Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 20.09.2021
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV „А“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
седемнадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ТАШЕВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Добрева-Кочовски, като разгледа докладваното от младши съдия
Илиева гражданско дело № 7151 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 34309 от 06.02.2020 г., постановено по
гр. д. № 58299/2017 г. по описа на Софийският районен съд, II ГО, 52 състав, е уважил
преденият по реда на чл. 422 от ГПК от З. „Л.И.“ АД срещу Б.И.М. иск по чл.
274, ал. 2 от ГПК, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, като е признал за
установено, че ответника дължи на ищеца сумата от 255,42 лева, представляваща изплатено
застрахователно обезщетение за причинените вреди на лек автомобил марка „КИА“,
модел „Карнавал“, с рег. № ******, вследствие на ПТП, настъпило на 07.01.2013
г. в района на гр. София, по вина на ответника като водач на лек автомобил
марка „БМВ“ модел „528И“, с рег. № ******, управлявал автомобила без свидетелство
за управление, което вземане е предмет на заповед за изпълнение на парично
задължението по чл. 410 от ГПК от 12.10.2016 г., издадена по ч. гр. дело № 43561
по описа за 2016 г. на СРС, II ГО, 52 състав.
С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 200 лева – разноски в исковото и
заповедното производство.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от ответника Б.И.М., в която са изложени доводи, че решението е
неправилно. Сочи, че погрешно първата съдебна инстанция е приела, че ответникът
няма свидетелство за управление на МПС към датата на ПТП като твърди, че такова
му е издаденo от Комисар „Моторни превозни средства“ на щата Ню
Йорк., САЩ. Така издаденото свидетелство му дава право да управлява МПС
категория „Д“ за срок от 09.10.2012 г. до 04.11.2020 г., което на основание чл.
161, т. 2 от ЗДвП му дава право и да управлява МПС на територията на Република
България. Излага, че ищецът не доказва, че ответникът е бил повече от 3 месеца
от датата на ПТП на територията на страната, а от печат на паспорта на
ответника се установява, че е влязъл в САЩ на 26.10.2012 г., поради което няма
как да е бил в Република България за период повече от 3 месеца от датата на
ПТП, станало на 07.01.2013 г. Прави оплакване, че решението на първата съдебна
инстанция е необосновано, тъй като съдът не е обсъдил данните от представения в
превод паспорт и е основал изводите си на Удостоверение от МВР, отдел
„Български документи за самоличност към СДВР“ за преминаване на през ГКПП, в
което изрично е посочено, че данните за пътуванията на лицето не са пълни след
01.01.2007 г. Представя копия от паспорт с печат ведно с резултати от клинични
изследвания. Не е заявено искане за тяхното приемане в никоя от хипотезите на
чл. 266 от ГПК. Прави искане решението да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
С молба от 21.09.2020 г. въззивникът чрез адв. Д. е
завил, че не поддържа доказателствените искания във въззивната жалба. В открито
съдебно заседание по делото, излага правни доводи по същество на спора, като в
допълнение на посоченото във въззивната жалба твърди, че дори да се приеме, че
срокът на валидността на СУМПС е изтекъл, ситуацията е приравнена на управление
на МПС с изтекъл срок на валидност.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е
постъпил от З. „Л.И.“ АД, като в него се излагат аргументи в подкрепа на
правилността на първоинстанционното решение. Сочи, че в тежест на ответника е
да докаже, че е влязъл на територията на Република България след 07.10.2012 г.,
от който момент тече тримесечният срок на валидност на чуждестранното
свидетелство за управление на МПС, като твърди, че това не се установява от
събраните по делото доказателства. Сочи, че тъй като САЩ не страна по Виенската
конвенция от 1968 г., поради което ответникът е следвало да представи
свидетелство за управление на МПС с легализиран превод на български език или международно
свидетелство, което отговаря на Женевската конвенция. Излага доводи, че чл.
161, т. 2 от ЗДвП освобождава член на въоръжените сили или цивилен компонент
съгласно Споразумението между страните по Североатлантическия договора относно
статута на техните въоръжени сили, от което изключение ответникът не се ползва.
Възразява представените с въззивната жалба доказателства да бъдат прието поради
липса на предпоставките на чл. 266 от ГПК и настъпила процесуална преклузия. Прави
искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение и решението да бъде
потвърдено. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира,
че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение
на императивни материалноправни норми. Разгледано по същество обаче решението
е неправилно по следните съображения:
Съгласно чл. 274, ал. 2 от КЗ (отм.), приложим към
процесното правоотношение, застрахователят по застраховка „Гражданска
отговорност“ има право да получи платеното обезщетение от лицето, управлявало
моторното превозно средство без свидетелство за управление. Видно от посочените
разпоредби предпоставките за предвиденото право на регрес са: 1/ да е бил
сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
собствениците, ползвателите, държателите и водачите на моторни превозни средства,
в изпълнение на който 2/ застрахователят да е изплатил на увреденото трето лице
застрахователното обезщетение, и 3/ вредите да са причинени от лице,
управлявало моторното превозно средство, за което е сключена застраховката, без
свидетелство за управление.
Първоинстанционният съд с доклада по чл. 146 от ГПК,
е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството относно
съществуващо между страните правоотношение, възникнало от сключен договор за
застраховка „Гражданска отговорност“ с ответника; настъпване на пътно -
транспортно произшествие с участниците, посочени в исковата молба;
застрахователно събитие да представлява деликт по чл. 45 от ЗЗД, осъществен от
ответника - противоправно деяние, от което са настъпили вредни последици, които
са в причинно - следствена връзка с деянието; изплащане от ищеца на
застрахователно обезщетение на увреденото лице.
Единственото спорно между страните обстоятелство е
притежавал ли е ответникът свидетелство за управление на МПС към датата на
събитието, в който случай застрахователят по гражданската отговорност няма
право на регрес по отношение на лицето, чиято гражданска отговорност е обект на
застраховане.
Както правилно е приел и пъвоинстанционния съд, от
приетото по делото свидетелство за управление на МПС, категория „Д“, издадено
от комисар „Моторни превозни средства“ на Шат Ню Йорк, САЩ, се установява, че
ответникът притежава свидетелство за управление на МПС, категория „Д“, издадено
на 10.09.2012 г. със срок на валидност 10.09.2012 г. до 11.04.2020 г. Представено
е и извлечение от лицензионна система, „Департамент на моторни превозни
средства“ на щат Ню Йорк, в което са отразени всички издавани и подновявани
свидетелства за управление на ответника за периода 1995 г. - 2020 г. и в което
е отразено свидетелството за управление.
Предвид това, правилно първата съдебна инстанция е
приела, че към датата на реализиране на процесното ПТП – 07.01.2013 г.,
ответникът е притежавал свидетелство за управление на МПС от категорията на
лекия автомобил, управляван от последния, което е издадена от държава, различна
от Република България, а именно от САЩ.
От представените по делото доказателства се
установява, че ответникът е гражданин и Република България.
Както правилно е приел и първоинстанционният съд, в
настоящия случай приложение намира нормата на чл. 162, ал. 1 от Закона за
движение по пътищата (ЗДвП), съгласно която българските граждани могат да
управляват моторни превозни средства на територията на Република България с
чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава -
членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в срок до
3 месеца от датата на влизането им в страната.
Текстовете на чл. 161, т. 1-5 от ЗДвП, които
предвиждат условията за признаване валидност на свидетелство за управление на
МПС, издадено в друга държава, на територията на Република България без
значение на гражданството на лицето, не намират приложение в случая. На първо
място Съединените американски щати, които са органът издал СУМПС, не са страна
по Конвенция за пътното движение, подписана във Виена на 8.11.1968 г., което
изключва приложението на т. 1 от чл. 161. Не се прилага и т. 5, тъй като тя
предвижда признаване на свидетелство, издадено от държава - членка на
Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за
Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария. Предпоставката
на чл. 161, т. 2 от Закона не се установява по отношение на ответника, тъй като
не се доказва ответникът или издаденото му СУМПС, да отговарят на изискваният
нa чл. IV, буква ‚а“ от Северноатлантическия договор относно статута на
въоръжените сили – шофьорската книжка да е военна или да е издадена на член на
въоръжената сила или цивилен компонент. СУМПС не е отговаряло и на изискванията
по точки 3 и 4 от текста на закона. Ето защо към случая приложение намира чл.
162 от ЗДвП. Както правилно е приел и първоинстанционният съд, сочената правна
норма дава право на ответника като български гражданин да управлява МПС с издаденото му от органите на САЩ
свидетелство за управление с срок до 3 месеца от влизането на ответника в
страната. Погрешно според настоящата съдебна инстанция обаче, решаващият
съдебен състав е приел, че срокът не е спазен, като съдът е основал изводите си
единствено на удостоверението с рег. № 5149 от 19.11.2018 г., издадено за
ответника от Министерство на вътрешните работи, Столична дирекция на вътрешните
работи, отдел „Български документи за самоличност“. Безспорно от същото се
установява, че за периода от 01.05.2011 г. до 31.12.2013 г. ответникът е
излязъл от територията на Република България през ГКПП Аерогара София два пъти
след датата на ПТП и не се регистрирани влизания в Република България за този
период. В удостоверението обаче изрично е посочено, че от 01.01.2007 г.
съгласно Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Света от 29.04.2004
г., относно правото на граждани на Съюза и техните семейства да се движат и да
пребивават свободно на територията на държавите-членки, българските граждани се
проверяват на ГКПП по метода „Преценка на риска“, в резултат на което данните
за пътуванията им след този момент са непълни. Обстоятелството, че в
удостоверението не са отразени всички данни за движението на ответника за
релевантния период се установява безспорно при съпоставяне на данните в него с
удостоверяванията от копието на паспорта му, приложен на лист 143-146 от делото
в превод, който е бил валиден до 2015 г., откъдето е видно, че за периода от
01.05.2011 г. до 31.12.2013 г. ответникът е влизал на територията на САЩ, Щата Ню
Йорк 5 пъти. Отбелязаното влизане в САЩ на 08.09.2012 г. предхожда с два дни
дата на издаването на СУМПС от Щата Ню Йорк, което е станало на 10.09.2012 г.,
откъдето може да се направи обосновано заключение, че ответникът е бил в САЩ на
тези дати, което обстоятелство не е взето предвид от районния съд, които
неправилно е основал изводите си на удостоверението от МВР, съдържащо непълни
данни. От приетото по делото копие на впоследствие анулирания паспорт на
ответника, са установява, че той е влязъл на територията на Щата Ню Йорк на
26.10.2012 г., т.е. ответникът последно е влязъл на територията на Република
България не по-рано от 28.10.2012 г. – по-малко от 3 месеца от датата на ПТП,
станало на 07.01.2013 г. Изводът, че същият е бил в този период извън България
се подкрепя и от извлечението от кредитната му карта, от което се установява,
че през месец ноември 2012 г. е правил плащания в обекти предоставящи услуги,
предполагащи физическото му присъствие в САЩ – например зареждане на гориво.
Ето защо, макар представените бланки за резервация на самолетен билет с British
Airways да не установяват, че ответникът въобще е пътувал със самолет на тази
авиокомпания и точната дата, на което е влязъл в България, поради липса на
представени документи за качването му на самолета, от данните в паспорта му се
установява, че срокът по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП е спазен и той е можел да
управлява МПС с издаденото му от САЩ свидетелство за управление на МПС. Това
свидетелство дава право на ответника да управлява МПС на територията на
страната за срок до 3 месеца от влизането му в Република България, поради което
към датата на ПТП – 07.01.2013 г. ответникът е притежавал свидетелство за
управление и за причинените от него вреди застрахователят по договор за
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилисти“ няма регресно вземане.
Ето защо обжалваното решение, с което предявеният иск по чл. 274, ал. 2 от КЗ
(отм.) е уважен, следва да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен.
С оглед изложеното, съдът намира, че въззивната
жалба е основателна, а решението е неправилно и като такова, на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което
искът за установяване съществуване на вземането да бъде отхвърлен.
По
разноските:
При този изход на спора,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, въззивникът-ответник има право на разноските
както в първа, така и във въззивна инстанция.
В първоинстанционното
производство ответникът е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 400 лева, съгласно договора, обективиран в пълномощното на лист 75 от делото
и списъка за разноски по чл. 80 от ГПК, подписан от адвоката на лист 148 от
делото, който служи за разписка за получаване на описаното адвокатско
възнаграждение в брой. Сумата, претендирана за направените по делото преводи,
не следва да се присъжда защото по делото не са представени доказателства в
срок какъв е нейният точен размер и от кого е платена.
Във въззивното
производство страната е заплатила 25 лева за държавна такса за въззивно
обжалване и разноски за адвокат съгласно договора представен на 12, които също
следва да се присъдят.
С оглед изложеното, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, въззивникът-ответник има право на разноски за
двете инстанции в общ размер на 825 лева,
които следва да му бъдат присъдени.
Въззиваемият-ищец няма право на
разноски.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 34309 от 06.02.2020 г., постановено по гр.
д. № 58299/2017 г. по описа на Софийският районен съд, II ГО, 52 състав, и
вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 от ГПК от „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА
КОМПАНИЯ Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, срещу Б.И.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, иск по чл. 274, ал. 2 от КЗ (отм.) във вр. с чл.
45, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 255,42 лева, представляваща изплатено застрахователно обезщетение за
причинените вреди на лек автомобил марка „КИА“, модел „Карнавал“, с рег. № ******,
вследствие на ПТП, настъпило на 07.01.2013 г. в района на гр. София, по вина на
ответника като водач на лек автомобил марка „БМВ“ модел „528И“, с рег. № ******,
управлявал автомобила без свидетелство за управление, което вземане е предмет
на заповед за изпълнение на парично задължението по чл. 410 от ГПК от
12.10.2016 г., издадена по ч. гр. дело № 43561 по описа за 2016 г. на СРС, II
ГО, 52 състав..
ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ Л.И.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление ***, да заплати на Б.И.М., ЕГН **********, с
адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 825,00 лева – разноски по делото
за двете инстанции.
Решението не подлежи на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.