РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 24.08.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на трети август две хиляди и
двадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 8371/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по
искова молба с вх.
№ 82868/24.06.2019 г., уточнена с молба от 19.11.2019 г., предявена от С.Н.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, против П.НА Р.Б., с адрес: гр.
София, бул. „********.
Ищецът
С.Н.Б. твърди,
че на 06.08.2012 г., с постановление на прокурор от Софийска районна
прокуратура по ДП № 77/2011 г. по описа на СО-СГП, пр.пр. № М-94/2011 г. по
описа на СРП, е бил привлечен като
обвиняем за това, че на 22.04.2011 г., в гр. София, бул. „********, в сградата
на Съдебната палата, като полицай І степен, сътрудник по охраната ІІ степен в
сектор „Конвоиране“ при ОД „Охрана – София град“, като старши на конвоя, наред
с И.С.Н., не е изпълнил служебните си задължения при конвоирането на задържано
лице – Б.Л.А.– не е предприел необходимите тактически мерки при осъществяването
на конвоя, не е предприел необходимите мерки за обезопасяването на уязвимата
зона (преминаването край прозорци) и не е осъществил необходимия физически
контрол на задържаното лице съгласно чл. 18, ал. 3, чл. 26, ал. 2, чл. 27, ал.
1, т. 1 и т. 3 от Правила за условията и реда за осъществяване на конвойната
дейност, включително мерките за изолация
и охрана на служителите на Главна дирекция „Охрана“ към Министерство на
правосъдието, като извършеното не представлява по-тежко престъпление и от
деянието са настъпили тежки последици (самоубийство на конвоирания Б.Л.А.на
22.04.2011 г., около 16.20 часа) – престъпление по чл. 388, ал. 2, вр. ал. 1 НК.
Със
същото постановление, спрямо С.Н.Б. била взета мярка за неотклонение „Подписка“.
След
приключване на досъдебното производство, Софийска районна прокуратура внесла
обвинителен акт и било образувано НОХД № 16059/2013 г. по описа на СРС, НО, 111
състав, по което с определение делото било върнато на СРП за допуснати
процесуални нарушения.
На
24.06.2014 г., наказателното производство по ДП № 77/2011 г. по описа на
СО-СГП, пр.пр. № М-94/2011 г. по описа на СРП, било прекратено поради това, че
липсвали доказателства за виновността на обвиняемите лица.
Ищецът
твърди, че обвинението в извършено престъпление и наложените мерки за
процесуална принуда са му причинили неимуществени вреди. Ищецът се почувствал унизен
и смазан психически, заживял в непрекъсат стрес и страх от евентуална
осъдителна присъда. Приятелите и познатите на ищеца се отдръпнали от него,
отнасяли се с недоверие към него и го отбягвали, като по този начин ищецът бил
принуден да търпи отчуждението и пренебрежението на околните. От понесения
психически тормоз, ищецът не можел да спи, изпитвал и силно безпокойство когато
гледа телевизия, да не би да има сцени от падане от високо. Били нарушени
негови основни човешки права – правото на труд, на свободно придвижвате и
пътуване. Ищецът станал раздразнителен, нервен и сприхав.
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати
сумата от 30 000 лева, ведно със законната лихва,
считано от 02.07.2014 г. (когато влязло в сила
постановлението за прекратяване на наказателното производство) до окончателното
й изплащане.
Ищецът претендира и направените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът П.НА Р.Б.
е депозирал отговор на исковата молба.
Ответникът оспорва изцяло иска с
възражението, че е неоснователен.
Заявява, че по делото не са ангажирани доказателства в подкрепа на
фактическите твърдения в исковата молба за вида и размера на вредите, както и
за наличието на пряка причинно-следствена връзка между претендираните
имуществени и неимуществени вреди и незаконното обвинение. Сочи, че
постановлението за прекратяване на наказателното производство не е било
обжалвано, поради което и няма стабилизиране на прокурорския акт. Излага съображения, че спрямо ищеца е била
наложената най-леката мярка за неотклонение – „Подписка“, а досъдебното
производство е продължило 1 година, 10 месеца и 20 дни, което било изключително
кратък срок за воденото наказателно производство.
Ответникът възразява и срещу размера на
претендираното обезщетение за неимуществени вреди, като сочи, че същото е
завишено, не съответства на чл. 52 ЗЗД,
на трайната съдебна практика и на обществено-икономическите условия в страната.
