Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 27.11.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, НО, ХIІ-ти въззивен състав на втори октомври две хиляди и двадесета
година в открито съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНИ ЗАХАРИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ДОРОТЕЯ КЕХАЙОВА
НАТАЛИ
ГЕНАДИЕВА
при
участието на секретаря Гергана Цветкова,
като разгледа докладваното от съдия Кехайова ВНЧХД № 2698 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на Глава ХХІ от НПК.
С
присъда от 14.07.2017 г., постановена по НЧХД № 5140/2016 г., СРС, НО, 9
състав, е признал подсъдимата Г.И.А. за виновна в това, че в периода 15.06.2013
г. – 20.06.2013 г. при условията на продължавано престъпление – с две деяния, които осъществяват поотделно един
състав на едно и също престъпление, извършени са през непродължителен период от
време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващото се явява от обективна и субективна страна
продължение на предшестващото, чрез изпращане на съобщения на служебната
електронна поща /имейл-адрес/ на „Т.Х.С.“ АД-гр. София и на служебната
електронна поща /имейл-адрес/ на МБАЛ „Иван Скендеров“
ЕООД- гр. Гоце Делчев публично е разпространила по отношение на Р.А.С. позорни
обстоятелства и му е приписала престъпление, както следва:
1.На
15.06.2013 г. чрез изпращане на съобщение от електронна поща *****@abv.bg на
служебната електронна поща office@*****-bg.com
на
„Т.Х.С.“ АД-гр. София разгласила публично за Р.А.С. позорни обстоятелства,
като нарекла С. „измамник“ и му приписала престъпление по чл. 209, чл. 1 от НК,
а именно, че С. я бил измамил със сумата от 59 780,40 лева;
2.На
20.06.2013 г. чрез изпращане на съобщение от електронна поща *****@abv.bg на служебната електронна поща *****@mbox.contact.bg на МБАЛ „Иван Скендеров“ ЕООД- гр. Гоце Делчев разпространила публично за
Р.А.С. позорни обстоятелства като нарекла С. – „гнусния измамник“; „измамник“ и „леке“ и му приписала престъпление по чл. 209,
чл. 1 от НК, а именно, че С. я бил измамил със сумата от 59 780,40 лева,
като деянията са извършени по отношение на едно и също лице – престъпление по
чл. 148, ал.2, пр.1, вр. с ал.1, т.1 и т.2, вр. с чл.147, ал.1, пр.1 и пр. 2, вр.
с чл.26, ал.1 и ал.6 от НК, поради което и на основание чл. 78а от НК я е
освободил от наказателна отговорност и й е наложил на административно наказание
„глоба“ в размер на 2500 лева.
С
присъдата, съдът е уважил частично приетия за съвместно разглеждане граждански
иск, като е осъдил подсъдимата А. да заплати на частния тъжител и ищец сумата
от 6000,00 лева, представляваща обезщетение за причинените му от престъплението
неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието до
окончателното изплащане на сумата, и е отхвърлил иска в останалата част, до
пълния предявен размер от 10 000,00 лева, като неоснователен и недоказан. Като
последица от осъждането на подсъдимата са възложени и направените по делото
разноски от частния тъжител и държавна такса върху уважения размер на
гражданския иск.
Против така постановената присъда, в
законоустановения срок е постъпила въззивна жалба и допълнение към нея от подсъдимата Г.А., в които се
излагат твърдения, че в наказателноосъдителната част
производството по делото следва да бъде прекратено поради изтекла абсолютна
погасителна давност. Относно уважения размер на гражданската претенция, намира
същият за несправедлив и прекомерен. Счита, че първата инстанция е следвало да
съобрази, че се касае за лично мнение на подсъдимата, която с второто
инкриминирано деяние е осъществила състава на престъплението обида, а не
клевета. Приема, че свободата на изразяване на мнение е гарантирано от ЕКЗПЧОС,
и доколкото мнението е било изразено спрямо длъжностно лице, то в случая е
приложим завишения стандарт за търпимост и критика. Излагат се съображения и за
липса на субективна съставомерност на деянието. Прави
се искане за отмяна на обжалваната присъда в гражданскоосъдителната
й част и прекратяване на наказателното производство поради изтекла давност. С въззивната
жалба и допълнението към нея не се иска събиране на нови доказателства.
В разпоредително заседание на 12.08.2020
г. въззивният съдебен състав по реда на чл. 327 НПК е
преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на
подсъдимата и свидетели, изслушване на вещи лица и ангажирането на други
доказателства.
В хода на съдебните прения пред настоящия съд,
упълномощеният защитник на подсъдимата – адв. Я.
поддържа подадената въззивната жалба и допълнението
към нея. Изразява несъгласие с правните изводи на първата инстанция за наличие
на извършено от страна на подсъдимата престъпно деяние, квалифицирано като
престъплението „клевета“. Намира, че с многократното отлагане и връщане на
делото за ново разглеждане са били нарушени правата на подсъдимото лице и е
утежнено неговото положение. Според защитника, нарушени също така са
разпоредбите на чл. 45 от ЗЗД и чл. 52 от ЗЗД, тъй като първоинстанционният
съд е определил на подсъдимата нереално високо обезщетение. Отбелязва, че изготвяйки
мотиви повече от три години след постановяване на обжалваната присъда,
районният съд е утежнил положението на подсъдимата, натоварвайки я
неоснователно с лихви. Въз основа на изложеното счита, че всички принципи за
справедливост вложени с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД са били нарушени не по
вина на подсъдимата.
Подсъдимата Г.А., в правото си на лична защита
заявява, че СРС е отказал да уважи доказателствените
й искания за разпит на свидетели, в опита й да докаже своята невинност.
Настоява, че е била измамена от частния тъжител С.. Посочва, че всички
разговори, уточнения на данни за договори, за плащане, срещи и уговорки за
СМР-та са били организирани от С., като заявява, че същия е измамил и други
лица. Твърди, че по негово нареждане е направила превод на лице, което първоинстанционният съд не е намерил за нужно да призове
като свидетел и да разпита. Заявява, че
винаги е смятала тъжителя С. за измамник, тъй като същият я е измамил
със сумата от 66 000 лева. Сочи, че вследствие на причинената й измама е
загубила майка си, която починала в момента, в който разбрала, че дъщеря й е
излъгана с 66 000 лева. В заключение подчертава, че желае да се възползва
от последиците на давността.
При въззивните прения,
процесуалният представител на частния тъжител С., в лицето на адвокат М., се
съгласява с твърденията на подсъдимата за изтекла абсолютна погасителна
давност, поради което счита, че на основание чл. 334, т. 4 от НПК въззивният съд има право да отмени присъдата на СРС и да
прекрати наказателното производство по делото. Позовава се на ТР №1/04.02.13 г.
по т.д. №2/12г. на ВКС, относно дължимото от съда произнасяне по приетия за
съвместно разглеждане граждански иск. Моли въззивният
съд да остави без уважение въззивната жалба и
допълнението към нея, в частта касаеща гражданскоправната претенция, като неоснователна. Изтъква,
че същите не представляват нищо друго освен цитиране на съдебна практика, при
липса на конкретика и отношение към процесния казус. Обръща специално внимание на процесуалното
поведение на подсъдимата А.. Сочи, че същата в нито един момент не е изразила
съжаление за стореното, нещо повече не пропускала възможност да злепоставя
доверителя му. Твърди, че именно по тази причина тъжителят не се е явил в
съдебното заседание пред въззивната инстанция, тъй
като подсъдимата в продължение на 7 години под формата на обяснения
продължавала да го обижда, злепоставя и клевети. В заключение моли въззивния съд да потвърди първоинстанционната
присъда, като правилна и съобразена с
разпоредбите на чл. 52 от ЗЗД във вр. с чл. 45 от ЗЗД. Претендира присъждане
на сторените от тъжителя разноски пред въззивната
инстанция.
В правото си
на последна дума, подсъдимата Г.А. твърди, че е невинна и е била измамена от Р.С..
Софийски градски съд, след
като обсъди доводите изложени във въззивната жалба,
както и тези, изложени в съдебно заседание от страните, и след като в
съответствие с чл. 314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната
присъда, констатира, че са налице основания за нейното частично отменяване и
изменение поради следните съображения:
Наказателната
отговорност на подсъдимата Г.И.А.
е ангажирана за осъществен състав на престъпление по чл. 148, ал.2,
пр.1, вр. с ал.1, т.1 и т.2, вр.
с чл.147, ал.1, пр.1 и пр. 2, вр. с чл.26, ал.1 и
ал.6 от НК, извършено в периода 15.06.2013 г. – 20.06.2013 г. От събраните по делото писмени доказателства се установява, че
престъплението, за което се излагат твърдения в тъжбата, е извършено при
условията на продължавана престъпна дейност, чрез две деяния, осъществени съответно
на 15.06.2013
г. – датата на изпращане на съобщение на служебната електронна поща office@*****-bg.com на „Т.Х.С.“
АД-гр. София, както и на 20.06.2013 г. - датата на изпращане на съобщение на
служебната електронна поща *****@mbox.contact.bg на МБАЛ „Иван Скендеров“ ЕООД- гр. Гоце Делчев. Не
се установява подсъдимото лице да е съпричастно към последващо
разпространение на електронните съобщения пред трети лица.
