Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1224 01.04.2019 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на пети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 19714 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ и по чл. 86 от ЗЗД.
Ищцата В.И.Й., ЕГН: **********,***, чрез пълномощника си адв. К.Б., е предявила против Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша” № 2, искове за осъждане на ответника да й заплати сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в следствие на поддържане на незаконно обвинение, сумата от общо 1 600 лева- обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за ангажиране на защита срещу повдигнатото обвинение и сумата от 4 130, 47 лева- лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди за периода 23.11.2016 г.- 04.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба до окончателното им изплащане.
В исковата молба е посочено, че на 26.11.2014 г. близка приятелка на ищцата й предоставила за ползване собствения си лек автомобил „Хюндай“, който не бил в движение, нямал ключове и документи. С генерално пълномощно на ищцата били предоставени неограничени права по отношение на автомобила, свързани с правни и фактически действия, доколкото собственикът заминавал за *** и нямал възможност да се грижи за колата. Ищцата в продължение на около 20 месеца направила значителни разходи за поддържане на автомобила в изправност, като след завръщането си в страната собственикът веднага поискал вещта, отказвайки да плати разходите по поддръжката. Ищцата обаче упражнила правото си на задържане по реда на чл. 90, вр. чл. 91 от ЗЗД, но въпреки това срещу нея било образувано наказателно производство за обсебване по сигнал на собственика. Автомобилът бил предаден с протокол в хода на разследването, на ищцата въпреки нежеланието й била направена полицейска регистрация след разрешение на съда. През м. август 2017 г. в СРС бил внесен обвинителен акт срещу лицето, в който тенденциозно били изложени релевантните обстоятелства, като дори не било посочено генералното пълномощно. По случая се образувало н. о. х. дело № 14088/ 2017 г. на СРС, 11 н.с., по което след две с.з. подсъдимата била призната за виновна. След обжалване на присъдата, СГС на 10.01.2018 г. отменил осъдителната присъда и оправдал ищцата, но полицейската регистрация не била снета до 19.09.2018 г. В тази връзка се твърди, че обвинението било поддържано незаконосъобразно, поради което ответникът носел отговорност за причинените неимуществени вреди. Същите се претендират в размер на 20 000 лева- стрес, притеснения, нарушаване на социални контакти, загуба на самочувствие, недоверие в държавните институции. Казусът в случая бил гражданскоправен- договор за поръчка, имало генерално пълномощно за автомобила, ответникът демонстрирал тенденциозност и предубеденост, полицейската регистрация не била заличена повече от девет месеца след оправдателната присъда. Претендират се още присъждане на мораторна лихва върху обезщетението за периода от привличане на ищцата като обвиняем до предявяване на иска в размер на 4 130, 47 лева, както и заплащане на адвокатското възнаграждение за защита в наказателното производство в размер на 1 600 лева. Моли и за разноски. В съдебно заседание ищцата не се явява, но чрез пълномощника си поддържа иска. Представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез представител на Районна прокуратура- Пловдив, е подал писмен отговор, с който изцяло оспорва иска. Твърди, че не били ангажирани доказателства за това, че ищецът бил претърпял неимуществени вреди. Независимо, че отговорността по ЗОДОВ била обективна, в тежест на ищеца било да установи своите вреди, техния размер и наличието на причинна връзка. В случая действията на органите на прокуратурата били законосъобразни. Освен това, тук можело да намери и приложение нормата на чл. 5 от ЗОДОВ, защото увреждането се дължало на изключителната вина на пострадалия, който със своето противоправно поведение сам дал повод за наказателното преследване. В случай на алтернативност се посочва, че размерът на претенцията за обезщетение за неимуществените вреди бил прекомерно завишен с оглед нормата на чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика. Наказателното преследване било приключило в разумни кратки срокове, съдебното производство не продължило дълго, а спрямо лицето била взета най- леката мярка за неотклонение, без да имало други процесуални мерки за принуда. Оспорва се претенцията за имуществени вреди, като се твърди, че липсвали доказателства за реално заплатено адвокатско възнаграждение в ДП. Възразява се и относно началният момент на претенцията за лихва за забава, който следвало да бъде от влизане в сила на присъдата. Възразява срещу доказателствените искания на ищеца. В съдебно заседание чрез представителя си моли за отхвърляне на иска. Също представя писмена защита.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
По делото е приложено н. о. х. дело № 14088/ 2017 г. на СРС, 11 нак. с-в, по което с присъда от 20.10.2017 г. ищцата е призната за виновна, като след обжалване от нейна страна, въззивната инстанция с присъда от 10.01.2018 г., постановена по В. н. о. х. дело № 5737/ 2017 г. на СГС, е отменила осъдителната присъда на районния съд и окончателно е оправдала ищцата.
