Номер 151009.11.2020 г.Град София
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен съд - София11-ти търговски
На 02.11.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
Секретар:Павлина И. Христова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20201001002407 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 18.06.2020 г. на ответника Република България,
представлявана от министъра на финансите, срещу решението от 26.05.2020 г. по гр. д. №
15476/2017 г. на Софийския градски съд, І-10 състав, в частта, с която ответникът е осъден да
заплати на ищеца „Ботево 1 Солар“ ЕООД на осн. чл. 7 от КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД сумата 162 912
лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди от противоправно поведение на лица от
състава на държавен орган, изразяващо се в приемане на противоконституционна разпоредба в
закон и неизпълнение на задължението да уредят отношенията, възникнали от прилагане на
разпоредбата, след обявяването й за противоконституционна, която вреда се изразява в удържани
такси по чл.35а ЗЕВИ за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014 г., заедно със законната лихва от
28.11.2014 г. до окончателното изплащане, както и сумата 9 205,87 лв. – съдебни разноски;
В жалбата се твърди, че решението е постановено по недопустими искове, основани на
приемането на законодателен акт на Народното събрание – Закона за държавния бюджет на РБ за
2014 г. Твърди се, че тези отношения не били частноправни или административноправни, а
специфични държавно-властнически отношения, чиято законосъобразност не подлежала на
контрол от органите на съдебната власт. Сочи се и, че искът не е подведомствен на гражданските
съдилища. Поддържа се, че държавата не е пасивно процесуално легитимирана по предявения иск
по чл. 7 КРБ, а такова е само държавното учреждение, с което се намират в правоотношение по
възлагане физическите лица, които са извършили процесните действия, т.е. в случая Народното
събрание. Твърди се, че неправилно СГС е уважил деликтния иск и неправилно е приел, че
обявеният за противоконституционен закон поражда задължения за държавата да обезщети
частноправните субекти за последиците от прилагането му. Твърди се, че поради липсата на
обратно действие на решението на КС, таксата за периода до влизане в сила на РКС е събрана
1
правомерно и е дължима от ищеца. Сочи се, че събраните такси по чл. 35а ЗЕВИ не може да се
третират като вреда, доколкото е налице пълно съвпадение между твърдяното плащане и
твърдяната вреда, поради което претенцията не може да има репарационен /обезщетителен/
характер.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да обезсили или да отмени
обжалваното решение и да отхвърли предявените искове, както и да му присъди направените
разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна „Ботево 1 Солар“ ЕООД – ищец по исковете – чрез процесуалния си
представител оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а
обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Народно събрание на Република България – ответник по евентуалните
искове – чрез процесуалния си представител изразява становище за основателност на жалбата.
Претендира разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Ботево 1 Солар“ ЕООД с искова молба от
28.11.2017 г. В исковата молба се твърди, че ищецът е производител на електрическа енергия от
възобновяеми източници /слънчева енергия/ чрез собствена фотоволтаична централа /подробно
описана/, въведена в експлоатация с разрешение за ползване от 2.11.2009 г., като е сключил и
дългосрочен договор за изкупуване на ел. енергия с крайния снабдител „ЕВН България
Електроснабдяване“ ЕАД по преференциални цени. Твърди, че с § 6, т. 2 и 3 от Закона за
държавния бюджет за 2014 г., в сила от 1.01.2014 г., бил създаден раздел V в глава 4 от Закона за
енергията от възобновяеми източници, с който производителите на ел. енергия от вятърна и
слънчева енергия били задължени да заплащат в полза на държавния бюджет такса в размер на 20
% от преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържала и внасяла от
обществения доставчик /“НЕК“ ЕАД/ или съответните крайни снабдители, които имали
задължение за подаване на тримесечна справка в КЕВР и за превеждане на удържаните такси в
срок до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася. Впоследствие с решение
№ 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд, в сила на 10.08.2014 г., КС е
обявил за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от Закона за държавния бюджет за 2014 г., с
което е отпаднало задължението за удържане и внасяне таксата. Твърди се, че през част от периода
на действие на този закон /1.01.2014 г. – 30.06.2014 г./ ищецът е заплатил такси по чл. 35а, ал. 1
ЗЕВИ, удържани от крайния снабдител и постъпили в държавния бюджет, в общ размер на 162 912
лв. Поддържа се, че противоконституционната национална правна уредба противоречала и на
правото на ЕС – чл. 63 и чл. 107 ДФЕС, Договора за енергийна харта, Директива 2009/72/ЕО от
13.07.2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия, Директива
2009/28/ЕО от 23.04.2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и
др. Поддържа се, че в нарушение на чл. 22, ал. 4 ЗКС Народното събрание не е уредило
възникналите последици от обявения за противоконституционен закон, което било длъжно да
стори в срок до 2 месеца от влизане в сила на РКС съгласно чл. 88 от Правилника за организацията
2
и дейността на 42-тото НС, респ. чл. 88 от ПОНС на 44-тото НС. Твърди се, че сумата подлежала
на възстановяване от държавата като обезщетение за вреди, дължимо за нарушаване на
вътрешното право и за нарушаване на правото на ЕС. Предвид това се претендира присъждане на
сумата 162 912 лв., както следва: 1) от държавата поради нарушаване на вътрешното право, 2)
евентуално от Народното събрание поради нарушаване на правото на ЕС, и 3) евентуално от
държавата поради нарушаване на правото на ЕС. Претендира се присъждане и на законна лихва за
периода от 9.10.2014 г. до окончателното изплащане.
По делото е представено разрешение за ползване № ДК-07-037/2.11.2009 г., издадено от
началника на РДНСК Ямбол, с което е разрешено ползването на следния строеж: „Фотоволтаична
електроцентрала“ с инсталирана мощност 2 МWp, 2 бр. БКТП 0.27/20 kV, 1х1000 kVA и кабелна
линия 20 kV, находяща се в УПИ І-94, 100, 101, 102, 103 по КВС в землището на с. ***, община
***, област ***, с възложител „Новинтер“ ЕООД.
За присъединяването на същата ФВЦ към електроразпределителната мрежа е бил сключен
договор № *********/16.09.2009 г. между „Новинтер“ ЕООД и „ЕВН България
Електроразпределение“ АД.
С договор за изкупуване на електрическа енергия № Ц-01/28.10.2009 г. продавачът „Новинтер“
ЕООД се е задължил да доставя на купувача „ЕВН България Електроснабдяване”
ЕАД електрическа енергия по цени и условия, определени в договора и в съответствие с
действащите нормативни актове, за срок от 25 г., чрез Фотоволтаична електроцентрала, находяща
се в УПИ І-94, 100, 101, 102, 103 по КВС в землището на с. ***.
Не е спорно, а това е видно и от вписванията в електронния Търговски регистър, че на
28.03.2012 г. същият обект е бил апортиран от „Новинтер“ ЕООД в капитала на ищеца „Ботево 1
Солар“ ЕООД при неговото учредяване.
С договор от 18.04.2012 г. е бил изменен договор № Ц-01/28.10.2009 г., като „Ботево 1 Солар“
ЕООД е заместило в правата и задълженията по този договор „Новинтер“ ЕООД.
Между „Ботево 1 Солар“ ЕООД и „ЕВН България Електроразпределение“ АД е бил сключен и
договор за достъп до електроразпределителната и електропреносната мрежа №
*********/11.04.2013 г.
Във връзка с изпълнението на договора за изкупуване на ел. енергия по делото са представени
множество фактури, издадени от ищеца за продадена ел. енергия на „ЕВН България
Електроснабдяване” ЕАД. Същите са обобщени от изслушаното и прието пред СГС заключение от
1.08.2019 г. на съдебно-счетоводна експертиза, извършена от вещото лице Л. Б.. Вещото лице е
установило и, че от страна на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД са били удържани такси по
чл. 35а ЗЕВИ. Обобщените данни са следните:
Фактури, издадени от ищеца
Прихваната сума за
Платени сума от
балансираща
ЕВН – лв.
фактура №
Удържана такса по чл.
енергия – лв.
35а ЗЕВИ – лв.
Сума с ДДС – лв.
22/31.01.201460 944,22
3
73 133,0612 188,84
102 836,28
23/28.02.2014
123 403,5420 567,26
119 017,19
24/31.03.2014
142 820,6323 803,44
143 482,54
25/30.04.2014
172 179,0528 696,51
193 719,89
26/31.05.2014
232 463,8738 743,98
191 079,53
27/30.06.20143 525,43
233 525,9538 920,99
ОБЩО: 811 079,65
977 526,10162 921,02
3 525,43
Според заключението на ССЕ, а това е видно и от писмо с изх. № Е-12-00-259/17.06.2019 г. на
КЕВР, удържаните от „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД такси по чл. 35а ЗЕВИ са били
превеждани по сметка на КЕВР по тримесечия както следва: на 15.04.2014 г. – 56 559,54 лв., на
15.07.2014 г. – 106 361,48 лв. и на 15.10.2014 г. – 53 245,33 лв. Впоследствие, от сметката на КЕВР
сумите са прехвърлени към централния държавен бюджет.
С решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр.
65/6.08.2014 г.), в сила от 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от
заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с
които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3
и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г.; изм. и доп.).
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима.
1. По предмета на делото и допустимостта на решението
Преди да се спре на спорните въпроси по делото настоящият съдебен състав намира за
необходимо да направи кратък анализ на спорния предмет, от което зависи и правното естество на
претенцията.
Определящото за предмета на всеки иск не е правната му квалификация, а фактическото му
основание и неговия петитум /чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК/. В исковата молба ищецът е длъжен да
изложи фактите и да формулира искането си към съда. Ищецът не е длъжен да сочи правна
квалификация на претенцията си, а дори и да го е сторил, то това не е определяща за предмета на
иска и не е обвързваща за съда, а касае правилното прилагане на закона спрямо установените по
делото факти и искания за защита, което е служебно задължение на съда. При неправилно
определена с първоинстанционното решение правна квалификация на иска в правомощията на
въззивния съд е да промени същата с въззивното решение.
В настоящата искова молба ищецът е изложил следните факти: 1) че е производител на
4
електрическа енергия от слънчева енергия чрез собствена фотоволтаична централа, като е сключил
и дългосрочен договор за изкупуване на ел. енергия с крайния снабдител „ЕВН България
Електроснабдяване“ ЕАД по преференциални цени; 2) че за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014 г. са
му била начислени, удържани от крайния снабдител и внесени от негово име в държавния бюджет
публични такси в размер на исковата сума от 162 921,02 лв., на основание влязлата в сила от
1.01.2014 г. нормативна уредба по чл. 35а и сл. от ЗЕВИ; 3) че с решение № 13/31.07.2014 г. по к.д.
№ 1/2014 г. на Конституционния съд, в сила на 10.08.2014 г., е обявена за противоконституционна
законовата уредба, въвеждаща въпросните такси по чл. 35а ЗЕВИ; 4) че Народното събрание не е
приело закон, с който да уреди последиците от прилагането на противоконституционните
разпоредби; и 5) че освен на КРБ законовата уредба е противоречала и на правото на ЕС. При тези
факти ищецът претендира в петитума на исковата молба заплащане на внесената сума от
162 921,02 лв. от главния ответник Република България, а при условията на евентуалност – от
евентуалния ответник Народното събрание. Това е достатъчно за очертаване на предмета на
делото. Допълнително изложеното от ищеца, че сумата се претендира като обезщетение за вреди
от непозволено увреждане представлява правна квалификация на последиците от посочените
факти и на претендираното вземане, която не е обвързваща за съда. Съдът е длъжен служебно да
прецени дали изложените факти водят до правни последици и какви точно, и по-конкретно дали от
тях се поражда вземане за ищеца в посочения размер и с какво правно естество. Ако такова
вземане се поражда, съдът следва да го присъди, като служебно определи правното му естество,
дори и то да се разминава с поддържаното от ищеца правно естество.
По същество, с предявените главен и евентуален искове се претендират имуществени
последици от обявен за противоконституционен закон, както и от твърдяно противоречие с
правото на ЕС.
Що се отнася до наведените в жалбата доводи за недопустимост на предявените искове /срещу
всеки от двамата ответници/, то същите са неоснователни. От всички наведени доводи относими
към допустимостта са само тези, в които се твърди неподведомственост на спора на гражданските
съдилища – поради това, че отношенията, породени от противоконституционен закон, не били
частноправни или административноправни, а специфични държавно-властнически отношения,
чиято законосъобразност не подлежала на контрол от органите на съдебната власт. Както бе
посочено по-горе, предмет на настоящото дело са осъдителни искове за вземания, които ищецът
твърди, че притежава. Този предмет на спора е изцяло в обхвата на подведомствените на общите
съдилища граждански дела по смисъла на чл. 1 ГПК. Претендираните от ищеца вземания могат да
бъдат единствено частни, тъй като не попадат сред изчерпателно изброените в чл. 162, ал. 2, 5, 6 и
7 ДОПК публични вземания, по които кредитор може да е само публичноправно образувание в
това му качество – държава, община или международна организация /ЕС/. Процесните вземания
нито по предмет, нито по кредитор са публични, а следователно – те са частни. Принципът е, че
частните вземания се защитават по реда на ГПК, а публичните – по административноправен ред.
От този принцип обаче законодателят може да установи изключения – така напр. вземанията за
съдебни такси се установяват само по процесуалния ред, приложим към съответното съдебно
производство; в изпълнително производство по ГПК могат да се събират и публични вземания /чл.
458 ГПК и чл. 163, ал. 4 ДОПК/, а в изпълнително производство по ДОПК могат да се събират и
частни вземания /чл. 194, ал. 1 ДОПК/. По принцип делата за частни вземания се разглеждат по
ГПК от общите съдилища, но законодателят може да предвиди и изключения в подсъдността –
5
напр. деликтните искове за ангажиране отговорността на държавата по чл. 203 АПК се разглеждат
от административните съдилища. Настоящите искове обаче предметно не попадат сред тези
искове. Същите не касаят твърдени вреди от незаконосъобразни актове, действия или бездействия
на административни органи и длъжностни лица, нито вреди от нарушаване на правото на ЕС от
органи по чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ (която разпоредба при това е неприложима към процесния
казус предвид § 6 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ – ДВ, бр. 94/2019 г.), само които граждански дела са
подсъдни на административните съдилища. Исковете са за имуществени последици от акт на
законодателния орган /Народното събрание/, а именно – приет противоконституционен закон. За
искове с такъв предмет липсва уредена специална подсъдност, поради което те са подсъдни на
общите съдилища по реда на ГПК и не са недопустими на това основание. Всичко останали доводи
в жалбата касаят основателността по същество.
1. По правилността на обжалваното решение
А) По главния иск срещу държавата
(1) Не е спорно между страните, а това се установява и от събраните доказателства, че: 1)
ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници /слънчева енергия/
чрез собствена фотоволтаична електроцентрала, находяща се в землището на с. ***, въведена в
експлоатация с разрешение за ползване № ДК-07-037/2.11.2009 г.; 2) за изкупуването на
произведената електрическа енергия е бил сключен договор № Ц-01/28.10.2009 г. за срок от 25
години с крайния снабдител „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД; 3) с § 6 от Закона за
държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109/20.12.2013 г.), в сила от 1.01.2014 г. е бил изменен
Законът за енергията от възобновяеми източници, като е бил създаден раздел V в глава 4,
включващ чл. 35а – чл. 35в, с който е въведена такса, дължима от производителите на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в размер на 20 % от преференциалната цена
по чл. 31, ал. 1 ЗЕВИ без ДДС, която се удържа и внася от обществения доставчик или
съответните крайни снабдители, които имат задължение за подаване на тримесечна справка в
КЕВР и за превеждане на удържаните такси в срок до 15-то число на месеца, следващ
тримесечието, за което се отнася; 4) с решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на
Конституционния съд (ДВ, бр. 65/6.08.2014 г.), в сила от 10.08.2014 г., са обявени за
противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния
бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1,
2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ; и 5) за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014
г. на ищеца са удържани от крайния снабдител „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД такси по
чл. 35а ЗЕВИ в общ размер на 162 921,02 лв., които от името на ищеца са превеждани на
тримесечия по сметка на КЕВР на 15.04.2014 г. и 15.07.2014 г., от където сумите са прехвърлени
към централния държавен бюджет.
При горните факти спорният въпрос е дали е налице основание за възстановяване на същата
събрана сума, която ищецът претендира в по-малък размер на 162 912 лв. Този въпрос е в
преюдициална зависимост от друг въпрос – какви са правните последици от постановеното
6
решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр.
65/6.08.2014 г.), в сила от 10.08.2014 г., с което процесните законови разпоредби, въз основа на
които е събрана процесната такса, са обявени за противоконституционни.
(2) Отговорът на въпроса се съдържа в задължителното тълкувание на конституционните
разпоредби, извършено по реда на чл. 149, ал. 1, т. 1 КРБ с решение № 3/28.04.2020 г. по конст.
дело № 5/2019 г. на Конституционния съд. Предмет на това конст. дело са искания на ВКС и ВАС
за даване на задължително тълкуване на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията, във връзка с
отговор на три въпроса, два от които са: 1) „Какви са правните последици от решенията на
Конституционния съд в хипотезата, когато се обявява за противоконституционен
ненормативен правен акт“; и 2) „Какво е действието на решението на Конституционния съд, с
което се обявява противоконституционност на закон, по отношение на заварени
правоотношения и висящи съдебни производства, с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от
КРБ?“. От пряко значение за настоящия исков спор е вторият въпрос, но първият е свързан с него с
оглед изясняване на цялостната концепция на КС за действието на решенията му по чл. 149, ал. 1,
т. 2 КРБ.
Според дадените в диспотизива на РКС № 3/28.04.2020 г. отговори: 1) обявените за
противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения на
Народното събрание и укази на президента – са невалидни от приемането или издаването им ; 2)
по отношение на заварените от решението на КС неприключени правоотношения и
правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон
не се прилага; Народното събрание урежда правните последици от прилагането на обявения за
противоконституционен закон. Точното изясняване на така даденото задължително тълкуване
обаче е невъзможно без съобразяване и с решаващите мотиви на КС, съдържащи следните
ръководни съображения:
прогласеното в чл. 5, ал. 1 КРБ върховенство на Конституцията над другите закони е ядро
на принципа на правовата държава като универсален конституционен принцип, на
който се основава цялата правна система на Република България;
правовата държава не търпи законодателство, което противоречи на Конституцията, а в
държавите, възприели модела на централизиран контрол за конституционност, при
такова противоречие върховенството на Конституцията се брани чрез обезсилване на
противоконституционните закони и други актове от специално създаден и овластен с
тази задача орган, какъвто е Конституционният съд на РБ;
Конституционният съд не може да изпълни основното си предназначение, ако неговите
актове не пораждат правни последици за постигането на тази основна за
конституционната правова държава цел, а имат единствено характер на декларация
без правни последици, правещи ефективно върховенството на КРБ;
по тази причина темпоралният ефект от решенията на КС трябва да се проявява по начин,
който осигурява ефективен и резултатен контрол за конституционност;
спрямо обявените за противоконституционни ненормативни актове този ефективен
резултат може да бъде постигнат само ако решението на КС има действие ex tunc, т.е.