Сочи, че размерът на обезщетението се определя по справедливост, като се
преценяват негативните последици върху личността и психиката на лицето, срещу
което е упражнено наказателна репресия. В настоящия случай, липсвали
доказателства за пряка причинна връзка между твърдените негативни последици и
общото състояние на ищеца. Изложените в исковата молба обстоятелства не сочели
необичайно претърпени неудобства във връзка с воденото наказателно
производство. Позовава се на задължителна съдебна практика на ВКС, според
която, размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване на
пострадалия.
Съдът
приема следното от фактическа страна:
Не се спори по делото, че считано от
15.08.2005 г. (и към предявяване на исковата молба), ищецът С.Н.Б. работи на длъжността
„Сътрудник по охрана“ в различни сектори на Главна дирекция „Охрана“ към
министерство на правосъдието. Това е видно и от Кадрова справка на ищеца (л. 107, том ІІ от
ДП).
С постановление
от 26.07.2012 г. на следовател при Следствен отдел на Софийска градска
прокуратура по ДП № 77/2011 г. по описа
на СО-СГП, пр.пр. № М-94/2011 г. по описа на СРП, ищецът е бил привлечен като
обвиняем за това, че на 22.04.2011 г., в гр. София, бул. „********, в сградата на Съдебната палата, като полицай
І степен, сътрудник по охраната ІІ степен в сектор „Конвоиране“ при ОД „Охрана
– София град“, като старши на конвоя, наред с И.С.Н., не е изпълнил служебните
си задължения при конвоирането на задържано лице – Б.Л.А.– не е предприел необходимите
тактически мерки при осъществяването на конвоя, не е предприел необходимите
мерки за обезопасяването на уязвимата зона (преминаването край прозорци) и не е
осъществил необходимия физически контрол на задържаното лице съгласно чл. 18,
ал. 3, чл. 26, ал. 2, чл. 27, ал. 1, т. 1 и т. 3 от Правила за условията и реда
за осъществяване на конвойната дейност, включително мерките за изолация и охрана на служителите
на Главна дирекция „Охрана“ към Министерство на правосъдието, като извършеното
не представлява по-тежко престъпление и от деянието са настъпили тежки
последици (самоубийство на конвоирания Б.Л.А.на 22.04.2011 г., около 16.20
часа) – престъпление по чл. 388, ал. 2, вр. ал. 1 НК (л. 11, том ІІ от ДП).
Със същото постановление, спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение
„Подписка“.
Видно
от извършеното отбелязване, обвинението е било предявено на обвиняемия Б. на
06.08.2012 г.
С
постановление от 22.11.2012 г. на следовател при СО на СГП по ДП № 77/2011 г. по описа на СО-СГП, пр.пр. №
М-94/2011 г. по описа на СРП, ищецът отново е бил привлечен като обвиняем
за извършване на същото деяние, съставляващо престъпление по чл. 388, ал. 2, вр. ал. 1 НК (л. 7, том ІІІ от ДП).
Със същото постановление, спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение
„Подписка“, като обвинението
е било предявено на обвиняемия Б. на 28.11.2012 г.
С
постановление от 30.04.2013 г. по чл. 375 НПК на прокурор при Софийска районна
прокуратура, досъдебното производство е
било внесено в Софийски районен съд с предложение обвиняемият С.Н.Б., и още 3
лица, да бъдат освободени от наказателна отговорност и да им бъде наложено
административно наказание, на основание чл. 78а НК, за извършено от тях
престъпление по чл. 388, ал. 2, вр. ал. 1 НК.
Въз
основа на постановлението на СРП от 30.04.2013 г. е било образувано НАХД №
8427/2013 г. по описа на СРС, НО, 111 състав.
С разпореждане от 02.08.2013 г. на
съдията-докладчик, производството по НАХД № 8427/2013 г. на СРС, 111
състав, е било прекратено и делото е
върнато на прокурора.
На 13.09.2013 г., Софийска районна прокуратура е внесла
обвинителен акт в Софийски районен съд за образуване на съдебно производство
срещу С.Н.Б. (и останалите обвиняеми лица) за същото обвинение, и е било образувано
НОХД № 16059/2013 г. по описа на СРС, НО, 111 състав.
