РЕШЕНИЕ
№ 243
гр. Монтана, 14.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на тридесети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Аделина Тушева
Членове:Елизабета Кралева
Александра Нанова
при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева
като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело
№ 20241600500248 по описа за 2024 година
Производството е въззивно по спорна съдебна администрация и се
провежда по реда на чл. 258-273 от Гражданскопроцесуалния кодекс ГПК).
Образувано е въз основа на въззивна жалба подадена от Д. А. Д., ЕГН
**********, С. Д. А., ЕГН ********** и В. Д. К., ЕГН **********,
действащи чрез процесуалния си представител адвокат С. Т., срещу Решение
№ 182 от 15.04.2024 г., постановено по гр. д. № 1732/2023 г. по описа на
ти
Районен съд-гр. Монтана, 4-състав, в частта с която е отхвърлено
искане по чл. 32, ал. 2 от ЗС за разпределяне на ползването между Д. А. Д., С.
Д. А. и В. Д. К., от една страна и Ц. К. Д., Т. Д. Т. и Е. Д. Т., от друга страна, на
мазе № 1 и мазе № 5 изградени съобразно одобрения архитектурен проект, в
сграда с идентификатор 4хххх по КК и КР на гр. М одобрени със Заповед РД-
18-29/05.04.2006 г. на изпълнителния директор на АГКК, с административен
адрес-гр. М ул. ххх№ хх, разположена в поземлен имот с идентификаторхъс
застроена плххощ по скица-92 кв. м. Със същото жалбоподателите са осъдени
да заплатят на ответниците сумата от 700,00 лв., представляваща направени в
производството разноски за адвокатско възнаграждение.
1
В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че
съдебното решение е неправилно, в частта относно отхвърлянето на искането
за разпределение на ползването на мазе № 1 и мазе № 5, тъй като е
постановено при съществени процесуални нарушения, в нарушение на
материалния закон и при необоснованост. Поддържа се, че по делото са
събрани категорични доказателства, че двете мазета са се ползвали общо от Е
Т.а и Д. Т.. Сочи се, че те не са били обект на доброволна делба, поради което
са останали съсобствени между носителите на правото на строеж, в обема на
притежаваното от тях ограничено вещно право. Предвид това се счита, че
спрямо тях приложение намира чл. 38 от ЗС. Разсъждава се по уговорката,
според която собственикът на евентуално построения трети етаж става такъв и
на мазе № 1, като се излага обаче че право на строеж по отношение на този
етаж не е упражнявано и съответно е погасено. Счита се, че за
приспособеното като офис мазе № 1 от съсобственика, който упражнява
фактическа власт върху него, важи правилото, че той владее своята част, а по
отношение на частите на останалите той е държател. За неправилно се намира
заключението, че липсва съсобственост между страните по делото върху мазе
№ 5. Прави се извод за определени факти, чрез цитиране на части от
показанията на разпитаните по делото свидетели.
Въз основа на изложеното от въззивниците се прави искане за отмяна
на първоинстанционното съдебно решение в частта относно мазе № 1 и мазе
№ 5 и за постановяване на друго решение, с което да бъде разпределено
ползването на тези две мазета. Претендира се за присъждане на направените
разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемите Ц. К. Д., Т. Д. Т. и Е. Д.
Т., не са подали отговор на въззивната жалба.
В подготвително (закрито) заседание проведено по реда на чл. 267 от
ГПК, се установява, че въззивната жалба е подадена в законоустановения по
чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана страна-
ищци в първоинстанционното производство, чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, при наличие на правен интерес обусловен от
неблагоприятния за тях краен резултат, срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, поради което е допустима за разглеждане. Същата
отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание по чл. 260 и чл.
2
261 от ГПК, поради което е редовна.
За проведеното открито съдебно заседание страните са редовно
призовани, но не се явяват лично. Вместо въззивниците се явява
процесуалният им представител адвокат Т., който поддържа жалбата.
Претендира за присъждане на разноски направени в двете съдебни инстанции,
за което представя списък (л. 26 от делото). В дадения от съда срок за писмена
защита, такава е представена от процесуалния представител на въззивниците.
В нея са доразвити изложените в жалбата съображения, подкрепени и с
цитиране на части от съдебни актове на ВКС. По същество се излага, че мазе
№ 4 по СТЕ отговаряло на това, което е посочено, че се поставя в дял на
наследодателката на въззивниците с доброволната делба от 1973 г., а мазе № 2
и 3 от СТЕ отговаряло на двете мазета поставени в дял на наследодателя на
въззиваемите с тази същата делба. Счита се, че по делото не било установено в
сградата да са изграждани килери. Излага се, че предложеният от вещото лице
вариант № 1 е този, който е най-подходящ за разпределяне на двете мазета.
