Решение по дело №221/2024 на Административен съд - Враца

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуален кодекс /АПК/, вр. с чл. 63в от Закон за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Образувано е по касационна жалба на Директор на Д. „Инспекция по труда“ Враца, депозирана чрез процесуален представител, против Решение № 364 от 29.11.2023 г., постановено по АНД № 642/2023 г. по описа на Районен съд – Враца, с което е отменено издаденото от касатора НП № 06-2300069/08.06.2023 г.

В жалбата са изложени твърдения, че оспореното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила, в противоречие с доказателствата и действителната фактическа и правна обстановка. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се потвърди НП. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

В с.з. процесуалния представител на касатора, ст. ю.к. М. К., поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения.

Ответникът „НИКОЛОВИ ТРАНС“ ЕООД [населено място], представлявано от управителя И. П. Н., в писмен отговор чрез адв. П. И. и в с.з. чрез адв. Е. И., намира касационната жалба за неоснователна, а оспореното решение, като правилно и законосъобразно моли да бъда оставено в сила. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Представителят на Окръжна прокуратура - Враца дава заключение за допустимост и основателност на жалбата. Според него независимо, че се касае за едни особени отношения, които могат да бъдат уреждани по друг ред, след като законодателят е преценил, че няма да ги изключи от административнонаказателна отговорност при неизпълнение на тези задължения, то с оглед характера и по-засилената защита в КТ, при установено нарушение, такава отговорност следва да се търси. Пледира жалбата да бъде уважена.

Настоящият касационен състав, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, изразените от страните доводи и съображения и след извършване на служебна проверка на обжалваното решение, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в съответствие с установения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и същата е процесуално допустима. Разгледана по същество е и основателна по следните съображения:

С обжалваното решение Районен съд - Враца е отменил Наказателно постановление № 06-2300069/08.06.2023 г., издадено от Директор на Д. "Инспекция по труда" - Враца, с което за извършено нарушение на чл. 224, ал. 1 във връзка с чл. 228, ал. 3 от Кодекса на труда на основание чл. 416, ал. 5, във връзка с чл. 414, ал. 1 от Кодекса на труда, на „НИКОЛОВИ ТРАНС“ ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 1 500 лева.

В случая административнонаказателната отговорност на дружеството – ответник по касация е ангажирана за това, че при извършена документална проверка в офис в [населено място] е установено, че в качеството си на работодател не е изплатило при прекратяване на трудовото правоотношение дължимото и начислено във ведомост обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал. 1 от КТ на посоченото в АУАН и НП физическо лице – работник в дружеството.

За да отмени наказателното постановление, районният съд е установил допуснати нарушения на чл. 42, т. З, вр. т. 4, вр. т. 5, вр. чл. 57, ал. 1, т. 5, вр. т. 6 от ЗАНН, изискващи пълно, точно и ясно описание на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено и констатирано същото, във взаимовръзка и съответствие с дадена коректна цифрова квалификация на вмененото нарушение. Прието е, че Д. “ИТ“ няма правомощия да се намесва пряко в конкретни трудови правоотношения между работодател и работник/служител по повод начисляване и изплащане на трудови възнаграждения и/или обезщетения по повод прекратяване на трудовото правоотношение, в т.ч. напр. чрез даване на задължителни предписания и налагане на ПАМ по реда на чл. 404, ал. 1 от КТ, тъй като в тези случаи се касае до чисто гражданско-правни спорове, подлежащи на уреждане единствено по реда на ГПК, вр. КТ. От материалноправна страна съдът е приел, че неизпълнението на вмененото с AУAH и НП задължение на работодателя по чл. 224, ал. 1, вр. чл. 228, ал. 3 от КТ, не би могло да бъде основание за ангажиране на административно- наказателната му отговорност по чл. 414, ал. 1 от КТ, тъй като това задължение не представлява такова от публичен характер, не е безусловно, императивно задължение „нарушаващо установения ред на държавно управление“ от работодателя, поради което и неизпълнението му не съставлява административно нарушение по смисъла на чл. 6 ЗАНН. Разпоредбата на чл. 224, ал. 1 от КТ, изобщо не съдържа задължение и конкретно правило за поведение на определен субект, а само общо, основно право на работника/служителя за получаване на съответно обезщетение. В този смисъл и тази разпоредба няма как да бъде самостоятелно „нарушена“. Същевременно втората посочена в AУAH и НП разпоредба на чл. 228, ал. 3 от КТ, също регламентира само общо задължение на работодателя, което освен, че няма публично-правен характер, не е и безусловно, а зависи изцяло от спецификите и особеностите на всяко конкретно трудово-правно отношение. Това задължение важи само в случаите, когато работодателят изначално признава въпросното право на работника/служителя на обезщетение чрез съответно първоначално начисляване в определен размер. В този смисъл въззивният съд е приел, че неизпълнението на конкретно вмененото задължение по чл. 224, ал. 1, вр. чл. 228, ал. 3 от КТ, не представлява годен, самостоятелен обект на административно нарушение, съгласно чл. 6 от ЗАНН, съответно не представлява годно основание за ангажиране на отговорност по чл. 414, ал. 1 от КТ.

