№ 9888
гр. София, 24.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 142 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ Г. Н.
като разгледа докладваното от СИЛВИЯ Г. Н. Гражданско дело №
20211110152698 по описа за 2021 година
при секретаря Радка Х., като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 52698 по
описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по искова молба на Т. Х. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
ж.к. „..........“, ул. „..........“ № 16, ........... срещу „..............“ ЕООД, ЕИК ...., със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „..........“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано
от П..... Б.......... Д..........., с искане да бъде обявен за нищожен договор за предоставяне
на гаранция № ........ от 17.08.2021 г., сключен между страните на основание чл. 26, ал.
1 ЗЗД и като противоречащ на чл. 11, чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал. 1
ЗЗП.
Ищецът твърди, че бил сключил договор за заем № ........ от 17.08.2021 г. с „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който ищцата получила сумата в размер на 300
лв., при ГПР от 46,70 %, годишен лихвен процент от 40,00 % и срок на кредита от 4
месечни вноски. Било уговорено ищцата да върне сума по кредита в размер на 325,40
лв. Във връзка с чл. 4, ал. 2 от договора за предоставяне на заем, ищцата сключила с
ответника договор за предоставяне на гаранция № ........, по силата на който ищцата
следвало да заплати на ответника сумата в размер на 154, 60 лв. Счита процесният
договор за предоставяне на гаранция за нищожен, поради противоречие с добрите
нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и поради неспазване на разпоредбите на чл.
11, чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22 и чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Твърди, че договорът противоречи
на добрите нрави, тъй като с него се нарушавали принципите на добросъвестност и
справедливост, същият водел до значителна нееквивалентност на престациите. На
следващо място, излага, че процесният договор бил и неравноправен по смисъла на чл.
143 ЗЗП, доколкото бил неразбираем и не позволявал на потребителя да прецени
икономическите последици от сключване на договора – чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.
Твърди, че договорът бил нищожен и поради накърняване на принципа на
съразмерността, доколкото сумата, която се претендирала по него била в размер на
почти повече от половината от размера на отпуснатия кредит. Излага, че договорът
нарушавал и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото невключването на сумата за
1
гарант в размера на ГПР, последният не отговарял на действително прилагания от
кредитора в кредитното отношение и се нарушавало изискването ГПР, да не бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. Така потребителят бил въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужване на
кредита. Твърди, че предвидената сума в договора за гарант била скрит добавък към
възнаградителната лихва и като такава е следвало да бъде включена в годишния
лихвен процент и в годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Смята,
че така се стигало и до заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и
ал. 2, т. 1 ЗЗП. Счита, че посочването на по-нисък от реалния ГПР представлявало и
нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Директива
2005/29/ЕО, което означавало, че процесният договор бил неравноправен по смисъла
на чл. 4, пар. 1 от Директива 93/13/ЕО и по чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. Твърди, че процесният договор противоречал на 10а ЗПК. Излага, че
едноличен собственик на капитала на ответното дружество бил кредитодателя на
ищеца, поради което счита, че със сключения договор за гаранция не се целяло реално
обезпечаване на кредита, а се целяло едно допълнително възнаграждение за
кредитодателя, което противоречало на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради гореизложеното
предявява настоящия иск за обявяване нищожността на договор за предоставяне на
гаранция № ........ от 17.08.2021 г., сключен между страните на основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД и като противоречащ на чл. 11, чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 143, ал. 1
ЗЗП, като моли за присъждане и на разноски по делото.
В законоустановеният срок, ответникът е депозирал писмен отговор, с който
оспорва предявения иск. Излага, че било вписано, като финансова инситуция в
регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с предмет на дейност
предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно поради това, в качеството си
на търговец, ответникът следвало да получава съответно възнаграждение по
сключената от него гаранционна сделка. Счита за неоснователно твърдението, че
процесният договор бил лишен от правно основание, доколкото същият бил сключен,
за обезпечаване на задълженията на заемателя, от една страна и от друга – поради
възможността за ответника да получи договорно възнаграждение. Счита за
неоснователно и твърдението, че договорът противоречал на добрите нрави, доколкото
съгласно чл. 9 ЗЗД в отношенията между правните субекти действал принципът на
свободно договаряне. Отделно, счита че твърденията за нищожност на договора,
поради накърняване на добрите нрави били недоказани, доколкото липсвали твърдения
за нарушаване на конкретен морален принцип. Оспорва да е налице нееквивалентност
на насрещните престации по договора, доколкото ответникът се е задължил да
отговаря солидарно със заемателя за сума, която значително надхвърляла сумата по
договора, отделно, гаранцията се простирала върху всички последици от
неизпълнението на главното задължение. Твърди, че доколкото същият е търговец
няма как да извършва безвъзмездни сделки, като ако ищецът е считал сумата по
договора за гаранция за несправедливо висока, то той изобщо не би сключил
процесния договор. Посочва се и че заемодателят е дал различни начини на заемателя
за обезпечаване на договора за кредит, като въпреки това ищецът е избрал именно да
сключи процесния договор за гаранция с ответника. По отношение на релевираното от
ищеца основание за нищожност на процесния договор на основание чл. 143, ал. 2, т. 19
ЗЗП и чл. 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК твърди, че същото е неотносимо към процесния
договор, доколкото процесните норми били приложими само по отношение на
договори за потребителски кредит, какъвто процесния договор не бил.
2
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна и правна следното:
За основателност на предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на
ищеца е да докаже, че процесният договор е недействителен, тъй като противоречи на
добрите нрави, както и на императивните изисквания на ЗПК, включително и като го
заобикаля, както и че същият се явява неравноправен по смисъла на ЗЗП.
По делото не е спорно, а и от събраните доказателства – договор за паричен заем№
......../17.08.2021 г. и приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, която съдът цени на
основание чл. 202 ГПК, като компетентно и обективно изготвена, се установява, че ищецът
и „Изи Асет Мениджмънт“ АД са страни по договор за паричен заем № ......../17.08.2021 г., а
между ищецът и „..............“ ЕООД е възникнало облигационно отношение по договор за
предоставяне на гаранция № ......../17.08.2021г.
Въз основа на договора за паричен заем „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предоставило
на ищеца в заем сумата от 300.00 лв., която последният следва да върне на 4 месечни
погасителни вноски от по 81,35 лв. Заемът е отпуснат при 40.00% годишен лихвен процент
и 46,70 % ГПР.
За обезпечаване задълженията по процесния договор за кредит ищецът е сключил с
ответника договор за предоставяне на гаранция ......../17.08.2021г. Съгласно чл.3, ал.1 от този
договор, за поемане на задълженията по договора за кредит, потребителят дължи
възнаграждение на гаранта в размер на 154,60 лв., което той заплаща разсрочено на вноски
от по 38,65 лв. В чл.3, ал.3 от договора изрично е посочено, че гарантът овластява „Изи Асет
Мениджмънт“ АД да приема вместо него изпълнение на задължението на потребителя за
плащане на това възнаграждение .
По отношение действителността на договора за поръчителство следва да се има
предвид, че в чл.9 от ЗЗД е утвърдена свободата на страните да определят съдържанието на
договорите, които сключат, за която свобода обаче има две ограничения: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави /в тази насока т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело
№ 1/2009 г., ОСТК/. В случая не може да се приеме, че е налице нарушение на закона. В
решение № 716 от 12.05.1955 г. по гр. д. № 2145/55 г., по описа на ВС, IV г.о., се приема, че
поръчителството е едностранен, формален, безвъзмезден, акцесорен договор, като поначало
само поръчителят поема задължение към кредитора. Според ВС, това не значи, че
поръчителството е едностранен акт. То е едностранен договор, като е необходимо
съгласието и на двете страни (поръчителя и кредитора), за да бъде договорът перфектен.
В случая не се установи кредиторът на ищеца да се е противопоставил на
предоставеното поръчителство от „..............“ ЕООД. Нещо повече, той е приел да събира
възнагражденията на поръчителя. В същото време, в цитираното решение на ВС, се приема,
че договорът за поръчителство може и да придобие двустранен характер (напр. при
заплащане на възнаграждение на поръчителя), какъвто е и процесния случай.
По отношение доводите за накърняване на добрите нрави с процесния договор за
поръчителство, следва да се има предвид, че тази хипотеза е налице, когато се нарушава
правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС,
Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. №
662/2012 г. на ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна
за сметка на другата. Според практиката на ВКС, преценката дали е нарушен някой от
посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се
даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. При накърняването на принципа на "добрите нрави" се достига
до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
3
злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Съобразявайки гореизложените принципни съображения, съдът приема, че
процесният договор за предоставяне на гаранция ......../17.08.2021г. е недействителен, поради
противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен, е
установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително
възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за
неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или
да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави –
правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила
на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-
силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки
„допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен
характер и привидно право на избор.
В процесния случай, от служебно извършена справка в Търговския регистър се
установява, че “Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на
„..............“ ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление. В същото време,
съгласно чл.3, ал.3 от договора за предоставяне на гаранция, “Изи Асет Мениджмънт“ АД е
овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта
е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства. Изискването на кредитиращата институция за поръчител при
отпускане на заема и в частност за предоставяне на гаранция от свързаното с него
юридическо лице - гарант, навежда на опит за заобикаляне на закона и в част на въведените
в него ограничения за общия размер на разходите по кредита и вида допълнителни услуги,
които могат да се предоставят от кредитора срещу заплащане. В този смисъл настоящият
състав намира, че чрез процесния договор за гаранция се стига до допълнителното
обогатяване на кредитора за сметка на длъжника и то в значителен размер (за почти
половината от отпуснатата в заем сума), което противоречи на добрите нрави и води до
извода за нищожност на договора за предоставяне на гаранция.
По така изложените съображения съдът намира предявеният иск за основателен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има единствено ищецът. На основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 412,10 лв. –
разноски, извършени в настоящото производство.
На основание чл. 38, ал.2 ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. М.
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца в размер на 360
лв., съобразно редакцията на НМРАВ, действала към датата на сключване на договора за
правна защита и съдействие.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за гаранция № ......../17.08.2021г. г.,
сключен между Т. Х. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „..........“, ул. „..........“
№ 16, ........... и „..............“ ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление
4
гр.София, бул.“..........“ № 28, ет.2, ап.40-46, представлявано от П..... Б.......... Д...........,
като противоречащ на добрите нрави.
ОСЪЖДА „..............“ ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.“..........“ № 28, ет.2, ап.40-46, представлявано от П..... Б.......... Д..........., да
заплати на Т. Х. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „..........“, ул. „..........“ №
16, ..........., сумата в размер на 412,10 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА „..............“ ЕООД, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление
гр.София, бул.“..........“ № 28, ет.2, ап.40-46, представлявано от П..... Б.......... Д..........., да
заплати на адв. Д. М. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ
на ищеца в размер на 360 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5