Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 09.03.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, V-ти брачен състав, в открито съдебно заседание
на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
при участието на секретар Павлинка Славова и в присъствието на прокурора Десислава
Кайнакчиева от Софийска градска прокуратура, като разгледа докладваното от
съдия Луканов гр. дело № 14364 по описа за 2020г. на Софийски градски съд, за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Част
втора, Дял първи от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е с молба по чл. 7, б.
„f”, във вр. с чл. 8 и чл.29 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на
международното отвличане на деца (ратифицирана със закон, приет на 21.02.2003
г., обн. ДВ, бр. 20 от 04.03.2003 г., в сила от 01.08.2003 г.), вр. чл. 22а,
ал. 1 от ЗЗДт, чрез Министерството на правосъдието – централен орган по смисъла
на Конвенцията.
На 23.09.2020г. К. В.Й. е подал молба
за връщане на малолетния му син К.К.Й., роден на ***г., в гр. Пловдив,
Република България, в държавата на обичайното му местопребиваване – Великобритания.
В молбата се сочи, че родителите на детето са К. В.Й. и М.Й., които през месец
февруари 2019г. се договорили, че синът им ще живее в Обединеното кралство
заедно с баща си. До този момент детето живеело заедно с майка си в България. Поддържа
се, че ответницата променила позицията си и започнала процедура за връщането на
детето К. в България по Хагската конвенция от 1980 г., но през м. март 2020г.
английският съд се произнесъл, че детето е с обичайно местопребиваване в Обединеното
кралство и поради това не е налице незаконно прехвърляне на детето, защото
майката е дала съгласието си К. да живее в Обединеното кралство. Молителят
излага, че след като молбата на майката била отхвърлена, ответницата Й.
пристигнала в Обединеното кралство, за да види сина си в рамките на разрешените
й контакти, а след това е трябвало да го предаде на бащата на 07.08.2020г., но
на 02.08.2020г. майката с детето напуснали Великобритания и са заминали за
Украйна или Беларус. В молбата се поддържа, че обичайното местопребиваване на
детето К. е в Обединеното кралство и извеждането на детето е незаконно след
като ответницата е претърпяла неуспех при обжалване на решението и е нарушила
споразумението относно детето, издадено в полза на бащата. В молбата на бащата
за връщане на детето във Великобритания се твърди, че майката е нарушила
съдебен акт на английския съд, а именно Заповед за
споразумения относно дете по чл. 8 от английския Закон за деца от 1989г.
издадена от същия състав на английския съд и на същата дата – 13.03.2020г.,
когато е постановено решението по молбата на ответницата за връщане на детето К.
по Хагската конвенция от 1980 г. Последната е използвана от бащата, като
основание за подаване на молба връщане на сина му във Великобритания. Иска на
основание чл. 22а от Закона за закрила на детето (ЗЗДт) да се образува дело за
разглеждането молбата на бащата.
В открито съдебно заседание молителят
чрез пълномощника си – адв. М.Д.Б. от АК – гр.Сливен, поддържа молбата и
доказателствата, представени с нея. Претендира разноски и представя списък на
разноските (лист 195 от делото). Молителят иска да се уважи молбата по чл. 7,
б. „f“, във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция. В срока по чл. 149, ал. 3 от ГПК, депозира писмена защита чрез упълномощения представител, в която поддържа
молбата и иска съдът да постанови решение за незабавно връщане на детето К. Й.
в държавата по обичайното му местопребиваване – Обединеното кралство и
предаване на бащата К.Й..
Ответницата М.Й., чрез представителя
си по пълномощие – адв. Г. М. Д. от АК – гр. Варна, оспорва молбата по чл. 7,
б. „f“, във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция, като изразява становище за недопустимост
и неоснователност. Поддържа, че не е налице незаконно прехвърляне на детето от
Великобритания в България, а е упражняване на предоставеното на майката от
българския съд право на упражняване на родителските права върху детето. Твърди,
че исковата молба е недопустима и неоснователна поради това, че упражняването
на родителските права е предоставено единствено на майката по силата на
съдебното решение по гр. д. № 8666/2013 г. на Пловдивския районен съд, което не
може да бъде изменено от английския съд, както и че липсва съгласие за промяна
на обичайното местопребиваване на детето от България във Великобритания.
