РЕШЕНИЕ
гр.С.,
31.07.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
І ГО, 11-ти с-в, в открито заседание
на тридесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
Съдия Вергиния Мичева-Русева
при секретаря Диана
Борисова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 20020 по
описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 2б, ал.
1 ЗОДОВ.
С исковата молба и с уточненията към нея
ищецът А.Н.Б. твърди, че е претърпял неимуществени вреди в следствие на
нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на образуваното срещу него ДП № 5201/1991 г. по описа на СтСлС и съответната
прокурорска преписка № 3907/1991 г. по описа на СРП в разумен срок съгласно
изискванията на ЕКЗПЧ. Досъдебното производство срещу него било образувано на
22.06.1989 г. за извършване на престъпление по чл. 150 НК, 152, ал. 3, т. 4,
във вр. с ал. 1, т. 1, 2 и 3 НК и по чл. 144, ал. 3 НК. Ищецът твърди, че
разследващите органи осъществили твърде бавно възложената им функция по
разследване на фактите, свързани с конкретното престъпление. Досъдебното
производство било спряно през 1992 г., като след това било възобновено на
12.12.2008г. Производството било прекратено с постановление за прекратяване от
15.05.2009 г., което било връчено на ищеца едва на 16.12.2013 г. В резултат в
продължение на 24 години, 5 месеца и 27 дни ищецът бил принуден да живее в
състояние на страх и несигурност за съдбата си. Във връзка с това претендира
заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 200 000 лв., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 15.05.2009 г. до окончателното заплащане.
Ответникът оспорва предявеният иск както по основание,
така
и по размер. Твърди, че ищецът не е ангажирал доказателства, посредством които
да се установят действително претърпени по делото вреди. Сочи, че
претендираното обезщетение за неимуществени вреди е прекомерно и не съответства
на принципа на справедливост закрепен в чл. 52 ЗЗД, както и на икономическия
стандарт в страната. Направено е и възражение за изтекла тригодишна погасителна
давност относно заявеното вземане за лихви с правно основание чл. 111, б. „в” ЗЗД.
Съдът като прецени
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка прие от
фактическа и правна страна следното:
По предявеният иск с правно основание чл. 2б,
ал. 1 ЗОДОВ:
Относно допустимостта
на иска и направените от ответника възражения за недопустимост на същия, съдът
приема следното: Съгласно разпоредбата
на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по
чл. 2б, ал. 1 по приключени производства само когато е изчерпана
административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета
"а" от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато
споразумение. По настоящото дело е представено заявление /л. 21 - 22/ за
констатиране на нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок. Представен е и констативен протокол /л. 16 - 20/, в който са описани
констатациите на Министерство на правосъдието относно това дали е налице
нарушаване на правото за решаване на делото в разумен срок. Въз основа на
писмо-справка от Министерство на правосъдието /л. 52 - 56/ се установява, че по
подаденото от А.Н.Б. заявление е било изпратено предложение за сключване на
споразумение за сума в размер на 7000 лв. за нарушаване правото му на гледане
на делото в разумен срок по НОХД № 827/1989 г. по описа на СРС, 10 с-в; НОХД №
347/1991 г. по описа на СРС, 2 с-в и досъдебно производство № 5201/19.12.1991
г. на II РУ-МВР-С.. Заявителят А.Н.Б. не е представил трите екземпляра на
предложеното споразумение с нотариална заверка на положените от него подписи,
както и не е изявил желание да подпише споразумението присъствено пред служител
на Министерство на правосъдието, каквато е установената процедура. Именно с
оглед на това е счетено, че предложението не е прието и заявлението е било
архивирано без по него да е изплатено обезщетение на заявителя А.Н.Б.. След
като административната процедура по ЗСВ е изчерпана, съдът счита настоящият иск
за допустим. Останалите възражения на ответника за недопустимост на предявения
иск, съдът също счита за неоснователни. Ответникът твърди, че тъй като
измененията на ЗОДОВ нямат обратна сила извън хипотезата на §9 ЗИД, то правото
на обезщетение за вреди от неразумен срок за приключило наказателно
производство преди 15.09.2012 г. не е признато като защитимо от закона право. В
случая обаче наказателното производство е прекратено с постановление от
15.05.2009г., което е връчено на А.Н.Б. едва на 16.12.2013 г. Постановлението
за прекратяване на практика е влязло в сила с изтичане на срока за обжалването
му по чл. 243, ал. 3 НПК. Т.е. към момента на влизането му в сила правото на
обезщетение от вреди от неразумен срок за приключило наказателно производство е
признато от закона като защитимо право и искът е допустим. По въпроса за
действието на чл.2б от ЗОДОВ има постановена и задължителна практика на ВКС по
реда на чл.290 от ГПК – „Липсата на изрична норма в ЗОДОВ преди приемането на чл. 2б
/ДВ бр. 98/2012 г./ не изключва отговорността на държавата за вреди, причинени
на граждани от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок. Основанието за претендиране на обезщетението е чл. 6 § 1
ЕКПЧ, която след ратифициране на Конвенцията има пряко и непосредствено
действие като част от правната система на държавата“ / Решение № 76 от
11.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5721/2015 г., III г. о., ГК/. Във връзка със
следващото възражение за недопустимост на предявения иск поради наличието на условията
по чл. 126 ГПК: А.Н.Б. е бил предявил кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 2 б ЗОДОВ във връзка с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. По тези искове е
било образувано гр.д. № 5337/2014 г. по описа на СГС, ГО, 8 с-в. По отношение
на иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е постановено Решение от
28.04.2016 г., с което същият е отхвърлен като неоснователен. По отношение на
иска с правно основание чл. 2 б, ал. 1 ЗОДОВ по делото е постановено
Разпореждане от 31.10.2014 г., с което производството е прекратено като
недопустимо. Разпореждането е влязло в сила на 20.11.2014 г. Съдът приема, че
две висящи производства между същите страни, на същото основание и за същото
искане не са налице, с оглед на което предявеният иск се явява допустим.
