Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
09.07.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на петнадесети май две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия АНЕТА ИЛЧЕВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 12824 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 385472 от 16.04.2018г. по гр.д. № 49001/2017г. Софийски районен
съд, 77 състав отхвърлил предявените от „С.В.” АД, ЕИК *******, срещу Е.А.С.,
ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата 740.74 лв. – главница, представляваща цена на
предоставени В и К услуги за периода 04.08.2009г. – 11.02.2017г. за имот,
находящ се в гр. София, ул. „*******, ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 27.04.2017г. до
окончателното плащане, и сумата 535.39 лв. – мораторна лихва за периода
04.09.2009г. – 11.02.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 05.05.2017г. по ч.гр.д. № 26030/2017г. на
СРС, 77 състав. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА ищецът е осъден да заплати на
пълномощника на ответника сумата 319.33 лв. – адвокатско възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „С.В.” АД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и необоснованост. Неправилно първостепенният съд приел, че
ищецът не е доказал действително извършената доставка на В и К услуги в имота
през процесния период. Този извод не кореспондирал със събраните по делото
доказателства. Фактът, че ответникът е потребител на В и К услуги, бил отделен
като безспорен и ненуждаещ се от доказване. От заключението на ССЕ се
установило по категоричен начин, че фактурираните услуги за процесния период са
в съответствие с отчетените количества и утвърдените от КЕВР цени. С оглед
същността на претендираните вземания, същите подлежали на доказване „преимуществено“
със съставени от ищеца документи и вещото лице изготвяло експертизата въз
основа на такива документи, тъй като в случая други документи от ответника не
се съставяли и нямало как да бъдат представени по делото. На вещото лице били
предоставени освен първичните счетоводни документи /каквито според въззивника
били фактурите/, още и документите, представляващи основанието на издадените
фактури, а именно всички карнети за процесния период. Всички СТИ, находящи се в
имота били в метрология, респ. били изправни и измервали правилно количеството
вода. Въз основа на техните данни били отчетени, респ. фактурирани реалните
количества доставени В и К услуги до имота на ответника. Представените карнети
не били оспорени от ответника, като по-голямата част от тях били подписани за
потребител, а за тези, в които липсва подпис било очевидно, че или за периода е
бил предоставен самоотчет, или потребителят съзнателно и целенасочено е отказал
да осигури достъп. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо
него да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски
и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на
претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Е.А.С. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове - с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 740.74
лв. – главница, представляваща цена на предоставени В и К услуги /доставена питейна
вода и предоставени услуги по отвеждане и пречистване на отпадъчни води/ за
периода 04.08.2009г. – 11.02.2017г. в имот, находящ се в гр. София, ул. „*******,
клиентски номер **********, и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 535.39 лв. – лихва за забава
за периода 04.09.2009г. – 11.02.2017г., Претендирана е и законната лихва върху
главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК - 27.04.2017г., до окончателното плащане. За
сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 26030/2017г. на СРС, 77 състав.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който е
оспорил предявените искове по основание и размер с възражения за недоказаност
на реално доставеното количество В и К услуги, за неспазване на предвидения в
ОУ на договора ред за отчитане на общия и индивидуалните водомери в имота, че
отчет не е осъществяван в предвидените срокове и ред. При условията на евентуалност
е релевирал възражение за погасяване по давност на вземанията с кратката
тригодишна давност. Искал е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите
суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл.
422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите
са допустими. Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното
решение не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед
оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от 14.09.2004г. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи /обн. ДВ бр. 88/08.10.2004г./, потребители
на услугите В и К са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на
строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради - етажна
собственост. Според легалната дефиниция в § 1, т. 2 ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните
услуги /обн. ДВ бр. 18/25.02.2005г./, „потребители“ са юридически
или физически лица - собственици или ползватели на съответните имоти, за които
се предоставят В и К услуги, и юридически или физически лица - собственици или
ползватели на имоти в етажната собственост.
Съгласно чл. 32 от от цитираната Наредба № 4, услугите В и К се
заплащат въз основа на измереното количество изразходвана вода от
водоснабдителната система на оператора, отчетено чрез монтираните водомери на
всяко водопроводно отклонение. За сгради - етажна собственост или за
водопроводно отклонение с повече от един потребител изразходваното количество
вода се заплаща въз основа на измереното количество, отчетено по общия водомер
на водопроводното отклонение за определен период от време. Отчитането на
водомерите се извършва, като се прави първи отчет на общия водомер, а след това
се отчитат индивидуалните водомери. Отчитането на общия водомер се извършва в
присъствието на представител на потребителите. Датата и часът на отчитане на
общия водомер и на индивидуалните водомери се обявяват с писмено съобщение, поставено
на подходящо място в сградата, в срок не по-кратък от три работни дни преди
деня на отчитането. Чл. 35, ал. 3 от Наредба № 4 постановява, че достъпът на
длъжностното лице на оператора до водомера за извършване на отчети, включително
в жилищата на потребителите, се осигурява съгласно общите условия или договора,
а ал. 5 на чл. 35 предвижда, че при отказ на потребителя да осигури достъп на
длъжностното лице на оператора до водомера длъжностното лице съставя протокол,
който се подписва от него и от поне един свидетел. Длъжностното лице отбелязва
в протокола трите имена, единните граждански номера и адресите на свидетелите,
които могат да бъдат и длъжностни лица на оператора. При отказ за осигуряване на достъп, установен по горепосочения
ред, разходът на вода се изчислява по пропускателната способност на
водопроводната инсталация непосредствено преди водомера при непрекъснато
изтичане на водата със скорост 1,0 m/s, за периода до предишен отчет – ал. 6 на
чл. 35 от Наредбата.
Съгласно чл. 40 от Наредбата, услугите В и К се заплащат
по цени, определени по реда на ЗРВКУ, като при неспазване на сроковете за плащане на
изразходваното количество вода, определени в общите условия на договорите, се
заплаща законна лихва по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД.
В случая между страните не е било спорно, и по реда на
чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е прието за безспорно, че ответникът е бил в процесния
период потребител на В и К услуги за посочения имот. При доказателствена тежест
за ищеца съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК обаче, и въпреки дадените му
с доклада по делото указания, същият не е доказал количеството доставени на
ответника В и К услуги в процесния период. За доказване на този факт същият е
ангажирал заключение на ССЕ, което е основано на счетоводните записвания на
ищеца относно доставените количества. Представените карнети за отчитаните
количества вода в процесния апартамент не доказват отчитане за целия процесен
период – касаят период до м. 02.2016г., като в голямата си част същите не са
подписани от потребител или негов представител, а длъжностното лице е отразило
„не отварят“, „бел“, „изгони ме“, „не допуска“ и пр. За твърдения в карнетите
неосигурен достъп не са съставени изискваните от чл. 35, ал. 5 на Наредба № 4
протоколи, нито отказът е удостоверен в карнетите по предвидения ред – с подпис
на поне един свидетел, какъвто ред е предвиден и в представените ОУ на
договора. Дори такива протоколи да бяха представени, доказването на
количеството доставени В и К услуги, респ. правилността на начисляваните
стойности по реда на чл. 35, ал. 6 от
Наредба № 4, е следвало да бъде установено от вещо лице – специалист В и К със
съдебно-техническа експертиза, а не от вещо лице счетоводител, което няма
необходимите специални знания.
Неоснователни са и доводите в жалбата извършените отчети
да били установени от заключението на ССЕ. Няма данни на вещото лице да са били
предоставени карнети за целия процесен период и различни от представените по
делото. Правилно СРС не е кредитирал заключението в частта, според която
фактурираните количества съответстват на отчетените, тъй като видно и от
Приложение № 1 към заключението, за определени периоди, вкл. надхвърлящи 3
месеца, е начислявано служебно количество В и К услуги – очевидно поради
неосигурен достъп, който обаче, както беше посочено, не е установен по предвидения
в закона и в ОУ на договора ред. Карнетите са частни документи и неоспорването
на неподписаните такива от ответника по никакъв начин не може да обуслови извод
с тях да се установява реално доставено количество В и К услуги в имота, респ.
неосигурен достъп.
След като ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е
доказал реалното количество доставени на ответника В и К услуги в процесния
период, предявеният главен иск е неоснователен, съответно неоснователен е и
акцесорният иск за лихви.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете
инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски се следват на въззиваемия, чиито процесуален
представител е претендирал на основание чл. 38, ал. 2 ЗА да му бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ.
В практиката на ВКС се приема (решение № 165/26.10.2010г. по т.д. № 93/2010г., ІІ ТО, решение
№ 97/06.07.2009г. по т.д. № 745/2008 г. ІІ ТО, решение № 220/07.01.2013г.
по т.д. № 1106/2011г., II ТО, решение № 111/01.07.2011г. по т.д. № 676/2010г.
II ТО и др.), че в случаите, когато се претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, достатъчно е в представения договор
за правна защита и съдействие да е посочено конкретното основание от кръга на
посочените в т. 1 - 3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, само при които законът допуска уговаряне на
безплатна адвокатска защита по делата, без да е необходимо страната да
представя доказателства за наличието на някоя от тези хипотези. В случая в
представения договор за правна защита и съдействие от 12.07.2018г. е посочено,
че защитата на въззиваемата страна е поета от адв. К.Б. безплатно на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, поради което на основание чл. 38, ал. 2 ЗА въззивникът
следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на въззиваемия възнаграждение
за настоящата инстанция в размер на 319.33 лв., определен по реда на чл. 7, ал.
2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 385472 от 16.04.2018г., постановено по гр.д. № 49001/2017г. на
Софийски районен съд, 77 състав.
ОСЪЖДА „С.В.” АД, ЕИК *******, да заплати
на адвокат К.И.Б., ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 319.33 лв. /триста и деветнадесет лева
и 33 ст./, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.