Представено е и искане на ищцата до СДВР за снемане на полицейската й регистрация, извършено със заповед от 19.09.2018 г.
Събрани са и гласни доказателства- чрез разпит на двама свидетели, ангажирани от ищцата (протокол от с.з. от 05.03.2019 г.). Св. Д.Х.Й.- *** на ищцата, посочва, че по- рано тя нямала никакви проблеми с правоохранителните органи. По случая с оставения й с пълномощно автомобил, я викали в полицията, снели й отпечатъци за регистрация, повдигнали й обвинение за обсебване. В семейството не можели да повярват, че това наистина се случва с нея, защото тя била изключително примерен и отговорен човек. Освен това била „душата на компанията“- весела, жизнерадостна, но след обвинението се затворила в себе си, не искала да контактува. Депресирала се, отслабнала много, вземала дори успокоителни. Това й състояние продължило около две години, притеснявала, че ако я осъдят, повече нямало да може да си намери работа по специалността. По наказателните дела ползвала безплатна адвокатска защита. Св. Л.С.Х.- *** на сина на ищцата, заявява, че по- късно от останалите разбрала за обвинението. Ищцата станала по- затворена, притеснявала се, не говорела за делото, а иначе била приказлива, лъчезарна, жизнерадостна, усмихвала се много. В момента още не била достигнала до ведрото си състояние от преди повдигане на обвинението, като въобще не можела да го забрави и всичко свързвала с този случай.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Според нормата на чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ
Държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от органите на дознанието,
следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или, че извършеното деяние не е престъпление.
В настоящия случай от събраните по делото писмени доказателства безспорно се установява, че срещу ищцата действително е било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление от общ характер по чл. 206 ал. 1, предложение първо от НК, по което тя е била оправдана на втора инстанция, но след първоначално постановена осъдителна присъда. При това положение е осъществен фактическият състав на отговорността на Държавата за дейността на правозащитните й органи, поради което следва да бъде ангажирана отговорността й, в лицето на неин орган- Прокуратура на Република България, като тази отговорност има обективен характер и се носи независимо дали са били налице предпоставките за образуване на наказателно производство (законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление), дали процесуално- следствените действия са били извършени в съответствие с изискванията на НПК и дали са налице виновно причинени вреди от съответното длъжностно лице, действало от името на съответния държавен орган.
За да бъде присъдено обезщетение по реда на ЗОДОВ обаче, е необходимо освен осъществяване на предвидените в закона хипотези, да са налице и някои от елементите на общата деликтна отговорност, а именно- претърпени вреди (имуществени или неимуществени), както и пряка причинна връзка между тях и незаконосъобразните действия на лица от съответните правозащитни органи. Принципно винаги едно висящо наказателно производство води до негативни преживявания, свързани със стрес, притеснения и неудобства за съответното обвинено лице, които са пряко свързани с повдигнатото спрямо него обвинение. В този смисъл претенцията се явява основателна, като отделен е въпросът за това до какъв размер същата следва да бъде уважена, за което вече е необходимо да се анализират събраните по делото доказателства- гласни и писмени.