По
отношение основателността на предявения иск:
Съгласно чл. 2б, ал. 1
и 2 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от нарушение
на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, §
1 от Конвенцията, като съдът следва да съобрази общата продължителност и
предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението
на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на
останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти,
които имат значение за правилното решаване на спора.
По настоящото дело е
приложено ДП № 5201/1991
г. по описа на СтСлС и съответната
прокурорска преписка № 3907/1991 г. по описа на СРП.
Ищецът А.Н.Б. е бил
заподозрян в извършване на престъпление от общ характер по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК. Процесуално
следствените действия спрямо него са започнали на 23.06.1989 г. Това е видно от
постановление за привличане на заподозрян от 23.06.1989 г.
От постановление за
привличане на обвиняем от 29.06.1989 г. е видно, че А.Н.Б. е бил привлечен към
наказателна отговорност в качеството на обвиняем в извършването на престъпление
по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК по отношение на лице от женски пол – Татяна
Григорова Лазарова. Материалите по досъдебното производство са предявени на А.Н.Б.
на 16.10.1989 г.
Срещу ищеца е било образувано НОХД
№ 827/1989 г. по описа на СРС, 10 с-в. С Определение от 13.02.1991г. съдебното
производство по повдигнатото обвинение за извършване на престъпление по чл. 150 НК, 152, ал. 3, т. 4, вр. с ал. 1, т. 1, 2 и 3 НК и чл. 144, ал. 3 НК е било
прекратено и делото е било изпратено за доразследване на органите на П..
С Определение от
14.12.1991 г. постановеното по НОХД № 347/1991 г. по описа на СРС, 2 с-в е било
повторно прекратено съдебното производство по повдигнатото срещу А.Н.Б.
обвинение в извършването на престъпление по чл. 150 НК, 152, ал. 3, т. 4, вр. с
ал. 1, т. 1, 2 и 3 НК и чл. 144, ал. 3 НК и делото отново е било изпратено на
органите на П. за доразследване.
На 16.03.1992 г.
наказателното производство срещу А.Н.Б. е било спряно. Това е видно от
постановление за възобновяване на наказателното производство от 21.11.2008 г.
на прокурор на СРП.
Наказателното
производство срещу А.Н.Б. за извършване на престъпление по чл. 150 НК, 152, ал.
3, т. 4, вр. с ал. 1, т. 1, 2 и 3 НК и чл. 144, ал. 3 НК е било прекратено на
15.05.2009 г. с постановление за прекратяване от същата дата. Основанието за
прекратяване е изтекла абсолютна погасителна давност за наказателно преследване
спрямо обвиняемия. Постановлението за прекратяване на наказателното
производство е получено от А.Н.Б. на 16.12.2013 г. Това е видно от саморъчно
изписания текст на втората страница на постановлението, а именно „получих
препис от постановление от 15.05.2009 г.” след което следва подпис на А.Н.Б..
Целта на разпоредбата на
чл. 2б от ЗОДОВ е да създаде ефективен механизъм на вътрешното право за
адекватно обезщетяване на засегнатите от нарушения на правото да се гледа
делото в разумен срок по стандартите на Конвенцията за правата на човека и
практиката на Европейския съд по правата на човека/ ЕСПЧ/ в Страсбург.
Практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, т. 1 от КЗПЧОС е доста гъвкава.