Решението е валидно и допустимо - постановено е по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, произнасянето е извършено от компетентен съд, в рамките на дадените му от закона правомощия, но е неправилно.

Неоснователно и в пълен разрез с действащата нормативна уредба е възприетото в оспореното решение, че Д. “ИТ“ няма правомощия да се намесва пряко в конкретни трудови правоотношения между работодател и работник/служител по повод начисляване и изплащане на трудови възнаграждения и/или обезщетения по повод прекратяване на трудовото правоотношение, в т.ч. напр. чрез даване на задължителни предписания и налагане на ПАМ по реда на чл. 404, ал. 1 от КТ, тъй като в тези случаи се касае до чисто гражданско-правни спорове, подлежащи на уреждане единствено по реда на ГПК, вр. КТ.

Съгласно чл. 399, ал. 1 от КТ, цялостният контрол за спазване на трудовото законодателство във всички отрасли и дейности, включително по изплащане на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения след прекратяване на трудовото правоотношение, се осъществява от ИА „Главна инспекция по труда“ към министъра на труда и социалната политика.

Вярно е, че разпоредбата на чл. 224, ал. 1 от КТ не установява задължение, а регламентира правото на работника или служителя при прекратяване на трудовото му правоотношение да получи парично обезщетение за неизползвания от него платен годишен отпуск, но на това негово право съответства задължението за работодателя по чл. 228, ал. 3 от КТ да му го изплати, при това в определен срок - не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено. При не изпълнението на това задължение кореспондира санкцията по чл. 414, ал. 1 от КТ.

Не може да бъде възприета тезата на въззивния съд, че след като в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и във ведомостта за м. юли не е посочено обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ, то значи работодателят изначално не признава такова и съответно не се дължи, а за работника съществува единствено възможността да го претендира по реда на ГПК.

Нито националната, нито европейската нормативна регламентация предоставя на волята на работодателя по своя преценка да реши дали да начисли или не такова обезщетение, а го вменява като задължение. Самото неначисляване на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск представлява нарушение, и ако се приеме за вярна тезата на РС би означавало, че работодателят може да черпи права от собственото си противоправно поведение.

По отношение на задължителния характер на финансовото обезпечение за неизползван платен годишен отпуск има изрично произнасяне на СЕС, чието решение е задължително за всички юрисдикции и правни субекти на територията на ЕС. Така в т. 43 от Решение на Съда (голям състав) от 6 ноември 2018 година по съединени дела C-569/16 и C-570/16 (Stadt Wuppertal срещу Maria Elisabeth Bauer), се посочва: „При прекратяване на трудовото правоотношение ефективното ползване на платения годишен отпуск, на който работникът има право, вече не е възможно. За да предотврати в резултат на тази невъзможност да бъде изключено всякакво ползване на това право от работника, дори в парична форма, член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 предвижда, че работникът има право на финансово обезщетение за неизползваните дни от годишния отпуск“. В т. 44 от същото решение е прието: „Тази разпоредба не предвижда други условия за възникването на правото на финансово обезщетение, освен да е прекратено трудовото правоотношение, от една страна, и от друга, работникът да не е ползвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към датата на прекратяването на това правоотношение“, като „причината за прекратяването на трудовото правоотношение е ирелевантна за правото на финансово обезщетение, предвидено в член 7, параграф 2 от Директива 2003/88“ – т. 45.