При
тези обстоятелства, изхождайки от фактите, инкриминирани с частната тъжба,
очертани като осъществени за времето 15.06.2013 г. – 20.06.2013 г. от
подсъдимата А. и с оглед квалифицирането им като
престъпни по чл.
148, ал.2, пр.1, вр. с ал.1, т.1 и т.2, вр. с чл.147, ал.1, пр.1 и пр. 2, вр.
с чл.26, ал.1 и ал.6 от НК, се
констатира, че за тях законодателят е предвидил,
в санкционната част на цитираната наказателноправна
норма,
наказание "Глоба" от 5 000 до 15 000
лева и "Обществено порицание". Предвид посоченото по вид и размер
наказание за престъплението по чл. 148, ал.2, пр.1, вр. с
ал.1, т.1 и т.2, вр. с чл.147, ал.1, пр.1 и пр. 2, вр. с чл.26, ал.1 и ал.6 от НК, се явява приложима
разпоредбата на чл. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, според
която наказателното преследване се изключва по давност, когато то не е
възбудено в продължение на три години. От
друга страна, с разпоредбата на чл. 81, ал. 3 от НК законодателят е предвидил
абсолютен срок, при изтичане на който независимо от спирането или прекъсването
на относителната давност, се изключва наказателно преследване спрямо дееца, ако
е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в нормата на чл.
80, ал. 1, т. 5 от НК. Очевидно за
деянието, осъществяващо признаците на състава на престъплението по чл. 148, ал.2,
пр.1, вр. с ал.1, т.1 и т.2, вр.
с чл.147, ал.1, пр.1 и пр. 2, вр. с чл.26, ал.1 и
ал.6 от НК, т.нар. „абсолютен“ давностен срок е четири години и шест месеца. Съобразявайки
датата на довършване на престъплението (по арг. от
чл. 80, ал. 3 от НК) - 20.06.2013 г., и преценявайки разпоредбата на чл. 81,
ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 НК този давностен срок е изтекъл на 20.12.2017 г. - дата,
предшестваща дори образуването на настоящото въззивно
производство.
Фактът
на изтеклата давност и свързаните с него последици е съобразен от защитника и
от подсъдимaта А., направили изрично изявление, че желаят прекратяването
на наказателното производство. При това положение, съдът приема, че
е налице прекратителното основание, визирано в чл.
24, ал. 1, т. 3 НПК, тълкувано във връзка с чл. 81, ал. 3, вр.
чл. 80, ал. 1, т. 5 НК - наказателната отговорност е погасена по давност. Затова,
настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за разглеждане
на обвинението по същество. Въпросите, включени в обхвата на чл. 301 НПК не следва
да бъдат обсъждани във връзка с повдигнатото срещу подсъдимата обвинение.
Следователно,
на основание чл. 334, т. 4 от НПК, проверяваният първоинстанционен
съдебен акт следва да бъде отменен в наказателноправната
му част, а наказателното производство - прекратено. Последният извод определя
като безпредметно изследването на всички въпроси, свързани със
законосъобразността на присъдата по отношение на обвинението за престъпление по чл. 148,
ал.2, пр.1, вр. с ал.1, т.1 и т.2, вр. с чл.147, ал.1, пр.1 и пр. 2, вр.
с чл.26, ал.1 и ал.6 от НК- като
ненужна проверката на фактите, на доказателствения
анализ и на приложението на правото относно обвинението. Не следва да се
обсъждат и доводите от въззивната жалба, касаещи
делото по същество в наказателноправната му част.
Независимо
от прекратяване на наказателното производство обаче, въззивната
инстанция, в съответствие с императивната законова разпоредба на чл. 307 от НПК
и със задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на
ОСНК на ВКС, дължи произнасяне по отношение приетия за съвместно разглеждане, в
рамките на наказателния процес, граждански иск, предявен от частния тъжител и
граждански ищец С. срещу подсъдимата А., по който се е произнесла и първата
съдебна инстанция.
Според ПП № 9/61 г. на ВС, изм. с ПП № 7/87г. на ВС
основанието на граждански иск в наказателния процес е деянието, предмет на
обвинението, от което следва, че погасяването на наказателната отговорност не е
пречка за ангажиране гражданската такава на делинквента.