По делото са разпитани двама свидетели, съответно- съпругът на ищцата и приятелката на сина й, като и двамата описват емоционалното й състояние във връзка с обвинението- притеснение, безпокойство, психически срив, изолация. Показанията на свидетелите обаче следва да се преценяват с оглед нормата на чл. 172 от ГПК, доколкото лицата в тези си качества на близки на страната се явяват заинтересовани в определена степен от изхода на спора, но независимо от това, те не могат да не се кредитират или пък изцяло да се изключат, защото потвърждават изложеното в исковата молба за изживени негативни емоции и стрес, притеснение за бъдещето и неспокойство, липса на настроение и нежелание за контакти и т.н. В случая обаче е необходимо да се докаже, че това състояние на лицето е следствие именно на повдигнатото срещу него обвинение и то единствено е мотивирало тези му притеснения. Задължително следва да се отбележи и това, че последиците от незаконното обвинение трябва да бъдат преценени и от гледна точка на действията на ищеца и неговия свободен избор на поведение, защото дори у същия да са възникнали проблеми в общуването с околните (като затвореност, нежелание за срещи, избягване на контакти с познати) или с членовете на семейството (апатия, нервност), за това отговорност не могат да носят органите на прокуратурата, доколкото самото лице избира начина си на държание и общуване с околните. В тази връзка не за всичко онова, което реално се е случило след повдигане на обвинението може да се търси отговорност от разследващите, тъй като причинната връзка се опосредява чрез свободния избор на личността. За неимуществените вреди действително има значение начинът, по който предприетото наказателно преследване се е отразило върху живота на лицето (семейство, приятели, публичен отзвук), но гласните доказателства съвсем не установяват загубено реноме или отрицателно засегнато обществено доверие към човек, който дотогава е бил уважаван и добре приет сред хората. Дори напротив- близките на ищцата през цялото време са я подкрепяли, никой не я е обвинявал, липсвала е негативна реакция на останалите, като дори факта на обвинението не е станал достояние на широк кръг лица, доколкото семейството се е опитало да не разгласява случая. Липсват и доказателства за конкретно създадени негативни настроения срещу ищцата от страна на околните, нито пък се посочват съответни случаи на проблеми с общуването й с другите хора, които да са избягвали контакти или съзнателно да са я изолирали само, защото тя е обвиняема. Отделно от това, органите на разследването са били длъжни да образуват производство във връзка с подадения сигнал на упълномощителката, предоставила за ползване на ищцата лекия си автомобил, както и да установяват има ли виновно лице. Дали отношенията между лицата по договора за поръчка са граждански или не и има ли субективен елемент на вина, е правен въпрос за това дали е било извършено престъплението обсебване, но за настоящото производство са без значение аргументите на прокуратурата, а само фактът, че обвинението е признато за незаконно.
Не се доказа също така обвинението да е предизвикало някакво влошаване на здравето на лицето или да е оказало вредно влияние в тази насока, нито пък за такова нещо е представена медицинска документация за състоянието му, която да го установи. Действително съпругът на ищцата посочва, че тя изпаднала в депресия и пиела успокоителни, но няма данни за диагностицирано такова нейно заболяване от лекар специалист, нито пък за каквото и да е друго отклонение в здравето й, а това нейно състояние следва по- скоро да се приеме като една съвсем нормална човешка реакция на напрегнатост и вътрешно притеснение на обвиняем, изправен пред съд.
Извършването на полицейска регистрация на ищцата чрез снемане на пръстови отпечатъци и изготвяне на снимки не е била предприета спрямо нея, защото тя е била третирана от страна на Държавата като престъпник или пък, за да се унижи, а тъй като такива са нормативните изисквания по отношение на лица, привлечени като обвиняеми за тежки умишлени престъпления от общ характер, доколкото това е процедура за събиране на данни и информация относно лица, срещу които е образувано досъдебно производство. Т.е. това не представлява някаква извънредна или тенденциозно взета мярка, насочена конкретно само спрямо ищцата, извън стандартната процедура при подобни случаи. Безпредметно за делото се явява и въпросът кога точно е била снета полицейската регистрация, след като не се установява висящността й да е причинила конкретни морални страдания на лицето.
Настоящият съдебен състав, приема, че образуването на всяко едно наказателно производство е естествено да предизвика състояние на стрес, притеснения, безпокойство и тревожност, но в процеса не се установи да е имало каквато и да е негативна обществена реакция спрямо обвиняемия, нито пък не се доказаха толкова силни отрицателни изживявания, явяващи се следствие от действията на органите на прокуратурата, извън нормално обичайните психически страдания при повдигане на обвинение за подобно престъпление. Изложеното обаче обосновава единствено по- нисък размер на търсеното парично обезщетение, преценявано с оглед критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, но не и въобще изключване на възможността за присъждане на такъв, доколкото искът принципно е основателен с оглед формалните предпоставки за деликтната отговорност на Държавата.
Също така пряко относими към размера на обезщетението обстоятелства се явяват продължителността на воденото наказателно производство, извършените процесуално- следствени действия, както и наложените мерки за неотклонение. В настоящия случай ищцата е била привлечена като обвиняема с постановление от 23.11.2016 г., проведен й е разпит на 13.12.2016 г., като с писмено мнение на разследващ полицай от 25.07.2017 г. ДП е приключило с мнение за предаване на лицето на съд. Обвинителният акт е внесен в съда на 09.08.2017 г., осъдителната присъда на първа инстанция е постановена на 20.10.2017 г., а оправдателната присъда на втората инстанция- на 10.01.2018 г. На обвиняемата е била наложена най- леката мярка за неотклонение „***“, без по отношение на лицето да са прилагани каквито и да е други ограничения от страна на разследващите. Самото разследване в досъдебната фаза е приключило в сравнително кратки и съвсем разумни срокове. Продължителността на ДП се е дължала изцяло на обективни причини, свързани със събиране на доказателства- разпити на свидетели, включително и на пострадалата, която се е намирала в чужбина до завръщането й в страната, изслушване на две експертизи, изискване на справки и т.н. В съдебната фаза делото в първа инстанция е приключило в две съдебни заседания, насрочени през един месец, а във втората инстанция- само в едно, като продължителността не е свързана с неоснователни отлагания от страна на съда. Както вече се посочи, макар и обвинението да е било повдигнато за тежко умишлено престъпление, не се установява конкретният случай да е придобил масов отзвук (чрез публикации в пресата например), от който ищцата да е била публично компрометирана или дискредитирана.
Същевременно по делото не се доказа, че е налице съпричиняване на ищеца по смисъла на чл. 5 от ЗОДОВ, защото
не се установява поведение на пострадалия, което да е в причинно- следствена
връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконосъобразните действия на
държавните органи, за да се освободят те от отговорност. От материалите по
досъдебното и съдебно производство не може да се направи извод за наличието на
виновно или противоправно поведение на обвиняемия/ подсъдимия, което да е в
причинна връзка с действията на прокуратурата или да е възпрепятствало хода на
разследването (укриване от властите, неявяване на разпити, отказ от даване на
показания). Дори точно обратното- още от самото начало ищцата е оказала пълно съдействие
на разследващите във всяко едно отношение, дала е подробни обяснения както в
досъдебната, така и в съдебната фаза, като не се е признала за виновна и не е
променяла тази своя позиция. Оттук следва, че не може да се приеме, че по
какъвто и да е начин тя е допринесла за настъпване на вредите, за да се
мотивира намаляване на обезщетението само на това основание.
Изложеното дотук обосновава тезата за това, че претендираният размер на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди е прекомерно завишен, защото не се установява лицето да е претърпяло значителни или изключително тежки вредни последици, които да са извън обичайните за подобни случаи. Безспорно изпитаните и следващите се емоционални страдания- негативни чувства от факта на обвинението, преживените стрес и притеснения, несигурността от изхода на делото за бъдещото на лицето, продължителността на наказателното производство във времето, както и липсата на яснота от развитието на разследването трябва да бъдат овъзмездени. Същото обаче следва да бъде преценено според общоприетия критерий за справедливост, икономическите условия на живот и на база анализа на събраните доказателства, съдът намира, че обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди следва да се определи на 2 000 лева, като искът до пълния предявен размер от 20 000 лева следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан.
Съгласно нормата на чл. 86 от ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В случая обезщетението за вреди следва да се присъди от момента, в който е влязла в сила оправдателната присъда (в този смисъл и т. 4 от ТР № 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС), защото по- рано обвинението спрямо ищцата още е било висящо, а и тогава не са били налице предпоставките за предявяване на претенцията по реда на ЗОДОВ. При това положение началният момент на лихвата за забава върху присъдената главница за неимуществени вреди от 2 000 лева следва да е от 10.01.2018 г., считано до крайната претендирана дата- 04.12.2018 г. Размерът й възлиза на сумата от 182, 78 лева, изчислен служебно от съда по реда на чл. 162 от ГПК чрез електронен калкулатор, като до пълния размер на сумата от 4 130, 47 лева и за периода от повдигане на обвинението до 10.01.2018 г. искът следва да се отхвърли.