С разпореждане от 24.01.2014 г., производството
по НАХД № 16059/2013 г. на СРС, 111 състав,
е било прекратено и делото е върнато на СРП за отстраняване на
допуснатите в хода на досъдебното производство съществени нарушения на
процесуалните правила, водещи до ограничаване на процесуалните права на
обвиняемите и пострадалите.
С
постановление от 24.06.2014 г. на
прокурор при СРП, след като е
констатирано, че не са събрани доказателства за виновността на С.Н.Б. (и
останалите обвиняеми лица) за извършено престъпление от общ характер, на
основание чл. 199, чл. 243, ал. 1, т. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК и чл. 243,
ал. 3 НПК, е било прекратено наказателното производство по ДП № 77/2011 г.
по описа на СО при СГП, пр.пр. НСН № 52/2011 г. по описа на СРП, водено срещу С.Н.Б.
(и други лица) за престъпление по чл. 388, ал. 2, вр. ал. 1 НК. Със същото
постановление е отменена взетата спрямо обвиняемите лица мярка за неотклонение
„Подписка“ (л. 21 и сл.).
Не се спори по делото, че постановлението за прекратяване
на наказателното производство не е било обжалвано.
Видно от Справка за извършена проверка (л. 86, том І от ДП) и Кадрова
справка (л. 107, том ІІ от ДП), за деянието, за което на ищеца е било
повдигнато обвинение, му е било наложено дисциплинарно наказание „Недопускане
до конкус за израстване в категория или степен за срок от три години“.
ВЛ по СПЕ е
посочило, че при прегледа на ищеца се регистрира силна тревожност вследствие на
делото и последвалите събития. Отражение в личния живот, високо кръвно
налягане, проблеми със съня. Проявява симптоматика на постравматичен стрес от
случката. Остава сериозна уплаха и тревожност от възможна мярка лишаване от
свобода. На високия стрес от това, което се е случило и делото, ищецът реагира
през кожата и развива невродермит (като ВЛ е отбелязало, че не е предоставено
заключение от лекар за диагнозата). Заболяването е с психосоматичен характер и
се появява като резултат от много силен стрес и засилена тревожност. Като
вероятна причина за невродермита може да е невъзможността да приема това, което
се случва и вината. Усещане за силна несправедливост. Според ВЛ, има основание
да се вярва, че случката, както и стресът от обвиненията срещу него не са
псохологически преживени, в резултат на което може да развие хипертония и кожни
проблеми.
В открито
съдебно заседание на 03.08.2020 г., ВЛ по СПЕ уточнява, че със сигурност има
остатъчна травма, която ако не се лекува навреме се превръща в една
генерализирана тревожност, която се появява при стресови ситуации и може да
доведе до телесна симптоматика. Относно посоченото от ищеца кожно заболяване,
ВЛ е обяснило, че псориазис и невродермит са психосоматични кожни проблеми,
които по принцип се отключват при много
силен, тежък стрес. Относно причинната им връзка с воденото срещу ищеца
наказателно дело, ВЛ е посочило, че същата е възприета с оглед липсата на
регистрирана наследствена обремененост и съвпадането им с травматичното събитие.
ВЛ е посочило също, че от момента на отключване на невродермит или дермит,
всяко едно стресово събитие ще повтаря тази диагноза и тя няма да изчезне от
организма на ищеца.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелката Е.К.М.Свидетелката
заявява, че от 2001 г. живее на фактически съпружески начала с ищеца. След
инцидента на 11.04.2011 г., ищецът се обадил на свидетелката по телефона и й
казал, че човекът, който е водил на „мярка за неотклонение“ в Окръжния съд, е
скочил през прозореца. С. бил много притеснен, предвид и факта, че е наблюдавал
директно смъртта на това лице и не са могли с неговия колега да спасят живота
му. Когато разбрал, че ще му повдигнат обвинение, ищецът се стресирал от това
че ще бъде обвинен и може да бъде осъден и да влезе в затвора. Разследването
продължило около 3 - 4 години. Според свидетелката, в следствие на тези
притеснения, ищецът е получил невродермит, който се обострял, когато трябвало
да ходи в следствието, както и когато се разбрало, че е внесен обвинителен.
Ръцете го болели, не можел нищо да пипа, дори вода, ходил на лечение.