Действително, работникът разполага и със защита по исков ред, но тя не изключва административнонаказателната отговорност на работодателя. Гражданската и административнонаказателната отговорност подлежат на кумулация и наличието на едната не изключва носенето на другата, тъй като двете преследват различна цел – едната има репарационен характер (имуществената или още наречена гражданска), а другата – чисто санкционен, превъзпитателен такъв (административнонаказателната). Поради това фактът, че законът допуска работникът или служителят да претендира изплащане на дължимото обезщетение по гражданскоправен ред, не изключва възможността на държавата да санкционира работодателя и съответно реализирането на административнонаказателната отговорност за това нарушение по реда на ЗАНН.

Противно на приетото в оспореното решение, касационната инстанция не намира да са нарушени процесуалните правила в хода на административнонаказателното производство. Нарушението е надлежно индивидуализирано, като както в АУАН, така и в издаденото въз основа на него НП подробно са изброени обективните признаци на извършеното нарушение, с посочване на всички правнорелевантни обстоятелства във връзка с извършването му – време, място, субект на нарушението, съставомерни признаци от обективна страна. Правилно АНО не е посочил в санкционния акт точния размер на дължимото парично обезщетение за неизползвания платен отпуск, тъй като би се намесил пряко в конкретни трудови правоотношения между работодател и работник/служител по повод начисляване и изплащане на трудови обезщетения. В случай, че работникът/служителят не е съгласен с начисленото обезщетение, той може да отнесе въпроса към гражданския съд по реда на чл. 360, ал. 1 от КТ, тъй като ще е налице „трудов спор“ по смисъла на чл. 357, ал. 1 от КТ.

Относно процесното административно нарушение касационният състав намира, че не са налице основанията за прилагане на чл. 415в от КТ или на чл. 28 от ЗАНН, тъй като не са налице предпоставките, визирани в посочените текстове. За нарушения на трудовото законодателство е налице специален режим, третиращ маловажните случаи, който препятства приложението на общата разпоредба, съдържаща се в чл. 28 от ЗАНН, и той е регламентиран в разпоредбата на чл. 415в от КТ, според ал. 1 на която, за нарушение, което е отстранено веднага след установяването му по реда, предвиден в този кодекс, и от което не са произтекли вредни последици за работници и служители, работодателят се наказва с имуществена санкция или глоба в размер от 100 до 300 лева. В случая няма данни, че нарушението е отстранено. Не е налице втората предпоставка – за работника да не са произлезли вреди. Посоченият в АУАН и НП работник е претърпял такива под формата на пропусната полза – неувеличаване на имуществения му патримониум, като не е получил дължимото му се обезщетение.

Приложима в случая се явява санкционната норма на чл. 414, ал. 1 от КТ, според която работодател, който наруши разпоредбите на трудовото законодателство извън правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, ако не подлежи на по-тежко наказание, се наказва с имуществена санкция или глоба в размер от 1 500 до 15 000 лева. Административнонаказващият орган е определил минимална по размер санкция, която предвид чл. 27, ал. 5 от ЗАНН не може да бъде намалена.

Като е стигнал до изводи, различни от изложените и като е обосновал краен резултат за отмяна на издаденото НП, районният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. След отмяната му и доколкото делото е изяснено от фактическа страна на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, касационният съд следва да се произнесе по съществото на спора. При осъществяване на това свое правомощие и по изложените по-горе съображения настоящият състав на съда намира, че наказателното постановление следва да бъде изцяло потвърдено.

При този изход на спора и предвид своевременно направеното искане от страна на касатора пред районния и пред административния съд за присъждане на разноски, на основание чл. 63д, ал. 1, ал. 4 и ал. 5 от ЗАНН, вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, вр. с чл. 27е от НЗПП, в полза на касатора се дължи юрисконсултско възнаграждение за осъществената защита за две съдебни инстанции в общ размер от 200 лева /по 100 лева за всяка инстанция/, които следва да бъдат заплатени на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ /по аргумент от чл. 2, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 1 от Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“/.

Водим от горните мотиви и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ, във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, А. съд - Враца

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 364 от 29.11.2023 г., постановено по АНД № 642/2023 г. по описа на Районен съд – Враца, с което е отменено НП № 06-2300069/08.06.2023 г. на Директор на Д. „Инспекция по труда“ Враца и

В. Н. П.:

ПОТВЪРЖДАВА НП № 06-2300069/08.06.2023 г. на Директор на Д. „Инспекция по труда“ Враца.

ОСЪЖДА „НИКОЛОВИ ТРАНС“ ЕООД [населено място], ЕИК: *********, представлявано от управителя Ина Пламенова Николова ДА ЗАПЛАТИ на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" [населено място], сумата от 200 /двеста/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.