Процесуалният представител на въззиваемите оспорва жалбата и иска
решението на районния съд да бъде потвърдено. По същество сочи, че мазе №
5 е записаният в протокола за делба тъмен килер. За мазе № 1 се твърди
собственост на въззиваемите поради изтекла в тяхна полза придобивна
давност. Претендира за присъждане на направените разноски.
Окръжен съд-гр. Монтана, като взе предвид разпоредбите на закона,
относимите доказателства по делото събрани пред първоинстанционния
съд, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата на страните, при
така определения от въззивната жалба предмет на делото и след преценка
за най-целесъобразното развитие на правоотношението, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Провелото се производство по спорна съдебна администрация пред
Районен съд-гр. Монтана е образувано по повод на молба за съдействие
подадена лично от Елена Т.а Д., в качеството й на ищец, срещу Ц. К. Д., Т. Д.
Т. и Е. Д. Т., в качеството им на ответници. С нея е направено искане с
правно основание чл. 32, ал. 2 от ЗС, за съдебна намеса, посредством която
липсващата обща воля на страните, за разпределяне на ползването на пет
броя избени помещения индивидуализирани в молбата, да бъде заместена от
съдебно решение. В хода на делото, на 16.01.2024 г., ищцата е починала,
3
поради което с протоколно определение на съда (л. 69 от
първоинстанционното дело) от открито съдебно заседание, проведено на
25.01.2024 г., на нейно място са конституирани наследниците й по закон (л. 68
от първоинстанционното дело) съпругът й Д. А. Д. и дъщерите й С. Д. А. и В.
Д. К..
В производството пред районния съд са събрани писмени и гласни
доказателства и е назначена съдебно-техническа експертиза и допълнителна
такава, заключенията по които не са оспорени от страните.
С първоинстанционното съдебно решение № 182 от 15.04.2024 г.,
постановено по гр. д. № 1732/2023 г., Районен съд-гр. Монтана е
отхвърлил изцяло искането по чл. 32, ал. 2 от ЗС и е осъдил ищците да
заплатят на другата страна направените от нея разноски в размер на 700,00 лв.
Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС, за правомощията, които има, при извършена служебна проверка по
чл. 269 от ГПК намира, че решението на първоинстанционния съд е
валидно, а в обжалваните му части е допустимо. Изложените във въззивната
жалба доводи за неправилност на съдебното решение, в обжалваните му
части, въззивният съд намира за основателни.
Настоящият съдебен състав, като взе предвид изложеното в жалбата и
формулирания петитум намира, че основният спорен въпрос пред Окръжен
съд-гр. Монтана е следва ли да се определи разпределяне на ползването
между Д. А. Д., С. Д. А. и В. Д. К., от една страна и Ц. К. Д., Т. Д. Т. и Е. Д. Т.,
от друга страна, на мазетата обозначени, съгласно схемата на вещото
лице, с номер 1 и номер 5.
От приетото по делото писмено доказателство Нотариален акт за
учредяване на право на строеж върху чужда земя (суперфиция) № ххх том хх
дело № х196х9 г., вписан в партидна книга том х хстр. х(лх. 4 от
първоинстанционното дело) от фактическа страна се установява, че на
14.03.1969 г. бащата Т. Д. Т. е отстъпил, видно от т. 1, in fine от него,
безвъзмездно, на сина си Д. Т. Д. (наследодател на въззиваемите) и на
дъщеря си Е .а Д. (наследодателка на въззивниците), правото да построят
върху собствената му ½ от парцел хххх от кв. хххнаходящ се в М ул. „Д. ххх“
№хх с разпределено владение северната част по регулационния план на
4
Михайловград, жилищна сграда съгласно архитектурен план от 100 кв. м
цялата около 609 кв. м, в собствената му част от 304,5 м и половина, като
първият етаж се застрои от дъщеря му, а вторият етаж от сина му .
Уговорено е, че при бъдещо застрояване, ако се предвиди трети етаж, то
той ще може да се надстроява от сина му Д..
През периода от 1969 г. до началото на 1971 г., на основание така
отстъпеното им безвъзмездно право на строеж, Д. Т. Д. и Елена Т.а Д. са
изградили в имота двуетажната жилищна сграда, във вид на груб строеж.
Същата тази сграда има приземен етаж, с обособени в него пет броя мази
(изводимо от архитектурния проект приложен на л. 12 от
първоинстанционното дело), и изградени над него два еднакви етажа-първи и
втори, всеки от които представляващ самостоятелен апартамент.
Непосредствено след това, на 16.05.1971 г., видно от Удостоверение за
граждански брак (л. 8 от първоинстанционното дело), Е Т.а Д. е сключила
граждански брак с Д. А. Д., а на 19.07.1972 г., изводимо от акт за женитба (л.
47 от първоинстанционното дело) Д. Т. Д. е встъпил в граждански брак с Ц. К.
Д.. По делото страните не спорят, че сградата е представлявала груб строеж
преди всеки от двамата да встъпи в брак. Извод за наличие на сграда в груб
строеж още преди Елена да сключи граждански брак се прави и от
показанията на свидетеля Д. Д.. Последният заявява, че тя се е омъжила, след
като къщата вече е била построена с покрив. Показанията му в тази част са в
съответствие с тези на свидетелката Елисавета Иванова, която си спомня, че в
навечерието на посрещане на новата тогава 1971 година къщата е имала
покрив. Показанията на последната са в пълен синхрон и с писмените
доказателства-двете удостоверения за сключен граждански брак относно
времето на сключване на брак на всеки от наследодателите на страните, тъй
като излага, че Елена е сключила брак май 1971 г., а Д. една година след това.
С влизане в сила на отменения СК от 22.05.1968 г. за пръв път в чл. 13,
ал. 1 от него се въвежда институтът на съпружеската имуществена общност.
Съгласно него всички недвижими и движимите вещи и права върху вещи,
придобити от съпрузите през време на брака, принадлежат общо на двамата,
независимо от това на чие име са придобити. Чл. 13, ал. 2 от него предвижда
хипотези, при които такава имуществена общност не е налице. Сред тях е и
тази, касаеща вещите и правата върху вещи, които са придобити преди брака.
Изрично е предвидено, че последните принадлежат на съпруга, който ги е
5
придобил.
Съгласно т. 2 от Постановление № 5 от 31.10.1972 г., на Пленума на ВС
недвижимите и движимите вещи и правата върху вещи принадлежат общо на
двамата съпрузи, ако придобиването е станало, докато трае бракът. Моментът
на придобиването се определя съобразно общите правила за
прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. Ergo
съпружеската имуществена общност по отношение на конкретен обект на
правото на собственост възниква доколкото придобивният момент, с оглед на
конкретното юридическо основание, т. е. такова по смисъла на чл. 77 от ЗС, е
реализиран като фактически състав по време на брака на съпрузите. Предвид
това съгласно изложеното в т. 1 от мотивите на Тълкувателно решение № 1 от
04.05.2012 г., постановено по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, доколкото
в случая за изграждането на сградата е учредено право на строеж,
собствеността върху обектите в сградата е възникнала към момента на
изграждането на грубия строеж на сградата, тъй като собственост върху
сграда, построена въз основа на учредено право на строеж, може да възникне,
само ако тя е обособена като вещ, съдържаща минимални признаци за
самостоятелност, за да може да бъде годен обект на вещни права според
изискванията на съответните строителни норми. Завършването на грубия
строеж е моментът на придобиване на собственост за обектите в цялата
сграда. От този момент се счита, че е възникнал обектът на
суперфициарна собственост. Дотогава строежът представлява недвижим
имот по смисъла на чл. 110 от ЗС като част от незавършена сграда, която е
прикрепена към земята, но не е отделен обект на собственост и правото на
строеж все още не е упражнено. Без значение е дали сделката е била
извършена при действието на ЗТСУ или това на ЗУТ, в който този въпрос е
изрично регламентиран. Действително понятието „груб строеж“, не се среща в
действащия към 1971 г. Закон за териториалното и селищно устройство
(ЗТСУ) (отм.), но следва да се приеме, че същото се е било наложило в
практиката и обичайното право. Така е било прието, че за да е завършена в
такава степен една сграда следва да има всички конструктивни елементи,
инсталации и покрив. От всичко изложено следва, че процесната сграда е
лична собственост на съпруга, на чието име е придобита, т. е. лична
собственост на Д. и съответно на Елена, но не и на техните съпрузи.
6
При съобразяване на изложеното, през 1971 г., преди сключването на
брак на собствениците на учреденото право на строеж, сградата е изградена в
груб строеж, с два самостоятелни обекта в нея (първи и втори етаж)
принадлежащи на две различни лица-Д. и Еххх. По този начин в процесната
сграда е възникнала и етажна собственост по отношение на общите части.
Съгласно трайната съдебна практика законът не предвижда специален
учредителен акт, а е необходимо най-малко два самостоятелни обекта в една
сграда да принадлежат на различни лица. Такъв именно е настоящият случай.
Това е в съответствие и с изложеното в Тълкувателно решение № 1/04.05.2012
г., постановено по тълк. д. № 1/2011 г., на ОСГК на ВКС, съгласно което когато
етажна собственост е многоетажна сграда със самостоятелни обекти,
притежавани от различни собственици, изградена въз основа на учредено
право на строеж, правото на строеж се счита за упражнено с изграждането
на грубия строеж на сградата или съответния етап, за който е издадено
разрешението за строеж. В този момент се придобива и собствеността
върху обектите, за които носители на правото на строеж са различни
лица, защото са изградени и общите части на сградата (така и Определение №
1720 от 20.06.2023 г., постановено по гр. д. № 120/2023 г., г. к., І г. о. на ВКС).
Въпреки това въззивният съд намира, че процесните мазета не са общи
части нито по естеството си, нито по предназначение. Същите представляват
принадлежност към жилището, което обслужват (арг. и от чл. 40 от ЗУТ).
Обща част е само тази, която ще обслужва реално мазетата и служи за подход
към тях. Така обща част в сграда-етажна собственост са стълбите,
стълбищата, свободната част съставляваща стълбищна площадка, коридорът,
които на практика обслужват мазетата (в този смисъл е Решение № 113 от
18.01.2021 г., постановено по гр. д. № 1160/2020 г., г. к., І г. о. на ВКС).
На 01.11.1973 г. бил съставен протокол за делба (л. 29 от
първоинстанционното дело) по отношение на построената жилищна сграда, с
който Д. и Ех са се споразумели, той да получи втория етаж от общата сграда,
две мазета от северната страна и един тъмен килер от южната страна и
тавана, а тя да получи първия етаж от общата сграда, с едно мазе и тъмен
килер от южната страна. Задното мазе остава за временно ползване от бащата
Т., а след това за строящия се трети етаж. Тази делба е вписана по съответния
ред със записка от 05.11.1973 г., том хх, № хпхарт. книга том хтрх. 35 (л. 30 от
7
първоинстанционното дело).
Правото на строеж по смисъла на чл. 67 от ЗС е упражнено при
изграждане на сградата в груб строеж. Трети етаж не е построен, следователно
предвиденото за него задно мазе, което изводимо от показанията на
свидетелите и изложеното от страните съответства на мазе № 1 от схемата към
заключението по СТЕ не е станало изключителна собственост на Д.. В т. 2 от
Тълкувателно решение № 1/04.05.2012 г., постановено по тълк. д. № 1/2011 г.,
на ОСГК на ВКС, е даден отговор на въпроса от кой момент започва да тече
давностният срок по чл. 67 от ЗС, когато правото на строеж се учредява с
договор между страните. Прието е, че от момента на сключването му или от
момента, в който те са уговорили, че ще породи действие, започва да тече и
срокът за упражняването му. В случая срок не е уговорен, което означава, че
петгодишният давностен срок по чл. 67 от ЗС тече от момента на съставяне на
нотариалния акт за учредяването на правото на строеж. В този срок, а и към
настоящия момент дори, трети етаж не е изграден. От това следва и че
действително с протокола за делба предвиденото за него мазе не е
прехвърлено в изключителна собственост на Д., който имал право на построи
третия етаж, към който е предвидено да се придаде и това мазе.
Неоснователно е възражението на въззиваемите за изтекла в тяхна полза
придобивна давност по отношение на мазе № 1. За уважаване на това
изключващо правата на въззивниците твърдение, следва да бъде установено
наличието на всички елементи от фактическия състав на придобивната
давност, а именно владение (непрекъснато упражняване на фактическа власт
върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя) и
определен срок от време. Относно втория елемент, чието наличие следва да
бъде доказано-срокът на упражняваното владение, въззивният съд намира, че
в случая е необходимо същото да е продължило десет години непрекъснато
или при прекъсване, но за не повече от шест месеца (арг. от чл. 81 от ЗС).
Настоящият въззивен съдебен състав намира, че от събраните в хода на
производството доказателства не се установява фактът на спокойно и
необезпокоявано владение върху мазе № 1, със съзнанието на собственик,
както и периодът на това владение. Това е така, тъй като, от една страна, не се
доказа самото владение. Изводимо от показанията на свидетелката Е Их мазе
№хх се е ползвало от майката на Д. и Е , починала през 2005 г., а след това
момент то се е ползвало общо от всички. От друга страна, в случая видно от
8
доказателствата по делото безспорно между страните е налице конфликт за
ползването на мазе № 1 от 2018 г. До тази година от въззиваемите по съдебен
ред не е предявен установителен иск за собственост поради изтекла в тяхна
полза придобивна давност. Следователно от 2018 г. тяхното макар и
недоказано владение, не може да се определи и като спокойно, тъй като от
тогава, между страните е възникнал спор кой кое мазе да ползва датиращ до
настоящия момент. Предвид това, дори въззиваемите да са владели мазе № 1,
давността е прекъсната и няма как да се приеме, че от момента на постигане
на делбата през 1973 г. до настоящия момент те владеят без прекъсване мазе
№ 1. Следователно мазе № 1 нито е поставено в дял като изключителна
собственост на Д. с делбата, нито е придобито по давност от него, а
впоследствие от наследиците му-въззиваемите.
Д. Т. Д. е починал на 28.09.2016 г. и е оставил като наследници по закон
тримата ответници, изводимо от удостоверение за наследници (л. 7 от
първоинстанционното дело), а Е Т.а Д. е починала на 16.01.2024 г. и е оставила
като наследници по закон, видно от удостоверение за наследници (л. 69 от
първоинстанционното дело) трите лица, които са конституирани на нейно
място в първоинстанционното производство като ищци.
След съвкупен анализ на всички доказателства по делото съдът
установява следното фактическо положение по отношение на приземния етаж:
Макар в протокола за делба да е записано, че в приземния етаж има
четири мазета и два тъмни килера, то съгласно приложеното по делото копие
от архитектурен проект на мазетата на процесната сграда (л. 12 от
първоинстанционното дело) в приземния етаж има обособени единствено пет
броя мазета. Това се установява и от изложеното от вещото лице, което е
направило два огледа, при които е констатирало, че има пет мазета, респ. няма
тъмни килери. Страните също не спорят, че в приземния етаж има обособени
пет мазета. Според показанията на свидетеля Д. Д. къщата има общо пет
мазета, две от които са се ползвали от Д., а Е е ползвала едно, респ. по този
начин те се ползват и от наследниците на всеки от тях. По време на разпита на
този свидетел е представен архитектурният проект на мазетата намиращ се на
л. 12 от първоинстанционното дело, по който той заявява, че обозначените в
него като мазе № 2 и № 3 са се ползвали от Д. Т., а мазе № 4 се е ползвало от
Е Изводимо от изложеното от него мазе № 1 и № 5 са оставени за общо
9
ползване между Д. и Е Свидетелката Ел И ъщо потвърждава, че в приземния
етаж има пет мазета, като по представения архитектурен проект на л. 12 от
първоинстанционното дело посочва, че мазета № 2 и № 3 са се ползвали от Д.,
а мазе № 4 от Е В смисъл, че мазета № 2 и № 3 са на Д. е и посоченото в тази
насока от свидетелите Цветана Георгиева и Борис Цолов, а именно, че мазета
№ 2 и № 3 са били отдадени от него под наем на наематели. Обстоятелството,
че мазета № 2 и № 3 за кратък период от време са давани под наем от
въззиваемите се потвърждава и от показанията на свидетеля Д. Д.. Извод за
общото ползване на мазе № 1 и от Д., и от Елена се прави от изложеното от
свидетелката Е И която заявява, че след смъртта на майка им през 2005 г. те
са продължили да ползват общо това мазе, тъй като Елена често си идвала. По
този начин мазетата са се ползвали до 2018 г. От изложеното от тази
свидетелка се установява, че Елена и съпругът й до 2018 г. са били сложили
техен багаж за съхранение в мазе № 1 и № 5. Този момент като начален за
конфликтите им относно това кой кое мазе да ползва е посочен и от свидетеля
Б Ц . Той заявява, че от тогава отношенията между страните са се влошили.
Свидетелят Д. Д. заявява, че спор за ползването на мазетата е възникнал от
2018 г. След това мазе № 1 било заключено, което възпрепятствало Е да го
ползва. Същият излага в съответствие с изложеното от И че преди 2018 г.
било извършено преустройство на мазе № 5, в което е изградена баня и
тоалетна, поради даването под наем на наематели на мазе № 2 и № 3. Видно от
показанията на свидетелката Е Ив това преустройство е извършено от
наследниците на брата на Е (двамата му сина). Показанията в тази й част са в
противоречие на представената от въззиваемите декларация (л. 82 от
първоинстанционното дело), в която се заявява, че банята и тоалетната са
направени през 1985 г. Въззивният съд следва да отбележи, че не кредитира
последното като писмено доказателство по делото. Въпреки че то е с
нотариално удостоверени подписи на лицето, направило записаното в него
изявление (Ц. Д.), то не е официален документ, обвързващ съда със
задължителна доказателствена сила. Отделно от това обстоятелствата
посочени в него се опровергават от събраните по делото гласни доказателства.
Така, в противоречие на последното е изложеното от Ц Г и Б с Ц че след
смъртта на майка им, Д. е ползвал мазе № 1 като офис до неговата смърт през
2016 г., заради което е направено и преустройство на мазе № 5 на баня и
тоалетна. Очевидно наематели е имало след 2016 г., в който период е била
10
изградена и баня и тоалетна в мазе № 5. Това е в съответствие с изложеното от
свидетелката Иванова, че наемателите са били живели там около 2 години
преди 2018 г. След това мазе № 5 било превърнато в склад. Към настоящия
момент, свидетелят Д. заявява, че в мазе № 5 няма нищо. Последното е в
съответствие и с изложеното от вещото лице, тъй като то е установило същото
положение, а именно, че в мазе № 5 е имало изградени баня и тоалетна, но към
момента на втория оглед такива е нямало и то е празно. Предвид това не
отговаря на действителното фактически положение изложеното от свидетеля
Борис Цолов, че и към настоящия момент мазе № 5 представлява санитарен
възел.
От всичко изложено следва, че наличието на ползване от страните, без
между тях за това да има спор, се установява само по отношение на три от
мазетата. Мазета № 2 и № 3 се ползват от наследниците на Д. Т. Д.-Ц. К. Д., Т.
Д. Т. и Е. Д. Т., а мазе № 4 от наследниците на Е Т.а Д.- Д. А. Д., С. Д. А. и В.
Д. К.. Фактически съществува спор за ползването на мазе № 1 и мазе № 5. За
ползването на тези две мазета, изградени в приземния етаж на двуетажната
жилищна сграда, в която страните са етажни собственици с равни права върху
общите й части, не могат да постигнат общо съгласие помежду си.
Производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС има за предмет осъществяване на
съдебна администрация на гражданско правоотношение между съсобственици
по повод служене с общата вещ като целта на същото е да се извърши
разпределение на ползването на вещта съобразно дяловете на страните,
установени в производството с оглед писмените доказателства,
удостоверяващи този обем от права.
Начинът на ползване следва да е съобразен както с обема на правата на
съсобствениците, така и с техните взаимоотношения, с цел осигуряване на
възможност за спокойно и безконфликтно служене с общата вещ (Решение №
615 от 30.09.2010 г., постановено по гр. д. № 1510/2009 г. на ВКС, ІV г. о.).
В съответствие с изложеното в мотивите в т. 2 на Тълкувателно решение
№ 13 от 10.04.2013 г., постановено по тълк. д. № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС, в
производството по реда на чл. 32, ал. 2 от ЗС съдът във всички случаи
изследва и дали е налице съсобственост между страните и дължи произнасяне
по отношение на притежаваните от страните квоти от съсобствеността. В
случая, по делото не е спорно, а и се установява от вече обсъдените писмени
11
доказателства, че въззивниците са собственици на общо ½ идеална част от
процесния имот по наследство от техния наследодател Е Т.а Д., а
въззиваемите са собственици също на общо ½ идеална част по наследство от
наследодател Д. Т. Д..
По делото е допусната, назначена и изслушана съдебно-техническа
експертиза и допълнителна такава. От заключенията на вещото лице по
изготвените съдебно-технически експертизи (основно и допълнително
заключение), по отношение на приземния етаж се установява, че в него има 5
на брой мазета. Мазе № 2 е с обща площ от 12,60 кв. м, а мазе № 3 е с обща
площ от 12,94 кв. м и се ползват от въззиваемите. Мазе № е с обща площ от
12,94 кв. м и се ползва от въззивниците. Мазе № 1 е с обща площ от 12,94 кв.
м, а мазе № 5 е с обща площ от 12,00 кв. м. С допълнителната експертиза
експертът е предложил два варианта за разпределение на ползването на
процесните две избени помещения-мазе № 1 и мазе № 5.
Въззивният съд намира, че най-целесъобразно в случая е разпределянето
на мазе № 1 и № 5 да се извърши по вариант I от допълнителното заключение
на вещото лице (л. 64 от първоинстанционното дело), като въззивниците
следва да ползват мазе № 1, а въззиваемите мазе № 5. Неудачен е вариант II,
тъй като от анализираните вече доказателства (тези съответстващи си едно с
друго) се установява, че именно двама от въззиваемите са направили
преустройство на мазе № 5 в тоалетна и баня, макар към настоящият момент
служещите за това вещи да са демонтирани.
Въз основа на изложеното и предвид това, че първоинстанционният съд
е достигнал до противоположни изводи, то постановеният съдебен акт в
обжалваната част е неправилен и като такъв следва да бъде отменен, вместо
което следва да бъде постановен нов, с който ползването на мазе № 1 и № 5 да
бъде разпределено.
Решението следва да бъде отменено и в частта за разноските.
По отговорността за разноските в първоинстанционното съдебно
производство:
Доколкото съдебното решение за разпределяне на ползването ползва
всички съсобственици, в първоинстанционното производство същите понасят
разноските за адвокатско възнаграждение така, както са направени, а
разноските за държавни такси и експертни възнаграждения се разпределят
12
според правата в съсобствеността (в посочения смисъл е Решение № 275 от
30.10.2012 г., постановено по гр. д. № 444/2012 г., ГК, II г. о. на ВКС). Предвид
това ответниците следва да възстановят половината от сторените от ищците
разноски за образуване на делото и за заплатено възнаграждение за вещо лице.
В първоинстанционното производство са заплатени 30,00 лв. за държавна
такса (л. 11 от първоинстанционното дело) и 345,46 лв. (л. 41 и л. 55 от
първоинстанционното дело) за възнаграждение за вещо лице, или общо
сумата от 375,46 лв., от която половината се равнява на 187,73 лв. Не следва
да се присъждат такси за заплатени удостоверения.
По отговорността за разноските във второинстанционното съдебно
производство:
При обжалване отговорността за разноски се разпределя по общите
правила на чл. 78, ал. 1 и 2 от ГПК и се понася от страната, чиято жалба е
отхвърлена или срещу която жалбата е уважена, освен когато ответната по
жалбата страна не е дала повод за обжалването и признае основателността му,
в който случай и при обжалването разноските се разпределят, както в
първоинстанционното производство (Определение № 62 от 26.03.2015 г.,
постановено по гр. д. № 4351/2014 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС). При съблюдаване на
задължителните указания посочени в Тълкувателно решение № 3 от
27.06.2024 г., постановено по тълк. д. № 3/2023 г., на ОСГК на ВКС, даващо
отговор на въпроса как се разпределят разноските в производствата по спорна
съдебна администрация и възприетото в него, че при пълно уважаване на
жалбата, разноските се възлагат на другата страна, следва, че отговорността за
разноските пред въззивната инстанция трябва да се възложи на въззиваемите.
Те следва да поемат своите разноски, така както са ги направили и да заплатят
на въззивниците направените от тях разноски във въззивното производство.
Същите са представили списък на разноските (л. 6 и л. 26 от делото), в който е
посочена сумата от 1000,00 лв. представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуалния им представител. Въззивният съд намира за доказан така
претендираният размер, видно от приложения по делото договор за правна
защита и съдействие (л. 27 от делото), в който изрично е посочено, че
договорното възнаграждение е заплатено в брой. Съгласно т. 1 на
Тълкувателно решение № 6 от 06.10.2012 г., постановено по тълк. д. № 6/2012
г., на ОСГТК на ВКС, в този случай договорът има характер на разписка, с
която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
13
адвокатското възнаграждение. На тази страна се дължи и заплатената от нея
държавна такса за въззивно облажване в размер на 15,00 лв. (л. 5 от делото),
тъй като същата е в размер на 50 на сто от таксата дължима за
първоинстанционното производство. Настоящият въззивен състав намира, че
следва да бъде присъдена и таксата за превод за държавната такса, тъй като
липсва законово основание в дължимите разноски да не бъдат включени
разходите за превод на държавните такси. Доколкото преводът на парични
суми по банкова сметка включва задължително заплащането на съответна
такса, то същата се явява разход за страната, пряко свързан със задължението й
за заплащане на държавната такса и поради това подлежи на присъждане като
разноски за производството (в този смисъл е Определение № 4 от 05.01.2022 г.
на ВКС по ч. т. д. № 344/2021 г., II т. о., ТК), която в случая е 1,50 лв.
Решението по настоящото въззивно гражданско дело не подлежи на
касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 182 от 15.04.2024 г., постановено по гр. д. №
-ти
1732/2023 г., по описа на Районен съд-гр. Монтана, 4състав, в
обжалваната част, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
РАЗПРЕДЕЛЯ ползването между Д. А. Д., ЕГН **********, с адрес
гр. Мо ул. ххх“ № 31, ет. 1, ап. 1, С. Д. А., ЕГН **********, с адрес гр. К ж. к.
„2А“, бл. 74, вх. Г, ет. 1, ап. 1 и В. Д. К., ЕГН **********, с адрес гр. В , ул.
„хх“ № 4, вх. З, ет. 1, ап. 1 (наследници на починалата в хода на процеса Е Т.а
Д., ЕГН **********), от една страна и Ц. К. Д., ЕГН **********, с адрес гр.
М ул. „хххх № 31, Т. Д. Т., ЕГН **********, с адрес гр. В ул. „хххх“ № ххх
вх. Б, ет. 2, ап. 25 и Е. Д. Т., ЕГН **********, с адрес гр. М ул. „х“ № 31, от
друга страна, наххх мазе № 1 и мазе № 5, намиращи се в приземния етаж в
двуетажна жилищна сграда с идентификатор № ххх построена в поземлен
имот с идентификатор № хпо кадастралххната карта и кадастралните
регистри на гр. М одобрени със заповед № РД-18-29/05.04.2006 г. на
изпълнителния директор на Агенция по кадастър, последно изменение на
кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо сградата от
14
20.02.2019 г., с административен адрес гр. Мх ул. „Кх“ № ххсъс застроехххна
площ от 92 кв. м, съобразно приложения към допълнителното заключение на
вещото лице вариант I за разпределение на мазе № 1 и мазе № 5, находящ
се на лист 64 от първоинстанционното дело, като съсобствениците Д. А. Д., С.
Д. А. и В. Д. К. ще ползват обозначеното на скицата мазе № 1, а
съсобствениците Ц. К. Д., Т. Д. Т. и Е. Д. Т. ще ползват обозначеното на
скицата мазе № 5.
Скицата, находяща се на л. 64 от първоинстанционното дело, приложена
към допълнителното заключение на вещото лице инженер Стефка Миланова
Рашевска, надлежно приподписана от състава на въззивния съд представлява
неразделна част от решението.
Решението в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.
ОТМЕНЯ Решение № 182 от 15.04.2024 г., постановено по гр. д. №
-ти
1732/2023 г., по описа на Районен съд-гр. Монтана, 4състав, в частта, с
която Д. А. Д., ЕГН **********, с адрес гр. М ул. „хххх“ № 31, ет. 1, С. Д. А.,
ЕГН **********, с адрес гр. К област В ж. к. ххх, бл.х, хвх.х,х ет. х хап. ххх и
В. Д. К., ЕГН **********, с адрес гр. В ул. „х“ № хх бл.хх ххет.хх, ап. хх
(наследници на починалата в хода на процеса Е Т.а Д., ЕГН **********) са
осъдени да заплатят на Ц. К. Д., ЕГН **озенград“ № 3, вх. Б, ет. 2, ап. 25 и Е.
Д. Т., ЕГН **********, с адрес гр. Монтана, ул. „Княз********, с адрес гр. М ,
ул. „ххх“ № х хТ. Д. Т., ЕГН **********, с адрес гр. В , ул. „Л Ах Бхг“ № ххх,
сумата от 700,00 лв. за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Ц. К. Д., ЕГН **********, с адрес гр. Мх, ул. „Княз Ах Ба “
№ ххх Т. Д. Т., ЕГН **********, с адрес гр. В , ул. „ххх“ №х вх. х,х хет. ххх,
ап. ххи Е. Д. Т., ЕГН **********, с адрес гр. М ул. „х“ № х ахх заплатят
хххна Д. А. Д., ЕГН **********, с адрес гр. М ул. „Кх“ № х ет.хх, С.х Д. А.,
ЕГНххх **********, с адрес гр. К област В ж. к. 2А, бл.хххвх. хх ет. ххх
ап.хх В. Д. К., ЕГН **********, с адрес гр. Ва ул. „ххх № хх, бл. хх, ет. х,х
ап.хх(наследници на починалата в хода на процеса Е Т.а Д., ЕГН **********),
половината от сумата за направените в първоинстанционното производство
разноски за държавна такса и за възнаграждение за вещо лице равняваща се на
187,73 лв. (сто осемдесет и седем лева и седемдесет и три стотинки).
ОСЪЖДА Ц. К. Д., ЕГН **********, с адрес гр. М ул. „хх“ № хх Тх. Д.
Т.,хх ЕГН **********, с адрес гр. В ул. „х № ххвх. хх, еххт.хх, ап.х и Е. хД.
15
Т., ЕГН **********, с адрес гр. Мо ул. „хххх“ № х,х да заплатят на Д. А.
Д., ЕГН **********, с адрес гр. М ул. „х“ №ххх, ет. 1, С. Д. А., ЕГН
**ххх********, с адрес гр. К област В ж. к. хх бл. хх, вх. Г, х, апхх. 1 и В. Д.
К., ЕГН **********, с адрес гр. ха ул. „ПхРххв“ № хх, бл.хх ет.ххх ап.хх
(наследници на починалата в хода на процеса Е Т.а Д., ЕГН **********),
направените във въззивното производство разноски за държавна такса и за
адвокатско възнаграждение в размер на 1016,50 лв. (хиляда и шестнадесет
лева и петдесет стотинки).
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 2 от ГПК, е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16