Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, ....08.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на шестнадесети юли през двехиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при секретаря
Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 12625
по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение
от 24.06.2019г. по гр.д. № 76295/2016 г. на СРС, 82 състав е осъден ответника Република
България, представлявана от Министъра на финансите, да заплати на основание чл.
49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ, на „С.1.“ ЕООД, сумата 18 703. 88 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи
от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода
01.01.2014г. – 09.08.2014г., настъпили вследствие на противоправно поведение на
народните представители от 42-рото Народно събрание по повод приемане на
разпоредбите на § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за
държавния бюджет на Република България за 2014г., с които се създават чл. 35а,
ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1,2,3 и 4, чл. 35в, ал. 1,2 и 3, чл. 73, ал. 1,2,3 и
4 в Закона за енергията от възобновяеми източници, обявени за
противоконституционни с решение № 13/31.07.2014г. на КС на РБ, ведно със
законната лихва от 30.12.2016г. до окончателното плащане; на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД – сумата 4908. 99 лв. – обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода от 13.02.2014г. – 29.12.2016г. , както и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК - сумата 1847. 50 лв. – разноски по делото. С решението е отхвърлен
иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 4 981. 96 лв.
Срещу
решението в частта за уважаване на исковете е подадена
въззивна жалба от Държавата, представлявана от Министъра на финансите, с
оплаквания за недопустимост, отделно за неправилност и необоснованост на
решението. Поддържа се, че спорът касае публичноправни задължения и не е
подведомствен на гражданските съдилища. Излагат се съображения, че отношенията,
които възникват между Държавата и останалите частноправни субекти, въз основа
на осъществяваната нормотворческа дейност, не са гражданскоправни, нито
административноправни. Посочено е, че законодателната дейност на НС подлежи на
контрол единствено от Конституционния съд. Твърди се, че по аргумент от чл. 22,
ал. 4 от ЗКС, единствено Народното събрание може да урежда последиците от
обявяваната противоконституционност и с първоинстанционното решение са иззети
изключителните правомощия на законодателния орган. Излагат се съображения, че
отговорността на Народното събрание не може да бъде подведена под фактическите
състави на общото гражданско законодателство – чл. 45, 49 от ЗЗД или тези по ЗОДОВ, доколкото исторически те са възникнали в различен контекст и преследват
различни цели, като прилагането им съставлявало нарушение на принципа за
разделение на властите. Навеждат се доводи, че чл. 7 от Конституцията
представлява декларативна норма и може да намери приложение единствено при
липса на друг ред за осъществяване на отговорността. Сочи се, че актовете на Народното
събрание са изключени от обхвата на актове, които могат да бъдат обезщетявани
по реда на чл. 7, доколкото в Конституцията е предвиден друг ред за атакуването
им и уреждането на последиците от тяхната противоконституционност. Твърди се,
че съгласно чл. 151, ал. 2 от КРБ, обявяването на даден закон за
противоконституционен има действие занапред, като присъждането на обезщетение
за период преди обявяването на противоконституционността по същество
недопустимо би придало обратно действие решението на Конституционния съд.
В
жалбата са изложени доводи и за неоснователност на обжалвания акт. Въззивникът
оспорва да е настъпил фактическия състав на отговорността по чл. 49 от ЗЗД.
Поддържа, че с приемането на обявените за противоконституционни законови
разпоредби, НС не е действало противоправно, доколкото Конституцията предвижда,
че до постановяването на решението на Конституционния съд в тази насока,
законът се прилага валидно. Посочва се, че приемането на това би влязло в
противоречие с принципа за правна сигурност. Излагат се съображения, че в
противоречие с материалния закон първоинстанционният съд е приел, че липсата на
акт по чл. 22, ал. 4 от ЗКС не е пречка за присъждане на обезщетение, като с
решението по същество е иззел функциите на Народното събрание в тази насока.
Поддържа се, че чл. 22, ал. 4 от ЗКС не е приложим във всички случаи на
обявяване на закон за противоконституционен и акт за уреждането на последиците
от това се издава единствено в случай, че такъв е необходим, какъвто в
конкретния случай не е. Жалбоподателят твърди, че не е налице бездействие от
страна на Народното събрание, доколкото то може да приеме закон единствено по надлежно
внесен законопроект, какъвто не е бил налице. Твърди се, че по предявения иск
следва да отговаря Народното събрание като самостоятелен държавен орган на
бюджетна издръжка, а не Държавата чрез Министерството на финансите. Оспорва да
е налице възлагане на работа, доколкото Държавата не може да се приеме за
възложител спрямо народните представители, които се избират от избирателите. Въззивникът твърди, че Народното събрание като
колективен орган не би могъл да формира вина. Оспорва наличието на вреди,
доколкото таксите са платени въз основа на действащ закон. По делото не били
представени доказателства, че са реално заплатени. Оспорва наличието на
причинна връзка, предвид липсата на останалите елементи от фактическия състав
на чл. 49 ЗЗД. Оспорва решението и в частта на присъдената законна лихва, както
и наличието на доказателства за настъпила забава по иска с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД. Поддържа доводи за неправилност на решението и в частта по
евентуалните искове, които не са разгледани.
Моли въззивния съд да обезсили първоинстанционното решение в атакуваната част
като недопустимо, респ. да го отмени като неправилно, с присъждане на сторените
в настоящото производство разноски.
Въззиваемата
страна „С.1.“ ЕООД оспорва жалбата в депозиран писмен отговор, по подробно
изложени съображения. Поддържа, че Държавата отговоря за неправомерните
действия на народните представители, като редът за разглеждане на делото е
общият такъв пред гражданските съдилища. Посочва, че Държавата е процесуално и материално правно легитимирана
по исковете и следва да бъде ангажирана отговорността й. Поддържа, че е
осъществен фактическият състав на отговорността по чл. 49 от ЗЗД, като
приемането на противоконституционен закон е противоправно деяние, като са
налице и вреди.Твърди, че правилото на чл. 22, ал. 4 от ЗКС не лишава
увредените лица да търсят вреди по общия ред. Излага доводи за основателност и
на евентуално предявените претенции по чл. 55 и чл. 59 от ЗЗД. Моли съда да
потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски.
Решението
в отхвърлителната част е влязло в сила, като необжалвано.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235,
ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което е допустима, а по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
оплаквания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно
и допустимо.
Предявени са обективно евентуално
съединени: главен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45
от ЗЗД вр. чл. 7 от КРБ за заплащане на обезщетение в размер на сумата 18 703.
88 лв. –такса по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ, обявен за противоконституционен с
Решение № 13/31.07.2014г. на Конституционния съд на РБ, удържана в периода 01.01.2014г. - 09.08.2014г., ведно със
законната лихва от исковата молба до окончателното изплащане на вземането и
евентуално заявени искове по чл. 55, ал.1, пр. ЗЗД и чл. 59 ЗЗД за същата
сума, както и акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД .
С отговора на исковата молба, ответникът
по делото е оспорил заплащането на държавната такса. Навел е доводи, че
доколкото обявяването на решението на Конституционния съд за обявяване на
противоконституционност на чл. 35а-чл. 35в от ЗЕВИ има действие занапред,
таксите са заплатени на валидно правно основание. Оспорва да е настъпил
фактическият състав на отговорността по чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД. Твърди, че
Народното събрание не може да носи отговорност във връзка с дейността си по
приемане на законодателни актове. Оспорено е да е налице възлагане на Народното
събрание от страна на Държавата по смисъла на чл. 49 от ЗЗД. Оспорва да е
налице нарушение на правото на ЕС.
По
делото е представен договор за изкупуване на електрическа енергия № 226/15.06.2012г.,
сключен между „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, в качеството му на купувач и „С.1.“ ЕООД, в
качеството на продавач и производител на електрическа енергия от ФтЕЦ „Уши -3“,
за доставката на електрическа енергия на цени и в срока, посочени в
договора.
По
делото са представени фактури, издадени през процесния период от ищеца „С.1.“
ЕООД на „ЧЕЗ Е.Б.“ АД във връзка с извършени доставки на електрическа енергия. Представени са удостоверения за удържана такса
по чл. 35б, ал. 1 от ЗЕВИ от 29.10.2014г., издадени от „ЧЕЗ Е.Б.“ АД за
удържани по реда на чл. 35б от ЗЕВИ такси от „С.1.“ ЕООД по всяка от посочените
фактури.
Съгласно представено извлечение - справка
по чл. 35б, ал. 2 от ЗЕВИ, издадена от КЕВР за процесния период, на ищцовото
дружество е начислена процесната такса, като начислените такси по чл. 35 ЗЕВИ са
внесени по бюджетна сметка на КЕВР и от своя страна са прехвърлени към
държавния бюджет. Тези констатации се установяват и от заключенията на приетите
основно и допълнително заключение на ССчЕ.
За да постанови решението си, първоинстанционният
съд е приел по главния иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД вр. чл.
7 от КРБ, че народните представители
осъществяване законодателните си функции по възложение на държавата и в този
смисъл тя отговоря имуществено за техните действия. Изложил е мотиви, че като
са приели противоконституционен закон, народните представители са действали в
противоречие с нормите на основния закон и в този смисъл поведението им се
явява противоправно. Съдът е счел, че действието занапред на решението за
обявяване на противоконституционност не изключва отговорността за вреди,
настъпили в периода на действието му. Приел е, че разпоредбата на чл. 22, ал. 4
от ЗКС не лишава увреденото лице от правото да търси обезщетение, доколкото не
е налице механизъм, по силата на който Народното събрание да бъде задължено да
постанови акт за уреждане на последиците от обявената противоконституционност. Приел
е, че с извършваните удръжки от дължимото му възнаграждение за продажба на
електроенергия, в размер на дължимата такса по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ, за ищеца
са настъпили вреди в причинна връзка с обявените за противоконститионни
законови разпоредби. С изложените мотиви е уважил изцяло предявения главен иск
и частично акцесорния иск за лихва.
По допустимостта на обжалвания акт:
Съдът
намира за неоснователни доводите за недопустимост на исковата претенция поради
наличието на специален ред за възстановяване на недължимо внесени държавни
такси. Съгласно константната съдебна практика на ВКС, конкретната такса,
начислена на основание чл. 35а от ЗЕВИ, не е уредена в приложното поле на ЗДТ -
чл. 4, като чл. 4б от ЗДТ не е приложим за всички публични държавни вземания, с
квалификация на „държавни такси“, независимо дали попадат или не в кръга по чл.
4 /аргумент от § 2 от ПР на ЗДТ/. Неприложим е и реда по ДОПК, като се изхожда
от съдържанието на правоотношенията, които кодекса - чл. 1 - регулира: уредба
на производствата по установяване задължения от данъци и задължителни
осигурителни вноски, както и по обезпечаване и събиране на публични вземания,
възложени на органите по приходите и публичните изпълнители".
Производствата по възстановяване на недължимо платени /събрани суми - чл. 118,
ал. 1, т. 3 и чл. 128 ДОПК - не следва да се разглеждат абстрактно и независимо
от овластяването на конкретния орган по приходите или публичен изпълнител, за
събирането им на конкретното основание. НАП, респ. публичен изпълнител не е
натоварен със събиране на таксите, на основание чл. 35а от ЗЕВИ, нито законът,
независимо от предходното, урежда отделна компетентност относно връщането им.
Такава компетентност не е уредена и за друг административен орган, за да би
имал той задължението да се произнесе с индивидуален административен акт, по
смисъла на чл. 21 от АПК, който - в случай на отказ или пък при мълчалив отказ
за произнасяне, да би бил обжалваем по реда на чл. 197 и сл. АПК. Исканото
възстановяване не може да се подведе към предмета на някоя от хипотезите в чл.
21 АПК, тъй като всяка от тях предпоставя правоотношение на субординация /власт
и подчинение/ между заявителя и административния орган, каквото и след
обявяване противоконституционност на разпоредбата - основание за събиране на
съответната такса - вече не съществува. При издаване на индивидуален административен
акт, в обхвата на чл. 21 АПК, административният орган преценява дължимостта или
не на събраното, но въз основа преценка на предпоставките от съществуваща,
валидна правна норма, чието приложение е овластен да осигурява. Именно въз
основа на съществуващи и преценими в конкретните обстоятелства предпоставки,
същият е оторизиран да издаде съответния акт, а молителя да се подчини на
разпореждането му. При обявена за противоконституционна правна норма,
административният орган е десезиран с разпоредба, чиито предпоставки да
преценява в конкретния случай, с други думи - няма предмет на дължима от същия
преценка, респ. и предмет за произнасяне, нито се намира с молителя,
претендиращ връщане на платеното на основание противоконституционна разпоредба,
в отношение на власт и подчинение, а в условия на равнопоставеност. Тъй като
противоконституционността изключва компетентността на административен орган по
прилагане на съществуваща правна уредба, уреждаща публично държавно вземане, а
изрична такава, в причинност с обявената противоконституционност не е уредена
от закона, не може да се приеме, че ищецът може да претендира възстановяване на
платеното от КЕВР, с искане за издаване на индивидуален административен акт за
връщане на сумите, какъвто само или мълчалив отказ би бил основание за
атакуване по реда на чл. 197 и сл. АПК и пред административен съд. При липса на
доброволно възстановяване от административния орган, е налице правен интерес от
претенцията пред гражданския съд. В посочения смисъл - Определение № 634 от
12.12.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2496/2017 г., I т. о., ТК, Определение № 796
от 20.12.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2206/2017 г., II т. о., ТК, Определение №
86 от 31.01.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 3001/2017 г., II т. о., ТК и Определение
№ 157 от 2.03.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 432/2018 г., II т. о., ТК.
По
отношение на доводите за липса на пасивна легитимация на Държавата, следва да
бъде посочено, че съгласно чл. 7 от Конституцията, Държавата отговаря за
вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, като
държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица. Държавата и
нейните органи не са различни правни субекти в отношения на разделност, а са
органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не
може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от
държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да
съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява
правомощията си отделно от държавата. Поради това,
в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат
причинени вреди на трети лица, отговорността за тях се носи от Държавата.
Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените
на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на
Държавата за същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде
реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е
допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин орган, в който
случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай Държавата
не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение.
Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни
органи, искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от
тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на
един и същи правен субект-Държавата. Недопустимо е предявяването на иск за
обезщетение против Държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в
едно и също производство. Предявеният иск не може да бъде разгледан
едновременно по отношение на носителя на задължението и по отношение на неговия
процесуален субституент, който извършва действия в процеса от свое име /в същия
смисъл решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV ГО, ГК
и Решение № 71 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV ГО.
Неоснователни
се явяват и доводите в жалбата за недопустимост на иска поради невъзможност да
бъде ангажирана отговорността на народните представители, респ. на Народното
събрание като колективен орган. Допустимостта на иска се извежда от твърденията
на ищеца за възникването на материално правоотношение, част от което е спорното
материално право. В случая, в исковата молба са изложени доводи, че Държавата
следва да отговаря като възложител по смисъла на чл. 49 от ЗЗД за вреди,
настъпили от противоконституционен закон, като дали тя има такова качество и
респективно е пасивно легитимирана да отговаря за това, с оглед особения статут
на приелите закона народни представители, както и правилото на чл. 22, ал. 4 от
ЗКС, е въпрос по същество на спора.
По правилността на обжалвания акт:
Отговорността
по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за
чужди виновни противоправни действия. По така предявения иск следва да се
установят следните елементи от фактическия състав, пораждащ тази отговорност:
противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено
извършване на някаква работа, причиняване на вреда - при или по повод
изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение и вредоносния резултат.
На 04.12.2013г. народните представители от
42-то Народно събрание са приели разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от
Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които се
създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3
и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ, като съгласно приетата разпоредба на чл. 35а,
ал. 1 ЗЕВИ, за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева
енергия се събира такса, чиито размер определя по посочената в чл. 35а, ал. 2
формула: ТПЕЕ = ПЦ х КИЕЕ х 20 %, където: ТПЕЕ е такса за производство на
електрическа енергия; ПЦ е преференциалната цена по чл. 31, ал. 1 без данъка
върху добавената стойност; КИЕЕ е количеството изкупена електрическа енергия от
обществения доставчик и от крайните снабдители по чл. 31, ал. 5. В ал. 3 на
посочената разпоредба като задължени лица за заплащането на тази такса са
посочени производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия.
С Решение № 13/31.07.2014г. на
Конституционния съд на Република България, постановено по конституционно дело №
1/2014г., влязло в сила на 10.08.2014 г. са обявени за противоконституционни т.
2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014
г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4 и чл.
35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ.
На
първо място, следва да се посочи, че е налице възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД между Държавата и народните представители от 42 НС. Народното събрание е
държавен орган, олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му
сред другите държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и
съдебната власт или са независими – БНБ, КФН, Сметна палата и др. Народните
представители са лица от състава на Народното събрание, като държавен орган и
са длъжностни лица, както лицата от състава на другите държавни органи и
лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен орган. Те имат своя
статут със съответните особености: функционален имунитет, имунитет от
наказателно преследване и др. Отговорността за вреди е имуществена. Държавата
може да освободи от тази отговорност и свои служители, които нямат функционален
имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност себе си. Освободените лица
не отговарят имуществено за причинените вреди, нито пред пострадалия, нито по
регрес, но с това пострадалият не се лишава от дължимото обезщетение (в натура
или пари), тъй като за него отговаря държавата, когато са налице съответните
предпоставки за това. В посочения смисъл е постановена и съдебна практика на ВКС - Решение
№ 249 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4069/2019 г., IV г. о., ГК, Решение №
72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК и Решение №
71 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV г. о., ГК, която
настоящият съдебен състав споделя.
По отношение на противоправността на
действията на народните представители при приемане на процесните законови разпоредби,
на първо място следва да бъде уточнено правното действие на разпоредбите на чл.
35а-35в от ЗЕВИ и чл. 73 от ЗЕВИ от момента на влизането им в сила до момента
на обявяването им за противоконституционни с влязло в сила решение на
Конституционния съд, и в този смисъл извършено ли е въз основа на
съществуващо и годно правно основание удържането и събирането на държавна такса
по реда на чл. 35а-чл. 35в от ЗЕВИ за периода преди тези разпоредби да бъдат
обявени за противоконституционни с решението на Конституционния съд. В тази
насока настоящият съдебен съд съобразява формиращата се еднозначна и
безпротиворечива практика на ВКС, както и решение № 3/28.04.2020 г. по конст.
дело № 5/2019 г. на Конституционния съд на Република България. Съгласно Решение
№ 207/6.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4662/2019 г., III г. о., ГК, за да бъде
даден отговор на тези въпроси, следва да бъде изяснен смисълът на разпоредбите
на чл. 151, ал. 2 от Конституцията и чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционния
съд, като се даде тълкуване дали действието занапред на решението на
Конституционния съд позволява на съдилищата да прилагат противоконституционна
правна норма за развили се преди това правоотношения, дали и в кои случаи и
спрямо кои правни субекти такова приложение е възможно. Такива подробни
разяснения се съдържат в решение № 3/28.04.2020г. на Конституционния съд по
конституционно дело № 5/2019 г. /обн., ДВ, бр. 42 от 12.05.2020 г. /. Според
това решение тълкуването на чл. 151, ал. 2 от Конституцията трябва да се основе
на универсалния конституционен принцип на правовата държава, чието ядро е
върховенството на Конституцията. Съгласно чл. 5, ал. 1 от КРБ, Конституцията е
върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. Съществените
елементи на правовата държава са отричане на абсолютната власт в държавата,
признаване на господството на правото, инкорпориращо най-висшите цивилизационни
ценности, гаранции и закрила на личната и политическата свобода чрез разделяне,
ограничаване и балансиране при упражняването на държавната власт, както и
съдебен контрол. Съдържанието на конституционния принцип на правовата държава
се формира от съчетаването на двата елемента – формалния, включващ правната
сигурност, и материалния, обхващащ материалната справедливост, който е вътрешно
присъща негова характеристика. За да защити конституционния ред, Конституцията
на Република България е създала отделен и независим държавен орган, който е
компетентен да установи с общозадължителна сила противоречието на закон с
принципите, ценностите и разпоредбите на Конституцията и по този начин да
гарантира върховенството на Конституцията в правната система. Конституционният
съд не може да изпълни това свое предназначение, ако се допусне решенията на
Конституционния съд за противоконституционност на актове на Народното събрание
и на президента да имат единствено характер на декларация без правни последици.
Разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изречение трето от Основния закон дава
предимство на правната сигурност, като възприема правилото за действието
занапред на решенията на Конституционния съд. Това правило е смекчено в Закона
за Конституционен съд, който изисква възникналите правни последици от
противоконституционния акт да се уредят от органа, който го е постановил (чл.
22, ал. 4 ЗКС). По този начин е постигнат баланс между повелята за правна
сигурност и правната справедливост. За да се постигне и правната справедливост
обаче, Народното събрание трябва да изпълни задължението си да уреди
възникналите от прилагането на противоконституционната правна норма правни последици.
Правилото, че решенията на Конституционния съд действат занапред, не е
абсолютно и от него има изключения, които могат да се обосноват с цялостната
конституционноправна уредба. От значение за действието на решението на
Конституционния съд спрямо заварените правоотношения и правоотношенията,
предмет на висящи съдебни производства е тълкуването на съдържанието на
разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, уреждаща контрола за
конституционосъобразност, упражняван по конкретен повод. Разпоредбата задължава
ВКС и ВАС да спрат производството по делото и да внесат въпроса в
Конституционния съд, когато установят несъответствие между закона, приложим по
висящото пред тях дело, и Конституцията. Нормата цели да осуети решаването на
висящото дело съобразно един твърдян противоконституционен, порочен закон и
затова постановява то да бъде спряно, за да се изчака произнасянето на
Конституционния съд. Спирането би се лишило от смисъл, ако делото трябва да се
реши съобразно противоконституционен закон. Прилагането на обявения за
противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа
на върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 от Конституцията. Нито един закон не може да противоречи на Конституцията. Ако противоречи,
той не е част от правната система, а следователно не е приложимо право, което
единствено има значение за решаването на правни спорове. Спрямо правоотношения,
предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен
закон не се прилага. Целта е да се осуети постановяване на съдебни решения в
противоречие с решението на Конституционния съд и следователно уронващи
върховенството на Конституцията. Противното разбиране е несъвместимо с
върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа и
принципите на правовата държава. Утвърденият в Конституцията принцип на
справедливост (материалният елемент на принципа на правовата държава), както и
разпоредбата, че правораздаването се осъществява от съдилищата (чл. 119, ал. 1
от Конституцията) означава, че конституционна ценност представлява не толкова
постановяването на самото решение от съд, а по-скоро постановяването на
справедливо съдебно решение. Формалното правораздаване от съд не е
справедливостта, която е утвърдена в Конституцията и се защитава и закриля от
нея. Цялостната конституционна уредба цели законът, който противоречи на
Конституцията, да не бъде приложен, да не възникнат противоконституционни и в
този смисъл несправедливи правни последици от прилагането на такъв правен акт и
да не бъдат нарушени правата на личността. Следователно конституционните
разпоредби на чл. 151, ал. 2, изр. трето и чл. 150, ал. 2 имплицитно съдържат
идеята, че правилото за действие "занапред" се прилага, освен ако не
води до крайна несправедливост. В крайна сметка правната сигурност не се отнася
до релативна стабилност на правния ред, основана на законност, а е сигурност,
основана единствено на валиден закон. Ето защо крайният извод на
Конституционния съд, отразен в т. 2 на решение № 3 по конституционно дело №
5/2019г. е в смисъл, че по отношение на заварените от решението на
Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на
висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага.
Нормата на чл. 35а от ЗЕВИ за периода от 01.01.2014г. до 09.08.2014г., преди да
бъде обявена за противоконституционна с решение № 13/31.07.2014г. по к. д. №
1/2014 г. на КС, представлява приложимо право в отношенията между
добросъвестните правни субекти с оглед правната сигурност, уредена чл. 151, ал.
2, изречение трето от Конституцията, когато няма повдигнат спор пред съда.
Правните субекти имат основание да предполагат, че приетата от легитимния орган
правна норма е конституционосъобразна и да изпълнят породените от нормата
задължения или да се възползват от предоставените от нея права. Това обаче не
означава, че съдът може да приложи разпоредбата на чл. 35а от ЗЕВИ, след като
тя е била обявена за противоконституционна преди завеждане на исковата молба,
макар правоотношението да се е развило в минал момент. Когато се заведе
исковата молба, свързана с приложението на чл. 35а от ЗЕВИ и Конституционният
съд вече се е произнесъл с решение № 13/31.07.2014г. по к. д. № 1/2014г., че
тази норма е противоконституционна, има висящо съдебно производство. Налице е
изключението от правилото на чл. 151, ал. 2, изречение трето от Конституцията
за действието на решението на Конституционния съд занапред. При това изключение
и в съответствие с чл. 150, ал. 2 от Конституцията, съдът не прилага
противоконституционна норма, макар тя да е действала в исковия период преди
приемане на решението на Конституционния съд. Не е необходимо буквално да се
изпълни разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от Конституцията и Върховният касационен
съд да спира производството, тъй като Конституционният съд вече се е произнесъл
и е прогласил противоконституционността на чл. 35а от ЗЕВИ. Достатъчно е ВКС да
се съобрази с това задължително за всички решение, което е пречка да се приложи
нормата на чл. 35а от ЗЕВИ, тъй като в противен случай би нарушил забраната на
чл. 5, ал. 1 от Конституцията. Нормата на чл. 35а от ЗЕВИ към момента на
произнасяне на съда вече не е част от правната система, а следователно не е
приложимо право.
В
тази насока, следва да бъде съобразено приетото в Решение № 249 от 15.01.2021
г. на ВКС по гр. д. № 4069/2019 г., IV г. о., ГК, Решение № 72 от 21.04.2020 г.
на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК и Решение № 71 от 6.04.2020 г. на
ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV г. о., ГК., съгласно които отговорност на НС е
приетите от него закони да съответстват на КРБ, защото народните представители
поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат
съгласно чл. 76, ал. 2 от КРБ при конституирането на всяко новоизбрано НС. Приемането
на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за
спазване на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша степен
противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от КРБ Република България е правова
държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо
място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е
деликт, защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и
приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на
правните субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите
лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в
съответствие с КРБ. Държавата не би успявала да поддържа качеството си "правова",
ако не съществува ред за хармонизиране на законите с КРБ и осъществяването в
действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно
това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което
нарушава КРБ; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е
само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава.
Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или
прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на
противоконституционния закон е запазено в някаква част, за Държавата възниква
задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили
в нарушение на КРБ. ЗКС в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл.
151, ал. 2 от КРБ действие занапред на решенията на съда. Предвиденото в чл.
151, ал. 2, изр. 3 от КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт,
от момента на влизането на решението в сила, е пряка последица от самото
решение. Същото има конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му
в сила обявения за противоконституционен акт не се прилага. То обаче има и
установително действие, доколкото установява несъответствието на акта с
конституцията. Това несъответствие съществува от момента на приемането на
обявения за противоконституционен акт и затова се счита установено от този
момент, а не възниква от момента на влизането на решението на КС в сила. Тъй
като обявеният за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си,
то и последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с КРБ и
запазването им би противоречало на принципа на правовата държава. Решението на
КС за обявяването противоконституционността на акта обаче не урежда пряко тези
последици. Като последица от него възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС
на органа, постановил акта, да уреди възникналите правни последици от
прилагането му. Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като
право на органа. Той установява не възможността НС да уреди възникналите правни
последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но
го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения
конституционен ред. Бездействието на НС да уреди правните последици от прилагането
на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането
на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон НС нарушава
конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да
го възстанови, НС продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За НС в
правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения
конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е
противоконституционен. Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и
присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове,
издадени въз основа на противоконституционния закон, сключените правни сделки
при неговото действие, извършените плащания и други действия при
осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали
непосредствено от действието на противоконституционния закон и от
публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие, не може да
продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния
ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала
накърнена по правно непоносим начин. Докато НС не уреди всички правни последици
от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни
правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото
нарушение на правата, конституционният ред остава да бъде накърнен, което е
несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да
спазват не само КРБ, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите
правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен
закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да
съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото
може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за
получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните
правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от НС
непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред
невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред
накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на
държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да
съществува нарушение на КРБ. Доколкото пожертваното при запазеното действие на
противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание,
увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който
е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за
увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу Държавата
за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането.
Неоснователни
се явяват изложените във въззивната жалба доводи, че доколкото уреждането на
последиците от обявяването на последиците от обявяването на закон за
противоконституционен по чл. 22, ал. 4 от ЗКС може да стане единствено със
закон, при липса на внесен законопроект в тази насока, такъв закон не може да
бъде приет от Народното събрание. Съгласно чл. 87, ал. 1 от Конституцията на
Република България, право на законодателна инициатива има всеки народен представител
и е съществувала възможност за съставяне и внасяне на законопроект, който да
уреди последиците от обявената противоконституционност.
Предвид изложеното, по делото се
установява противоправност в поведението на народните представители от 42-рото
Народно събрание, както и възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от страна на Държавата.
С оглед установената противоправност във връзка с обявяването на процесните
законови разпоредби за противоконституционни, е безпредметно обсъждането дали
същи нарушават и правото на ЕС.
По
делото не е оборена и законоустановената презумпция за вина. Несъстоятелни се
явяват доводите на ответника, че доколкото противоконституционните разпоредби
са приети от Народното събрание, като колективен орган, то не може да формира
вина и тази предпоставка не може да бъде установена по делото. В случая
презумпцията за вина се отнася към поведението на членовете на органа, които го
конституират – отделните народни представители, които като физически лица са в
състояние да проявяват виновно поведение.
Установено
по делото е и наличието на вреди в размер на заплатените в полза на Държавата
такси по чл. 35а от ЗЕВИ. Съдът намира за неоснователни изложените във
въззивната жалба доводи, че не е доказано заплащането им. По делото се
установява, че между ищеца и „ЧЕЗ Е.Б.“ АД е сключен договор за изкупуване на
електрическа енергия за доставка на електрическа енергия от ФтЕЦ „Уши-3“. Съгласно
представените по делото удостоверения за удържани такси по чл. 35 ЗЕВИ и справка от по чл. 35б, ал. 2 от ЗЕВИ, на
ищцовото дружество са начислени и удържани такси по чл. 35а от ЗЕВИ, между
които и процесните, които са внесени в държавния бюджет. В същитя смисъл са и
неопроверганите констатации на вещото лице по приетата ССчЕ. Налице е и
причинна връзка на вредите с установеното противоправно и виновно поведение на
народните представители – таксите са събирани на основание обявените за
противоконституционни разпоредби.
С
оглед изложеното, се установява възникването на елементите на фактическия
състав на отговорността на Държавата по чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД вр. чл. 7 от Конституцията на Република България и за ищеца по делото е възникнало право на
обезщетение за претърпените от него имуществени вреди в претендирания и доказан
размер от18 703. 88 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба – 30.12.2016 г. до окончателното плащане.
Неоснователно
е оплакването във въззивната жалба досежно липса на доказана забава по иска по
чл. 86 ЗЗД. По арг. от чл. 84, ал. 3 ЗЗД, при задължения от непозволено
увреждане, длъжникът изпада в забава без покана.
Предвид
съвпадението на изводите на двете инстанции, решението в обжалваната част
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
При
този изход на правния спор, право на разноски пред въззивната инстанция има
само въззивамият. Същият не е направил искане за присъждане на такива, поради
което разноски не му се следват.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 24.06.2019г. по гр.д. № 76295/2016
г. на СРС, 82 състав, в обжалваната част за уважаване на исковете.
ОСЪЖДА Държавата,
представлявана от Министъра на финансите, да заплати на „С.1.“ ЕООД, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 600 лв. – разноски за въззивната инстанция.
Решението
в отхвърлителната част е влязло в сила, като необжалвано.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване в 1 - месечен срок от съобщенията до страните
пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.