Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 23.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и пети януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия
Евелина Маринова в. гр. д. № 1814 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 ГПК.
С решение №
353835 от 06.03.2018 г., постановено по гр.д. № 43374/2016 г. на СРС, ГО, 38
състав, са отхвърлени предявените от „Ф.И.“ ЕАД срещу М.И.А. искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 430 ТЗ, вр.
чл. 99 ЗЗД и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, за признаване на установено, че
ответницата дължи ищеца в качеството му на частен правоприемник на „О.Б.Б.“ АД
по силата на договор за цесия от 04.12.2015 г., сумите, претендирани въз основа
на договор за издаване на кредитна карта от 22.03.2005 г., както следва: сумата
от 2 042, 42 лв. главница, сумата от 534, 67 лв. договорна лихва за периода
07.01.2008 г. – 09.03.2010 г., и сумата
от 385,79 лв. наказателна лихва за забава за периода 07.01.2008 г. – 09.03.2010
г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от
19.03.2010 г. по ч. гр. д. № 11378/2010 г. по описа на СРС, 38 състав.
Срещу така
постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „Ф.И.“ ЕАД. Счита,
че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с
материалния закон, съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита за
неправилни изводите на съда, че вземанията са погасени по давност. В тази
връзка твърди, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано
на 10.03.2010 г. и към тази дата давността не е изтекла. Поддържа се, че
давността е прекъсната и на 06.06.2013 г. с налагане на запор по образуваното
изпълнително дело № 2516/2010 г. на ЧСИ М.Б.. Моли съда да отмени обжалваното
решение и вместо това да постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Претендира разноски
В срока по
чл.263 ал.1 ГПК не е постъпил отговор от
ответницата М.И.А..
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното от фактическа
страна:
Съдът е
сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание 422 ГПК,
вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 430 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД и 422 ГПК,
вр. чл. 86 ЗЗД.
Със
заявление от 10.03.2010 г. „ОББ“ АД е сезирала СРС с искане за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК срещу длъжника М.И.А. за сумата
от 2 042, 42 лв. главница, 534, 67 лв. договорна лихва за периода 07.01.2008 г.
– 09.03.2010 г. и сумата от 385, 79 лв. наказателна лихва за периода 07.01.2008
г. – 09.03.2010 г., както и законна лихва върху главницата от датата на
заявлението до окончателното изплащане.
С
разпореждане от 19.03.2010 г. съдът е издал исканата заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 11378/2010 г. на СРС, ГО, 38 състав в полза на „ОББ“
АД, като е присъдил в полза на заявителя и разноски в размер на сумата от 59,
26 лв. държавна такса и 274, 67 лв. юрисконсултско възнаграждение.
В срока по
чл.414 ГПК е постъпило възражение от длъжника М.И.А..
В срока по
чл.415 ГПК „Ф.И.“ ЕАД в качеството на цесионер е предявил иск за установяване
на вземанията по заповедта за изпълнение по исков ред.
Ищецът
твърди, че ответницата М.И.А., е сключила договор за издаване на кредитна карта
от 22.03.2005 г. и допълнително споразумение № 1 от 18.07.2016 г. с „О.Б.Б.“ АД. Заявява, че ответницата
преустановила обслужването на задълженията по договора, поради което е
настъпила предсрочна изискуемост на последния по силата на чл.42 от Общите
условия на „ОББ“ АД поради неплащането на две поредни погасителни месечни
вноски. Твърди, че банката се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение от
19.03.2010 г. срещу длъжника по ч. гр. д. № 11378/2010 г. по описа на СРС за следните
суми: 2 042, 42 лв. – главница, 534, 67 лв. - договорна лихва за периода
07.01.2008 г. – 09.03.2010 г., и 385,79 лв. – наказателна лихва за забава за
периода 07.01.2008 г. – 09.03.2010 г., както и че вземанията по договора са
прехвърлени в негова полза по силата на договор за цесия от 04.12.2015 г.
Ответницата е депозирала възражение срещу заповедта за изпълнение, с оглед на
което в полза на цесионера съществува правен интерес от установяване
съществуването на вземанията със сила на пресъдено нещо спрямо нея.
