Р Е
Ш Е Н
И Е
№922
Гр. Перник, 18.07.2016 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИ РАЙОНЕН СЪД, ХІ гр. с. в
публично съдебно заседание на осми юли две хиляди и шестнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ЛОРА СТЕФАНОВА
С участието на секретаря Б.М.,
като разгледа гр. д. № 1062/2016 г. по описа на съда, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по иск с
правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 66, ал. 2 от КТ и чл.
86 от ЗЗД.
Образувано е по искова молба,
предявена от А.М.Б., ЛЧН *********, с адрес: *** против “Европейски
политехнически университет”, БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Перник, ул. Св. Св. Кирил и Методий № 23.
Ищецът твърди, че е работил при
ответника по трудово правоотношение, възникнало при сключването на трудов
договор № 20/02.11.2015 г., на длъжност “*****”. Срокът на трудовия договор бил
пет години. Сочи, че брутното му трудово възнаграждение било в размер на *****.,
а чистото - след удръжките - в размер на *****. Твърди, че ответникът не му
заплащал редовно уговореното трудово възнаграждение, поради което на 22.02.2016
г. подал молба за прекратяване на трудовото правоотношение, което било сторено
със заповед на ответника № 4/22.02.2016 г. Основанието за прекратяване било
“забавяне изплащането на трудовото възнаграждение от страна на работодателя” –
чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Сочи, че съгласно чл. 17 от трудовия договор
ответникът му дължи обезщетение поради прекратяване на трудовото правоотношение
по вина на работодателя в размер на полагащото му се трудово възнаграждение за
срок от три години, а именно
108 000 лв. Твърди, че тази сума е станала изискуема към момента на
прекратяване на трудовото правоотношеине – 22.02.2016 г., от когато ответникът
дължи обезщетение за забава в размер на 720.70 лв.
Искането към съда е да осъди
ответника да му заплати сумата от 108000 лв., представляваща обезщетение за
прекратяване на срочно трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов
договор № 20/22.02.2016 г. в размер на общо тридесет и шест работни заплати,
ведно с обезщетение за забава в размер на 720.72 лв., считано за периода
22.02.2016 г. – 16.03.2016 г., както и законната лихва върху главницата,
считано от 16.03.2016 г. до окончателното плащане.
Исковата молба с приложенията е
връчена на ответника. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор.
Искът е оспорен по основание и размер. Твърди се, че клаузата на чл. 17 от
Трудовия договор е нищожна, поради злоупотреба с право и нарушаване на добрите
нрави. Ответникът твърди, че преди процесният трудов договор, ищецът е имал
сключен друг такъв с ответника, като по тази причина е знаел, че последният се
намира в недобро финансово състояние и е възможно да не получава уговореното
трудово възнаграждение. Сочи, че ищецът се е възползвал от промяната в
собствеността на ответника и е посочил сам в трудовия си договора клаузата на
чл. 17. Оспорва се легитимността на назначението на ищеца на длъжността *****,
като се твърди, че са нарушени процедурните правила, уредени в Правилника на
ЕПУ при избирането му. Оспорва се наличието на вина от страна на ответника за
прекратяване трудовото правоотношение на ищеца, като се твърди, че последният
не се е явявал редовно на работа. Това обстоятелство се сочи и като причина за
неоснователността на претенцията за присъждане на обезщетение за забава.
В съдебно заседание ищецът,
чрез процесуалния му представител – адв. Танчовски, поддържа предявените
искове. Моли съда да ги уважи. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
В съдебно заседание,
ответникът, чрез процесуалния му представител – юрисконсулт М. излага
съображения за недопустимост на производството. Оспорва исковете. Моли съда да
ги отхвърли. Претендира присъждане на направените разноски.
Като прецени процесуалните
предпоставки за допустимост, взе предвид становищата на страните и обсъди
събраните по делото доказателства, съдът намери следното:
Исковете са процесуално
допустими. Предявени са от надлежно процесуално легитимирана страна и при
наличието на правен интерес. Не е налице твърдяното от ответника основание на
чл. 126, ал. 1 от ГПК за недопустимост на производството. Цитираната разпоредба
предвижда като процесуална пречка за развитие на съдебното производство
наличието на друго висящо дело между същите страни, на същото основание и със
същото искане, като вменява в задължение на съда служебно да прекрати по-късно
образуваното такова. В настоящия случай ответникът сочи, че спорът, предмет на
делото е идентичен със спора, предмет на гр. д. № 1035/2016г. по описа на ПРС.
От служебно изисканата искова молба, въз основа, на която е образувано гр. д. №
1035/2016 г. на ПРС и издадено удостоверение за страните, предмета и хода му,
се установява, че то е висящо между страните по настоящото дело, но основанието
на правния спор между тях, както и искането не са идентични. Като основание за искането си по гр. д. №
1035/2016 г. на ПРС ищецът е посочил прекратяване на трудовото му
правоотношение без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ – забавяне плащането на трудовите
възнаграждения от работодателя, а искането му към ответника е да му бъде
заплатено обезщетение в размер на едно брутно трудово възнаграждение в размер
на *****., съгласно предвиденото в разпоредбата на чл. 221, ал. 1 от КТ. По
настоящото дело соченото от ищеца основание е наличието на по-благоприятна за
него, от предвидената в закона, уговорка в трудовия договор за заплащане на
обезщетение от работодателя, в случай, че трудовото правоотношение е прекратено
по вина на последния или по негово искане, в размер на брутното трудово
възнаграждение за срок от три години. Претенцията му е ответникът да бъде
осъден да му заплати сумата от 108000 лв. Предвид така изложеното, настоящият
състав намира, че висящото пред него дело и гр. д. № 1035/2016 г. на ПРС имат
за предмет различни правни спорове. Действително и двата предявени иска целят
обезщетяването на едни и същи последици от прекратяване на трудовото
правоотношение без предизвестие, но съотношението между тях е с оглед
конкуренцията на законовата и договорната разпоредба и съответно касае
основателността на претенциите, а не на допустимостта им.
С оглед горното съдът намира исковете
за процесуално допустими, а разгледани по същество – за частично основателни по
следните съображения:
За уважаването на иска с правна
квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 66, ал. 2 от КТ в тежест на
ищеца е да установи, че се е намирал в трудови правоотношения с ответника, че
със сключения между тях трудов договор е постигната уговорка, която не
противоречи на повелителни правни норми на закона и е по-благоприятна за
работника/служителя, както и че предвидения в тази клауза фактически състав се
е осъществил.
За установяване основателността
на претенциите си, ищецът е ангажирал писмени доказателства и
съдебно-икономическа експертиза.
Приетият по делото трудов
договор № 20/02.11.2015 г., неоспорен от страните досежно истинността му, е
сключен съобразно разпоредбата на чл. 29, ал. 2 от ЗВО /Закона за висшето
образование, редакция – ДВ бр. 56/24.07.2015 г./ и на основание чл. 107 от КТ.
С него ищецът се е задължил да изпълнява длъжността “*****” в “Европейски
политехнически университет” за срок от пет години, считано от 02.11.2015 г.
/чл. 13/. Съгласно чл. 10 от договора основната месечна работна заплата на
ищеца, дължима от ответника е *****. В чл. 17 от договора страните са уговорили,
че ако трудовият договор бъде прекратен по вина или поискване на работодателя, последният
дължи обезщетение на работника/служителя в размер на полагащото му се трудово
възнаграждение за период от три години, ако оставащият срок от договора не е
по-малък от три години, в който случай обезщетението е равно на сбора от
трудовите възнаграждения, оставащи до изтичане на срока на трудовия договор.
Ответникът е възразил срещу
легитимността на избора на ищеца за ***** на висшето учебно заведение, като е
посочил, че той е извършен при нарушение на чл. 8, ал. 5 от Правилника за
устройството и дейността на ЕПУ. Съдът намира това оплакване за неоснователно.
Според чл. 8, ал. 5 от Правилника, Съветът на настоятелите заседава при кворум от
2/3 от всичките му членове. Чл. 36 от Законът за висшето образование /ЗВО,
редакция ДВ, бр. 56 от 24.07.2015 г./ допуска частните висши училища да имат и друга
структура, начин на управление и определяне на ръководните органи от
предвидените в ЗВО, при условие, че с това не се нарушават академичните
свободи. С оглед дадената от ЗВО възможност в Правилника за устройството и
дейността на ЕПУ, достъпен на официалната електронна страница на ЕПУ/ http://epu.bg/bg/images/bg/, е
предвидено, че Съветът на настоятелите избира *****а на университета /чл. 9,
ал. 1, т. 1/. Съгласно чл. 7, ал. 1 от Правилника Съветът на настоятелите се
състои от седем души и съгласно чл. 8, ал. 5 взема решения при кворум 2/3 от
всички членове, като решението за избор на ***** съобразно ал. 6 на същата
разпоредба, се взема с мнозинство 2/3 от състава му. Чл.8, ал. 5, изр. 2
изрично уточнява какво се има предвид под присъстващо лице – такова, с което
има двустранна телефонна или друга връзка, гарантираща установяването на
самоличността му и позволяваща участието му в обсъждането и вземането на
решения. От приетия по делото протокол № 3/23.10.2015 г. и присъствен списък
към него, неоспорени от страните, се установява, че на проведеното на 23.10.2015
г. заседание на Съвета на настойниците, на което ищецът е бил избран за *****
на ЕПУ, лично са присъствали четири от общо седемте му членове и с останалите
трима от тях е била осъществена видео-конферентна връзка. Следователно налице е
бил изискуемият от чл. 8, ал. 5 кворум. Видно е също, че решението за избор на
ищеца за ***** на ЕПУ е взето с мнозинство от 6 гласа – или повече от изискуемото
в чл. 8, ал. 6 квалифицирано мнозинство от 2/3. Без правно значение е
отсъствието на утвърждаване на това решение от президента на ЕПУ, тъй като нито
в ЗВО, нито в Правилника има такова изискване за валидност на взетото решение.
Но дори и да беше така, то този порок би бил саниран със сключването на
процесния трудов договор, за който не е спорно, че е подписан от президента, в
качеството му на представляващ работодателя. Предвид изложеното, съдът намира,
че по силата на извършения избор въз основа на чл. 8, ал. 6 от Правилника и
сключения трудов договор на основание чл. 29, ал. 2 от ЗВО ищецът е заемал
длъжността “*****” в “ЕПУ”.
Ответникът оспорва действителността
на клаузата на чл. 17 от трудовия договор, като твърди, че при уговарянето и
с ответника, ищецът е нарушил
изискването на чл. 8, ал. 1 от КТ за добросъвестно упражняване на правата. Съдът
намира това възражение за неоснователно, поради следното:
Злоупотреба с право по смисъла
на чл. 8, ал. 1 от КТ е налице когато се цели единствено постигането на
резултат, различен от законосъобразно следващият се от употребените позволени
от закона средства. /в този смисъл Решение № 71 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр.
д. № 284/2012 г./ Или в настоящия казус нарушение на чл. 8, ал. 1 от КТ би
имало, в случай, че ищецът е сключил трудовият договор не с цел да работи през
уговорения пет годишен срок на длъжността “*****”, а за да получи предвиденото
в чл. 17 от трудовия договор обезщетение. Подробна фактическа обосновка в тази
насока е направена своевременно от ответника. Чл. 8, ал. 2 от КТ въвежда
презумпция за добросъвестност при упражняването на трудовите права. Затова
тежестта за установяването на обстоятелствата на които се основава възражението
за недобросъвестност, е на страната, която ги въвежда – в конкретния случай –
ответника. /в този смисъл Решение № 40/10.02.2014 г. по гр. д. № 4973/2013 г.
на ВКС/. В хода на съдебното дирене последният не е ангажирал никакви
доказателства за установяване на твърденията си. Затова те са останали
недоказани, поради което и изводът на съда е, че при сключването на трудовия
договор и по-конкретно постигането на съгласие между страните по отношение на
чл. 17 от същия, ищецът не е действал недобросъвестно.
Обсъжданата договорна клауза –
чл. 17 предвижда работодателят да заплати на работника обезщетение в размер на
брутното трудово възнаграждение за срок от три години, в случай, че трудовият
договор бъде прекратен преди изтичане на срока му по негова вина или по негово
искане. Тъй като ответникът не е физическо лице и при издирване действителната
воля на страните съгласно чл. 20 от ЗЗД съдът намира, че под употребеното в чл. 17 от
договора, съществително име “вина”, договарящите са имали предвид прекратяване
на трудовия договор по причина, стояща у работодателя. Несъмнено такава е
неплащането или несвоевременното плащане на трудовото възнаграждение,
предвидено като основание за прекратяване на трудовото правоотношение в чл.
327, ал. 1, т. 2 от КТ, на което основание е прекратен и трудовият договор на
ищеца /заповед № 4/22.02.2016 г./. Срокът на трудовия договор между страните
изтича на 02.11.2020 г./чл. 13/. Следователно прекратяването, считано от
22.02.2016 г. е преди изтичането му, като оставащият срок надвишава три години.
Затова съдът намира, че е осъществен съставът, предвиден в диспозицията на чл.
17 от трудовия договор, поради което и за работодателя е възникнало задължение
за заплащане на уговореното в нея обезщетение. Съгласно задължителната практика
на ВКС – решение № 344/04.03.2014 г., постановено по реда на чл. 290 от ГПК по
гр. д. № 2833/2013 г. по описа на ВКС страните по трудовото правоотношение
могат да уговорят заплащане на по-висок размер на обезщетение от предвиденото в
разпоредбата на чл. 221, ал. 1 от КТ, тъй като това е по благоприятно за
работника/служителя по смисъла на чл. 66, ал. 2 от КТ и не противоречи на
повелителни норми на закона. Не е задължително това обезщетение да е съобразено
с уговорения срок за предизвестие, който в настоящия случай е 90 дни /чл. 14/.
В тази връзка съдът намира за неоснователно възражението на ответника за
противоречие на клаузата на чл. 17 от трудовия договор с добрите нрави.
Предвид изложеното съдът намира за основтелна
претенцията на ищеца за осъждане на ответника да му заплати обезщетение в
размера, предвиден в чл. 17 от трудовия договор. Същият е изчислен от вещото
лице Н.И., чието заключение съдът възприема като обективно и обосновано,
изготвено с необходимите професионални знания и опит и е в размер на 108000 лв.
Предвид изложеното съдът намира за изцяло основателен предявения иск за
присъждане на обезщетение, поради което следва да бъде уважен.
Съдът счита за неоснователен
иска по чл. 86 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава. В трудовия
договор не е предвидена датата на изискуемост на вземането за обезщетение,
затова изискуемостта му настъпва при условията на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД – с
отправянето на покана от кредитора до длъжника. По делото не са представени доказателства
за такава, затова поканата е извършена с подаването на исковата молба и от тази
дата ответникът дължи законната лихва върху претендираното обезщетение.
Следователно искът за присъждане на обезщетение за забава е изцяло
неоснователен и следва да се отхвърли.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените от него разноски в
производството съразмерно с уважената част от исковете в размер 7900 лв. –
заплатено адвокатско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК в тежест на ответника следва да бъдат присъдени направените по делото
разноски в размер на 4320 лв. – държавна такса и 50 лв. – разноски за вещо
лице.
Мотивиран от изложеното, Съдът
Р Е
Ш И
ОСЪЖДА на основание чл. 79, ал.
1 от ЗЗД, във вр. с чл. 66, ал. КТ “Европейски политехнически университет”,
БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. Св. Св.
Кирил и Методий № 23 да заплати на А.М.Б., ЛЧН *********, с адрес: *** сумата
от 108 000 лв. /сто и осем хиляди лева/, представляваща обезщетение за прекратяване
на трудов договор № 20/02.11.2015 г., преди изтичане на уговорения в него срок
по причина на работодателя, извършено със заповед № 4/22.02.2016 г. на основание
чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, считано от 22.02.2016 г., ведно със законната лихва
върху главницата от 108000 лв., считано от 16.03.2016 г. до окончателното
плащане, като ОТХВЪРЛЯ ИСКА, предявен на основание чл. 86 от ЗЗД за присъждане
на обезщетение за забава в размер на 720.72 лв., считано за периода 22.02.2016
г. – 16.03.2016 г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК “Европейски политехнически университет”, БУЛСТАТ *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. Св. Св. Кирил и Методий № 23 да
заплати на А.М.Б., ЛЧН *********, с адрес: *** сумата от 7900 лв. /седем хиляди
и деветстотин лева/, представляваща направени разноски по делото, съразмерно с
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.
6 от ГПК “Европейски политехнически университет”, БУЛСТАТ *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. Св. Св. Кирил и Методий № 23 да
заплати по сметка на Районен съд – Перник, в полза на бюджета на Съдебната
власт сумата от 4320 лв. /четири хиляди триста и двадесет лева/, представляваща
държавна такса и сумата от 50 лв. /петдесет лева/, представляваща разноски за
експертиза.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
с въззивна жалба пред Пернишки окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: