№ 113
гр. Шумен, 12.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Азадухи Ов. Карагьозян
Членове:Константин Г. Моллов
Теодора Енч. Димитрова
при участието на секретаря Галина Св. Георгиева
като разгледа докладваното от Теодора Енч. Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20213600500270 по описа за 2021 година
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Предмет на разглеждане е въззивна жалба от С. Р. Н., действаща чрез пълномощника
адв. С.Е. от ШАК срещу решение № 260216/07.05.2021 г. по гр.д. № 2168/2020 г. по описа на
ШРС в частта, с която е осъдена да заплати на „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, ЕИК
********* сумата от 3 602.10 лева – падежирала и непогасена по давност към 30.09.2020 г.
главница по договор за кредит за текущо потребление от 14.04.2008 г., включена в
анюитетните вноски от № 90 до № 120, с падеж от 30.09.2015 г. до 14.03.2018 г., вземане,
прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 15.02.2013 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на вземането, както и в
частта за присъдените на дружеството разноски в размер на 632.31 лева.
Жалбоподателката намира решението за неправилно и незаконосъобразно по
съображения, подробно изложени в жалбата й, поради което моли въззивният съд да го
отмени в обжалваната част и постанови друго, с което да отхвърли исковата претенция
изцяло като погасена по давност и й присъди извършените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият „ ОТП Факторинг България „ ЕАД,
ЕИК *********, представлявано от изпълнителния директор И.Г.Д.М., действаща чрез
юрисконсулт М. В. е депозирал отговор, в който оспорва жалбата като неоснователна и
моли за оставянето й без уважение, както и за присъждане на извършените по делото
1
разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.
Разгледана по същество, същата е частично основателна, поради следното:
Гр.д. № 2168/2020 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на въззиваемия
срещу жалбоподателката, в която ищецът е навел твърдения, че на 15.02.2013 г., по силата
на договор за покупко-продажба на вземане, „ Банка ДСК „ ЕАД му било прехвърлено
вземане на Банката срещу ответницата, произтичащо от договор за кредит за текущо
потребление от 14.04.2008 г., ведно с всичките му привилегии, обезпечения и
принадлежности, в това число и поръчителството на К.Н.Н., като прехвърлянето е
потвърдено писмено от цедента. На 28.11.2021 г., вследствие неизпълнение задълженията на
кредитополучателя по посочения договор за кредит, Банката подала заявление по чл.417 от
ГПК, въз основа на което се снабдила със заповед за незабавно изпълнение №
2516/29.11.2012 г. и изпълнителен лист от същата дата, издадени по ч.гр.д. № 4159/2012 г.
по описа на ШРС срещу ответницата и поръчителя по договора. Поради депозирано от
ответницата възражение по чл.414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение и неподаден
установителен иск по чл.422 от заявителя, с определение № 2475/06.11.2017 г. по ч.гр.д. №
4159/2012 г. издадените по същото дело заповед за изпълнение на парично задължение и
изпълнителен лист били обезсилени в частта им срещу длъжника С. Р. Н. и солидарния
длъжник, като определението на съда е влязло в сила. Предвид горното и, че задължението
на ответницата по договора за кредит остава непогасено, ищецът е поискал от съда да осъди
С. Р. Н. да заплати на „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, като правоприемник и цесионер на
„ Банка ДСК „ ЕАД следните дължими и непогасени по давност суми по договор за кредит
за текущо потребление от 14.04.2008 г.: 1/ 3 602.10 лева – падежирала главница, включена в
анюитетни вноски от № 90 до № 120, с падеж от 30.09.2015 г. до 14.03.2018 г., съгласно
погасителен план към договора, ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на исковата молба до окончателното й плащане, 2/ 35.02 лева – падежирала и
непогасена по давност възнаградителна лихва, включена в анюитетни вноски от № 114 до №
120, с падежи от 30.09.2017 г. до 14.03.2018 г. и 3/ 31.98 лева – непогасена по давност
наказателна лихва за забава по т.19.2 от Общите условия към договора за кредит, включена
в анюитетни вноски от № 114 до № 120, с падежи от 30.09.2017 г. до 14.03.2018 г., ведно с
извършените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение в размер на 200.00 лева.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата е възразила, че предявените искове са
недопустими, тъй като кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем преди подаване на
заявление по чл.417 от ГПК и надлежен кредитор по договора остава „ Банка ДСК „ ЕАД, а
не ищеца. В условията на евентуалност е оспорила исковете като изцяло неоснователни,
навеждайки възражения, че: 1/ Претендираните задължения за главница и лихви са погасени
по давност; 2/ Договорът за цесия между „ Банка ДСК „ ЕАД и ищеца е нищожен на
основание чл.26, ал.2, пр.І от ЗЗД, поради неопределеност и неопределяемост на уговорения
2
предмет и на престацията в момента на сключване на договора; 3/ Клаузите по т.5, т.7 и т.8
от договора за кредит са неравноправни на основание чл.143, ал.1, т.10 и т.18 от ЗЗП и като
такива са нищожни.