В този смисъл липсва „отпаднало основание“ разбирано като функция от
прекратяването на наказателното производство по обвинението за престъпление по 148, ал.2, пр.1,
вр. с ал.1, т.1 и т.2, вр.
с чл.147, ал.1, пр.1 и пр. 2, вр. с чл.26, ал.1 и
ал.6 от НК спрямо
подсъдимата А., а въззивният съд следва наново да
изследва дали са налични елементите на гражданския деликт,
обуславящи отговорността на подсъдимото лице, съобразно принципа „да не се
вреди другиму“.
За
да уважи предявения граждански иск първоинстанционният
съд е приел за установена следната фактическа обстановка:
В
началото на октомври през 2012 година Р.А.С. довел Т.Б.Т.със своя лек автомобил
Тойота Авенсис, сив металик, пред заведението на Г.И.А.,
находящо се в Студентски град, като С. и А. се
познавали от около две години. По време на срещата А. влязла в колата на С. и
той й дал изготвена фактура с № ********** от 27.09.2012 година за сумата от 59 780 лева от фирма „К.С.“ ЕООД, като получател на фактурата била
отразена фирмата на А.„И.С.-1“ ЕООД. Основанието за изготвената фактура бил
сключеният на по-ранен етап договор между
„И.С.-1“ ЕООД и „К.С.“ ЕООД от
дата 02.07.2012г. за извършване на СМР на стойност 59 780 лева, съгласно който
фирма „К.С.“ ЕООД се явявала подизпълнител на „И.С.-1“ ЕООД и следвало да
осъществи предвидените в договора дейности срещу заплащането на цитираната
сума. Отношенията между двете търговски дружества възникнали, след като Р.С.
запознал Т.Б.Т., който бил пълномощник на фирма „К.С.“ ЕООД и въз основа на пълномощно, издадено му от
управителя на дружеството С.Х.Д.притежавал право да сключва търговски договори
по смисъла на ТЗ, както и всякакви други договори, свързани с търговската
дейност на „К.С.“ ЕООД, с управителя и собственик на „И.С.-1“ ЕООД в лицето на Г.А..
В последствие на дати 16.10.2012 година и 18.10.2012 година А. превела от
сметките на фирма „И.С.-1“ ЕООД сумата от 59 780, 40 лева, като наредила същите
на два пъти - сумата от 30 000 лева на първата дата и сумата от 29 780.40 лева
на втората дата по сметката на фирма „К.С.“
ЕООД в „Юробанк” България.
Междувременно
през месец септември 2012 година синът на Г.А. – Ю.Ю.А.заживял
на семейни начала с най-малката сестра на съпругата на Р.С. – Е.М., като към
края на месец ноември двамата се разделили. По същото време, след месец
ноември, А. не могла да осъществи контакт с Р.С. и след като се свързала с
управителя на „К.С.” ЕООД С.Х.Д.който заявил, че не знае нищо за сключен
договор с „И.С.-1“ ЕООД, същата помолила своята счетоводителка С.П.У. за помощ.
Последната влязла в Търговския регистър, за да провери дали Р.С. има фирма на
свое име, като установила, че той е член на Съвета на директорите на „Т.Х.С.“АД.
Към
месец юни 2013 година Р.С. бил председател на съвета на директорите на „МБАЛ –
Пирдоп“ ЕАД, член на съвета на директорите на „Т.Х.С.“АД и финансов директор на
„Т.К.“ ЕООД.
На
дата 15.06.2013 година Г.А. изпратила съобщение от своята електронна поща *****@abv.bg на служебната
електронна поща office@*****-bg.com
на
„Т.Х.С.“ АД, гр. София, което озаглавила „Измама за 60 000 лева от директора на
„Болница Пирдоп” Р.А.С.”. В съдържанието на електронното съобщение А. наричала С.