Свидетелката сочи, че в следствие на обвиненията, колегите на ищеца започнали да странят от него
и от другите, на които е било повдигнато
обвинение. Не го канели на събрания и ищецът изпаднал в изолация. Било му
наложено наказание 3 години да не получава повишение в работата си и да не
получава процент от материални възнаграждения. В следствие на стреса, ищецът получил
и увреждане на аортата, за което и до датата на разпита на свидетелката
(06.07.2020 г.) ходел на периодични прегледи и изследвания. Свидетелката
заявява, че това е единственото наказателно дело срещу ищеца. По време на
съдебната му фаза, ищецът също се притеснявал. Страхувал се, че ще дойдат
ромите да се разправят с него заради кръвнина. Чувствал вина, че не е задържал
човека, на който са се скъсали панталоните и е паднал от прозореца.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Предявен
е иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
Отговорността
на П.НА Р.Б. се претендира на основата на разпоредбите на чл. 46, ал. 1 НПК и
чл. 52, ал. 3 НПК, съгласно които прокурорът повдига и поддържа обвинението за
престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство. Следователно П.НА
Р.Б. (като централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да
отговаря по предявения иск, тъй като осъществяващо и ръководство и надзор върху
разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 3 от НПК), включително и върху действията по повдигане на обвинение и по разследване
на същото (чл. 219, ал. 1 НПК).
Съгласно
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани
от разследващите органи и прокуратурата, при обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление. Следователно, основателността на
иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предполага кумулативната наличност
на следните предпоставки: спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в
извършване на престъпление от общ характер; наказателното производство срещу
него да е прекратено поради това, че деянието не е извършено или че извършеното
не съставлява престъпление; да е претърпял
посочените в исковата молба неимуществени и имуществени вреди и
между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните
последици /вредите/ да е налице причинно следствена връзка. Посочените елементи
от фактическият състав трябва да се докажат от ищеца, съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест – чл. 154, ал.1, изр.1-во от ГПК.
Съгласно
чл. 4 от ЗОДОВ, държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо от това дали са причинени от виновно
длъжностно лице. От така цитираната разпоредба следва, че държавата носи пълна имуществена отговорност -
осигурява пълна обезвреда на претърпените вреди, пропуснатите ползи, болките и
страданията, които са претърпели гражданите от незаконосъобразното поведение на
държавните органи и служители. Отговорността на държавата по ЗОДОВ е
гаранционна и обективна, което означава, че не е необходимо вредите да са
причинени виновно от длъжностните лица – чл. 4 от ЗОДОВ.
Съгласно
т. 7 от ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС,
отговорността на правозащитните органи на Държавата в лицето на Прокуратурата
се пораждат и при прекратяване на наказателното производството било защото
извършеното не съставлява престъпление, било защото обвинението е недоказано.
В
настоящия случай, по делото се установи, че с постановление от 26.07.2012 г. на следовател при СО на
СГП по ДП № 77/2011 г. на СО-СГП, пр.пр.
№ М-94/2011 г. по описа на СРП, С.Н.Б. е бил привлечен в качеството на обвиняем
за извършено престъпление по чл. 388,
ал. 2, вр. ал. 1 НК, спрямо него е била взета мярка за неотклонение
„Подписка“, и обвинението
му е било предявено на 06.08.2012 г.
Безспорно
се установи също така, че с постановление от 24.06.2014 г. на прокурор при СРП, наказателното производство по ДП № 77/2011 г. на СО при СГП,
пр.пр. НСН № 52/2011 г. по описа на СРП, е било прекратено на основание чл.
199, чл. 243, ал. 1, т. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК и чл. 243, ал. 3 НПК.
Разпоредбата на чл. 242 и сл. НПК уреждат правомощията на
прокурора след завършване на разследването. Съгласно чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК, прокурорът прекратява наказателното
производство, когато намери, че обвинението не е доказано. Видно и от мотивите
на самото постановление, досъдебното производство е прекратено, тъй като не са
събрани достатъчно доказателства, че автор на деянието е именно ищеца. Това
основание за прекратяване на производството съответства на чл. 243, ал. 1, т. 2
от НПК – недоказаност на обвинението, което съответства на основанието за
търсене на отговорност за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ - деянието не е
извършено от лицето.