При преценката за разумност на релевантния период съдът прилага няколко
критерия: фактическа и правна сложност на делото, поведението на компетентните
органи. Отчита се и поведението на самия носител на правото. В този смисъл са
Решение от 13.07.1983 г. на ЕСПЧ по делото Цимерман и Щайнер срещу Швейцария,
Серия А № 66; Решение от 26.07.2001 г. на ЕСПЧ по делото Крепс срещу Полшар; Решение
от 15.07.1982 г. на ЕСПЧ по делото Екле срещу Германия, Серия А № 51. На
практика е възможно разумния срок за разглеждане на делото да бъде накърнен,
въпреки че формално са спазени законово определените в НПК срокове. Възможно е
и обратното – делото да е разгледано и решено в „разумен срок” макар че някои
от сроковете са надвишени. Разумният характер на продължителността на
производството трябва да бъде преценен като се отчетат конкретните
обстоятелства по всяко дело и с оглед на следните критерии: сложността на
делото, поведението на жалбоподателя и съответните органи и на какво е бил
изложен жалбоподателят в процеса. Съгласно чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ съдът взема
предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата
фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални
или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на
компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното
решаване на спора.
За да се прецени дали е нарушено правото на ищеца
делото да бъде разгледно и решено в разумен срок, трябва на първо място да се
определи общата продължителност на производството. Наказателното
производство е започнало на 20.06.1989 г. и е приключило на 16.12.2013 г.,
когато на А.Н.Б. е било връчено постановлението за прекратяване на
наказателното производство. Постановлението е влязло в сила след изтичане на
7-дневния срок за обжалването му. Следователно общият срок на производството е
24 години, 5 месеца и 26 дни.
Както бе посочено
по-горе, един от основните критерии, който следва да се вземе предвид при
преценка дали делото е разгледано в разумен срок е фактическата и правна
сложност на конкретния казус. При тази преценка следва да се съобразят
постановките на Тълкувателно решение № 35 от 06.11.1990 г. по н.д. № 26/1990 г.
ОСНК, според което фактическа сложност ще е налице, когато делото съдържа
значителен по обем фактически материал, многообразие на инкриминираната
дейност, като следва да се отчете и броя на подсъдимите. Правна сложност пък е налице, когато има
многообразие на обвиненията, усложнени форми на съучастническа дейност,
квалифициращи белези на деянието. В случая подсъдимия е един, не е налице
значителен по обем фактически материал, нито многообразие на обвиненията. С
оглед на това съдът намира, че не е налице нито фактическа, нито правна
сложност на случая.
На
следващо място, след като разгледа материалите по ДП № 5201/1991г. по описа на СтСлС и съответната
прокурорска преписка № 3907/1991 г. по описа на СРП съдът намира, че А.Н.Б. не
е допринесъл с поведението си за забавяне разглеждането на делото. Не се
установява обвиняемия да е възпрепятствал хода на делото, присъствал е на
извършените процесуално-следствени действия, не се е укривал от органите на
досъдебното производство.
Поведението на
правозащитните органи - по НОХД № 827/1998 г. по описа на СРС, 10 с-в
допуснатите процесуални нарушения по време на предварителното разследване са
установени едва след провеждането на 8
съдебни заседания. Производството по делото е било прекратено и същото е
върнато на СРП за отстраняването им. По НОХД № 347/1991 г. по описа на СРС, 2
с-в се е стигнало до забавяне поради същите причини. По двете производства пред
първоинстанционния съд се е стигнало до забавяне общо около 1 година и осем
месеца. Видно от приложените към настоящото дело материали най-голямо е
забавянето поради спиране на производството. Заради отсъствие на свидетеля Р.П.производството
е спряно на 16.03.1992 г. и възобновено едва на 21.11.2008 г. Органите на
досъдебното производство не са положили дължимите усилия за да открият,
съответно да разпитат свидетелката. Едва след като производството е било
възобновено е изискана информация за задграничните пътувания на Р.П.и е
установено, че тя е преминавала няколкократно границата на страната. Така
производството се е забавило неоправдано много – с 16 години. До забава се е
стигнало и при връчване на постановлението за прекратяване на наказателното
производство на А.Н.Б. – с повече от 4 години, това е периода от 15.05.2009 г. до 16.12.2013
г.
С оглед на
гореизложеното съдът счита, че правото на А.Н.Б. делото да бъде разгледано и
решено в разумен срок, произтичащо от чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита
правата на човека и основните свободи е нарушено.
Относно размера на иска:
Воденето на наказателно
производство срещу дадено лице несъмнено е свързано с негативни изживявания и
емоции за него. Висящото наказателно производство неизбежно води до стрес,
неудобство пред обществото и злепоставяне пред близки и познати. От разпита на
свидетелката В.С.И., майка на ищеца се установява, че прекомерната
продължителност на наказателното производство се е отразила неблагоприятно на
сина и. Той е бил притеснен, живеел в страх и несигурност.
Във връзка с
представената по делото медицинска документация – експертни решения на ТЕЛК и
епикризи – действително чрез тях се установява, че здравословното състояние на
ищеца е влошено. По делото обаче не бяха ангажирани доказателства посредством,
които да се установи, че уврежданията на здравето са именно в резултат на
негативните изживявания, свързани с продължителността на наказателното
производство. Такава причинна връзка не бе установена, поради което не може да
се приеме, че заболяванията на ищеца са повлияни от прекомерната
продължителност на наказателното производство.
На следващо място,
следва да се съобрази и обстоятелството че през определени периоди от време
срещу А.Н.Б. не са извършвани абсолютно никакви следствени действия. През
периода когато наказателното производство е било спряно, а именно от 16.03.1992
г. до 21.11.2008 г. (т.е. над 16 години) обвиняемия не е бил обезпокояван от
органите на досъдебното производство. Това е един доста дълъг период от време и
ако в началото му е вероятно обвиняемия да се е страхувал, че производството ще
бъде възобновено, то впоследствие този страх е започнал да изчезва именно
поради прекомерната продължителност на периода. Следва да се отбележи и че
наказателното производство е прекратено с постановление от 15.05.2009 г., което
е връчено на ищеца едва на 16.12.2013 г. Т.е. в период от над четири години, А.Н.Б.
отново не е имал досег с органите на досъдебното производство. На фона на
общата продължителност на наказателното производство – 24 години, 5 месеца и 26
дни, по отношение на ищеца не са били извършвани процесуално-следствени
действие в период от около 20 години. Това обстоятелство несъмнено следва да се
съобрази при определяне размера на справедливото обезщетение. Не може обаче да
не бъде отчетено и проявеното процесуално бездействие на ищеца. Няма данни той
да се е интересувал от производството, да е настоявал пред разследващите и
съдебните органи да вземат мерки за срочно провеждане на производството, след съставяне на постановлението за
прекратяване на производството ищецът не е проявил никакъв интерес към
разследването, тъй като едва след повече от четири години това постановление
му било връчено. Разбира се, ищецът не е
бил длъжен да бъде активен в наказателното производство, но поведението му е
индикатор, че резултатът от производството не е бил от съществено значение в
неговия живот, защото колкото по-важен е резултатът от него, толкова вредите са
по-големи /виж в този см. и Решение № 320 от 27.12.2016
г. на ВКС по гр. д. № 2403/2016 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК/. С
оглед гореизложеното и като съобрази всички обстоятелства по делото, общата
продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на
компетентните органи във фазата на досъдебното и съдебно производство,
последиците от увреждането по степен и интензитет, доказани в хода на
настоящото дело, възрастта на увредения, общественото и социалното му
положение, както и съдебната практика, включително и практиката на ЕСПЧ и
обичайния размер на присъжданите обезщетения в подобни случаи, на основание чл.
52 ЗЗД съдът прие, че следва да определи обезщетение за неимуществени вреди по
справедливост в размер на 15 000 лв., до която сума искът е основателен, като
за горницата до претендираните 200 000 лв. искът следва да бъде отхвърлен.
По иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Лихва за забава се дължи
от момента на влизане в сила на постановлението за прекратяване на
наказателното производство - 23.12.2013 г., когато е изтекъл срока за
обжалването му, а не от 15.05.2009 г. – датата на издаване на постановлението
за прекратяване, каквото е искането на ищеца. С оглед на това съдът счита, че
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за забава в
размер на законната лихва, считано от 23.12.2013 г. до окончателното изплащане.
Възражението на ответника за изтекла давност по отношение на лихвите не се
приема. Претенцията за лихви е отправена към ответника в срока по чл.111 б.в ЗЗД.
По
разноските:
Ответникът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
да заплати на ищеца
направените разноски в
размер на 10 лв. – държавна такса по делото.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА на основание чл.
2б, ал. 1 ЗОДОВ П. на Р.Б., гр. С., бул. „*********да заплати на А.Н.Б., ЕГН **********,
с адрес: *** сумата от 15 000 /петнадесет хиляди/лв. – обезщетение за
неимуществени вреди в следствие
нарушаване на правото му за разглеждане на делото по ДП 5201/1991г. на СтСлСл и
пр.пр. № 3907/1991г. на СРП в разумен срок, ведно със законната лихва тази сума
считано от 23.12.2013 г. до окончателното й изплащане, КАТО ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявения
иск за разликата над 15 000 лв. до претендирания размер от 200 000 лв., както и
иска за заплащане на законна лихва върху присъдената сума за периода от
15.05.2009 г. до 22.12.2013г.
ОСЪЖДА П. на Р.Б., гр.С.,
бул. „*********на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на А.Н.Б., ЕГН **********
направените по делото разноски в размер на 10 лв.
Решението подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването на страните.
СЪДИЯ: