№ 193
гр. Тетевен, 19.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на двадесет и пети юли през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
20234330100556 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на „Юробанк България“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Витоша, ул.
„Околовръстен път“ № 260, адрес за кореспонденция: гр. София, „Младост 4“, Бизнес парк
София, сграда 14, чрез юрисконсулт К. З., срещу А. М. С., ЕГН: **********, с адрес с.
Градежница, ул. „улица“ № 67 с цена на иска: 20 146.87 лева.
В исковата молба се твърди, че вземането на кредитора се основава на Договор за
кредит № PLUS-*****, сключен на 29.07.2019 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“
като кредитор и А. М. С. като кредитополучател.
Съгласно договора страните са постигнали съгласие кредиторът да отпусне на
кредитополучателя заем в общ размер на 14 000.00 лева за срок от 60 месеца, обхващащ
периода от сключване на договора до 20.10.2024 г., съгласно погасителен план, включващ
падежните дати на месечните погасителни вноски, техния размер и размерът на оставащата
главница. Договорено било паричният кредит да бъде изплатен на 60 броя равни месечни
вноски, всяка в размер на 410.05 лева.
Сочи се, че в последствие, на 15.05.2020 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ и
кредитополучателят било сключено споразумение за отсрочване на погасителни вноски по
горепосоченият договор за потребителски кредит. Споразумението било постигнато предвид
подадено от кредитополучателя заявление до кредитора, съдържащо данни за съществуващи
временни обективни затруднения, настъпили като пряка последица от извънредното
положение, въведено на 13 март 2020 г. с Решение на Народното събрание на Република
България, във връзка с обявената от Световната здравна организация пандемия, причинена
от вируса COVID - 19.
Страните по договора за кредит постигнали съгласие заплащането на посочените в т.
1 от споразумението месечни погасителни вноски да се отложи за срок от 3 месеца.
Вследствие на отлагането по т. 1 размерът на месечната погасителна вноска и срокът на
кредита се изменил съобразно погасителния план, обективиран в споразумението и
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
1
погасителните вноски. Сочи се, че годишният процент на разходите по договора за кредит
останал непроменен, като лихвата, начислена съгласно договора за кредит и останала
непогасена по време на гратисния период, била добавена на равни части във вноските,
посочени в погасителния план на споразумението.
Ищцовото дружество заявява, че вследствие на споразумението общата дължима сума
от длъжника (общата стойност на плащанията) 23 980.80 лв. по договора за кредит се
променила на 24 530.41 лв., а срокът на последния е удължен с три месеца - до 20.10.2024 г.
Сочи, че погасителните вноски съставлявали плащане на главницата по кредита
ведно с надбавка, съставляваща печалбата на кредитора (чл. 3). Въз основа на
индивидуалния кредитен профил на ответника бил определен годишен лихвен процент
(ГЛП) в размер на 17.09 % и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 20.48 % при
„такса ангажимент“ в размер на 490.00 лева, срещу която кредиторът сключва договора при
фиксиран лихвен процент по смисъла на § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби към Закона
за потребителския кредит (ЗПК).
Таксата се заплащала от кредитополучателя при усвояване на кредита, като
кредиторът удържа сумата посочена в поле „Такса ангажимент“ от общия размер на
кредита. Дружеството ищец сочи, че ГЛП е лихвеният процент, изразен като фиксиран или
като променлив процент, който се прилагал на годишна основа към сумата на усвоения
кредит. ГПР показвало действителното оскъпяване на всеки кредита, като към лихвения
процент по кредита се добавят всички останали разходи, настоящи и бъдещи, свързани с
него. Ищецът сочи, че в изпълнение на поетото задължение ответникът е сторил следните
плащания по договор за кредит PLUS-*****:
№. Вальор Сума (лева)
1 20/08/2019 399.68
2 28/09/2019 399.68
3 01/11/2019 399.68
4 27/12/2019 399.68
5 31/12/2019 399.68
6 27/02/2020 799.36
7 08/12/2020 300.00
8 25/06/2021 410.05
9 28/07/2021 410.05
10 27/08/2021 410.05
11 29/09/2021 410.05
12 12/11/2021 410.05
13 01/12/2021 410.05
14 17/12/2021 410.05
Сочи се, че длъжникът е преустановил плащането на вноските по кредит № PLUS-
***** на 20.01.2021 г., като към тази дата били погасени 14 месечни вноски.
Заявява, че на основание чл. 5 от договора, вземането на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ става изискуемо в пълен размер, ако кредитополучателят просрочи две или повече
месечни вноски, считано от падежната дата на втората пропусната месечна вноска, която в
настоящия случай е 20.02.2021 г., от която дата вземането е станало ликвидно и изискуемо в
целия му размер, за което от страна на кредитора било изпратено изрично уведомление до
длъжника. На 08.08.2022 г. на длъжника била изпратена покана за доброволно изпълнение, с
която кредиторът е обявил кредита за предсрочно изискуем.
2
Моли съдът постанови решение, с което да осъди длъжника А. М. С., ЕГН:
**********, да заплати на ищеца дължими суми по договор за кредит № PLUS-*****, както
следва:
- 13 380.17 лева - главница по договор за кредит № PLUS-*****;
- 3 921.94 лева - възнаградителна лихва за периода от 20.01.2021 г. до 20.10.2024
г.;
- 2 844.76 лева - мораторна лихва за периода от 20.02.2021 г. до 15.03.2023 г;
- законната лихва за забава от датата на получаване на исковата молба от
ответника до окончателното изплащане на вземането.
Моли съда да осъди ответника да му заплати и сторените съдебни разноски за
настоящото производство, включително и юрисконсултско възнаграждение на основание чл.
78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ в размер на 100.00 лева.
Ответника в указания срок е подал писмен отговор на Исковата молба, в който завява,
че не оспорва факта, че е страна по представения Договор за кредит. Не отрича, че е спрял
плащането, преди да се сключи анекс, опитал се е да внася вноски по погасителния план към
анекса, но твърди, че не е имал възможност да продължи плащането е поради независещи от
него причини - заболяване, довело до продължително лечение, липса на доходи в този
период, но направени значителни разходи за лечение. Желае да плати остатъка от
задължението си, след коректното му установяване, като в тази връзка моли, ищцовото
дружество да представи Договор за застраховка на кредита, за евентуална преценка, дали
заболяването му може да е основание, част от задълженията да бъдат поети от застраховката
по кредита, както и коректно да се изчисли размера на погасената от кредитополучателя
сума. Отделно от това Моли ищцовото дружество да посочи писмено, дали в периода, в
който е сключен договора за кредит, лихвения процент от 17.09% е определен индивидуално
само за този договор или е свързан с вътрешните правила на банката при отпускане на
подобни кредити, тъй като е изключително висок, а по-късно на кредитополучателя му е
станало известно, че по същото време, когато е сключен кредита - 2019 год., други банки са
отпускали подобни кредити при лихвен процент от 4 до 7 %. Счита иска за допустим, но
частично основателен.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 12 от ГПК, намира за установено следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл.
422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и във вр.
чл. 9 от ЗПК, във вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД.
Договорът за потребителски кредит е формален /изискуемата форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК/; реален или консенсуален, в зависимост от
това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с
постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9 ЗПК;
възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от
заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е
възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, включващ в
себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне
на кредита и уговорената възнаградителна лихва – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Възнаградителната
лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари
или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предоставени
за разпореждане.
В настоящият случай е представен писмен договор за потребителски паричен кредит
3
№ PLUS-***** от 29.07.2019 г., сключен между ответника в качеството му на
кредитополучател и ищеца в качеството на кредитор. Съгласно текста на същия ищецът
предоставя на ответника в качеството му на кредитополучател сумата 14 000 лв. Уговорено е
общия размер на всички задължения – 23 980.80 лв., платими на 60 погасителни вноски, при
лихвен процент 17,09 % и ГПР 20,48 %. Първото дължимо месечно задължение е уговорено,
че е с падеж 20.08.2019 г., а крайният падеж на договора – 20.07.2024 г.
Признато е от ищеца, че ответникът е погасил 14 вноски, на или обща стойност от
5 968.11 лв.
В т. 1 от условията по договора е предвидено, че договорът влиза в сила при
подписване на настоящия документ от кредитополучателя и от оторизирано лице,
представител на кредитора към датата на получаване на размера на заема по банкова сметка
на и предоставена от кредитополучателя. В същия член кредитополучателят е декларирал,
че доброволно предоставя лична банкова сметка, по която да му бъде преведена сумата в
размера на отпуснатия кредит с IBAN: BG09BPBI79281064508001 и BIC BPBIBGSF при
банка: „Юробанк България“ АД. По посочената банкова сметка на кредитополучателя е била
преведена сумата 13 510 лв., изключая предвидените 490 лв. – такса ангажимент, съгласно
договор № PLUS-*****.
По тези съображения съдът намира, че е налице реалното предаване на сумата.
Представеният частен диспозитивен документ - договор за заем е подписан от
страните, липсва оспорване и проведено доказване на неговата неавтентичност, поради
което и обвързва страните от направените от тях насрещни волеизявления и произтичащите
от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.
Следователно между страните е налице облигационно правоотношение по договор за
паричен заем /потребителски кредит/.
Правоотношенията между страните по спора се уреждат от норми от императивен
порядък, които са установени в публичен /обществен/ интерес с оглед целта на закона - да
осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на
кредиторите при предоставянето на потребителски кредит /чл. 2 ЗПК/.
Съдът следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или
отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се
касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално
уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП. / в този см. т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит, поради което за спорното правоотношение са приложими разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, поради което и в съответствие с чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът служебно
дължи преценка относно наличието на неравноправни клаузи.
При тези данни, настоящият съдебен състав приема, че между ищеца и ответното
дружество е сключен договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 и сл. от ЗПК. За
този си извод, съдът има предвид предмета на договора - предоставяне в собственост на
пари в определен размер срещу поемане на задължение за връщането на сума в същия
размер в посочения в договора срок, както и страните по него - физическо лице, което при
сключване на договора действа извън рамките на своята професионална компетентност и
финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1 от Закона за кредитните институции,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на
4
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Спрямо процесния договор за потребителски кредит са приложими
особените изисквания за действителност по ЗПК и общите правила за валидност на
договорите, съгласно чл. 26-33 от ЗЗД.
При извършена служебна проверка на договора съдът констатира, че ГПР е изчислен
неправилно, тъй като към него не са били включени такса ангажимент и застрахователна
премия.
В случая, формално определения в договора размер на ГПР – 20,48 % не надвишава
пет пъти размера на законната лихва. Същевременно от посоченото в процесния договор е
видно, че освен заплащането на 17,09 % възнаградителна лихва, е предвидено и заплащането
на такса ангажимент – 490 лв., както и на застрахователна премия в размер на 3 150 лв., при
което се получава обща сума за плащане от 23 980,80 лв. При това положение реално
размерът на ГПР е 37.25 %, изчислен с калкулатор за ГПР, който надвишава трикратния
размер на законната лихва.
На първо място е уговорена т. нар. „такса за ангажимент“ в размер на 490 лв.
Единствено предвидено в чл. 2 от договора за тази такса е, че кредитополучателят заплаща
такса ангажимент, посочена в съответното поле, срещу което кредиторът сключва договор
при фиксиран лихвен процент по смисъла на § 1, т. 5 ЗПК, при съдържащите се в този
документ условия, размери и срокове. Таксата се заплаща от кредитополучателя при
усвояване на кредита, като кредиторът удържа сумата посочена в поле „Такса ангажимент“
от общия размер на кредита. Въпреки горното неясна остава причината за плащане и
съответно, предвиждане на т. нар. „такса ангажимент“. Ако се приеме, че такава се дължи за
сключване на договора при фиксиран лихвен процент, каквато и без това е обичайната
практиката при бързите кредити, на потребителя не би се предоставило нищо допълнително
като услуга или условие срещу платената такса. Още повече би могло да се счете с оглед
формулировката на тази клауза, че същата предвижда такса, свързана с усвояване на
кредита. Такава уговорка, обаче, би била нищожна поради противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Също така при сключване на договор при фиксиран лихвен процент, рискът за
заемодателя се отчита чрез уговорен по-висок размер на лихвата. Недопустимо е рискът да
се обезпечава и чрез предвиждане на отделна такса, в случая „такса ангажимент“. Съгласно
чл. 10а, ал. 3 ЗПК кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за
едно и също действие. В случая дефакто кредиторът веднъж е отчел риска от невръщане на
сумата по кредита при уговаряне на лихвения процент, като втори път го отчита чрез
таксата ангажимент. По този начин таксата всъщност представлява повторна такава,
обезпечаваща един и същи риск за заемодателя, който един път е бил взет предвид,
съответно обезпечен, при определяне размера на лихвения процент. Ето защо тази клауза би
била нищожна и поради противоречие с чл. 10а, ал. 3 ЗПК.
Най-малкото такава такса се дължи като условие за усвояването на паричната сума,
както е видно от самите клаузи на договора, поради което следва тази сума да бъде включена
в годишния процент на разходите /арг. от т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, както и да не бъде
считана за част от отпуснатата по кредита главница.
На следващо място относно застраховка „защита на плащанията“ съдът намира
следното:
Съгласно чл. 5 от ОУ за застраховка „Защита на плащанията“ към Групов договор за
застраховка, сключен между застрахователя и ответника, „кредитополучателите
едновременно с попълването и подписването на договора за кредит изразяват своето
изрично писмено съгласие да се застраховат и приемат настоящите ОУ. Декларацията за
приемане на застраховането и ОУ е включена в застрахователния сертификат, който е
неразделна част от всеки договор за кредит“. Тук следва отново да се посочи, че с тази
клауза кредиторът цели да прехвърли финансовия риск от неизвършването проверка на
5
кредитоспособността на заемателя върху него чрез заплащане на допълнително
възнаграждение за застраховка, което е недопустимо.
Тълкуването на посочената разпоредба от ОУ за застраховка „Защита на плащанията“
към Групов договор за застраховка, сключен между застрахователя и ответника, води до
извода, че те са приложими за всички кредитополучатели, сключили договор за кредит с
ищеца. Видно е още от приложена към исковата молба справка, че застрахователната премия
е разсрочена на 60 вноски от по 52.50 лв., с падеж съвпадащ с този на анюитетните вноски
по кредита.
Съвкупната преценка на посочените обстоятелства води до извода, че сключването на
договор за застраховка представлява задължително условие за получаването на кредита. Ето
защо, заплащането на застрахователната премия е следвало да бъде включено в ГПР /арг. от
т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, което не е сторено.
В допълнение следва да се спомене, че не е бил надлежно попълнен формуляр за
преддоговорна информация, като в него не е била включена сумата, дължима по сключения
договор за застраховка, каквото е изискването на чл. 5, ал. 1 ЗПК, вр. с т. III от приложение
№ 2 към ЗПК. В тази насока е и съдебната практика на върховната инстанция, обективирана
в: Определение № 50401 от 28.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1124/2022 г., II т. о.;
Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о; Определение №
50056 от 30.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 632/2022 г., I т. о., ТК и др.
Действително след така формираната съдебна практика ищцовото дружество е
изключило част от условията по договорите си за кредит, застраховки и формуляр за
преддоговорна информация, на които са се основали съдилищата, за да приемат, че
сключването на застраховка е задължително условие за получаване на кредита. Липсата на
част от тези клаузи, обаче, не означава, че ищцовото дружество фактически не продължава
да го налага.
Съдът намира за неравноправна на осн. чл. 143, ал. 2, т. 20 от ЗЗП и клаузата на т. 9 от
условията към договора. Съгласно тази клауза всички изявления на кредитора, отправени до
кредитополучателя се считат за получени и узнати от кредитополучателя, ако бъдат
изпратени на адрес, съответно по факс или електронна поща, или съобщени по телефон,
предоставени от кредитополучателя. Тази уговорка е във вреда на потребителя, тъй като
предвижда презумпция за връчване на съобщения, без реално да се гарантира уведомяването
му. Тя не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Не се предвижда реципрочна на
тази възможност по отношение на изпратените до кредитора съобщения. В действителност
по този начин кредиторът прави опит да се освободи от задължението си за надлежно
уведомяване на длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост по договора за
кредит. Така уговорена клаузата наподобява на изрично забранената от чл. 143, ал. 2, т. 7
ЗЗП – уговорка, която позволява на търговеца или доставчика да прекрати действието на
безсрочен договор без предизвестие, освен когато има сериозни основания за това. Клаузата
на т. 9 от условията към процесния договор всъщност дава възможност на кредитора да
прекрати без реално предизвестие, което да бъде изпратено и получено по надлежен ред от
потребителя, един срочен договор, преди изтичане на уговорения срок. Съгласно чл. 146, ал.
1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Няма данни клаузата на т. 9 от условията към договора да е била уговорена
индивидуално, ето защо съдът приема същата за нищожна. Още повече, следва да се
спомене, че, дори тази клауза да беше приета за действителна, от представената по делото
последна покана не би могъл да се изведе факта на изпращането /от поставено върху
пощенско клеймо или по друг начин/.