При това положение съдът приема,
че са налице първите две от посочените по-горе предпоставки за уважаване на
исковете чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. За да бъде ангажиране на отговорността на
ответника, остава да бъде установено наличието на причинна връзка между
вредите, чието обезщетяване се претендира и обвинението в престъпление, което
не е извършено от ищецът.
От събраните по делото писмени и гласни
доказателства средства се установи, че провежданото наказателно производство
срещу ищеца му се е отразило неблагоприятно. Свидетелката М.сочи,
че когато разбрал, че ще му повдигнат обвинение, ищецът се стресирал, изолирал, колегите му странели от него, влошило се и
здравословното му състояние. Това се установява и от СПЕ. Съдът приема, че негативните последици върху
личността и психиката на обвинено в извършване на престъпление лице се
подразбират и от естеството на
упражнената спрямо ищеца наказателна репресия. В случая за процесния период - от привличането на ищеца към
наказателна отговорност до прекратяване
на наказателното производство спрямо ищеца, последният е имал неблагоприятни психични изживявания,
съставляващи неимуществени вреди, подлежащи на репариране от държавата.
В
практиката си ВКС приема, че обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ се дължи дори и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй
като е нормално такива вреди да са търпени (Решение № 427 от 16.06.2010 г. на
ВКС по гр.д. № 273/2009г., III г.о., ГК,
постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
С решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009 г., IV ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК и представляващо задължителна практика на ВКС
по аргумент от чл.280, ал.1, т.1 ГПК и т. 1, ТР № 1/2009г., е прието, че
доказването на релевантните за спора факти е съвкупността от процесуални
действия на съда и страните, насочени към разкриване на обективната истина.
Предмет на доказване са фактите от обективната действителност и връзките между
тях /т. нар. опитни правила/. Именно с помощта на опитните правила - такива на
житейския опит, на отделни професии или клонове на науката, изкуството и
техниката, се разкриват връзките между фактите. Тогава, без необходимостта от
гласни или писмени доказателства, посредством един логически извод се разкриват
явления от действителността. Ето защо, при наличие на едно прекратено спрямо
ищеца наказателно производство, без съмнение за него са произтекли
неимуществени вреди, чийто размер следва да се определи от съда по
справедливост.
Негативните
емоции и страдания на лицето при обвинение за деяние, което ищецът не е
извършил, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер
и подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент,
както е посочено в Решение № 483 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1091/2009
г., IIІ ГО. В този смисъл е и напр.
решение от 02.02. 2006г. на Европейския
съд по правата на човека, Първо
отделение, по делото Й.срещу България (I. v. Bulgaria), образувано по жалба № 41211/98г., в което е посочено, че
имайки предвид предмета на иска, предявен от жалбоподателя, този подход - да
се изискват отделни доказателства за неимуществените вреди, претърпени от
жалбоподателя, изглежда необосновано
формалистичен и позволяващ голям брой искове, подобни на този на жалбоподателя,
където фактите не могат да бъдат обективно, външно доказани … да бъдат отхвърляни като неоснователни.
С оглед на горното искът е
доказан по основание по отношение на неимуществените вреди, които съдът
установи, че ищецът е търпял във връзка с образуваното срещу него наказателно
производство, а именно: негативни емоции, чувството на стрес, притеснения. Възраженията на ответника за липсата
на връзка между обвинението против ищеца и претърпените от него
неимуществени вреди са неоснователни.
При това положение съдът приема,
че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл.
2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за причинените
вследствие на незаконосъобразните действия на правозащитните органи
неимуществени вреди и в полза на ищеца е възникнало вземане за обезщетение за
вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение за престъпление, производството
по което е било прекратено поради недоказаност на обвинението.
Що
се отнася до размера на
обезщетението за претърпените от ищеца
неимуществени вреди съдът намира следното: Съгласно чл. 52 ЗЗД, приложим
предвид §1 от ЗР към ЗОДОВ, обезщетението
за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието
„справедливост” като морално-етично понятие включва „съотношението между
деянието и възмездието, достойнството на хората и неговото възнаграждаване,
правата и задълженията”. Осъждането, само по себе си, има ефекта на
овъзмездяване, а като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена
вреда служи още и икономическия растеж, стандартът на живот и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната
към датата на деликта. Съгласно ППВС № 4/68г., т. 8, при преценка за
справедливост на обезщетение съдът следва да отчете и конкретните
обстоятелства, включително характер на увреждането, състоянието, причинителят и
др. Т.е. критериите за определяне на
този размер са видът и обемът на причинените неимуществени вреди,
интензивността и продължителността на претърпените вреди, общовъзприетото
понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което е
от значение за номиналния размер на обезщетението. Обезщетението за
неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като обезвреда за цялостните
последици за ищеца, като се вземат предвид конкретните обстоятелства по
делото, в каквато насока е константната
съдебна практика на всички съдилища в Република България.
Съдът,
при определяне на обезщетението, което да репарира причинените неимуществени
вреди следва да отчете характера и степента на увреждането, начина и
обстоятелствата, при които е получено, последици, тежест на обвинението,
неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета по отношение
на неоснователно обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки
за процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с
какъв интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са били
извършени, ефектът на всички тези действия върху ищеца, продължителност и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение
(решение № 532/24.06.2010 г. по гр.д. №1650/2009 г. III ГО, ГК, решение
№356/09.12.2014 г. по гр.д. №2946/2014 г. IV ГО, ГК). В решение №
480/23.04.2013 г. по гр. д. №85/2012 г., IV г. о., ВКС, е подчертано, че
обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане
на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват
в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността;
накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Като база за определяне
паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият
растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и
обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация.
Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за
пострадалия. В решение № 28/06.02.2018 г. по гр. д. № 1639/2017 г. на ВКС, IV ГО (и в цитираните в него решения на ВКС) е
прието, че при исковете по чл. 2, ал. 1,
т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, правнорелевантни обстоятелства за определяне
размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото
обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е
оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден;
продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за
неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното
производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца,
конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото
срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние,
семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр.
При
съблюдаване на всички тези критерии съдът съобрази общият период, през който
ищецът е имал качеството на обвиняем (близо 2 години), че повдигнатото срещу
ищеца обвинение е било за престъпление, за което се предвижда наказание
лишаване от свобода до пет години, мярката за процесуална принуда спрямо ищеца – „Подписка“, и
цялостното отражението, което всичко това е имало върху живота на ищеца. Съдът
съобрази още и възрастта на ищеца към момента на образуване на досъдебното
производство – 45 г., в която възраст човек е трудоспособен и социално активен,
както и обстоятелството, че повдигането и поддържането на обвинение за такъв
тип престъпление естествено води до накърняване честта и доброто име на
личността, като последиците на това отзвучават дълго. В същото време не е
установено по наказателното производство спрямо ищеца да са извършвани много на
брой и/или интензивни процесуално– следствени действия.
Следва
да се вземе предвид и обстоятелството, че в случая, образуваното наказателно
производство се е отразило негативно на ищеца и в професионален план, на
авторитета и служебната му репутация. В
решение № 267/26.06.2014 г. по гр. д. №820/2012 г. на ВКС, ІV ГО, се изтъква,
че при определени професии (полицаи, военни, магистрати, митнически служители и
пр.), очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване
на законите, са изключително завишени и неоснователното обвинение срещу лица,
упражняващи подобни професии, има по-силно негативно отражение върху
неимуществената им сфера.
При
отчитане на всички тези критерии съдът приема, че справедливото обезщетение е в
размер на 8 000 лева. Следва да се отбележи, че размерът на обезщетението
е съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, който включва освен
обективно установените по делото факти и обществената мяра за справедливост,
произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в съдебната
практика като ориентир за размерите на обезщетенията. Настоящия състав приема,
че сумата от 8 000 лева в пълна степен отговаря на така посочените
критерии за справедлива компенсация за претъпените от ищеца неимуществени
вреди.
Предвид
изложените съображения настоящата инстанция намира за справедливо обезщетение в
размер на 8 000 лева, до който
предявеният иск е основателен и доказан, а за разликата до пълния
предявен размер от 30000 лева, искът е
неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.
По отношение на претенцията за законна лихва:
Съгласно т. 4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. №
3/2004 г., ОСГК на ВКС, „При незаконни
актове на правозащитни органи началният момент на забавата и съответно на
дължимостта на мораторната лихва и началния момент на погасителната давност
възниква: от влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на
наказателното производство“. В практиката си ВКС приема, че постановлението
за прекратяване на наказателното производство не е предвидено между актовете по
чл. 412, ал. 2 НПК, които влизат в сила (така решение № 197 от 17.05.11 г. по
гр. д. № 1211/10 г., на ВКС, ІІІ г.о.).
Според
чл. 243, ал. 9 НПК (в редакцията на НПК, изм. и доп. ДВ, бр. 21/08.03.2014 г.),
постановлението
за прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от
обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното
юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата
прокуратура. Отмяната може да се извърши в срок до две години, когато
производството е образувано за тежко престъпление, и в срок до една година - в
останалите случаи, от издаването на постановлението за прекратяване на
наказателното производство. В изключителни случаи главният прокурор може да
отмени постановлението за прекратяване на наказателното производство и след
изтичането на този срок.
От
цитираните разпоредби е видно, че прокурорският акт за прекратяване на
наказателното производство не влиза в сила, дори когато е съобщен на всички
засегнати лица по чл. 243, ал. 3 (в редакцията на НПК, изм. и доп. ДВ, бр.
21/08.03.2014 г.) защото може служебно да бъде отменен от по-горестоящ
прокурор, ако не е обжалван пред съд.
Следователно,
разрешението на дадения въпрос в цитираното решение на ВКС по гр. д. № 1211/10
г., ІІІ г.о., е приложимо и при разглежданата редакция, предвид възможността
Главният прокурор да отмени постановлението за прекратяване на наказателното
производство и след изтичането на предвидените срокове (решение № 184 от
26.05.2015 г. по гр. д. № 7127/2014 г. на ВКС, ІV ГО и решение № 191 от
20.05.2015 г. по гр. д. № 6686/2014 г. на ВКС, ІV ГО).
От значение за преценката е дали
постановлението за прекратяване е съобщено на лицето, което претендира вредите
по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, дали то е поискало наказателното
производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда, респ. дали има постановено
постановление за отмяна на постановлението за прекратяване от прокурор от
по-горна прокуратура. В случай че постановлението за прекратяване на
наказателното производство е било съобщено на ищеца, то по отношение на него,
фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е завършен.
В настоящия случай, по делото
липсват твърдения и не са представени доказателства, постановлението (постановленията)
да е обжалвано пред съд от ищеца. В този случай и при липса на твърдения и
доказателства този акт на СРП да е отменен от прокурор от по-горна прокуратура,
следва да се приеме, че постановлението за прекратяване на наказателното
производство спрямо ищеца се е стабилизирало на датата на постановяването му – 24.06.2014
г. и за ищеца се е породило правото да получи
обезщетение за вредите, претърпени от незаконно повдигнатото му обвинение в
извършване на престъпление, признато като такова с прекратяването на
наказателното производство. От този момент следва да се приеме, че ответникът е
и в забава /аргументът за последното от т.4 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т.
гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС и Решение № 353 от 06.11.2015 г. по гр. д. №
892/2015 г., г. к., ІV Г. О. на ВКС/.
Ищецът претендира вземане за
лихва от по-късна дата – 02.07.2014 г. и с оглед диспозитивното начало, обезщетението за неимуществени вреди е
дължимо ведно със законната лихва, считано от 02.07.2014 г.
Относно
разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл.
10, ал. 3, изр. ІІ ЗОДОВ, на ищеца следва да се присъди сумата от 135 лева – адвокатско възнаграждение (500
х 0.27) по договор за правна защита и съдействие от 19.11.2019 г., приложен на
лист 25 от делото.
На
основание чл. 10, ал. 3, изр. І ЗОДОВ, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 310 лева, включваща разноски за производството (депозит за СПЕ - 300 лева),
и платена държавна такса (10 лева).
Така мотивиран,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: гр. София, бул. „********, да заплати на С.Н.Б., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, на основание чл.
2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 8
000 лева – главница, представляваща обезщетение за неимуществените вреди,
претърпени от ищеца от незаконното му обвинение в извършване на престъпление по
ДП № 77/2011 г. на СО-СГП, ведно със законната лихва, считано от 02.07.2014 г. до окончателното изплащане, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 10, ал. 3, изр. ІІ ЗОДОВ, сумата от 135 лева – адвокатско възнаграждение,
както и на основание чл. 10, ал. 3, изр. І от ЗОДОВ, сумата от 310 лева – депозит и държавна такса,
като
ОТХВЪРЛЯ,
като неоснователен иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 8 000 лева
до пълния предявен размер от 30 000 лева.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: