Р Е Ш Е Н И Е
Номер 08.04..2021
г. Град С.З.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
На 23.02. 2021
г.
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ТРИФОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУМЯНА ТАНЕВА
ХРИСТО СИМИТЧИЕВ
Секретар: ДИАНА
ИВАНОВА
като разгледа
докладваното от съдията ТРИФОНОВА
в.т.д. № 1602
по описа за 2020 г.,
за да се произнесе,
взе предвид следното:
Обжалвано е решение № 260071/08.09.2020г.,
постановено по гр.д. № 7/2019г. по описа на Районен съд – гр. С.З., с което е
признато за установено по отношение на П. Н. М., че дължи на „П.” ЕООД сумата
от 780 лв. – главница по договор за потребителски кредит №
**********/18.11.2016г., ведно със законната лихва, считано от 27.07.2018г., до
изплащането й, за което вземане е издадена заповед за изпълнение № 2086/30.07.2018г.
по ч.гр.д. № 3786/2018г., по описа на СтРС, като е отхвърлен иска за сумата над
780 лв. до претендирания размер от 6 157, 54 лв., като неоснователен и
недоказан.
Подадена е въззивна жалба от „П.” ЕООД против решение
№ 260071/08.09.2020г., постановено по гр.д. № 7/2019г. по описа на Районен съд
– гр. С.З. в частта, с която е отхвърлен предявения иск над 780 лв. до пълния дължим размер от 2 218, 82 лв. за главница и за
неизплатено договорно възнаграждение. Моли да бъде постановено решение, с което да бъде прието
за установено, че П. Н. М. дължи сума в размер от 3 180.34 лв., от която: 2
218.82 лв. за дължима главница и 961.52 лв. за неизплатено договорно
възнаграждение, ведно със законната лихва върху главницата. Претендират се разноските по
делото – заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Няма
направени доказателствени искания.
В
законния срок е постъпил писмен отговор от страна на П. Н. М., чрез особения му
представител, с който се взема становище, че жалбата е неоснователна и следва
да се отхвърли. Изложени са съображения по направените във въззивната жалба
оплаквания. Моли съда да потвърди обжалваното решение в обжалваната част като
законосъобразно и правилно. Няма направени доказателствени искания.
По делото е постъпила и въззивна жалба от въззивника П. Н. М., чрез
особения му представител, против решение № 260071/08.09.2020г., постановено по
гр.д. № 7/2019г. по описа на Районен съд – гр. С.З., в частта с която е
уважен предявения иск в размер на 780 лв. Въззивникът излага съображения за
неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение. Развити са
съображения във връзка с направените оплаквания. Направено е искане да се
отмени решението на РС и да се постанови друго, с което да се отхвърли иска
изцяло. Няма направени доказателствени искания.
В законния срок е постъпил писмен отговор от страна на „П.“ ЕООД, с който
се взема становище, че жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли.
Изложени са съображения по направените във въззивната жалба оплаквания. Моли
съда да потвърди обжалваното решение в обжалваната част като законосъобразно и
правилно. Няма направени доказателствени искания. Претендират се разноските по
делото, като е представен списък с разноските и договор за процесуално
представителство.
Окръжен
съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като обсъди данните по
първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното:
Пред първоинстанционния
съд е предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „П.” ЕООД моли, съда да постанови
решение, с което да установи съществуването на вземане в полза на „П.” ЕООД
срещу длъжника П. Н. М. в размер на 6 157.54 лв., представляващи неизплатено
парично задължение по Договор за потребителски кредит № **********, вещно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението. Претендира за направените по делото разноски.
В
законоустановения срок, назначеният особен представител на ответника е
депозирал писмен отговор на исковата молба, в който излага съображения.
Безспорно
е установено, че на 17.11.2016 г. ответникът е подал до „П.” ЕООД искане за отпускане на потребителски кредит – П.
Стандарт, в размер от 3 000 лв., срок на издължаване - 36 месеца, размер на
месечна вноска 229.09 лв. На същата дата ответникът е подал молба, с която
заявява желанието си от заявената заемна сума да бъдат погасени задължения към
трети лица: сумата от 300 лв. – към „И.“ АД; сумата от 766.69 лв. – към „К.“
ООД; сумата от 650 лв. – към „Б.“ ООД.
На
18.11.2016 г. между страните по делото е сключен договор за потребителски
кредит № **********. Съгласно т. V от Договора за потребителки кредит П. Н. М.
е пожелал да бъде извършено рефинансиране на старо негово задължение към „П.”
ЕООД с част от отпуснатата сума по кредита, както следва: Задължение в размер
на 949.90 лв. към „П." ЕООД и в размер на 650 лева към „Б.“ ООД. Видно от клаузите на договора за кредит,
ищецът предоставил на ответника заемната сума от 3 000 лв., при годишен процент
на разходите 49, 90 %, годишен лихвен процент 41,17 %, лихвен процент на ден
0.11%., като общо задължение, включващо главница и договорна лихва, е посочена
сумата от 5 270, 04 лв. Заемателят се е задължил да върне заема на 36
месечни погасителни вноски в размер на 146, 39 лв. В договора е посочено, че по
избран и закупен пакет от допълнителни услуги П.М. дължи и възнаграждение, в
размер на 2 977.20 лв., като размерът на вноската възлиза на 82.70 лв..
Така общото задължение по договора
възлиза на 8 247, 24 лв., с общ размер на ежемесечните вноски от по 229.09 лв.
Видно
от представените три броя преводни нареждания, всички с дата 18.11.2016г., в полза на „И.“ АД е преведена сумата от 300
лв., в полза на „К.“ ООД е преведена сумата от 766.69 лв.; в полза на „Б.“ ООД
е преведена сумата от 650 лв. Остатъкът от заемната сума по процесния договор –
в размер на 333.41 лв. е преведена по банкова сметка ***/видно от преводно
нареждане № 13102648/18.11.2016г./.
По повод подадено на 07.07.2017г. от ответника
до кредитора заявление за отлагане на една вноска, на 20.07.2017г. между страните по договора за кредит е
подписан Анекс № 1 за отлагане на вноски /представен по делото/, за което е
изготвен нов погасителен план /неразделна част към анекса/.
По
делото е представено и извлечение по сметка по договор за потребителски кредит
№ **********, съгласно което изплатената от ответника сума по договора възлиза
общо на 2 220 лв.
По делото е представено уведомително
писмо с дата 11.01.2018 г. изпратено до ответника, с което „П.” ЕООД го уведомява, че е обявил
кредита за предсрочно изискуем, считано от 09.01.2018 г.
Видно от приложеното ч. гр. д. №
3786/2018г., по описа на Районен съд - С.З., съдът е издал в полза на „П.” ЕООД
срещу П. Н. М. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
сумата от 6 157.54 лв. – главница по договор за потребителски кредит №
**********/18.11.2016г., ведно със законна лихва върху главницата от 27.07.2018г.
до изплащане на вземането, както и за разноските в общ размер на 223.15 лв.
Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал.5 ГПК, като
заявителят в срок предявява настоящия установителен иск.
От заключението на назначената съдебно икономическа
експертиза се установява, че по договора за кредит, ответникът дължи общо
сумата от 6 157.54 лв., от която: 2 544.95 лв. – главница,
1 407.58 лв. – лихва, 2 205.01 лв. – такса за допълнителни услуги по
закупен пакет за допълнителни услуги. Посочва се, че от дължимите 8247.24 лв.
ответникът е платил сумата от 2 220 лв.
При
така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
По
делото не е спорно, че на 18.11.2016 г. между страните по делото е сключен
договор за потребителски кредит № **********, по силата на който на ответника е
предоставена сума в размер на 3 000 лв. за срок от 36 месеца. С част от предоставената сума са
рефинансирани следните задължения на
ответника: сумата от 300 лв. към „И.“ АД; сумата от 766.69 лв. към „К.“ ООД;
сумата от 650 лв. към „Б.“ ООД, както и сумата от 949, 90 лв. към „П.” ЕООД.
Остатъкът от заемната сума по процесния договор в размер на 333.41 лв. е
преведена по банкова сметка ***/видно от преводно нареждане №
13102648/18.11.2016г./. В този смисъл въззивният съд намира за неоснователни
доводите на особения представител на ответника, че в действителност дължимата
главница по договор за потребителски кредит № **********/18.11.2016 г. е в
размер на 2 050, 10 лв., тъй като сборът на горепосочените суми /300
+766,69+650+949, 90 + 333,41 е 3 000 лв.
По
делото не е спорно, че ответникът е върнал на ищцовото дружество сума в размер
на 2 220 лв.
Безспорно е установено, че в хода на производството пред първоинстанционния
съд е настъпил крайният срок на договора, тъй като същият е сключен за срок от 36
месеца, като последната вноска е дължима на 05.01.2020 г. /след анекса/. Преценката на
съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед
материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в
съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска.
Поради това, съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК.
В настоящото производство ищецът претендира установяване на главница в
размер на 2 218, 82 лв. и договорна лихва в размер на 961, 52 лв. В
конкретния случай в заявлението по чл. 410 ГПК, заповедта за изпълнение, както
и в настоящата искова молба, ищецът поддържа искането си за установяване
дължимостта на вземане, представляващо дължима главница по процесния заем, като
не е претендирана възнаградителна лихва. Производството по чл. 422 ГПК е продължение на заповедното
производство, поради което между двете производства следва да е налице
идентичност и да съвпадат по предмет. Поради това въззивният съд приема, че е
сезиран само с иск за установяване на главницата по горепосочения договор за
кредит, но не и с иск за установяване на дължимата възнаградителна лихва по
договора, както и неизплатеното задължение за възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги.
Спорен обаче е въпросът със заплатената сума в размер на 2 220 лв., каква
част от задължението е погасил ответника. Поради това въззивният съд следва да
се произнесе относно действителността на уговорената договорна лихва и възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги, тъй като тяхната действителност е обуславяща за
точния размер на задължението на ответника
В случая по процесния договор за потребителски
кредит на ответника е предоставена в заем сума от 3 000 лв., при уговорен ГЛП в
размер на 41, 17 % и ГПР в размер на 49, 90 %. Към датата на сключване на
процесния договор са приети разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от
23.07.2014 г., според които годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а
клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Договореният
между страните ГПР от 49, 90%, не надхвърля петкратно размера на законния такъв
за времето на сключване на договора от 10, 00%, при определения от БНБ основен
лихвен процент /0, 00%/ и 10 пункта надбавка.
Към
датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на
закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че
се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба
икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва
да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за
забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в
оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални
средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в
съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната
лихва/. В този смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. №
315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело №
6295 по описа за 2014 г на ВКС. Следователно при преценка съответствието на
спорната договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и
законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен
процент на БНБ се прибавят десет пункта. Следователно, уговорената с процесния договор
възнаградителна лихва в размер на 41, 17% годишно е повече от четири пъти
по-висока от размера на законната лихва.
С оглед
изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави /критерии
за норми на поведение, установени в обществото/ и се явява нищожна. Поради
това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се
приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова
задължение не е възникнало за ответника.
Въззивният съд намира за
недействителна клаузата за закупуване на пакет от допълнителни услуги.
Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни
услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Законът, обаче, не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК. В противоречие на императивното правило на чл. 10, ал. 4 от ЗПК за допълнителните услуги е определено общо възнаграждение за няколко
различни услуги. В чл. 10а, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че "Видът, размерът и действието, за което се събират
такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит". В случая, в Договора за потребителски кредит не са
посочени видът, размерът и действието, за което се събират съответните такси.
Освен това, заплащането на това възнаграждение от потребителя е предварително, т.е.
то е дължимо само за "възможността за предоставянето" на изброените в
него услуги и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по
време на действието на сключения между страните договор. Поради това,
настоящата съдебна инстанция счита, че уговарянето на подобно възнаграждение
нарушава принципа на добросъвестност и справедливост, тъй като потребителят
следва да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не за
хипотетично ползване на такава. Следва да се посочи, че в настоящия случай с
възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги от 2 977, 20 лв./
почти колкото размера на самия кредит от 3 000 лева/, кредиторът се домогва да
увеличи размера на вземанията си, начислявайки такси за услуги, чието реално
предоставяне не е доказано. Така, с уговарянето на допълнително възнаграждение,
съдът намира, че се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. Следователно, на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК и чл. 21, ал. ЗПК тези клаузи са нищожни.
С оглед гореизложените
съображения въззивният съд приема, че ответникът дължи единствено връщане на главницата
по сключения договор за потребителски кредит, която е в размер от 3 000 лв.
Така след като ответникът е заплатил сума в размер на 2 220 лв., дължимият
остатък по сключения договор за потребителски кредит е в размер на 780 лв.
Предвид гореизложеното
въззивният съд намира, че решението в обжалваната част е правилно и следва да
бъде потвърдено.
При този изход на делото
разноските на страните остават така както са направени.
Водим от горните мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 260071/08.09.2020г., постановено по гр.д.
№ 7/2019г. по описа на Районен съд – гр. С.З. в обжалваната част.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.