В срока по
чл. 131 ГПК ответницата М.И.А. е подала отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове. Позовава се на изтекла погасителна давност. Оспорва
да е била уведомена за цесията. Моли съда да отхвърли предявените искове.
По делото е
представен договор за издаване на кредитна карта от 22.03.2005 г., сключен
между „О.Б.Б.“ АД и М.И.А., по силата на който банката издава на картодържателя
кредитна карта /р.I, чл.1/, като картодържателят разполага с кредитен лимит в
размер на 1 000 лв., който не може да бъде превишаван /р.I, чл.2/.
Ползваният
кредит от разрешения кредитен лимит се олихвява, както следва: при безкасово
плащане на стоки и услуги чрез терминални устройства ПОС (или импринтер) при
търговци – 17, 50% годишно /чл.3.1/; при теглене на пари в брой от терминални
устройства АТМ (банкомати) или от клонове на банки и/или други финансови
институции чрез терминални устройства ПОС (или импринтер) – 19, 50% годишно
/чл.3.2/; при просрочие от страна на картодържателя – с договорения лихвен
процент според чл.3.1 и 3.2 от договора и наказателна надбавка в размер на 5
пункта до окончателното изплащане на просрочените суми /чл.3.3/; при друго
неизпълнение на клаузите от договора от страна на картодържателя банката има
право да начислява неустойка в размер на договорения лихвен процент според
чл.3.1 и 3.2 от договора и наказателна надбавка в размер на 5 пункта до
окончателното изплащане на просрочените суми /чл.3.4/. Олихвяването се извършва
ежемесечно на датата на издаване на извлечението /чл.4/. Лихвите и неустойките,
посочени в чл.3 от договора се начисляват от датата на осчетоводяване на
транзакцията в банката до датата на погасяване на дължимите суми /чл.5/.
Картодържателят
е длъжен ежемесечно да погасява задължението си към банката в 14-дневен срок от
датата на извлечението (датата на падежа). След този срок банката начислява
наказателен лихвен процент за просрочие /чл.7/.
Видно от
допълнително споразумение от 18.07.2006 г., е уговорен максимално допустим
кредитен лимит в размер на 10 000 лв., като разполагаемият кредитен лимит към
момента на сключването му е в размер на 2 000 лв.
Ответницата
не оспорва преустановяването на плащанията по договора.
От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от вещото лице М.В.въз
основа на материалите по делото и справка в счетоводството на „ОББ“ АД, се
установява, че по процесния договор общо са били начислени 5 140, 38 лв.
главница, както и договорни и наказателни лихви в размер на 1 260, 87 лв., като
са били погасени главница в размер на 3 097, 96 лв. и лихви в размер на 726, 20
лв., при което са останали непогасени сумата от 2 042, 42 лв. главница, както и
договорна и наказателна лихва в общ размер на 534, 67 лв., от които: 488, 60
лв. договорна лихва и 46, 07 лв. наказателна лихва, видно от таблица № 1 към
констативно-съобразителната част на експертизата. Констатира се, че последната
вноска по договора в размер на сумата от 359 лв. е била извършена на 23.12.2007
г.
С договор за
прехвърляне на вземания от 04.12.2015 г., сключен между „ОББ“ АД в качеството
на цедент и „Ф.И.“ ЕАД в качеството на цесионер, цедентът продава на цесионера
вземания към свои длъжници, описани в Приложение № 1 от същата дата, сред което
е и вземане към ответницата М.И.А..
Към исковата
молба е приложено уведомление от „ОББ“ АД чрез пълномощника „Ф.И.“ ЕАД до М.И.А.
за извършената цесия.
Въз основа на така установеното
съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо, поради което съдът следва да пристъпи
към обсъждане на доводите относно правилността му.
В предмета
на делото са включени установителни искове, предявени от кредитор, в чиято
полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, при
направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на
установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила
на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземанията, предмет
на издадената заповед за изпълнение.