Досежно втората претенция- за присъждане на имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на разходи за адвокатско възнаграждение за защита срещу незаконното обвинение в съдебната фаза, следва да се отбележи, че тези разноски не могат да се търсят в рамките на наказателното производство, по което са направени (аргумент от нормите на чл. 189 ал. 4 и чл. 190 ал. 1 от НПК), поради което те са останали за сметка на оправдания подсъдим. Доколкото обаче същите са в следствие именно на незаконното обвинение, срещу което се е защитавал ищецът, ползвайки квалифицирана адвокатска помощ пред съда, разглеждал наказателното дело, няма пречка тези разноски да бъдат присъдени в настоящия процес, защото са предизвикани от действията на служители на ответника, като бъдат възложени в негова тежест, след като незаконното обвинение е поддържано именно от прокуратурата. Независимо от изложеното дотук, искът следва да бъде отхвърлен, защото в наказателното дело няма данни за заплатено адвокатско възнаграждение на адв. М.Е.- пълномощник на подсъдимата, а само пълномощно за това, че той осъществява безплатно процесуално представителство. Същото обстоятелство се потвърди и от разпита на съпруга на ищцата, който посочи, че семейството нямало пари да плати за защитата на адвокат и той представлявал съпругата му безплатно в наказателния процес. При това положение, разноски не се следват, защото такива реално не са направени, поради което за ищцата не е възникнало правото й на обезщетение за имуществени вреди, след като тя не е претърпяла подобни материални загуби. В случая е неприложима хипотезата за присъждане на разноски в наказателния процес по реда на чл. 38 от ЗА, доколкото такава аналогия с гражданския процес тук няма, а наказателното производство вече е приключило и в настоящия процес подлежат на обезщетяване само причинените там имуществени вреди. Доколкото обаче не се установяват такива, те няма как да бъдат присъдени, още повече, че законодателят е предвидил възможността за репариране само на действително направените разходи за адвокатски хонорар, а такива не съществуват, поради което искът следва да се отхвърли изцяло.
С оглед изхода на делото, а именно- частичното
уважаване на исковата претенция за неимуществени вреди и за мораторна
лихва и отхвърлянето изцяло на иска за имуществени вреди, на ищеца се дължат
разноски, предвид нормата на чл. 10 ал. 3 от ЗОДОВ, като същите изрично се
претендират. Внесената сума от 30 лева за държавна такса следва да му се
присъди изцяло, като досежно адвокатското
възнаграждение, следва да се посочи, че ищецът е представляван от свой
пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка
същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2
от ЗА. По делото в представената от ищцата декларация е посочено, че тя се представлява
безвъзмездно от *** К.Б., на основание чл. 38 ал. 1 т. 3 от ЗА- оказване на
безплатна правна помощ за близки или родини. Изрично в подобни хипотези
законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското
възнаграждение, което с оглед уважената цена на исковете за главница и лихва следва
да бъде изчислено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и възлиза на сумата от 382, 79
лева. Доколкото текстът на нормите на
чл. 38 ал. 1 т. 2 и чл. 38 ал. 2 от ЗА предвижда, че адвокатът има право на
възнаграждение, определено от съда, то сумата следва да се присъди не в полза на
страната, а на директно на нейния представител.
Поради изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на В.И.Й., ЕГН: **********,***, сумата от 2 000 (две хиляди) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 206 ал. 1, предложение първо от НК, по което е била постановена оправдателна присъда по В. н. о. х. дело № 5737/ 2017 г. на СГС н.о., IV въззивен състав, ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.12.2018 г. до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на сумата за неимуществени вреди за разликата над 2 000 лева до пълния предявен размер от 20 000 лева, както и ОСЪЖДА ответника да заплати на ищцата сумата от 182, 78 (сто осемдесет и два лева и седемдесет и осем стотинки) лева- лихва за забава върху присъдената главница за периода 10.01.2018 г.- 04.12.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на тази лихва за забава над сумата от 182, 78 лева до пълния й предявен размер от 4 130, 47 лева и за периода 23.11.2016 г.- 10.01.2018 г., както и ОТХВЪРЛЯ иска за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 1 600 (хиляда и шестстотин) лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди- разноски за осъществена адвокатска защита в съдебната фаза на наказателното производство, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба- 10.12.2018 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на В.И.Й., ЕГН: **********,***, направените разноски по делото в размер на сумата от 30 (тридесет) лева- за внесена държавна такса.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: град София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на *** К.В.Б., ЕГН: **********,***, в качеството й на пълномощник на ищцата В.И.Й., ЕГН: **********, адвокатско възнаграждение за осъщественото на страната безплатно представителство по делото, в размер на 382, 79 (триста осемдесет и два лева и седемдесет и девет стотинки) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/
Вярно с оригинала.
АД