че е
погасил задълженията си, поради следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 270,
ал. 3 КТ, изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично
задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с
подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка,
както и в документ за банков превод по влог на работника /платежно нареждане/ –
ако по писмено искане на работника възнаграждението се изплаща по банков път. Когато
изпълнението на задължението за изплащане на дължимото трудово възнаграждение е
удостоверено чрез подпис във ведомостта не възникват никакви съмнения за
основанието, на което работникът или посоченото от него лице е получило
плащането. Такива съмнения не възникват и когато основанието за плащането е
посочено изрично в нареждането за банков превод или разписката. Когато законът
урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ,
това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със
случаен документ. Законодателят може да ограничи възможността за доказване на
определени обстоятелства със свидетели. Такова ограничение може да бъде уредено
чрез два равностойни начина – чрез забраната съответните обстоятелства да бъдат
доказвани чрез разпит на свидетели или чрез уреждането на писмената форма за
доказване. Ограничението на свидетелските показания обаче никога не е
абсолютно, те стават допустими, ако документът е съставен, но е изгубен или
унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата.
В този случай със свидетели се доказва съществуването на документа към
определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и
обстоятелствата, които са били удостоверени в него. Ограничаването на
свидетелските показания и равнозначното му изискване за писмена форма на
доказване на определени обстоятелства не изключват допустимостта на други
доказателствени средства, каквито са извънсъдебното и съдебното признание
/първото може да бъде установявано с всички доказателствени средства, а второто
– със съдебния протокол/, веществени доказателства, оглед и освидетелстването,
заключенията на вещите лица – в този смисъл Решение № 89 от 29.03.2013 г. на
ВКС по гр. д. №558/2012 г., ІV г. о., ГК и Решение № 241 от 07.01.2015 г. на
ВКС по гр. д. №3269/2014 г., ІІ г. о., ГК, Решение №
131 от 12.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 131/2018 г., IV г. о., ГК.
Нормата на чл. 270, ал. 3 КТ урежда
писмената форма за доказване изпълнението на задължението на работодателя, като
същата не ограничава допустимите доказателствени средства за установяване факта
на плащане на трудовото възнаграждение единствено по ведомост или платежно
нареждане. Тези документи, ако са съставени, биха съставлявали пълно
доказателство за плащане, но е допустимо плащането да се установи и с други
доказателства, включително косвени, както и със свидетелски показания, когато
са налице изключенията по чл. 164, ал. 2 и чл. 165, ал. 1 ГПК /виж чл. 164, ал.
1, т. 3 и 4 ГПК/, стига те да водят до единствено възможен извод – в този
смисъл Решение № 258 от 3.11.2017 г. на ВКС по гр. д. №
1007/2017 г., IV г. о., ГК.
В контекста на изложеното и
доколкото КТ урежда изискване за доказване на изпълнението на задължението за заплащане
на трудово възнаграждение с писмен документ /респ. на задължението за заплащане
на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ/, то установената по делото липса
/унищожаване/ на ведомостите за заплати, не по вина на работодателя, преодолява
забраната за събиране на гласни доказателства – чл. 165, ал. 1 ГПК.
По искане на страните във въззивното
производство са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелката С.А.А./по
искане на ответника/ и на свидетелката А.П.Б./по искане на ищцата/. По принцип
показанията на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от
съда по вътрешно убеждение с оглед останалите доказателства по делото поотделно
и в тяхната съвкупност. Когато се преценяват показанията на свидетел, който е
възможно заинтересован от изхода на делото, съдът трябва да подходи към тях със
завишена критичност, да съобрази доколко те са повлияни от тази
заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост
относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото.
В разглеждания случай въззивният съд
не кредитира показанията на свидетелката С.А.– служител на ответното дружество,
при отчитане на евентуалната й заинтересованост /чл. 172 ГПК/ и предвид това,
че достоверността на казаното от нея, че ищцата е получавала заплатата си в
брой срещу подпис във ведомостта, е опровергана от останалите данни по делото,
а именно писмо на Дирекция „Инспекция по труда“ – гр.София, в което е посочено,
че при извършения преглед на представените ведомости за заплати за периода от
м.август 2013 год. до м.октомври 2016 год. не е установено заплащането на
трудовото възнаграждение на ищцата /т.е., в тях липсва неин подпис/, което в
посочената част има характера на официален документ по смисъла на чл. 179, ал.
1 ГПК, както и фактическите констатации, направени в мотивите на решение от
04.04.2018 год., постановено по в.гр.дело №8402/2017 год. по описа на СГС, ГО,
ІІ-Д с-в /виж чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК/, че в предоставените на вещото лице
В.Стоянова ведомости няма положен подпис от ищцата /предмет на възложената на
вещото лице експертиза по гр.дело №71400/2016 год. по описа на СРС, ГО, 113
с-в, е размерът на дължимото трудово възнаграждение на ищцата за периода от
01.12.2014 год. до 03.08.2016 год./ – тези констатации са непряко доказателство
за удостоверените факти и нямат задължителната доказателствена сила, която е
присъща на другите официални удостоверявания, но в частност тяхната доказателствена
сила се подкрепя от останалия доказателствен материал.
В този смисъл и при приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, настоящият
съдебен състав приема, че процесните задължения не са били погасени от
ответника /работодателя/.
Видно е от заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, че дължимите на ищцата нетни трудови
възнаграждения за периода от 01.12.2013 год. до 03.08.2016 год. възлизат на 10 451.49
лв., а обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ – на 1 409.78 лв.
Неоснователно се явява своевременно
релевираното от ответника възражение за погасителна давност, тъй като приложимият
в частност тригодишен давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ е започнал да тече
от деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред
– чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ, а именно от последно число на съответния месец, за
който се дължи трудовото възнаграждение /виж чл. 270, ал. 2 КТ/ и от прекратяване
на трудовото правоотношение – по отношение на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, който не е изтекъл към момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №71332/2016 год. по описа на
СРС, ГО, 88 с-в – 05.12.2016 год.
В този смисъл законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че релевираната претенция по чл. 128, т. 2 КТ
е основателна до размер на 10 451.49 лв., а претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ – до претендирания от ищцата размер от 1 133.60 лв. /предвид
диспозитивното начало в гражданския процес/, ведно със законната лихва върху
тези суми, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното им изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в останалата му
част.
При този изход на спора
жалбоподателят няма право на разноски.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 15.01.2018 год., постановено по
гр.дело №23482/2017 год. по описа на СРС, ГО, 88 с-в, в обжалваната му част.
Решението в частта му по иска по
чл. 128, т. 2 КТ подлежи
на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните. В останалата част решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/