От
представените по делото писмени доказателства се установява, че между „ОББ“ АД
и ответницата валидно е възникнало облигационни правоотношение по силата на
договор за издаване на кредитна карта от 22.03.2005 г., изменен с допълнително
споразумение от 18.07.2006 г., по което заемодателят е предоставял на
заемателката суми при допустим кредитен лимит от 2 000 лева, който може да бъде
превишаван при заплащане на допълнителни такси. Допусната счетоводна експертиза
е установила дължимостта на сумата от 2 042, 42 лв. – главница.
С цесията
кредиторът прехвърля вземането си на трето лице. За да е налице сключен договор
за цесия и вземането да премине върху третото лице, е достатъчно постигане на
съгласие между него и кредитора. Приемането на цесията от длъжника и неговото
участие при сключването на договора не е необходимо. За да породи действие по
отношение на длъжника, цесионният договор следва да му бъде съобщен от
предишния кредитор - чл. 99, ал. 3 и ал.4 ЗЗД. Установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД
задължение на цедента има за цел да обвърже длъжника с договора за цесия и да
го защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение. Уведомяването
създава достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария
кредитор и гарантира точно изпълнение на задължението му спрямо лице,
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Това не означава, че предишният
кредитор няма право да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до
длъжника, като негов пълномощник, каквото е налице в настоящия случай. Съгласно
разпоредбата на чл. 36 ЗЗД
представителната власт възниква по волята на представлявания, като нейният обем
се определя според волеизявлението на упълномощителя /чл. 39 ЗЗД/ и не са
предвидени никакви изрични ограничения посредством императивни правни норми на
тази власт, свързани с уведомяването за цесията. По силата на принципа за
свобода на договаряне няма пречка старият кредитор да упълномощи новия за
извършване на уведомлението. Това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Предвид изложеното, установеното в
чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е
носител на вземането. Ненадлежното уведомяване или липсата на такова, за
прехвърляне на вземането, би имало значение, само при условие, че ответникът е
платил своето задължение по договора за кредит. В случая, няма твърдение че
ответницата е платила преди връчване препис от исковата молба на различно от
цесионера-ищец лице. Не се твърди по делото да е извършено плащане на стария
кредитор /цедента/, в който случай неуведомяването на длъжника за извършената
цесия би имало значение.
Същевременно,
уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера
и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията,
съгласно чл. 99 ал.3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание чл.99 ал.4 ЗЗД. Същото следва да бъде
съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване
на иска, на основание чл. 235 ал.3 ГПК /в посочения смисъл - решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I ТО; решение № 78/09.07.2014
г. по т. д. № 2352/2013 г., II ТО; решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. №
362/2015 г., ІІ ТО; решение № 46/25.05.2017 г. по т.д. № 572/2016 г., I ТО и
др./.
Ето защо, в
процесния случай с оглед доказателствата за връчване на съобщението като част
от преписката към исковата молба на ответницата, както и поради изричното
изявление, инкорпорирано в исковата молба, е изпълнено изискването длъжникът да
е уведомен за цесията. Следователно цесията на осн. чл.99, ал.4 ЗЗД е породила
своето действие спрямо кредитополучателя и ищецът има качеството кредитор спрямо ответницата.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т.10б от ТР от 18,06.2014 г. по тълк.дело №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при частно правоприемство при прехвърляне на вземането
чрез договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за
изпълнение до предявяване на иска реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК,
легитимиран да участва в производството по установителния иск е цедентът, като
намира приложение нормата на чл.226 ГПК. Легитимиран да предяви иска е и
цесионерът, ако е спазил срока по чл.415, ал.1 ГПК, какъвто именно е процесният
случай.
В случая
ищецът се позовава на предсрочна изискуемост на кредита, каквато не се
установява да е била обявена на длъжника към момента на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение срещу него.
Не
съществува пречка обаче за обявяването на кредита за предсрочно изискуем в хода
на исковото производство, образувано по реда на чл.415, ал.1 и чл. 422, ал.1 ГПК. Изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може
да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е
представен като приложение към исковата молба. В тези случаи изявлението
поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с
приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице и
предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване
преимуществото на срока. Упражняването на това потестативно право на банката и
в този смисъл настъпването на предсрочната изискуемост на кредита в хода на
исковото производство представлява факт от значение за съществуването на
претендираното право на вземане за главница и възнаградителни лихви, който
следва да бъде взет предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. При
положение, че правното основание на заявената претенция е договорът за кредит,
и поради това, че решението следва да отразява материалноправното положение
между страните по делото, каквото е то към момента на приключване на съдебното
дирене, липсва основание да се отрече настъпилата в хода на исковото
производство предсрочна изискуемост на кредита /решение № 10 от 25.02.2020 г.