„Измамник” и твърдяла, че същият я измамил с 59 780.40 лева, като в последствие
си бил сменил телефонния номер. Същата молила адресатите на имейла да й
помогнат да намери номера на С., за да се свърже с него. Посоченото съобщение
било видяно от изпълнителния директор на „Т.Х.С.“АД - И.Б.Б.,
който бил уведомен от секретарката си за писмото, което било получено на
служебния мейл на дружеството. Към датата на
получаването на съобщението, служебния мейл office@*****-bg.com бил ползван от
всички служители на дружеството, които влизали с една и съща парола, тъй като
на този етап все още „Т.Х.С.“АД нямало назначен IT специалист. След прочитането
на съобщението Б.обсъдил съдържанието му на следващия ден с борда на
директорите, като препратили същия на Р.С.. В последствие проблемът с получения
имейл, бил обсъден от борда на директорите в присъствието на С., като
последният се опитал да обясни ситуацията, но Б.отказал, тъй като не желаел да
бъде затормозяван с такъв тип информация. В следващите дни С. станал
по-резервиран, говорил само за работа и в последствие подал молба за напускане
на дружество „Т.Х.С.“АД.
На дата
20.06.2013 година Г.А. изпратила второ съобщение от своята електронна поща *****@abv.bg на служебната
електронна поща *****@mbox.contact.bg на МБАЛ „Иван Скендеров“ ЕООД- гр. Гоце Делчев, което озаглавила „Гнусния
измамник Р.А.С.. В съдържанието на електронното съобщение А. наричала С. „Измамник”,
„Гнусния измамник” и „Леке” и твърдяла, че същият я измамил с 59 780.40 лева,
като в последствие си бил сменил телефонния номер. Същата молила адресатите на
имейла да й помогнат да намери номера на С., за да се свърже с него. Цитираното
съобщение било видяно от И.Д.К., прокурист на МБАЛ „Иван Скендеров“
ЕООД, който имал задължение да отговаря на всички електронни писма по общо болничния
мейл на дружеството. В този период достъп до
електронната поща на МБАЛ „Иван Скендеров“ ЕООД имала цялата администрация на дружеството,
които наброявали седемдесет човека, както и началниците на отделения, главната
медицинска сестра и старши медицинските сестри. К.останал много учуден от
съобщението и го препратил на С.. В болницата се получило леко брожение срещу С.
и спаднало доверието във фирма „Т.К.“ ЕООД, към която работел Р.С.. Съгласно
договора между „Т.К.“ ЕООД и община Гоце
Делчев, С. бил главен икономически финансов консултант на МБАЛ „Иван Скендеров“
ЕООД. След получения мейл Р.С. много се притеснил,
започнал да идва все по-рядко в болницата и в последствие напуснал.
Приетата фактическа обстановка от първоинстанционния съд е съответна на всички събрани по
делото доказателства –
обясненията на подсъдимата Г.И.А. и показанията на свидетелите И.Б.Б., С.П.У., С.Х.Д.И.Д.К. и Т.Б.Т.; копие на електронно
съобщение, изпратено от имейл адрес *****@abv.bg на електронна
поща с адрес office@*****-bg.com; копие на
електронно съобщение, изпратено от имейл адрес *****@abv.bg до *****@mbox.contact.bg; Заповед № 25
от 30.09.2013 година, с която се прекратява трудово правоотношение между Р.А.С.
и „Т.К.“ ЕООД; Преводно нареждане от „И.С.-1“
ЕООД към „К.С.” ЕООД от 16.10.2012 година за 30 000 лева; Договор между „И.С.-1“
ЕООД и „К.С.” ЕООД на стойност 59 780.40 за извършване на СМР; Фактура с № ********** от „К.С.” ЕООД с получател „И.С.-1“ ЕООД; Уведомение
от „Юробанк България” относно движението по сметка № **********на
„К.С.” ЕООД; справка за съдимост на подсъдимата, както и всички останали приети
и приложени по делото писмени доказателства.
Въззивният съд споделя фактическите констатации на първата инстанция.
За изводите си съдът е извършил детайлна и изчерпателна преценка на
доказателствата и доказателствените средства по
делото, като е възприел установените чрез тях факти, относими
към предмета на доказване по делото. В съответствие с разпоредбата на чл. 305,
ал. 3 от НПК, в мотивите към присъдата подробно са посочени установените
обстоятелства, въз основа на кои доказателствени
материали и какви са правните съображения за взетото решение. Изложени са
обосновани съображения защо едни доказателствените
материали се приемат. Въззивната инстанция изцяло се
солидаризира с проведения анализ на доказателствената
съвкупност, поради което не намира за необходимо да го преповтаря.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка първоинстанционният
съд обосновано е приел, че са налице условията за приложение на чл. 45 от ЗЗД.
Правилни са изводите на първата инстанция относно допустимостта на разглеждания
граждански иск. Също, както контролирания съд, въззивната
инстанция намира, че гражданският иск е предявен от страна, която притежава активна
процесуална легитимация (с оглед твърдението на гражданския ищец, застъпено в
тъжбата, че е претърпял неимуществени вреди от извършено спрямо него престъпно
деяние) и в предвидения в НПК срок, като същият е приет законосъобразно за
разглеждане в хода на наказателното производство.
Така предявеният граждански иск има своето правно основание
в разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД. В синтезиран вид елементите на сложния
фактически състав на непозволеното увреждане са следните: да бъде извършено
деяние; същото да бъде противоправно и виновно; от
деянието да са настъпили вреди; да е налице пряка причинно-следствена връзка
между деянието и настъпилите вреди.
Безспорно всички задължителни елементи от фактическия състав
са налице в процесния случай. Извършено е непозволено
увреждане, което в наказателно правен аспект се припокрива със състава на
престъплението "клевета" при двете форми на изпълнителното деяние -
разгласяване на позорни обстоятелства – с изразите „Леке“, „Измамник“ и
„Гнусния Измамник“, и приписване на престъпление – подсъдимата А. заявила, че
частният тъжител С. я е измамил със сумата от 59 780,40 лева. На първо
място, подсъдимата А. на 15.06.2013
г. посредством изпращане на съобщение от електронна поща *****@abv.bg на служебната електронна поща office@*****-bg.com на „Т.Х.С.“
АД-гр. София, както и на 20.06.2013 г. чрез изпращане на съобщение от
електронна поща *****@abv.bg
на служебната електронна поща *****@mbox.contact.bg на МБАЛ „Иван Скендеров“ ЕООД- гр. Гоце Делчев, е допуснала разгласяването на позорни и неверни
обстоятелства за частния тъжител Р.С., с изразите: „Леке“, „Измамник“ и
„Гнусния Измамник“. Безспорно, така употребените в инкриминираните електронни
съобщения изрази по отношение на частния тъжител Р.С. се явяват позорящи по
своята същност. Това е така, тъй като използваните от подсъдимата А. изрази „Леке“,
„Измамник“ и „Гнусния Измамник“, са от естество обективно да предизвикат
едностранна оценка за морала и етичните принципи, които следва тъжителят,
интерпретират личността му в негативен аспект, доколкото се внушава
твърдението, че същият е една измамна
личност. С това деяние е засегнато по негативен начин доброто име и честта на
пострадалия, като в същото време позорящите обстоятелства са неверни. На
следващо място, подсъдимата А. обвинила неправилно частния тъжител С. като
заявила, че същият я е измамил със сумата от 59 780,40 лева, с което го
наклеветила, приписвайки му престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК. В тази връзка
е необходимо да се посочи, че не се доказа верността на твърдението, че Р.С. е
измамник. За да се приеме, че едно лице е извършило дадено престъпление, същото
следва да бъде осъдено с влязла в сила присъда. По делото не се установява,
същият да е осъждан или спрямо него да са налице висящи наказателни
производства, още по-малко такива за престъпление по чл. 209 от НК, за което се
отнася разгласената от подсъдимата невярна информация. Напротив, установява се,
че е било образувано досъдебно производство №15379/2013г. по описа на 01
РУП-СДВР, пр.пр. №20135/2013г. по описа на СРП срещу
неизвестен извършител, за това, че в периода 16.10.2012 г. -18. 10.2012 г. в
гр. София, с цел да набави за себе си или другиго имотна облага възбудил у Г.И.А.
заблуждение и с това й причинил имотна вреда в размер на 59 780 лева, по което
частният тъжител е разпитан като свидетел. Впоследствие с постановление от
26.09.2014г. на прокурор при СРС, образуваното досъдебно производство е било
прекратено на основание чл. 199, чл. 242, вр. с чл.
243, ал. 1, т. 1, вр с чл. 24, ал. 1 , т. 1 от НПК,
като е прието, че в случая са налице изцяло гражданскоправни
отношения, които по своята същност, не могат да бъдат подведени под хипотезата
на престъплението „измама“. По същия начин, първоинстанционният
съд е приел, че в случая са налице облигационни отношения между два търговски
субекта („И.С.-1“
ЕООД и „К.С.” ЕООД), към чието възникване, развитие и последващо неизпълнение на договорните им задължения,
частният тъжител С. няма съпричастност, и които са могли да бъдат уредени по
гражданско правен път. С оглед изложеното, правилно контролираният съд е приел,
че претендираната от подсъдимата А. измама,
осъществена от частния тъжител не е установена, поради което законосъобразно е
заключението на СРС, че подсъдимата е приписала престъпление на тъжителя С.,
което той не е извършил. Създадените от подсъдимата електронни съобщения са
били предназначени и са достигнали до знанието на трето лице (в случая повече
от едно). Същите са позорни и неверни, ето защо с тези си действия подсъдимата
е осъществила състав на деликт съобразно всички изисквания
на чл. 45 от ЗЗД. Същите са противоправни - не само
нарушават закона, но осъществяват и състав на престъпление. Не могат да бъдат
споделени доводите, че подсъдимата А. е упражнила конституционното си право за
свободно изразяване на мнение. Въззивният съд, не
може да се съгласи, че разгласяването на квалификации като „измамник“ за друго
лице, не следва да се санкционира, тъй като представлява израз на лично мнение.
Вярно е, че всеки български гражданин има правото да изказва лично мнение и да
го разпространява чрез слово. Това право е закрепено в нормата на чл. 39, ал. 1
от КРБ. Упражняването на правото по чл. 39, ал. 1 от КРБ обаче не е
безконтролно, тъй като систематично още в алинея втора на същия член
законодателят е отредил пределите, в които се разпростира свободата на словото,
а именно – то не може да се използва за накърняване правата и доброто име на
другиго. В настоящия случай подсъдимата А. е изразила свободно своето мнение за
личността на частния тъжител, но е сторила това извън пределите, очертани в
нормата на чл. 39, ал. 2 от КРБ. По същия начин не могат да бъдат споделени и
доводите на подсъдимата А., че доколкото към инкриминирания период тъжителят е
бил длъжностно лице, то е естествено той да бъде подлаган на критика. Въззивният съд намира, че използваните от подсъдимата
изрази „гнусния измамник“, „измамник“ по адрес на
частния тъжител и заявеното от нея, че последният я е измамил със сумата от
59 780,40 лева, не би могло да се възприеме просто като „отправяне на
критика“ към длъжностно лице, а представлява накърняване на репутацията на
тъжителя, доколкото на последния се вменява конкретно престъпно поведение. Ето
защо, съдът намира, че е налице деяние, извършено от подсъдимата А., което по
своята същност се явява неправомерно, тъй като без да намира опора в реално
осъществили се и доказани по делото факти, интерпретира личността на тъжителя в
негативен аспект.
Безспорно се установява настъпването
на вредни последици за частния тъжител и гражданския ищец, вследствие на употребените
спрямо него инкриминирани изрази, а именно – името му било засегнато, хората са
говорили по негов адрес, налагало му се да се „защитава“ пред тях от
клеветническите твърдения, изпитвал е притеснение, смущение, бил е по-резервиран,
започнал да ходи по-рядко на работа. Поради това е налице и този съставомерен елемент по смисъла на чл. 45 от ЗЗД -
настъпването на вреда /неимуществена в разглежданата хипотеза/ за лицето,
визирано в електронните съобщения и по отношение на което са били употребени изразите.
Настъпването на вредата е в пряка причинно следствена връзка с поведението и действията
на ответницата по гражданския иск – Г.А., която е изпратила електронните
съобщения от личния си имейл адрес, съдържащи инкриминираните изрази, за които
съдът прие по-горе, че се явяват клеветнически по своята същност. Съгласно
презумпцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, вината на деца се предполага до доказване
на противното. Доказателства за обстоятелства, оборващи тази законова
презумпция липсват по делото, нещо повече, правилно решаващият съд е достигнал
до извода за умишлено осъществяване на деянието от страна на подсъдимата А.,
при форма на вината евентуален умисъл. Следователно, налице е виновно противоправно увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД, което
определя като принципно правилно разрешението за присъждане на обезщетение на
пострадалия.
Настоящият съдебен състав счита обаче, че определеният от
СРС на основание чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за причинените неимуществени
вреди на частния тъжител е несправедливо завишен. Неминуемо, разпространените от
подсъдимата А. позорящи факти, са причинили емоционален и психически дискомфорт за тъжителя С., който се е променил, станал е
резервиран, изпитвал е чувство на притеснение, смущение, ходел по-рядко на
работа. Същевременно, по делото не се установява негативните изживявания и
притеснението, съпътстващи инцидента, да се характеризират с висока степен на
интензивност или крайни проявни форми, които да обосноват
извод за настъпили драстични и непреодолими промени в съзнанието и бита на
пострадалия, респ. за претърпени от него
вреди над обичайните такива. Въззивният съд не поставя
под съмнение обстоятелството, че разгласените от подсъдимата позорящи факти за частния
тъжител С., действително са рефлектирали неприятно върху работния колектив на
тъжителя. Не може да се счита обаче, че престижът на тъжителя в професионалните
му среди е бил особено съществено накърнен, доколкото разпитаните по делото
свидетели и след процесния
случай продължават да смятат тъжителя за добър професионалист и човек, като
свидетеля Б.го определя като „акуратен, точен, отговорен към хората“, свид. К.е посочил, че случая с процесния
имейл е бил обсъден с директора на болницата, с който решили да не му обръщат
внимание (л. 140 СД по НЧХД № 11419/2013г.), а свид.
Димитрова изобщо не е дала вяра на твърденията на подсъдимата като отношението й
към него не се променило, защото го познавала като достоен човек. На следващо място въззивният
съд счита, че по делото не се установява по безспорен начин, че между
извършения деликт и напускането на тъжителя на двете
дружества е налице пряка причинна връзка. В този смисъл, съдът се позова на
показанията на свидетеля Б., който в разпита си пред СРС е заявил, че причината
тъжителят да напусне „Т.Х.С.“
АД е личния му избор да смени амплоато
си. По делото не се установяват причините, поради които частният тъжител е
напуснал и „Т.К.“ ЕООД,
тъй като в показанията си свидетеля К.не посочва причина за напускането на
тъжителя, не прави и конкретна връзка между неговото напускане и процесния случай.
С оглед изложеното, въззивният съд счита, че предявеният иск за сумата от 10
000 лева е прекомерно завишен. Той не е доказан в този му размер. Съдебният
състав приема, че присъденото обезщетение от 6000 лева също е завишено, защото
не е адекватно на конкретно установените обстоятелства, касаещи претърпените от
ищеца неимуществени вреди и тежестта на противоправното
поведение. Отчитайки всички изложени фактори, както и стандарта на живот и
икономическата конюнктура в страната към момента на деянието, настоящата
инстанция намира, че сумата от 3000.00 лева е обезщетение, което е съответно на
претърпените и доказани неимуществени вреди и на критерия справедливост по
смисъла на чл. 52 ЗЗД, който съгласно ППВС № 4/1968 г. не е абстрактен, а
изисква преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства.
В
обобщение на тези съображения СГС приема, че присъдата следва да бъде изменена
в гражданската й част, като се намали присъденото обезщетение от 6000.00 лева
на 3000.00 лева, а искът се отхвърли за сумата над този размер, като съответно
следва да се намали и размера на дължимата държавна такса върху уважения граждански
иск от 240 на 120 лева. Разрешението за присъждане на лихвите, считано от
датата на увреждането до окончателното им изплащане е правилно и
законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Предвид
изложените съображения и на основание чл. 337, ал. 3, вр.
чл. 334, т. 4 и т. 6, вр. с чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, Софийски градски съд:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ присъда от 14.07.2017 г., постановена по НЧХД № 5140/2016
г., по описа на СРС, НО, 9-ти състав в частта, с която подсъдимата Г.И.А. е призната
за виновна в извършване на престъпление по чл. 148, ал.2, пр.1, вр. с ал.1, т.1 и т.2, вр. с
чл.147, ал.1, пр.1 и пр. 2, вр. с чл.26, ал.1 и ал.6
от НК, като на основание чл.78а от НК е освободена от наказателна отговорност и
й е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 2500 лева
ПРЕКРАТЯВА
наказателното производство по обвинението за извършено на от подсъдимата Г.И.А. престъпление по чл. 148, ал.2, пр.1, вр.
с ал.1, т.1 и т.2, вр. с чл.147, ал.1, пр.1 и пр. 2, вр. с чл.26, ал.1 и ал.6 от НК, поради изтичане на абсолютната погасителна давност за
наказателно преследване.
ИЗМЕНЯ
присъда от 14.07.2017 г., постановена по НЧХД № 5140/2016 г., по описа на СРС,
НО, 9-ти състав в частта, с която подсъдимата Г.И.А. е осъдена на осн. чл. 45 от ЗЗД да заплати на гражданския ищец Р.А.С. сумата от 6000 /шест хиляди/
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и 4%
държавна такса в размер на 240 (двеста и четиридесет) лева, като намалява
размера на обезщетението на 3000 (три хиляди) лева и размера на държавната
такса на 120 (сто и двадесет) лева.
РЕШЕНИЕТО
в частта относно прекратяването на наказателното производство подлежи на обжалване и протест пред
ВКС на основание чл. 346, т. 4 НПК в 15-дневен срок от съобщението за
изготвянето му, а в останалата част е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.