№ 510
гр. Пловдив, 25.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Георги В. Чамбов
Членове:Емил Люб. Митев
Антония К. Роглева
при участието на секретаря Нели Б. Богданова
като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело
№ 20225001000644 по описа за 2022 година
С решение № 65/18.07.22 г., постановено по т.д. № 130/21 г. по
описа на Окръжен съд П., „ЗАД „О.-З.“ АД ЕИК ********* е осъдено да
заплати на В. Т. К. ЕГН ********** 30 864.07 лв. - обезщетение за 60 %
трайна загуба на трудоспособност в резултат от трудова злополука, станала на
15.17.2017 г. на основание договор за застраховка /полица
№**************/22.02.2017 г/ за застраховане на работниците и
служителите, сключен между ответното дружество и работодателя "Н.Б."
ЕООД гр.С.З., заедно със законната лихва, считано от 22.11.2018 г. до
окончателното плащане, като искът за разликата до 60 000 лв., както и за
законната лихва върху присъденото обезщетение за периода от 06.11.18 г. до
21.11.19 г. /вкл./ е отхвърлен.
„ЗАД „О.-З.“ АД е осъдено да заплати на В. Т. К. и разноски за
първата инстанция в размер на 2 530.85 лв.
В. Т. К. е осъден да заплати на„ЗАД „О.-З.“ АД разноски за
първата инстанция в размер на 1821 лв.
Въззивна жалба против горното решение в осъдителната му част е
предявена от „ЗАД „О.-З.“ АД, като решението се оспорва като неправилно и
1
незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния и
процесуалния закон и необоснованост. Иска се същото да бъде отменено
изцяло и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се
отхвърлят изцяло. Претендира присъждане на разноски по представен списък.
Въззиваемата страна В. Т. К. оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски по
представен списък.
Пловдивски апелативен съд, след преценка на събраните
доказателства по делото, във връзка с изложените оплаквания и възражения
на страните, приема за установено следното:
Съдът е бил сезиран с иск за присъждане на застрахователно
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат от
трудова злополука, на основание Застраховка „Трудова злополука“ по полица
№***************, сключена от рабоподателя му "Н.Б." ЕООД със ЗАД „О.-
З.“ АД. Няма спор между страните, че ищецът е бил застрахован по описаната
застрахователна полица, с която е покрит и рискът трайна загуба на
рабопоспособност в резултат на трудова злополука.
Безспорно е установено и настъпването в срока на действие на
договора на трудова злополука на дата 15.11.2017 г., настъпила по време и
във връзка с извършваната работа - ищецът, работещ като шофьор на камион,
е присъствал на процеса по разтоварване на автомобила, в определен момент
се е озовал между камиона и мотокора и бил притиснат между камиона и
транспортната количка, пренасяна от мотокара; вследствие на притискането е
получил наранявания на гръден кош, ръце и вътрешни травми. Във връзка с
получените тежки травми му е призната трайна загуба на нетрудоспособност -
60% с ЕР №**** от 12.02.20 г. на П. състав на ТЕЛК към МБАЛ П..
В обжалваното решение е разгледано възражение на
застрахователното дружество по чл. 408, ал.1,т.2 от КЗ за изключване изцяло
отговорността на застрахователя. Прието е, че в случая хипотезата на тази
специална правна норма не е осъществена, тъй като не се установява умисъл у
застраховащия за причиняване на вредите, нито цел да бъде получено
обезщетение от трето лице, за каквито няма каквито и да било данни по
2
делото. Тъй като чл. 408, ал.1 от КЗ урежда хипотезите, в които
застрахователят може да откаже плащането на застрахователно обезщетение,
а направеното конкретно възражение по чл. 408, ал.1,т.2 от КЗ е
неоснователно, е мотивиран извод, че не са налице обстоятелства,
изключващи напълно отговорността на застрахователя и съдът следва да
определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, в
съответствие с действително осъществения застраховател риск и уговореното
в договора.
Против горните изводи не се излагат оплаквания във въззивната
жалба, поради което въззивният съд не дължи коментар по тях, включително
и въобще за приложимостта на чл. 408 от КЗ за конкретния случай, касаещ
застраховка „ТРУДОВА ЗЛОПОЛУКА“, доколкото правната норма се намира
в глава 39 „Имуществено застраховане“, раздел първи – „Общи положения“.