по т.д. № 16/2019 г. на ВКС, II ТО/. В процесния случай изявление за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба, препис от
която е връчен на ответницата на 18.10.2016 г., с оглед на което следва да се
приеме, че е настъпила предсрочната изискуемост по договора.
При липса на
изрично делегирано право от цедента на цесионера да обяви предсрочна
изискуемост на длъжника по банков кредит, със сключването на договора за цесия
върху цедента преминава правото да обяви кредита за предсрочно изискуем /в
посочения смисъл – решение № 204 от 25.01.2018 г. по т.д. № 2230/2016 г. на ВКС,
I ТО/, с оглед на което следва да се приеме, че в случая в полза на „Ф.И.“ ЕАД
е преминало и правото да обяви вземането за предсрочно изискуемо предвид
забавата на ответницата, поради което обявяването на вземането за предсрочно
изискуемо е валидно осъществено.
При
съобразяване на ТР № 3/2017 от 27.03.2019 г. по тълк. д. №3/2017 г. на ОСГТК на
ВКС, размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит
следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по
договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост до датата на плащането. Съдът съобразява настъпването
в рамките на исковото производство на правнорелевантен факт по смисъла на чл.235,
ал.3 ГПК, а именно - настъпване на ефекта от преобразуващото право за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем. Съобразявайки този факт, исковата претенция
за главницата по договора в размер на 2 042, 42 лв. се явява доказана по
основание и размер.
От страна на
ответницата своевременно е заявено възражение за изтекла погасителна давност.
Вземането се погасява с изтичането на петгодишна погасителна давност, доколкото
не се касае за периодични плащания, а за разсрочено плащане на едно неделимо
плащане /в посочения смисъл – решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. №
795/2010 г. на ВКС, IV ГО и решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011
г. на ВКС, III ГО/. С оглед обстоятелството, че искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по арг. от чл.422, ал.1 ГПК, в случая – 10.03.2010 г.,
погасени по давност се явяват вземанията, чиято изискуемост е настъпила преди
10.03.2005 г., каквито в случа не са налице, предвид обстоятелството, че се
касае за цедирани вземания по договор за кредит, сключен на 22.03.2005 г.
Неотносими
са доводите на жалбоподателя във връзка с извършвани изпълнителни действия в
хода на образуваното срещу ответницата изпълнително дело, които са от естество
да прекъснат давност.
Претенцията
за възнаградителна лихва се явява установена по своето основание. По отношение
размера на вземането и при съобразяване заключението на ССЕ, последният следва
да бъде определен по реда на чл.162 ГПК в размер на сумата от 488, 60 лв. за
периода 07.01.2008 г. – 09.03.2010 г.
Претенцията
за наказателна лихва се явява установена по своето основание. По отношение
размера на вземането и при съобразяване заключението на ССЕ, последният следва
да бъде определен по реда на чл.162 ГПК в размер на сумата от 46, 07 лв. за
периода 07.01.2008 г. – 09.03.2010 г.
По отношение
на направеното възражение за погасяване по давност на вземанията за лихва
следва да се има предвид, че лихвата е вземане, което се погасява с изтичане на
срок от 3 години (чл. 111 б. „в“ ЗЗД). Давността тече от датата на
изискуемостта (чл. 114, ал. 1 ЗЗД), а вземането за лихва възниква за всеки ден
от забавата и е изискуемо от момента на възникването. Каквото и да е естеството
на присъдените със заповедта за изпълнение лихви - възнаградителна или
мораторна /т.е. обезщетения за забавено плащане на сумите по договора за
кредит/, вземанията за тях се погасяват с тригодишна давност. С оглед
обстоятелството, че искът за съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
арг. от чл.422, ал.1 ГПК, в случая – 10.03.2010 г., погасени по давност се
явяват вземанията, чиято изискуемост е настъпила преди 10.03.2007 г., каквито в
случа не се претендират с оглед заявения исков период 07.01.2008 г. – 09.03.2010 г.