Първоинстанционният съд е квалифицирал предявените искове като такива по чл.79,
вр. чл.99, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, като с решението си е осъдил
ответницата С. Р. Н. да заплати на ищеца „ ОТП Факторинг България „ ЕАД сумата от 3
602.10 лева – падежирала и непогасена по давност към 30.09.2020 г. главница по договор за
кредит за текущо потребление от 14.04.2008 г., включена в анюитетни вноски от № 90 до №
120, с падеж от 30.09.2015 г. до 14.03.2018 г., съгласно погасителен план към договора за
кредит, вземане прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 15.02.2013 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
вземането и 632.31 лева – деловодни разноски, съобразно уважената част от иска. Със
същото решение, съдът е отхвърлил като неоснователни предявените от „ ОТП Факторинг
България „ ЕАД срещу С. Р. Н. осъдителни искове за сумите от 35.02 лева – падежирала и
непогасена по давност възнаградителна лихва по договор за кредит за текущо потребление
от 14.04.2008 г., включена в анюитетни вноски от № 114 до № 120, с падежи от 30.09.2017
г. до 14.03.2018 г., съгласно погасителен план към договора за кредит и 31.98 лева –
непогасена по давност наказателна лихва за забава по т.19.2 от Общите условия към договор
кредит за текущо потребление от 14.04.2008 г., включена в анюитетни вноски от № 114 до
№ 120, с падежи от 30.09.2017 г. до 14.03.2018 г., вземания прехвърлени на ищеца с договор
за цесия от 15.02.2013 г. и е осъдил ищеца да заплати на ответницата деловодни разноски
съобразно отхвърлената част от исковете, в размер на 10.06 лева.
Решението се обжалва от ответницата в осъдителната му част за сумите от 3 602.10
лева – главница по договор за кредит за текущо потребление от 14.04.2008 г. и 632.31 лева –
деловодни разноски. В останалата му част решението не е обжалвано и е влязло в законна
сила.
При проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд установи, че решението е
валидно и допустимо в обжалваната част.
По същество, от събраните по делото доказателства се установява и не се спори от
ответницата, че на 14.04.2008 г. между нея, в качеството на кредитополучател и „ Банка
ДСК „ ЕАД, в качеството на кредитодател е бил сключен договор за кредит за текущо
потребление в размер на 10 000.00 лева, със срок на издължаване 120 месеца, считано от
датата на неговото усвояване, с падежна дата на издължаване на месечните вноски 30-то
число на месеца, обезпечен с поръчителство, по който договор, няколко месеца след
сключването му ответницата е преустановила плащанията на дължимите погасителни
вноски, поради оставането й без работа / твърдение на последната, възведено с отговора на
исковата молба /. На 28.11.2012 г. Банката - кредитодател е подала заявление по чл.417 от
ГПК, въз основа което се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение №
2561/29.11.2012 г. и изпълнителен лист от 29.11.2012 г., издадени по ч.гр.д. № 4159/2012 г.
по описа на ШРС срещу ответницата и поръчителя й, за солидарното им осъждане да
3
заплатят на заявителя сумите от 7 337.15 лева – главница за неизплатени вземания по
договор за кредит от 14.04.2008 г., 753.64 лева – лихва за просрочие, включая такси за
закъснение от 04.07.2012 г. до 27.11.2012 г. и законната лихва от 28.11.2012 г. до изплащане
на вземането, както и деловодни разноски.
От приобщеното по делото копие от ч.гр.д. № 4159/2012 г. по описа на ШРС се
установява, че, въз основа на издадения по посоченото дело изпълнителен лист, през 2017 г.
ищецът е предприел действия по принудително събиране на вземанията, като по негова
молба е било образувано изп.д. № 2017*0403423 по описа на ЧСИ Д. З.. Поканите за
доброволно изпълнение по това дело са били връчени на ответницата и солидарния длъжник
на 24.08.2017 г., като на 30.08.2017 г. всеки от двамата е подал възражение срещу заповед за
изпълнение № 2561/29.11.2012 г., издадена по ч.гр.д. № 4159/2012 г. по описа на ШРС. По
повод на горното, съдът е указал на кредитора „ Банка ДСК „ ЕАД да предяви вземанията си
по съдебен ред, съобразно изискването на чл.415, ал.1 от ГПК. С определение №
2475/06.11.2017 г. по ч.гр.д. № 4159/2012 г. на ШРС заповедният съд е приел, че оспорените
вземания не са предявени пред съд в законоустановения срок, поради което и на основание
чл.415, ал.5 от ГПК е обезсилил издадените по делото заповед за изпълнение и
изпълнителен лист от 29.11.2012 г..
По делото е представен договор за покупко-продажба на вземания / цесия / от
15.02.2013 г., сключен между „ Банка ДСК „ ЕАД и „ ОТП Факторинг България „ ЕАД,
съгласно който Банката е прехвърлила на ищеца вземанията и правата си по потребителски
кредити в лева и евро, които са просрочени и не се погасяват надлежно, описани в приемо-
предавателен протокол от 19.03.2013 г., представляващ неразделна част от договора,
включая вземанията си срещу ответницата по договор за потребителски кредит от
14.04.2008 г., възлизащи към посочената дата в размер на 7 509.77 лева, от които 6 924.55
лева – главница, 90.68 лева – законна лихва за забава и 494.54 лева – разноски.
На л.27 от първоинстанционното дело е приложено писмено потвърждение от
цедента на извършената с договора от 15.02.2013 г. цесия на вземания, описани в
Приложение № 1/19.03.2013 г. към него.
На л.28 е приложено уведомление до ответницата за цесията, във връзка с което не са
представени доказателства за връчването му на адресата.
В първоинстанционното производство е допусната ССЕ, от заключението по която,
прието като обективно и компетентно дадено и не оспорено от страните, се изяснява, че
сумата по договора за кредит е била усвоена от ответницата както следа: на 14.04.2008 г. –
теглени 8 770.00 лева, на 15.04.2008 г. – заплатена ДСК гаранция 1 204.69 лева и банкова
такса – 25.00 лева. За обслужване на кредита са постъпили общо 9 129.85 лева, внесени в
периода 14.04.2008 г. – 26.08.2013 г., от които са били погасени 3 126.20 лева – главница,
5 763.65 лева – лихва и 240.00 лева – такси. Размерът на непогасените анюитетни вноски
към датата на завеждане на исковата молба възлиза на 9 633.77 лева, от които 6 873.80 лева –
главница, 2 284.97 лева – договорна лихва и 475.00 лева – такси. Размерът на неиздължената
главница, включена в анюитетните вноски за периода от 30.09.2015 г. до завеждане на
4
исковата молба възлиза на 3 602.10 лева. Размерът на неиздължената възнаградителна лихва
за периода от 30.09.2017 г. до завеждане на исковата молба възлиза на 26.46 лева. Размерът
на непогасената наказателна лихва по чл.19.2 от ОУ към договора, за периода 30.09.2017 г. –
14.03.2018 г., възлиза на 27.94 лева. Според счетоводните документи, водени от „ Банка ДСК
„ ЕАД, след дата 23.04.2012 г. плащанията за главница и лихви по кредита са преустановени,
като след тази дата са налице плащания от остатъци по разплащателна сметка и внесени
суми след обявяване на кредита за предсрочно изискуем. На 04.07.2012 г. кредитът е
прехвърлен към графа „ предсрочно изискуем „ със общо задължение 8 090.79 лева, от които
7 337.15 лева – главница и 753.64 лева. Считано от 30.10.2012 г. кредитът се отчита
задбалансово.