Единственото конкретно оплакване, касаещо присъдената
главница, е че според жалбоподателя погрешно е прието, че пострадалият
няма принос за реализиране на вредоносния резултат. Твърди се, че
жалбоподателят не е спазил трудовата дисциплина, при което е налице
изключителна негова вина или алтернативно е налице съпричиняване в
размер близък до 100 %. Счита, че съобразно приложената трудова
характеристика за длъжността шофьор, в задълженията на същия не влиза
участие в товаро-разтоварителни работи и ако ищецът не беше участвал в
такив вид работи, за каквито не му били давани указания, процесната трудова
злополука нямаше да настъпи; работникът бил нарушил правилата за
безопасност, като същият бил инструктиран относно спазването им, при
което нарушаването на тези правила може да се вмени само в отговорност на
работника, при което е налице съпричиняване съгласно чл. 201, ал.2 от КТ.
В обжалваното решение възражението за съпричиняване е прието
за неоснователно. Съдът се е позовал на длъжностната характеристика,
одобрена от работодателя, на показанията на свид. К. К., както и на
представените по делото Инструкция за безопасна работа с кар и Инструкция
за безопасна експлоатация на мотокари за вътрешния транспорт. Изложените
съображения в тази насока от първоинстанционния съд напълно се споделят
от настоящия въззивен състав.
От показанията на свидетеля К. К., работещ с ищеца като шофьор
на същия камион, се установява, че на шофьорите им е било наредено устно
да помагат да се разтовари стоката; имало стока за разтоварване и такава за
натоварване след това; нареждането било от техния диспечер М.,
упълномощено лице от Н.Б., което отговаря за шофьорите; заявява, че реално
3
те правят товаренето и разтоварването. В този смисъл са и обясненията на
ищеца, дадени по реда на чл. 176 от ГПК, който заявява, че шофьорите
отговарят за товара в ремаркето, като са длъжни да проверят товара по
изискванията да не се претоварва диференциала; самите те преценяват къде
да застанат; заставали отзад, за да имат видима част на ремаркето и за да
могат да наблюдават товаренето; заставал отдясно на ремаркето, за да не
пречи на товаренето.
Според приложената длъжностна характеристика за длъжността
международен шофьор на товарен автомобил - т.12 шофьорът "изпълнява и
други конкретно възложени задачи".
В случая на шофьора са били възложени задачи, свързани с
процеса на товарене/разтоварване на стоките, което се установява от
показанията на разпитания свидетел, които кореспондират изцяло и с
заявеното в обясненията на ищеца. Вярно е, че свидетелят е син на ищеца, но
при липса на други доказателства в тази насока по делото, няма основание да
се дискредитират неговите показания, които са дадени убедително и без
вътрешни противоречия.
С оглед посоченото въззивният състав намира за неоснователни
доводите в жалбата, че ищецът е участвал в дейности, излизащи извън
възложените му трудови функции.
Наведен е довод, че ищецът е нарушил правила за безопасност,
във връзка с които му е бил провеждан периодичен инструктаж, без обаче да
се сочат конкретните правила, които според жалбоподателя са нарушени от
ищеца. Т.е. така направеното оплакване е абсолютно голословно.
В обжалваното решение съдът подробно е анализирал представените
Инструкция за безопасна работа с кар и Инструкция за безопасна
експлоатация на мотокари за вътрешния транспорт, като е обосновал изводи,
които се споделят от въззивния съд, а именно, че процесният инцидент е
станал поради нарушение на т.19.4. от страна втората от тях от управляващия
мотокара, както и че не е установено наблюдаващият и насочващ товаро-
разтоварните дейности шофьор да е нарушил някоя от забраните по чл.13 от
същата инструкция /да не се стои под вилиците или сменното работно
съоръжение, да не се вози върху кара и др./ Обосновано е посочено, че в
инструкциите няма изрична забрана при никакви обстоятелства да не се
застава между кара и ремаркето, а безопасността на стоящите в близост до
кара хора следва да се гарантира със стриктното изпълнение от страна на
4
мотокариста на вменението му задължения, като съгласно чл. 10.4 от
цитираната инструкция същият е длъжен да предприема необходимите мерки
за безопасността на работещите, които присъстват в работната зона.
Предвид посоченото съставът на ПАС намира, че оплакванията по
т.1 от въззивната жалба са неоснователни, като изводът на
първоинстанционния съд за липса на съпричиняване е правилен и обоснован.
По т.2 от въззивната жалба се оспорва началния момент, от който
е присъдена законната лихва върху дължимото обезщетение. Жалбоподателят
се позовава на "многобройна съдебна практика, която гласи, че
застрахователят изпада в забава от датата на предявяване на претенцията по
реда на чл. 380 от КЗ и изтичане на предвидения в чл. 496, ал.1 от КЗ срок за
произнасяне по претенцията". Счита, че тримесечният срок следва да тече от
дата 2.9.19 г., от която дата ищецът бил подал молба, на която твърди, че
няма произнасяне от страна на застрахователя, респ. законната лихва да се
присъди от 2.1.21 г.
Цитираният чл. 496, ал.1 от КЗ е неотносим към процесния казус,
тъй като тази норма е специална, намира се Глава 47-ма „Задължителна
застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите“ от Дял Втори
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ от Част Пета на КЗ
„Задължително застраховане“. Същата касае отговорността на застрахователя
по застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите" и е неотносима
към задължителната застраховка „Трудова злополука“, каквато е предмет на
настоящия случай. Цитираната съдебна практика също е неотносима, тъй като
също касае застраховката "Гражданска отговорност на автомобилистите".
В случая по отношение на дължимата лихва са приложими са
нормите на чл. 448, ал.3 вр. чл. 459, ал.4 от КЗ и чл. 12 от НАРЕДБАТА за
задължително застраховане на работниците и служителите за риска "трудова
злополука".
Съгласно чл. 11 от Наредбата за изплащане на застрахователната
сума или застрахователното обезщетение на застрахователя се представят
следните документи: 1. писмено искане; 2. копие от застрахователния
договор; 3. препис от акта за смърт и удостоверение за наследници; 4. копие
от документите за временна неработоспособност или за трайно намалена
5
работоспособност (болничен лист, експертно решение на ТЕЛК/НЕЛК и др.);
5. разпореждане на съответното териториално поделение на Националния
осигурителен институт за приемане на злополуката за трудова; 6. други
документи, имащи значение за определяне на застрахователната сума или
обезщетение. Съгласно чл.12 от същата дължимото застрахователно
обезщетение се заплаща в 15-дневен срок след представянето на всички
посочени в застрахователния договор документи.
В случая в хода на първоинстанционното производство
застрахователното дружество не е навело възражения с предявената
претенция от 06.11.2018 г. изискуемите се документи да не са били
представени, нито пък са налице доказателства в тази насока. В отговор на
исканетото № ЦУ 16-927/6.11.18 г. застрахователят е изпратил отговор изх. №
16-882/28.08.19 г., с който е предложил обезщетение в размер на 20 000 лв. /л.
60 от първоинстанционното дело/. Този отговор е цитиран и в исковата
молба, като ищецът твърди, че е изпратил молба от 2.9.19 г. /непредставена по
делото/, с която е поискал от застрахователя да конкретизира вида и
съответния размер на всяка от вредите, за които му се предлага обезщетение,
на която молба не получил отговор и към датата на предявяване на иска.
От горното е видно, че датата 2.9.19 г. не е датата на предявяване
на претенцията пред застрахователя. На тази дата ищецът твърди да е
изпратил допълнителна молба до застрахователя за уточняване на
предлаганото му споразумение с отговор изх. № 16-882/28.8.19 г., който му е
изпратен във връзка с предявеното искане № ЦУ 16-927/6.11.18 г. С този
отговор застрахователят не е изискал представянето на каквито и да било
допълнителни документи, а е предложил обезщетение в размер, по-нисък от
дължимия. Това е индиция, че всички необходими документи са били
представени още при предявяване на застрахователната претенция, при което
15-дневният срок за изплащане на обезщетението съгласно чл. 12 от
Наредбата тече от датата 6.11.18 г., респ. същият е изтекъл на 21.11.18 г. При
това положение е законосъобразен изводът на първоинстанционния съд, че
дължимата законна лихва следва да бъде присъдена от датата 21.11.18 г. и в
тази част решението следва да бъде оставено в сила.
Предвид горното настоящият съдебен състав на ПАС намира
въззивната жалба за неоснователна. Първоинстанционното решение следва да
бъде оставено в сила в обжалваната му част, като предвид този изход на
делото жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
страна направените разноски за настоящата инстанция в размер на 2000 лв. -
6
адвокатско възнаграждение съобразно представения списък на разноски и
данните за уговорено и заплатено възнаграждение в този размер по
представения договор за правна помощ и защита.
Мотивиран от горното ПАС
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 65/18.07.22 г., постановено по т.д.
№ 130/21 г. по описа на Окръжен съд П..
ОСЪЖДА ЗАД „О.-З.“ АД ЕИК ********* да заплати на В. Т. К.
ЕГН ********** сумата 2000 лв. – разноски пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7