обратно действие, при което всички техни правни последици се считат за ненастъпили
7
поради изначална невалидност на тези актове, като за тях не се отнася разпоредбата
на чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ;
спрямо обявените за противоконституционни нормативни актове /закони/ ефективният
резултат е ограничен от принципа за правна сигурност и се постигна чрез съчетано
прилагане на действие ex nunc и ex tunc на решенията на КС в различните хипотези,
което се извлича от систематичното тълкуване на чл. 150, ал. 2 и чл. 151, ал. 2, изр. 3
КРБ;
по принцип решението на КС, обявяващо за противоконституционен закон, действа
занапред (ex nunc), а правният ефект на решението е в неприлагане закона от деня на
влизане в сила на РКС, от който момент насетне той престава да действа и да
регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба /чл. 151, ал. 2, изр. 3
КРБ/;
възникналите от прилагането на закона правни последици в рамките на правоотношения,
приключили до влизане в сила на РКС, по принцип се запазват, но Народното събрание
е конституционно /а и законово – чл. 22, ал. 4 ЗКС/ задължено да уреди тези
възникнали последици и то съобразно мотивите на решението на КС, т.е. така, че да
отстрани напълно конституционното нарушение, само по който начин може да се
гарантира правната справедливост по отношение на тази категория правоотношения;
до произнасянето на НС, при наличие на правен спор, съдилищата го решават като
прилагат пряко Конституцията и принципите на правото
задължението на НС да уреди последиците се свързва и с чл. 7 КРБ, предвиждащ
отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на
нейни органи и длъжностни лица, което неминуемо обхваща и отговорността на
органа, издал противоконституционния акт;
абсолютното действие „занапред“ на решение за невалидност на закона, предмет на
контрол за конституционност, обаче е несъвместимо с върховенството на
Конституцията, което конституционното правосъдие гарантира, и конституционният
законодател допуска имплицитно изключения от правилото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от
КРБ;
за тези изключения решението на КС има обратно действие /ex tunc/, а именно – спрямо
заварени правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни
производства;
при правоотношенията, които не са приключени по времето, когато влиза в сила
обезсилващото решение на КС (заварени правоотношения), въздействието на
противоконституционния закон спрямо тях се преустановява изцяло, а регулативната
му способност се отнема спрямо всеки един от елементите на правоотношението, вкл.
и спрямо неговия правопораждащ юридически факт, т.е. действието на РКС е обратно;
от разпоредбата на чл. 150, ал. 2 КРБ се извлича и обратното действие на РКС спрямо
правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, независимо дали
правоотношенията са приключени или неприключени;
предвиденото в тази разпоредба спиране на съдебно производство до изчакване на
8
произнасяне на КС /а и аналогичните такива – чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, чл. 54, ал. 1, т. 4 АПК/ би
се лишило от смисъл, ако делото трябва да се реши съобразно
противоконституционен закон, поради което въпросът за конституционността на
приложимия по висящото дело закон винаги има преюдициален характер спрямо
изхода на съдебния спор;
целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие с решението на
Конституционния съд и следователно уронващи върховенството на Конституцията,
тъй като противното разбиране е несъвместимо с върховенството на Конституцията, с
нейното непосредствено действие, с духа и принципите на правовата държава;
в тези случаи съдът решава спора, като оставя неприложена обявената за
противоконституционна законова норма, а прилага пряко Конституцията, когато това
е възможно, както и прилага аналогия на закона и аналогия на правото.
Същата категорична позиция по отношение действието ex tunc на решението на КС спрямо
правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, Конституционният съд повторно е
изразил и в мотивите на последващото решение № 4/14.05.2020 г. по конст. дело № 9/2019 г. (ДВ,
бр. 48/26.05.2020 г.), с което се отхвърля искане на ВАС за установяване на
противоконституционност на чл. 142, ал. 1 АПК. Същевременно, в становище[1] на
конституционен съдия към това решение на КС допълнително е разяснена разликата между
приключените и неприключените правоотношения и действието спрямо тях на обезсилващото
РКС, а именно: 1) и при двете категории правоотношения юридическият факт вече се е случил
преди влизането в сила на РКС; 2) при приключените правоотношения към момента на влизане в
сила на РКС са настъпили и всичките правни последици от факта (породените права и/или
задължения, без значение осъществени или не), като такива вече не могат да се породят; 3) при
неприключените правоотношения към момента на влизане в сила на РКС са настъпили само част
от последиците, а настъпването на останалите предстои; 4) преуреждането на правните последици,
настъпили преди влизането в сила на РКС, е обратно действие; запазването на тези последици е
действие занапред; запазването на вече настъпилите заедно с преуреждането на още ненастъпилите
правни последици е незабавно действие, което е възможно само при неприключени
правоотношения; 5) по силата на решение № 3/2020 г. на КС обявеният за противоконституционен
закон не се прилага за: (а) неприключените правоотношения, и (б) за правоотношенията, предмет
на висящи съдебни производства; 6) действието на РКС за противоконституционност по
отношение на неприключените правоотношения е обратно, а не незабавно, тъй като
неприлагането на противоконституционния закон спрямо правоотношението означава
неприлагането му към всеки един от неговите елементи, доколкото друго не е казано в РКС №
3/2020 г., т.е. законът не се прилага както към още невъзникналите права и/или задължения, така и
към самия юридически факт и към правата и задълженията, които вече са възникнали към момента
на обявяването му за противоконституционен; 7) правоотношенията, предмет на висящи съдебни
производства, могат да бъдат както приключени, така и неприключени, а
противоконституционният закон не се прилага и спрямо двете групи, т.е. действието на решението
за противоконституционността е също обратно – законът не се прилага от възникването на
спорното правоотношение.
В обобщение, така описаната концепция за действието на обезсилващите решения на КС
9
спрямо нормативен закон може да се резюмира по следния начин: 1) законът губи изцяло
регулативния си ефект спрямо неприключените правоотношения от момента на проявление на
правопораждащите им факти, вследствие на което се отричат изцяло техните правни последици; 2)
правните последици на приключените правоотношения по принцип се запазват, но Народното
събрание е длъжно да ги преуреди конституционосъобразно в последващ закон, а ако не го стори и
правоотношенията са /или станат/ предмет на висящи съдебни производства /независимо дали
образувани преди или след РКС/, то съдът е длъжен да остави неприложен
противоконституционния закон спрямо тези правоотношения, т.е. да отрече изцяло техните
правни последици от самото проявление на правопораждащите им факти и по този начин да
приложи на практика върховенството на Конституцията.
Горното е вследствие от това, че противоконституционността на съответния закон не е резултат
от самото решение на КС, а е била изначална – от самото му приемане. С решението на КС тя
само се прогласява по общозадължителен начин, като в тази му част решението на КС има
установително действие – то установява, че от самото му приемане съответният акт е
противоречал на КРБ. След прогласяване на тази противоконституционност съдилищата, чиято
основна задача е да осигурят върховенството на правото, а от там и на Конституцията, не могат да
продължат да прилагат противоконституционния закон и да зачитат неговите последици,
независимо кога те са настъпили – преди или след влизането в сила на РКС.
Прочее, правомощията на съдилищата при обявен за противоконституционен приложим закон
са същите като съдържание, както при незаконен приложим подзаконов нормативен акт, който
съдилищата не прилагат /игнорират/, ако той противоречи на нормативен акт от по-висока степен –
чл. 5 АПК и чл. 15 ЗНА. И в двата случая актът не следва да се прилага от съдилищата към всички
факти по делото. Разликата е единствено в това кой може да установи противоречието – при ПНА
съдилищата могат и сами да упражнят косвен контрол за законосъобразност, освен ако по въпроса
е постановено влязло в сила решение на административен съд /чл. 177 АПК, чл. 302 ГПК/, докато
подобен косвен контрол за конституционност те могат да упражнят върху закони, само ако
последните са приети преди настоящата Конституция от 1991 г. /§ 3, ал. 1 от ПЗР на КРБ/. Веднъж
установена от КС противоконституционността на закон обаче задължава съдилищата да не
прилагат този закон по всички неприключени съдебни дела /настоящи или бъдещи/ и спрямо
всички правоотношения, които са техен предмет /неприключени или приключени/.
За да се изясни напълно така очертания механизъм на действие на обезсилващите решения на
КС остава да се отговори и на въпроса – кои са „правоотношенията, предмет на висящи съдебни
производства“, спрямо които не се прилага обявеният за противоконституционен закон. По-
специално, дали неприложимостта на закона се отнася само до правоотношенията, които са пряк
предмет на съдебна защита /т.е. само тези, спрямо които се формира СПН/, или се отнася и до
всички правоотношения, факти и въпроси, които имат пряко или преюдициално значение за
изхода на съответното съдебно производство.
В мотивите на цитираните РКС № 3/28.04.2020 г. и РКС № 4/14.05.2020 г. не се съдържа пряк
отговор, но се съдържат съществени отправни точки, от които отговорът следва недвусмислено.
Така в мотивите на РКС № 3/28.04.2020 г. е посочено: „ Съгласно цитираната разпоредба /чл.
150, ал. 2 КРБ/, когато установят несъответствие между закона, приложим по висящото пред
10
тях дело, и Конституцията, ВАС или ВКС спират производството по делото и внасят въпроса в
КС. Конституцията очевидно цели да осуети решаването на висящото дело съобразно един
твърдян противоконституционен, порочен закон и затова постановява то да бъде спряно, за да
се изчака произнасянето на КС. Спирането би се лишило от смисъл, ако делото трябва да се
реши съобразно противоконституционен закон. Въпросът за конституционността на
приложимия по висящото дело закон, независимо от модела на конституционно правосъдие,
винаги има преюдициален характер – такъв въпрос не би имало мотив да се поставя и решава,
ако отговорът на същия няма да има ефект за разрешаването на правния спор, по повод на
който е сезиран КС“.
Допълнително в мотивите на РКС № 4/14.05.2020 г. е разяснено: „Спирането на
административното и съдебното производство е процесуален институт, който е предвиден в
случаите, когато се налага да бъде решен преюдициален въпрос. В случаите на спиране на
производства (съдебни и административни) при допуснат от КС контрол за
конституционосъобразност на закон се цели обезпечаване на върховенството на
Конституцията, като не се допусне до произнасянето на КС да бъде приложена разпоредба ,
която би могла да бъде обявена за несъответна на Основния закон… След постановяването на
решение на КС пречката за развитието на спрените съдебни и административни производства
отпада и те следва да бъдат възобновени. Спорният въпрос по тези производства трябва да
бъде решен съобразно постановеното от КС. В случай, че бъде прогласена
противоконституционност на атакувана законова разпоредба, след влизане в сила на решението
на КС тя става неприложима… съответният съд трябва да постанови съдебния си акт, като
остави неприложена обявената от КС за противоконституционна норма…“.
От горното е видно, че обявеният за противоконституционен закон не се прилага във висящо
съдебно производство, независимо дали той е приложим към правоотношението, което е пряк
предмет на това производство, или към други правоотношения или последици с преюдициален
характер спрямо главния предмет на делото. Иначе казано, неприложимостта на закона спрямо
„правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства“ означава неприложимост спрямо
който и да е релевантен юридически факт, от който зависи изхода на делото. Както за да се спре
съдебното производство е достатъчно да се оспорва пред КС приложим по делото закон /чл. 229,
ал. 1, т. 6 ГПК/, без значение дали от него пряко произтича правоотношението, което е пряк
предмет на делото, спрямо което се формира СПН, така и същият закон следва да се остави
неприложен, ако бъде обявен за противоконституционен. Следователно, неприложимостта на
закона спрямо „правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства“ всъщност означава
неприложимост спрямо всяко едно правоотношение, факт или въпрос, от който зависи
изхода на съдебното производство.
(3) Така разясненото по задължителен начин действие на решението на КС, с което се обявява за
противоконституционен закон, приложено спрямо фактите по настоящия казус означава следното:
Както бе посочено по-горе, за периода 1.01.2014 г. – 30.06.2014 г. на ищеца са били удържани
такси по чл. 35а ЗЕВИ в общ размер на 162 921,02 лв., които от името на ищеца са превеждани от
крайния снабдител на тримесечия по сметка на КЕВР: на 15.04.2014 г. – 56 559,54 лв. и на
15.07.2014 г. – 106 361,48 лв.
11
С решение № 13/31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (ДВ, бр.
65/6.08.2014 г.), в сила от 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни разпоредбите на чл.
35а – 35в ЗЕВИ, въз основа на които са събраните процесните такси. Следователно, тези
разпоредби са били правното основание за заплащане на таксите.
Най-напред следва да се прецени дали към 10.08.2014 г. процесните правоотношения, въз
основа на които са събрани процесните суми, са били приключени или неприключени /заварени/.
От уредения в чл. 35б ЗЕВИ механизъм на начисляване и събиране на таксите по чл. 35а ЗЕВИ
следва, че финансовото правоотношение между държавата и длъжника на таксите по чл. 35а ЗЕВИ
се счита за приключило с настъпването на падежа на съответното плащане, от когато вземането
става изискуемо и подлежи на изпълнение, като този падеж е 15-то число на месеца, следващ
тримесечието, за което се отнася. До настъпването на падежа на вземането по чл. 35а ЗЕВИ същото
нито е изпълняемо, нито е изискуемо, т.е. до този момент не е породено нито притезанието на
държавата като кредитор да иска изпълнение, като съществена част от правото й на вземане, нито
е породено задължението на длъжника да изпълни. Това означава, че до настъпването на падежа
не са настъпили всички правни последици /всички права и задължения/, които образуват това
финансово правоотношение, тъй като субективното право на държавата все още не е преминало в
състояние на притезание, т.е. такова, което да е годно за защита чрез принудително изпълнение.
Ето защо за приключени следва да се приемат правоотношенията, по които падежът на
процесната такса е настъпил преди 10.08.2014 г. Такива са правоотношенията за първите две
тримесечия на 2014 г., за които на 15.04.2014 г. е заплатена сумата 56 559,54 лв., а на 15.07.2014 г.
– сумата 106 361,48 лв. Именно за тези суми е предявен и настоящия иск, а не и за сумата,
заплатена през третото тримесечие.
С влизане в сила на посоченото РКС за законодателния орган /Народното събрание/ е
възникнало задължението да преуреди конституционосъобразно в последващ закон последиците
от обявения за противоконституционен закон, измежду които и процесните заплатени суми.
Доколкото се касае до плащания в полза на държавата, то единственото конституционосъобразно
уреждане би било възстановяването на получените суми по определен ред и в определен срок, но
не и задържането на сумите[2]. Това задължение не е било изпълнено до настоящия момент
/повече от 6 години/, което е конституционно нетърпимо положение. Срокът за подобно уреждане
е бил до два месеца от влизане в сила на решението на КС и той отдавна е изтекъл – чл. 88, ал. 4 от
ПОДНС (ДВ, бр. 53/18.06.2013 г.), чл. 90, ал. 4 ПОДНС (ДВ, бр. 97/25.11.2014 г.), чл. 94, ал. 4
ПОДНС (ДВ, бр. 35/2.05.2017 г.). Същевременно, за възстановяване на тези суми ищците са завели
и настоящото исково производство, вследствие на което правоотношенията са станали предмет на
висящо съдебно производство в разяснения по-горе смисъл. Както поради това, така и поради
липсата на изпълнено от НС задължение за уреждане на последиците, в настоящото производство
и съобразно РКС № 3/28.04.2020 г. съдът е длъжен да остави неприложен
противоконституционния закон спрямо тези правоотношения, т.е. да отрече изцяло техните
правни последици от самото проявление на правопораждащите им факти и по този начин да
приложи на практика върховенството на Конституцията. Неприлагането на
противоконституционните разпоредби на чл. 35а и сл. ЗЕВИ спрямо фактите, по силата на които
държавата е получила процесните суми, означава, че правната релевантност на тези факти не може
да бъде призната в настоящия съдебен процес, а това води и до цялостно отричане на наличието
12
на валидно породени от тях правоотношения, обосноваващи дължимостта на сумите. Сумите се
явяват противоконституционно събрани, а следователно – събрани при липсата на валидно
правно основание. Те са недължими в полза на държавата. Ето защо държавата дължи тяхното
възстановяване на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Прочее, настоящият въззивен състав счита, че предвид постановките на РКС № 3/28.04.2020 г.
възстановяването на платени суми за публични вземания въз основа на обявен за
противоконституционен закон може да се търси само на кондикционно, а не на деликтно
основание. Неприлагането на противоконституционния закон спрямо фактите, въз основа на които
са събрани сумите, означава липса на валидно правно основание за пораждането на подобни
публични вземания в полза на държавата, т.е. до тяхната недължимост. От своя страна това води
до задължение за връщане на събраните суми като неоснователно получени, а недължимо
платеното никога не може да се разглежда като вреда – независимо дали е платено за частно или
публично вземане.
Действително, принципно не е невъзможно вследствие на обезсилващо решение на КС да се
породи и деликтно задължение за държавата по чл. 7 КРБ /както е посочено и в мотивите на РКС
№ 3/28.04.2020 г./. До такова обаче може да се стигне само ако юридически или фактически е
невъзможно възстановяването на предишното състояние по някаква причина или ако в резултат на
закона са настъпили и други неблагоприятни последици за съответния правен субект с имуществен
или неимуществен характер, които могат да се определят като вреди. Така напр. възможно е
дължимостта на събраната сума да е установена със СПН по влязъл в сила съдебен акт от преди
обезсилващото РКС, което не е основание за отменяне на влезлите в сила съдебни решения. Тогава
единствената възможност би била да се обезщети съответното лице по реда на чл. 7 КРБ.
Възможно е и предметът на обезсилената законова норма да е такъв, че да не предвижда
престационни имуществени задължения за нейния адресат към друг субект, а да предвижда
изисквания във връзка с упражнявана от него дейност, вследствие на което той да е изразходвал
средства, за да приведе дейността си в съответствие със закона. Обезсилването на подобен закон от
КС ще означава, че тези средства са били напразно изразходвани и те могат да се разглеждат като
вреди /в някои случаи/, за които може да се търси деликтно обезщетение от държавата по реда на
чл. 7 КРБ. Най-сетне, възможно е и законът противоконституционно да ограничава неимуществени
права и свободи на адресата – напр. да му забранява да излиза от дома си. С обезсилването на
подобен закон адресатът не би могъл да иска нищо по кондикционен ред, тъй като не е имало
никакво имуществено разместване. Несъмнено обаче, че отрицателните психически изживявания, а
евентуално и неблагоприятни отражения спрямо имуществото му /напр. пропуснати ползи от това,
че не е могъл да упражнява професионалната си дейност/, представляват вреди от неимуществен
или имуществен характер, които подлежат на репариране по реда на чл. 7 КРБ. Следователно,
критерий за това дали обезсилването на закона ще доведе до кондикционни или деликтни
последици, е дали въз основа на него е извършена имуществена престация в полза на друг субект,
която фактически и юридически е възможно да се върне на адресата на противоконституционния
закон. Ако това е възможно, то следва да се извърши реституирането й по кондикционен ред, а ако
не е възможно – репарирането е по деликтен ред.
Следва да се добави и това, че логически неприемливо е да се приеме, че искане за осъждане за
определена парична сума има компенсационен /обезщетителен/ характер, при положение, че
13
самата твърдяна „вреда“ се изразява в заплащането на същата тази сума от ищеца на ответника в
предходен период. По естеството и предназначението си обезщетението е сурогат /заместител/ на
друго благо, а не абсолютно същото благо. Паричните плащания и задължения са такива за
стойност – при тях е от значение престирането на парични знаци на тази стойност, а не
индивидуалната определеност на паричните значи /банкноти с конкретни номера/, които да могат
да се компенсират /заместят/ с други конкретни парични знаци на същата стойност, още повече,
ако плащането е било по банков път – както е в случая. Ако една сума на определена стойност е
излязла от имуществото на даден субект в полза на друг субект, то искането за обратното й
заплащане от получилия субект не представлява претенция за „друго“, а представлява такава за
„същото“ излязло имущество. Що за компенсиращо обезщетение е това, което напълно съвпада
като обект и стойност с това, което следва да се компенсира и което е получено от същия субект?
Ако такова пълно съвпадение е налице, то очевидно, че тази претенция няма как да има
репарационен /обезщетителен/ характер, а тя може да има само реституционен такъв – за
връщане на същата сума от получателя й. Друг е въпросът за последиците в забавата от
реституцията на главницата – те на общо основание представляват вреди, за които може да се
търси обезщетение по общия ред.
При парични плащания и то в полза на публичната власт такава невъзможност за реституция е
принципно изключена – възстановяването на получените парични суми е винаги възможно.
Недължимо платената сума сама по себе си не е вреда, но лишаването на платеца за определен
период от съответната парична сума може да доведе до други вредни последици /претърпени
загуби или пропуснати ползи/, за които няма пречка да се предяви деликтен иск. За такива други
вредни последици по настоящото дело не е предявен иск.
На настоящия съдебен състав е известно, че съдебната практика по подобни спорове е
противоречива, като е изразено и друго становище, а именно – че възстановяването на платените
суми по чл. 35а ЗЕВИ може да се търси и на деликтно основание[3]. Следва да се има предвид
обаче, че тази практика /при това незадължителна – чл. 290, ал. 3 ГПК/ е формирана преди РКС №
3/28.04.2020 г. и РКС № 4/14.05.2020 г. и не е съобразена с техните задължителни принципни
постановки относно действието на обезсилващо РКС спрямо заварени правоотношения и
правоотношения, предмет на висящи съдебни производства. В тази съдебна практика се изхожда
от погрешното виждане, че възникналите правни последици /права и задължения/ преди влизане в
сила на обезсилващото РКС се запазват винаги, т.е. тяхното изпълнение е дължимо дори и след
влизане в сила на РКС, но пък изпълненото представлява вреда за адресата на закона. Ако това е
така, то тогава държавата и след РКС ще може да претендира и събере принудително всички
несъбрани такси по чл. 35а ЗЕВИ за периода преди 10.08.2014 г., а евентуалното съдебно
обжалване на акта за установяване на публични вземания по чл. 35в, ал. 3 ЗЕВИ ще бъде винаги
неуспешно, тъй като административният съд ще следва да приложи винаги
противоконституционния закон съобразно чл. 142 АПК. Това обаче е категорично отречено в РКС
№ 4/14.05.2020 г. относно чл. 142 АПК, в което се потвърждава позицията по РКС № 3/28.04.2020
г., че по заварени правоотношения и по правоотношения, предмет на висящи съдебни
производства, действието на обезсилващото РКС е ex tunc, а противоконституционният закон не се
прилага изцяло, което означава, че съдът не признава породените от него правни последици
изцяло. Всъщност, както при подобно евентуално административно дело, така и в настоящото
гражданско основният въпрос на преценка е – дължими ли са били въпросните такси. Очевидно е,
14
че предвид двете РКС административният съд не би могъл да каже друго освен, че таксите са
недължими, поради което актът за установяването им е незаконен. След като за несъбрани такси
по чл. 35а ЗЕВИ, начислени за периода до 9.08.2014 г., държавата губи изцяло възможността да ги
установи и събере /доброволно или принудително/ след 10.08.2014 г., то е алогично да се приеме,
че вече събраните до този момент такси за същия период са били дължими, а още по-малко – това
да се признае във висящо съдебно производство, в което съдът не следва по никакъв начин да
прилага последиците на противоконституционния закон съгласно задължителните указания на КС.
Прочее, конструкцията „таксите са дължими, но заплащането им е вреда, защото са
противоправни“ е non sens и влиза в неудържимо противоречие именно с тяхната противоправност
– възможно ли е въобще правновалидното възникване на противоправно задължение . Ето защо в
настоящото въззивно решение това виждане не се споделя, а се следват най-пълно постановките на
посочените РКС.
(4) Следователно, искането за възстановяване на заплатените процесни суми в общ размер на
162 921,02 лв. може да се търси само на кондикционно основание, а не и на деликтно такова. Ето
защо установените по делото факти водят до възникване на вземане в полза на ищеца срещу
първия ответник в размер на исковата сума, като правното естество на това вземане е
кондикционно. Присъждането му от първоинстанционния съд на деликтно основание не води до
недопустимост на обжалваното решение, а се касае до неправилна правна квалификация, която
следва да се поправи от въззивния съд.
Тази правна квалификация не се разколебава от това, че ответникът е получил без основание
имущество на ищеца чрез пряко престиране, но то фактически е било осъществено от трето лице
/съответния краен снабдител/, което лице обаче по силата на закона е действало от името и за
сметка на ищеца /а не от свое име/, доколкото плащането е извършено за погасяване на предвидено
в закона финансово задължение на ищеца. Подобен финансов автоматизъм е предвиден и в други
случаи на публични вземания – напр. удържането на подоходен данък или осигурителни вноски от
трудовите възнаграждения по реда на ЗОДФЛ и КСО, дължими от работника или служителя, но
фактически удържан от съответния работодател. В тези хипотези за платец към държавата на
съответната сума се счита данъчнозадълженото лице, а не платилият от негово име работодател,
извършващ единствено касово-счетоводната платежна операция. Задължено лице за плащане на
таксата по чл. 35а ЗЕВИ /т.е. юридически платец/ е производителят на ел. енергия /чл. 35а, ал. 3
ЗЕВИ/, от чието име и от чието имущество /отчисляване от полагащата му се цена за продадена ел.
енергия/ общественият доставчик или краен снабдител извършва фактическото плащане. С
подобен финансов автоматизъм се спестяват две платежни операции – общественият доставчик
или краен снабдител да заплати изцяло цената на производителя, а след това от нея последният да
преведе таксата на държавата. Общественият доставчик или краен снабдител има учредена
представителна власт по закон /чл. 35б ЗЕВИ/ да извърши плащането от името на длъжника. Дори
и да се приеме, че с обявяването на противоконституционността и на самия чл. 35б ЗЕВИ тази
законна представителна власт е отпаднала с обратна сила, то извършените действия по плащане на
таксата от името на съответния производител ще се считат за потвърдени от него на осн. чл. 301
ТЗ, ако той веднага след узнаването за фактическото плащане от негово име на съответните такси
не се е противопоставил на това действие с възражение, че е извършено без представителна власт.
По настоящото дело ищецът не твърди подобно противопоставяне, а същевременно – имплицитно
признава, че е знаел за удържаните процесни такси, както поради това, че са били предвидени в
15
закона, така и поради тяхното удържане от дължимите на него вземания за цена на продадена ел.
енергия /т.е. от имущество на ищеца/. По тази причина кондикционната претенция може да бъде
само престационна /т.е. по чл. 55 ЗЗД/, а не непрестационна /т.е. по чл. 59 ЗЗД/.
Предвид подробно изложените по-горе съображения липсва валидно правно основание за
събиране на процесните такси по чл. 35а ЗЕВИ, доколкото това основание е бил обявеният за
противоконституционен закон, чието приложение следва да се отрече в настоящото съдебно
производство предвид постановките на РКС № 3/28.04.2020 г. Пряка последица от това РКС е
задължението на държавата да възстанови напълно получените суми. Ето защо предявеният иск се
явява изцяло основателен при посочената правна квалификация, заедно с претендираната законна
лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Ищецът е претендирал заплащане на законна лихва от 9.10.2014 г. до окончателното изплащане,
като в обжалваното решение такава е присъдена от 28.11.2014 г. Забавата при кондикционните
вземания обаче настъпва при условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД – от деня на поканата. Не се твърди и
установява ищецът да е отправил покана до ответника за плащане на процесните суми преди
подаване на настоящата искова молба. Ето защо недължима се явява присъдената законна лихва от
28.11.2014 г. до подаване на исковата молба.
Б) По евентуалния иск срещу Народното събрание
Предвид несбъдване на процесуалното условие, при което е предявен /отхвърляне на главния
иск/, евентуалният иск срещу Народното събрание не следва да се разглежда.
С оглед на изложеното обжалваното решение следва: 1) да се отмени в частта, с която е
присъдена законна лихва върху главницата за периода от 28.11.2014 г. до 27.11.2014 г., която
претенция да се отхвърли; и 2) да се потвърди в останалата му част, при приета от въззивния съд
правна квалификация на претенцията по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По разноските за производството
При този изход на спора на право на присъждане на разноски за въззивното производство имат
ищеца и ответника по първия евентуален иск – Народно събрание.
В отговора на жалбата ищецът е направил искане за присъждане на разноски за въззивното
производство, но не е ангажирал доказателства за такива, поради което искането следва да се
остави без уважение.
На осн. чл. 78, ал. 4 ГПК на ответника Народно събрание следва да се присъдят поисканите
разноски в размер на 450 лв. – за юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК и съобразно
чл. 25, ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Независимо, че настоящото въззивно
производство е инициирано от първия ответник, то тези разноски подлежат на възлагане в тежест
на ищеца, доколкото законът не предвижда друго.
16
Искането на ответника Държавата чрез МФ следва да се остави без уважение.
Така мотивиран Софийският апелативен съд
[1] становище на съдия Г. А.
[2] така напр. е сторило НС със ЗИДЗМДТ (ДВ, бр. 38/10.05.2019 г.), с който се предвижда възстановяване или прихващане на
надвнесени местни данъци по обявени за противоконституционни разпоредби в ЗМДТ с решение № 4/9.04.2019 г. по конст. дело №
15/2018 г. на КС (ДВ, бр. 32/16.04.2019 г.)
[3] вж. решение № 71/6.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на
ВКС, ІV г.о.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 26.05.2020 г. по гр. д. № 15476/2017 г. на Софийския градски съд, І-10
състав, в частта, с която ответникът Република България е осъден да заплати на ищеца „Ботево 1
Солар“ ЕООД законна лихва върху сумата 162 912 лв. за периода от 28.11.2014 г. до 27.11.2017 г.,
като отхвърля претенцията за тази законна лихва.
ПОТВЪРЖДАВА решението 26.05.2020 г. по гр. д. № 15476/2017 г. на Софийския градски съд,
І-10 състав, в останалата му част, при приета от въззивния съд правна квалификация по чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД на иска за главницата от 162 912 лв.
ОСЪЖДА „Ботево 1 Солар“ ЕООД с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – гр.
***, п.к. 1404, ж.к. „***“, бл. ***, ет. 1, ап. 1, да заплати на Народното събрание, с адрес – гр.
***, пл. „***“ № 2, на осн. чл. 78, ал. 4 и 8 ГПК сумата 450 лв. – разноски за производството
пред САС.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на „Ботево 1 Солар“ ЕООД и Република България,
представлявана от министъра на финансите, за присъждане на разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17