С оглед горното при подобно некоректно посочване в договора на ГПР, без да са
включени разходите за допълнителни услуги, се нарушава разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
6
ЗПК. Последица на нарушението на въпросната разпоредба е недействителност на договора
на осн. чл. 22 ЗПК и дължимост единствено на чистата сума по кредита на осн. чл. 23 ЗПК.
Според правилото на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП нищожността на клаузи в потребителските
договори не води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага и без тези
клаузи. Посоченото правило представлява националната правна норма, определяща
изискванията по чл. 6, пар. 1 на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори за създаване на уредба, съгласно която
неравноправните клаузи следва да не са обвързващи за потребителя и съответно, че
договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се
изпълнява и без неравноправните клаузи.
Макар кредиторът да е финансова институция и договорът за кредит да е възмезден,
не може да се счита, че същият е изцяло нищожен, при нищожност на клаузата за включена
от допълнителна услуга.
Аргумент, че прогласяването на отделна договорна клауза за недействителна не влече
нищожност на целия договор, се извежда и от чл. 23 ЗПК, според който при прогласяване на
договора за недействителен се връща само чистата стойност на кредита. Логическото
тълкуване на разпоредбата налага извод, че действието на договора се запазва, потребителят
дължи изпълнение, но следва да върне само стойността на заетата сума.
Установи се, че главницата по договора е в размер от 14 000 лв. Признава се в
исковата молба, че ответникът е погасил 14 вноски, на обща стойност 5 968,11 лв. По този
начин ищецът е признал съдебно плащане в размер от 5 968,11 лв. Следва да се приспадне и
таксата удържана за ангажимент в размер на 490 лв., която не се дължи, тъй като не е част от
чистата сума по кредита. Ето защо съдът намира, че искът за главницата следва да се уважи
до сумата от 7 541.89 лв.
Съответно, тъй като договорната лихва също не е част от чистата сума по кредита,
искът с правна квалификация чл. 240, ал. 2 ЗЗД следва да се отхвърли, като неоснователен.
Относно иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Обезщетението за
несвоевременно изпълнение на парично задължение има акцесорен характер и възниква от
момента на изпадане на длъжника в забава по отношение на главното му задължение.
Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен срок за
изпълнение, какъвто е и даденият казус, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен
от кредитора. В хипотезата на чл. 23 ГПК, която е проявление на принципа заложен в чл. 59,
ал. 1 ЗЗД, вземането е изискуемо от деня на разместване на благата, тъй като
неоснователността на преминаване на благата съществува при самото преминаване, а не в
някой последващ момент, като същото не е обвързано със срок, поради което съгласно чл.
69, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Вземането за обезщетение
за мораторна лихва при този състав, както и при общия на неоснователно обогатяване
възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва
след покана на кредитора. Поканата за заплащане на обезщетение има значение за
определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи
обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху сумата, с която
неоснователно се е обогатил /в посочения смисъл е и задължителната съдебна практика,
обективирана в Решение № 394/27.11.2015 г. по гр. д. № 3034/2015 г. на ВКС, IV ГО; решение
№ 218/29.12.2015 г. по гр. д. № 7310/2014 г. на ВКС, I ГО; решение № 48/10.09.2012 г. по т.
д. № 237/2011 г. на ВКС, II ТО; решение № 706/30.12.2010 г. по гр. д. № 1769/2009 г. на ВКС,
III ГО; решение № 113/29.08.2012 г. по т. д. № 396/2011 г. на ВКС, II ТО, постановени по
реда на чл. 290 ГПК и др. /
По делото не е представена покана, нито надлежно е било връчено уведомително
писмо за настъпване на предсрочната изискуемост, което да може да се приеме за такава,
7
макар и по делото да е приложена такава от 08.08.2022 г. /л. 27 от делото/ то заявено е пред
заповедния съд по Ч. гр. дело № ***/2023 г. по описа на РС – Тетевен, че същата е връчена
по реда на чл. 14, ал. 2 от ЗПК – фингирано връчване. Този аргумент не е възприет нито от
заповедния съд по Ч. гр. дело № ***/2023 г. по описа на РС – Тетевен, нито от въззияната
инстанция по ВЧГ дело № ***/2023 г. по описа на ОС - Ловеч. Това е така, тъй като на първо
място клаузата на т. 9 от договора е нищожна и не поражда действие. Следователно до
длъжника е следвало да бъде изпратено съобщение по надлежния ред. Длъжникът би могъл
да се счита за уведомен единствено при получаване на съобщението, удостоверено с подпис
при връчване или връчването му по реда на чл. 47 ГПК чрез залепване от оправомощен
орган – ЧСИ или нотариус. На второ място не се установява въобще изпращането на
представената по делото последна покана до адреса на длъжника. Действително той
фигурира в нея, но това не означава непременно, че същата изобщо е била изпратена и няма
данни по какъв начин е направено това – чрез поща, чрез служител на фирмата/разносвач, на
електронен адрес, по факс или по друг начин.
Ето защо съдът намира, че не е била отправена покана за плащане, след която
длъжникът да е изпаднал в забава. По тези съображения съдът счита, че следва да отхвърли
исковете за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на
2844,76 лв. за периода от 20.02.2021 г. до 15.03.2023 г.
Приетата за дължима от ответника сума 7 541.89 лева, следва да се заплати заедно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК, по повод на което е било образувано гр. дело № ***/2023 г. по описа на РС-
Тетевен – 29.03.2023 г. до окончателното изплащане – аргумент от чл. 422, ал. 1 от ГПК.
Относно разноските:
С оглед изхода на спора, всяка от страните има право на разноски, пропорционално
на уважената, респ. отхвърлената част от исковете.
Предявен размер: 20 146.87 лв. Уважена част: 7 541.89 лв. Отхвърлена част: 12 604.98
лв.
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответника следва да
заплати на ищеца направените по делото разноски. Ищецът е направил разноски в размер
общо на 852.93 лв., от които 402.93 лв. – платена държавна такса, и 300 лв. - депозит за
съдебно - счетоводна експертиза. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП и
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ съдът определя възнаграждение за
юрисконсулт на ищеца в размер на 150 лв. Предвид направените и определени по делото
разноски и уважения размер на иска ответника следва да заплати на ищеца сумата от 319,85
лв. за направени по делото разноски.
Съгласно указанията, дадени в т. 12 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в
заповедното производство. Ответника следва да заплати на ищеца и сумата от 188,60 лв. за
направени по заповедното производство разноски съразмерно с уважената част от иска.
От страна на ответника в производството са претендирани разноски за процесуално
представителство, осъществено от адвокат, в размер на 800 лева. От страна на процесуалния
представител на ищцовото дружество е направено възражение за прекомерност на
претендираните разноски. Настоящият съдебен състав не намира възражението за
основателно, с оглед определеният материален интерес, с оглед активното процесуално
поведение от страна на процесуалният представител, адв. С., както и с броя на проведените
съдебни заседания, на който процесуалният представител се е явил. На основание чл. 78, ал.
3 от ГПК на ответника следва са се присъдят разноски, с оглед отхвърлената част от иска, в
8
размер на 500 лева.
С оглед направеното искане от стана на ищцовото дружество за прилагане на
компенсация на присъдените разноски, то съда следва да осъди ответника да заплати на
ищцовото дружество разноски, в размер на 8.45 лева, след компенсация.
Мотивиран от горното и на основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА, А. М. С., ЕГН: **********, с адрес с. Градежница, ул. „улица“ № 67, да
заплати на дружеството ищец на „Юробанк България“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район Витоша, ул. „Околовръстен път“ № 260, суми, както
следва:
- на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 7 541.89 лева,
представляваща главница по Договор за кредит № PLUS-*****, сключен на 29.07.2019 г.
между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ като кредитор и А. М. С. като кредитополучател,
ведно със законната лихва от 29.03.2023 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска
за разликата над 7 541.89 лева до пълния предявен размер от 13 380.17 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Юробанк България“ АД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, район Витоша, ул. „Околовръстен път“ № 260, искове за
осъждане А. М. С., ЕГН: **********, с адрес с. Градежница, ул. „улица“ № 67, за
заплащането на сумите, както следва:
-на основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД сумата от 3 921,64 лв., представляваща договорна
лихва за периода от 20.01.2021 г. до 20.10.2024 г.;
-на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 33, ал. 1 от ЗПК сумата от 2 844,76 лв.,
представляваща обезщетение за забава за периода от 20.02.2021 г. до 15.03.2023 г.
ОСЪЖДА А. М. С., ЕГН: **********, с адрес с. Градежница, ул. „улица“ № 67, ДА
ЗАПЛАТИ на „Юробанк България“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Витоша, ул. „Околовръстен път“ № 260, на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК сумата от 8,45 лева, разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Ловеч в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
9