С оглед
изложеното искът за възнаградителна лихва се явява основателен до размера на
сумата от 488, 60 лв., искът за наказателна лихва – до размера на сумата от 46,
07 лв., като за разликата над посочените до пълните предявени размери исковете
се явяват неоснователни.
Тъй като
крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично, решението следва да се
отмени в частта, с която е отхвърлен искът за главницата, както и искът за
възнаградителна лихва – до размера на сумата от 488, 60 лв. и искът за
наказателна лихва – до размера на сумата от 46, 07 лв. В останалата обжалвана
част решението следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед
изхода на спора на ищеца следва да се присъди, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
сумата от 95, 03 лв. разноски за заповедното производство, сумата от 456, 15
лв. разноски за исковото производство и сумата от 200, 05 лв. разноски за
въззивната инстанция.
Решението
следва да бъде отменено в частта, с която ищецът е осъден да заплати в полза на
НБПП сумата от 130, 47 лв., като същата сума следва да бъде заплатена от
ответницата.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
353835/06.03.2018 г., постановено по гр.д. №43374/2016 г. на СРС, 38 състав, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******
срещу М.И.А., ЕГН ********** искове за признаване на установено, че М.И.А., ЕГН
********** дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 422 ГПК, вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 430 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 422 ГПК, вр. чл.
86 ЗЗД, следните суми, претендирани въз основа на договор за издаване на
кредитна карта от 22.03.2005 г., а именно: сумата от 2 042,42 лв. главница, сумата от 488, 60 лв. договорна лихва за периода 07.01.2008 г. – 09.03.2010
г. и сумата от 46, 07 лв. –
наказателна лихва за периода 07.01.2008 г.
– 09.03.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
заявлението по чл.417 ГПК до изплащане на вземането, за които суми е издадена
заповед за незабавно изпълнение от 19.03.2010 г. по ч. гр. д. № 11378/2010 г.
по описа на СРС, 38 състав, както и в ЧАСТТА,
в която „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******* е осъдено да заплати на НБПП сумата от 130, 47 лв. – разноски, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от
„Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу М.И.А., ЕГН ********** искове, че М.И.А., ЕГН **********
дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 430 ТЗ, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, следните
суми, претендирани въз основа на договор за издаване на кредитна карта от
22.03.2005 г., а именно – сумата от 2 042,42
лв. главница, сумата от 488, 60 лв.
договорна лихва за периода 07.01.2008 г. – 09.03.2010 г. и сумата от 46, 07 лв. – наказателна лихва за
периода 07.01.2008 г. – 09.03.2010
г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на заявлението по
чл.417 ГПК до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
незабавно изпълнение от 19.03.2010 г. по ч. гр. д. № 11378/2010 г. по описа на
СРС, 38 състав.
ОСЪЖДА М.И.А.,
ЕГН ********** да заплати на НАЦИОНАЛНО БЮРО ЗА ПРАВНА ПОМОЩ, ЕИК *******сумата
от 130, 47 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставената правна помощ от адвокат Ц.И.С.от
САК в производството по гр. д. № 43374/2016 г. по описа на СРС, 38 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№353835/06.03.2018 г., постановено по гр.д. № 43374/2016 г. по описа на СРС, 38
състав, в ЧАСТТА, с която са
отхвърлени предявените от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******* срещу М.И.А., ЕГН **********
искове за признаване на установено, че М.И.А., ЕГН ********** дължи на „Ф.И.“
ЕАД, ЕИК ******* сумата над 488, 60
лв. до 534, 67 лв. договорна лихва и
сумата над 46, 07 лв. до 385, 79 лв. наказателна лихва.
ОСЪЖДА М.И.А., ЕГН ********** да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******,
на основание чл. 78, ал.1 ГПК, сумата от 95,
03 лв. разноски за заповедното производство, сумата от 456, 15 лв. разноски за исковото производство и сумата от 200, 05 лв. разноски за въззивната
инстанция.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.