Въз основа на така установените факти, съдът достига до следните изводи от правна
страна:
За успешно провеждане на защитата си по осъдителен иск за парично вземане
ищецът дължи да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е легитимиран като
кредитор на ответника по силата на валидно правоотношение, основанието за възникване на
вземането и, че то е действително, ликвидно и изискуемо. От своя страна ответникът по
иска следва да обоснове възраженията си, че не дължи претендираните суми.
В настоящия случай ищецът обосновава активната си легитимация в качеството си на
цесионер по договор за цесия от 15.02.2013 г. с предишния кредитор на ответницата, по
силата на който са му прехвърлени вземания срещу нея, произтичащи от договор за
предоставяне на потребителски кредит от 14.04.2008 г., сключен с цедента по договора за
цесия, които вземания са падежирали окончателно на 14.03.2018 г..
От доказателствата по делото се установи и жалбоподателката не спори, че между
нея и „ Банка ДСК “ ЕАД е съществувало валидно облигационно правоотношение по
договор за кредит за текущо потребление, сключен на 14.04.2008 г., по който е усвоила
сумата от 10 000.00 лева, както и, че е допуснала просрочие при плащане на дължимите
погасителни вноски, като до края на срока на договора – 14.03.2018 г. е изпълнила само част
от задълженията си по него.
Между страните в настоящото производство е спорно дали кредитът е бил обявен за
предсрочно изискуем, като ищецът не сочи и не се позовава на подобно обстоятелство, а
ответницата се основава на него във връзка с възражението си за погасяване на вземанията й
по давност.
По своята същност обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60,
ал.2 ЗКИ предполага изрично изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или
непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Законът не
поставя строги изисквания към това изявление, но съдебната практика категорично приема,
че същото следва да бъде обективирано в нарочен писмен документ, който трябва да е
достигнал до знанието на длъжника. Ето защо, следва да се приеме, че, регламентираната в
5
т.19.2 от ОУ към процесния договор за кредит автоматична предсрочна изискуемост на
кредита при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни не поражда
действие за длъжника, ако кредиторът не е отправил до него изрично волеизявление в този
смисъл. Отнасянето на кредита в просрочие е счетоводна операция и няма характер на
уведомление за длъжниците. Освен това, предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, но само ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Предсрочната
изискуемост поражда целените с нея правни последици единствено при комулативно
наличие на визираните по-горе две предпоставки.
В случая от събраните по делото доказателства не се установява длъжниците по
кредита да са били уведомени писмено за обявяването му за предсрочно изискуем преди
подаване на заявление от Банката – кредитор за снабдяване със заповед за изпълнение по
чл.417 от ГПК относно непогасените задължения по него. Самото заявление по чл.417 от
ГПК също няма характер на такова уведомление, тъй като е отправено до съда и поставя
началото на едностранно производство, в което длъжникът не участва. Не е доказателство за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем и посоченото в договора за цесия, че същият
касае потребителски кредити, които са просрочени, тъй като ответницата не е страна по този
договор и изявлението не обективира отправено до нея уведомление. Освен това, в приемо -
предавателния протокол към договора за цесия вземането срещу ответницата не е отразено
като предсрочно изискуемо. Не би могло да се счита за уведомление и приложеното на л.28
от първоинстанционното дело писмо от ищеца до ответницата, доколкото няма данни то да й
е било връчено преди датата получаване на преписи от исковата молба и приложенията към
нея. В тази връзка, с оглед събраните по делото доказателства може да бъде направен извод,
че ответницата е узнала за осчетоводяване на кредита като предсрочно изискуем от страна
на кредитора „ Банка ДСК „ ЕАД най-рано на 24.08.2017 г., когато й е била връчена ПДИ по
изп.д. № 243/2017 г. на ЧСИ Д. З., но не и преди това. Предвид горното, съдът приема за
недоказано възражението на жалбоподателката за настъпила предсрочна изискуемост на
кредита до подаване на заявлението по чл.417 от ГПК, въз основа на което е било
образувано ч.гр.д. № 4159/2012 г. по описа на ШРС.
С оглед на изложеното и, че ПДИ по посоченото изпълнително дело не е изявление
на кредитора по договора за кредит, което би могло да запълни фактическия състав на
настъпване предсрочна изискуемост на кредита по смисъла на чл.60, ал.2 от ЗКИ, счита, че
като релевантно по делото следва да бъде съобразено единствено обстоятелството, че на
14.03.2018 г. е настъпил крайният падеж на задължението по процесния договор за
потребителски кредит, от който момент непогасените чрез плащане вземания по договора
безспорно са станали изискуеми.
Жалбоподателката оспорва валидността на договора за цесия между кредитодателя и
ищеца, като твърди, че е нищожен на основание чл.26, ал.2, пр. І от ЗЗД поради
неопределеност и неопределяемост на уговорения предмет. Освен това, с договора са били
прехвърлени конкретни вземания, а не договор за кредит, поради което кредитор по
6
процесния договор от 14.04.2008 г. е Банката, а не ищеца.
Възраженията са необосновани, поради следното: Цесията е винаги договор между
цедента и цесионера. Предмет на цесията могат да бъдат не само вземания, а и права, стига
да са прехвърлими съобразно естеството си, постановеното от закона или уговореното в
договора. С договора за цесия могат да бъдат прехвърлени и спорни права, т.е. такива, които
са висящи пред съд. За валидността на договора се изисква цедираните права или вземания
да могат да бъдат прехвърляни, да са реално съществуващи и престацията да бъде
определена или определяема. Действието на цесията се заключава в това, че прехвърленото
вземане или право преминава от предишния кредитор върху новия, като първият го загубва
от момента на сключване на договора, а вторият го придобива от този момент. Вземането
или правото преминава върху цесионера с всичките му предимства и недостатъци,
принадлежности, привилегии и обезпечения.
В конкретната хипотеза от съдържанието на процесния договор за цесия се
установява, че с него на ищеца са били прехвърлени вземания по конкретни договори за
кредит и правото да встъпи като кредитор по тях към датата на прехвърляне – т. 2. и т.2.2,
пар.2 от договора. От друга страна, видно от приложения по делото двустранно подписан
приемо - предавателен протокол от 19.03.2013 г., представляващ неразделна част от
договора за цесия, прехвърлените на ищеца вземания срещу ответницата са
индивидуализирани относно основанието от което произтичат, техния вид и размер и
задължено лице. Предвид това и, че в конкретната хипотеза се установи, че при сключване
на договора за цесия цедираните вземания са били валидни, надлежно индивидуализирани и
определяеми, макар и да не са били изискуеми в цялост, следва извод, че изискванията за
валидност на прехвърлянето са били изпълнени, поради което възраженията на
жалбоподателката следва да се отхвърлят като неоснователни.
Досежно уведомяването на длъжника за извършената цесия, съгласно чл.99, ал.4 от
ЗЗД прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то
бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Трайно установената съдебната
практика приема, че установеното в чл.99, ал.4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е
носител на вземането. От друга страна с решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5759/2014 г., III г. о., е прието, че по силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9
от ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомлението за цесията. Съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а е само
за противопоставимост, поради което длъжникът може да възразява успешно за
недължимост, поради липсата на уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на стария
кредитор до момента на уведомлението (в този смисъл Определение № 987/18.07.2011 г. по
гр. д. № 867/2011 г. на ВКС, IV г. о.). Ето защо сама по себе си липсата на уведомяване не
води до отсъствието / непораждането / на дълг към новия кредитор. Трайно установено в
съдебната практика е и становището, че валидно съобщаване на цесията е налице и, ако
7
уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД е приложено към исковата молба, имаща за предмет
цедираното вземане и бъде връчено на длъжника, заедно с нея, който факт съдът е длъжен
да зачете, с оглед правилото на чл.235, ал.3 от ГПК. Предвид това и, че в случая е налице
именно тази хипотеза, съдът достига до извод, че цесията е съобщена на жалбоподателката
на датата, на която е получила преписи от исковата молба и приложенията.
В съответствие с изложеното, настоящата инстанция приема, че ищецът, в качеството
си на цесионер по валиден договор за цесия, се легитимира като надлежен кредитор на
жалбоподателката за неизплатени суми по договор за кредит от 14.04.2008 г. г., сключен
между нея и „ Банка ДСК „ ЕАД, чиято действителност, както и забавата на длъжника по
него не се оспорват.
По отношение конкретните вземания на кредитора, видно от изложеното от исковата
молба, ищецът претендира неизплатена главница по договора, в размер на 3 620.10 лева,
дължима за периода 30.09.2015 г. – 14.03.2018 г., включена в анюитетни вноски от № 90 до
№ 120, съгласно погасителен план към договора за кредит. Видно от приложения към
договора погасителен план, подписан и от ответницата, общият размер на задължението й за
целия срок на действие на облигационното правоотношение възлиза на 16 785.31 лева, от
които 10 000.00 лева – главница, 6 370.31 лева – договорна лихва и 415.00 лева такса. За
погашение на дълга, в срока на действие на договора са били платени общо 9 129.85 лева, с
които са погасени от 3 126.20 лева главница, 5 763.65 лева – договорна лихва и 240.00 лева –
такси. С влязло в сила решение № 260216/07.05.2021 г. по гр.д. № 2168/2020 г. по описа на
ШРС, което е задължително за съда и страните в тази му част е прието между спорещите, че
клаузите по т.7 и т.8 от договора за кредит, уреждащи размера на възнаградителната лихва
са неравноправни на основание чл.143, ал.1 от ЗЗП и поради това нищожни, с оглед на което
потребителят дължи чистата стойност на кредита. Изложеното е основание да се приеме, че
със сумата от 5 763.65 лева, внесена като погашение по кредита е извършено неправомерно
погасяване задължение на ответницата за възнаградителна лихва, произтичащо от нищожна
клауза. Ето защо, при определяне размера на дължимата главница следва да се приеме, че
посредством извършените плащания по кредита, от общия размер дължима главница –
10 000.00 лева са погасени 8 889.85 лева / 3 126.20 лева + 5 763.65 лева /, поради което към
датата на завеждане на исковата молба неизпълнената част от задължението се равнява на
1 110.15 лева, до която сума исковата претенция се явява основателна.
Що се касае до възражението на ответницата за погасяване на вземането по давност,
настоящата инстанция споделя изцяло възприетото от първоинстанционния съд становище,
че процесното задължение за главница се погасява с изтичане на предвидения в чл.110 от
ЗЗД петгодишен давностен срок. В случая, падежа на първата от претендираните вноски е
30.09.2015 г., крайният срок на действие на договора е 14.03.2018 г., а исковата молба е
изпратена по пощата на 30.09.2020 г.. От изложеното следва, че дори и в най-общия случай,
без да се взема предвид прекъсването на давността с подаване на молба от ищеца за
образуване на изпълнително дело за принудително събиране на вземанията и последиците
от това, по отношение на претендираното вземане не е изтекла визираната от закона
8
погасителна давност, поради което възражението на ответницата е неоснователно и следва
да се отхвърли.
За пълнота, следва да се отбележи, че дори да бъде възприета тезата на
жалбоподателката, че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем на 04.07.2012 г.,
евентуално започналата да тече от тази дата погасителна давност е била прекъсната с
подаване на заявление по чл.417 от ГПК от Банката – кредитор на 28.11.2012 г.. След
посочената дата, на основание чл.117 от ЗЗД е започнала нова давност, която е била
прекъсната с подаване на молба за образуване на изпълнително дело от страна на ищеца,
която, видно от данните по делото е била депозирана преди 24.08.2017 г.. Ето защо, в
посочената хипотеза също не може да се приеме, че прцесното вземане е погасено по
давност към датата на завеждане на исковата молба.
С оглед на изложените фактически и правни доводи, настоящата инстанция достига
до извод, че обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди в частта, в която
жалбоподателката е осъдена да заплати на въззиваемия сумата до 1 110.15 лева –
неизплатена главница по договор за потребителски кредит от 14.04.2008 г., дължима за
периода 30.09.2015 г. – 14.03.2018 г., по отношение на което вземане ищецът се явява
цесионер по силата на договор за цесия от 15.02.2013 г., сключен между него и „ Банка ДСК
„ ЕАД. В частта, в която ответницата е осъдена да заплати на ищеца сума над 1 110.15 лева
до 3 602.10 лева – неизплатена главница по договор за потребителски кредит от 14.04.2008
г., дължима за периода 30.09.2015 г. – 14.03.2018 г., по отношение на което вземане ищецът
се явява цесионер по силата на договор за цесия от 15.02.2013 г., сключен между него и „
Банка ДСК „ ЕАД, решението се явява неправилно и следва да се отмени, като вместо него
бъде постановено друго, с което предявеният осъдителен иск за главница да бъде отхвърлен
като неоснователен за разликата от 1 110.15 лева до 3 602.10 лева. Съобразно изложеното,
решението следва да се измени в частта за разноските, като бъде отменено в частта, в която
ответницата е осъдена да заплати на ищеца деловодни разноски и юрисконсултско
възнаграждение в размер над 210.32 лева и ищецът бъде осъден да заплати на ответницата
допълнително разноски в размер на 156.97 лева.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК въззиваемият следва да заплати на
жалбоподателката деловодни разноски във въззивното производство в размер на 22.87 лева.
На основание чл.78, ал.2 от ГПК жалбоподателката следва да заплати на въззиваемия
137.50 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260216/07.05.2021 г. по гр.д. № 2168/2021 г. по описа
на Районен съд – Шумен, в ЧАСТТА, в която С. Р. Н., ЕГН ********** е осъдена да заплати
на „ ОТП Факторинг България „ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гp. София 1000, район Оборище, бул. Княз Александър Дондуков № 19, етаж 2,
9
представлявано от И.Г.Д. - М. сумата от 1 110.15 лева – падежирала и непогасена по давност
към 30.09.2020 г. главница по договор за кредит за текущо потребление от 14.04.2008 г.,
включена в анюитетните вноски от № 90 до № 120, с падеж 30.09.2015 г. – 14.03.20018 г.,
съгласно погасителен план към договора, вземане, прехвърлено на ищеца с договор за цесия
от 15.02.2013 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането.
ОТМЕНЯ решение № 260216/07.05.2021 г. по гр.д. № 2168/2021 г. по описа на
Районен съд – Шумен, в ЧАСТТА, в която С. Р. Н., ЕГН ********** е осъдена да заплати на
„ ОТП Факторинг България „ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гp. София 1000, район Оборище, бул. Княз Александър Дондуков № 19, етаж 2,
представлявано от И.Г.Д. - М. сумата над 1 110.15 лева – падежирала и непогасена по
давност към 30.09.2020 г. главница по договор за текущо потребление от 14.04.2008 г.,
включена в анюитетните вноски от № 90 до № 120, с падеж 30.09.2015 г. – 14.03.20018 г.,
съгласно погасителен план към договора, вземане, прехвърлено на ищеца с договор за цесия
от 15.02.2013 г., за разликата до пълния предявен размер от 3 602.10 лева, като вместо него
постановява:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от ОТП Факторинг България „ ЕАД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гp. София 1000, район Оборище, бул.
Княз Александър Дондуков № 19, етаж 2, представлявано от И.Г.Д. - М. срещу С. Р. Н., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Ш.,бул.№... осъдителен иск за падежирала и непогасена
главница по договор за кредит за текущо потребление от 14.04.2008 г., включена в
анюитетните вноски от № 90 до № 120, с падеж 30.09.2015 г. – 14.03.20018 г., съгласно
погасителен план към договора, вземане, прехвърлено на ищеца с договор за цесия от
15.02.2013 г., за сумата над 1 110.15 лева до пълния предявен размер от 3 602.10 лева.
ОТМЕНЯ решение № 260216/07.05.2021 г. по гр.д. № 2168/2021 г. по описа на
Районен съд – Шумен, в ЧАСТТА, в която С. Р. Н., ЕГН ********** е осъдена да заплати на
„ ОТП Факторинг България „ ЕАД, с ЕИК ********* деловодни разноски в размер над
210.32 лева.
ОСЪЖДА ОТП Факторинг България „ ЕАД, с ЕИК ********* да доплати на С. Р.
Н., ЕГН ********** деловодни разноски за първа инстанция в размер на 156.97 лева.
В останалата част решението не е обжалвано и влязло в сила.
ОСЪЖДА ОТП Факторинг България „ ЕАД, с ЕИК ********* да заплати на С. Р. Н.,
ЕГН ********** деловодни разноски във въззивното производство в размер на 22.87 лева.
ОСЪЖДА С. Р. Н., ЕГН ********** да заплати на ОТП Факторинг България „ ЕАД, с
ЕИК ********* 137.50 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11