Поддържа липса на компетентност на английския съд да се произнася по промяна
упражняването на родителските права по смисъла на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на
Европейския Парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година. Излага, че липсва
съгласие за промяна в упражняването на родителските права и на обичайното
местопребиваване на детето, а подадената от ответницата декларация неправилно е
била интерпретирана от английския съд като съгласие. Твърди, че с тази
декларация е дадено съгласие единствено пътуване на детето с бащата извън
България, което съгласие е било оттеглено изрично преди образуването на делото
пред английския семеен съд. Излага още, че липсват доказателства за условията
на живот при ищеца и счита, че е налице сериозен риск от излагането на детето
на заплаха от психическо или физическо увреждане и/или поставянето му в
неблагоприятна ситуация по смисъла на чл. 13, ал. 1, б. „б“ от Конвенцията. Сочи
доказателства и иска от съда да откаже връщането на малолетния К. във
Великобритания.
В открито съдебно заседание
ответницата лично поддържа отговора на молбата, а в хода на устните състезания
пледира, чрез упълномощения представител, молбата да бъде отхвърлена. В срока
по чл. 149, ал. 3 от ГПК представя писмена защита, в която развива доводи за
неоснователност на молбата. Позовава се на практиката на съда на ЕС и на ВКС.
Не претендира разноски и не прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, платено от молителя.
Упълномощените представители на
Министерството на правосъдието поддържат молбата на К. В.Й.
и пледират за нейната основателност.
Представителят на Софийска градска
прокуратура счита молбата за неоснователна и иска нейното отхвърляне.
Софийският градски съд, в настоящия
си състав, като прецени всички събрани по делото относими доказателства и
доводи на страните по свое убеждение, прие за установено от фактическа страна
следното:
От приетото като писмено
доказателство решение № 1121 от 12.04.2017 г., постановено по гр. дело № 8666/2013
г. на Пловдивския районен съд, ІІІ брачен състав, за което страните не спорят,
че е влязло в сила се установява, че гражданският брак, сключен между К. В.Й. и
М. И.Й. е прекратен, а упражняването на родителските права спрямо роденото от
брака дете К.К.Й. е предоставено на майката и е
определено местоживеенето на детето при майката (лист 143 от делото). Видно от
заверено копие на оригинал на удостоверение за раждане серия ПДРЮ №
**********/28.10.2011г., издадено от община Пловдив, 5 - ти район Южен, детето К.К.Й.
е родено на *** г. в гр. Пловдив, Република България, като негови родители са
молителят и ответницата (лист 31 от делото).
С декларация № 961 от 07.02.2019 г. с
нотариална заверка на подписа майката М.Й. е дала съгласието си синът й К.К.Й.
да пътува и пребивава в чужбина с баща си К. В.Й., за неограничен период от
време, независимо от броя на пътуванията и тяхната продължителност (лист
166-167 от делото). Установява се, че тази декларация е оттеглена от
ответницата на 21.06.2019 г., също с декларация с нотариална заверка на подписа
(лист 144 от делото). В последната изрично е вписано, че оттеглената декларация
от 07.02.2019 г., следва да се счита за недействителна от момента на
оттеглянето.
Ответницата М.Й. е с вписан постоянен
адрес ***, р-н Възраждане от 15.05.2020г., съгласно удостоверение за постоянен адрес № 2731, а съгласно
удостоверение за настоящ адрес № 2733/15.05.2020г., издадено
от Столична община, р-н Възраждане детето К.К.Й. е с настоящ адрес, идентичен с
адреса на майка си (лист 145 от делото).
От служебно изготвената справка от
НБД Население се установи, че към 05.01.2021г. детето К.К.Й. е с българско
гражданство и има регистриран постоянен адрес в гр. Варна от 07.10.2019г. и
настоящ адрес *** от 15.05.2020г.
Съдът е приел като неоспорени писмени
доказателства в официално заверени преписи, преведени на български от английски
език съдебно решение от 13.03.2020 г. по дело № FD19P00632 на английския семеен
съд, с ищец М.Й. и ответник К. В.Й., с което е отхвърлена молбата за връщането
на детето К. и е постановена промяна в упражняването на родителските права. Въззивната
жалба на М.Й. е била оставена без уважение с решение от 27.07.2020 г. по дело №
В4/2020/0637 на въззивния апелативен съд, като просрочена (лист 38-49 и 86-89
от делото).
Със Заповед за уреждане на
взаимоотношения с дете от 13.03.2020 г. на Върховния съд на Великобритания
(лист 154-156 от делото), постановена съгласно секция 8 от английския Закон за
децата от 1989 г., съдът след като е констатирал, че към датата на издаване на
заповедта детето К.К.Й. има обичайно пребивава в Англия и Уелс, решил детето К.
да живее с баща си К.Й. в юрисдикцията на Англия и Уелс до по-нататъшно
нареждане, както и че детето ще прекарва такова време с майката си М.Й., каквото
може да бъде договорено между страните, при условие, че няма никакъв контакт
извън юрисдикцията на Англия и Уелс, докато заповедта не бъде регистрирана в съответния
български семеен съд. Приел е също, че майката е свободна да осъществява
контакт по телефона или по скайп, когато детето желае да разговаря с нея.
Видно от Удостоверение от
13.03.2020г. по чл.39 от Регламент (ЕО) на Съвета № 2201/2003 във връзка с
решения по дела за родителска отговорност, издадено въз основа на цитираната
Заповед за уреждане на взаимоотношения с дете, носители на родителската
отговорност спрямо детето К.К.Й. са и двамата родители, като на майката е
предоставено право на лични отношения с детето (лист 160 – 162 от делото).
По делото е приложен социален доклад
на АСП ДСП „Лозенец“ с изх. № ПР/Д-С-ЛЦ/1-002/21.01.2021г. в който е отразено,
че детето К. е споделило на 30.12.2020г. пред социалните служители, че се
чувства добре с майка си и нейния съжител, с когото се разбират и играят на
различни игри. Социалните служители са провели разговор с детето и на
15.01.2021г., когато то е споделило, че отдавна не се е чувал с баща си и иска
да бъде при него. В заключителната част на доклада е отразено, че детето се
отглежда от майката в гр. София, която разполага с подходящи битовите условия и
достатъчно финансови средства. Направена е препоръка детето да не бъде въвличано
в конфликт на лоялност между родителите. Социалните служители формирали
заключение, че нарушаването и драстичното прекъсване на връзката „родител-дете“
не е в интерес на К., както и че детето не трябва да става обект и свидетел на
насилие и да се манипулира неговото мнение. В заключителната част на доклада е отразено,
че с отглеждането на детето К. Й. при семейството му в България, правата и
интересите на детето ще бъдат защитени по най-добрия начин (лист 126-130 от
делото).
Съдът не обсъжда социално-битовите
условия, които страните могат да осигурят на малолетното си дете, тъй като тези
обстоятелства са неотносими към предмета на настоящия спор, доколкото съдът не
разглежда по същество въпроса за упражняването на родителските права (арг. от чл.
22в, ал. 2 от ЗЗДет).
Видно от представено копие от удостоверение
от 21.10.2019г., издадено от директора на Шесто ОУ гр.София, детето К.К.Й. е
бил редовен ученик в Първи клас до 07.02.2019 г., когато е заминал с баща си за
Англия.
От официално заверен препис, преведен
на български от английски език на удостоверение от Основно католическо училище
„Св. Томас Мор“-Бирмингам от 11.06.2019 г., се установява, че детето е било
записано като ученик и е започнало да учи английски (лист 172 от делото). Съдът
не кредитира отразеното в писмо от 22.01.2021 г., подписано от директора на същото
училище, че детето е в училището от почти три учебни години и е в 4-ти клас,
тъй като между страните не се спори, че детето е пребивавало с баща си във Великобритания
от 07. февруари 2019 до началото на м. август 2020 г. (лист 174 от делото).
От договор за наем на жилище от
13.11.2018г., подписан от молителя К.Й. като наемател, със срок от 12 месеца, считано
от 01.11.2018г. с възможност за продължаване, се установява, че молителят е
наел обзаведен жилищен имот в гр. Бирмингам, Великобритания, а от удостоверение
за потвърждаване на регистрацията от 02.02.2021 г., издадено от Университета на
Бедфоршир се установява, че К.Й. е записан като редовен студент за бакалавърска
степен. Обучението е започнало на 03.02.2020г. и се очаква да завърши на
30.09.2023г. (лист 185 от делото).
Съдът не обсъжда представените по
делото писма от Бенджамин Луис от 06.01.2021г. (лист 187), както и от В.Д.от
06.02.2021г. (лист 189), тъй като по своето естество тези частни писмени
документи имат характер на свидетелски показания, дадени не по установения в
закона ред, което е недопустимо.
В проведеното на 12.02.2021 г.
открито съдебно заседание съдът е допълнил доклада по делото, като е приел, че твърдението
на молителя К. В.Й. е, че детето на страните К.К.Й. е било незаконно
прехвърлено от Обединеното кралство Великобритания в Република България, както
и незаконно е задържано от майката М.Й. в Република България, което прехвърляне
и задържане е извършено без съгласието на бащата К. В.Й.. Ответницата М.Й.
своевременно е оспорила твърденията на молителя, като неоснователни.
В същото съдебно заседание съдът е изслушал
ответницата, която е потвърдила изложеното за детето К. в писмения отговор.
Подържа пред съда, че е върнала детето К.К.Й. в Република България по неговото
постоянно местоживеене през месец август 2020 г., тъй като условията, при които
е живял К. във Великобритания били много лоши, недопустими, а и защото иска да
полага лични грижи за детето си (лист 216 от делото).
Други относими към спора
доказателства не са сочени пред настоящата съдебна инстанция.
Описаната фактическа обстановка е
установена по делото въз основа на съвкупната преценка на събраните относими
писмени доказателства.
При така установеното от фактическа
страна, съдът намира от правна страна следното:
С Хагската конвенция за гражданските
аспекти на международното отвличане на деца (по нататък за настоящото решение
само Хагската конвенция) се създава правен механизъм за осигуряване незабавно
връщане на детето, отведено и задържано незаконно и за гарантиране ефективно
спазване на законите, свързани с упражняване на родителските права и право на
лични отношения. Нормата на чл.3 от Хагската конвенция постановява, че прехвърлянето
или задържането на детето се счита незаконно когато е: а) извършено в нарушение
на правото на упражняване на родителските права съгласно законите на държавата
по обичайно местопребиваване преди прехвърлянето и б) по време на прехвърлянето
или задържането това право е било ефективно упражнявано съвместно или
поотделно, или би било упражнявано по този начин, ако не е било извършено
прехвърлянето или задържането.
Съдът приема, че за възникване на
правото да се върне малолетното дете К.К.Й. във Великобритания, по реда на
Хагската конвенция, то следва да бъдат установени следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) детето да е имало обичайно местопребиваване
във Великобритания непосредствено преди задържането му; 2) детето да е било
прехвърлено или задържано от неговата майка в Република България в нарушение на
установените във Великобритания правила за упражняване на родителските права –
съвместно или поотделно; 3) молбата за връщане на детето да е подадена преди да
изтече една година от прехвърлянето или задържането на детето в Република
България, респ. детето да не се е приспособило към новата си среда в Република
България, но само ако молбата е подадена след изтичане на периода от една
година; 4) бащата да е упражнявал ефективно родителските права по време на
прехвърлянето или задържането; 5) бащата да не е дал съгласие за прехвърлянето или
задържането на детето в Република България или впоследствие да не е приел
прехвърлянето или задържането на детето в Република България; 6) да не
съществува сериозна опасност връщането на детето да го изложи на заплаха от
психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в
неблагоприятна ситуация; 7) връщането на детето да не противоречи на основните
принципи на Република България в областта на защитата на правата на човека и
основните свободи; 8) детето да не е достигнало възраст и степен на зрялост,
при които е уместно да се вземе под внимание и неговото мнение, когато се
противопоставя на връщането, респ. детето да не се противопоставя на връщането,
когато е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се
вземе под внимание и неговото мнение. Тези предпоставки следва да са изпълнени
кумулативно.
На първо място следва да се разгледа
спорният между страните въпрос относно обичайно местопребиваване на детето К.К.Й.
към момента на прехвърлянето и задържането му от неговата майка, т.е. към дата 02.08.2020г.
В молбата си до съда бащата К. В.Й.
поддържа, че обичайното местопребиваване на детето е в Обединеното
кралство Великобритания и Северна Ирландия (по нататък за настоящото решение
само Великобритания), а ответната страна поддържа, че обичайното
местопребиваване на детето е в Република България.
В Хагската конвенция не е въведена
легална дефиниция на понятието „обичайно местопребиваване“. За да се отговори
на спорния между страните въпрос, следва да бъде извършено сравнително и
историческо тълкуване на легалната уредба на това понятие, но като бъде
съобразена целта на Хагската конвенция, отразен в преамбюла й, както и в чл. 1
от същата.
Хагската конвенция е от 25.10.1980г.,
а е ратифицирана от Република България със закон, приет от 39-то НС на
21.02.2003 г.
При приемането на Хагската конвенция,
държавите учредителки са се ръководили от целите, че „интересите на децата са
от първостепенно значение при упражняването на родителските права, в желанието
си да гарантират международноправна защита на децата от вредните последици на
незаконното им прехвърляне или задържане и да установят процедури, осигуряващи
тяхното незабавно връщане в държавата на обичайното им местопребиваване, а също
така да гарантират защита на правото на лични отношения“, което е отразено в преамбюла,
а в чл. 1 от същата е записано, че тя има за цел:
а) да осигури незабавното връщане на
децата, прехвърлени незаконно или задържани в някоя от договарящите държави; и
b) да гарантира ефективното спазване
на законите, свързани с упражняването на родителските права и правото на лични
отношения, на една договаряща държава от другите договарящи държави.
В правната уредба на Република
България е дадено легално определение на понятието „обичайно местопребиваване“
с разпоредбата на чл. 48, ал. 7 от Кодекса на международното частно право
(КМЧП), където е прието, че по смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в
което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с
необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За
определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства
от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на
лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. КМЧП е обн.
в ДВ, бр. 42 от 17.05.2005 г., т.е. след като Хагската
конвенция вече е била ратифицирана от Република България на 21.02.2003г. В този
смисъл следва да се приеме, че легалната дефиниция на „обичайно местопребиваване на физическо лице“ по КМЧП е с по-широк
обхват от целта, която е вложено в понятието „обичайно местопребиваване“ по Хагската
конвенция. Последното е приложимо само по отношение на децата и то за тези,
които са незаконно прехвърлени или
задържани от родител и не са навършили 16 години (арг. от чл. 4, изр. последно
от Хагската конвенция).
Съдът приема, че в настоящото
производство е неприложим Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември
2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни
решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който
се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, както и практиката на Съда на Европейския
съюз относно приложението на цитирания Регламент, тъй като целта на Хагската
конвенция е конкретна и има по-тесен предметен обхват – само по отношение на незаконно прехвърлени или задържани от
родител ненавършили 16 години деца.
При така изложените съображения, за
да се отговори на спорния въпрос за обичайното местопребиваване на детето К.К.Й.
към момента на прехвърлянето и задържането му от неговата майка, следва да се
даде отговор на въпроса за обичайното местопребиваване на всеки от неговите
родители към 02.08.2020г. Последният извод на съда се основана на установеното
по делото, че бащата и детето са български граждани, а майката е местно лице с
неограничено пребиваване в Република България, придобило единен граждански
номер. Съгласно чл. 3 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС) лицата, които не
са навършили 14-годишна възраст, са малолетни. Вместо тях и от тяхно име правни
действия извършват техните законни представители - родители или настойници.
Т.е. малолетното дете К. ex lege няма необходимата способност само да извършва правно
валидни действия и да формира воля относно мястото на което да се установи
преимуществено да живее. Същевременно с нормата на чл. 126, ал. 1 от Семейния
кодекс (СК) законодателят е приел, че родителите
и ненавършилите пълнолетие деца
живеят заедно, освен ако важни причини налагат да живеят отделно. Страните
не спорят, че сключеният между тях граждански брак е прекратен с развод, по
силата на съдебно решение по гр. дело № 8666/2013 г. на Пловдивския районен
съд, като упражняването на родителските права върху детето е предоставено на
майката и е определено местоживеенето му при майката, а на бащата е предоставен
режим на лични отношения с детето.
Съдът приема за безспорно установено
по делото, че държавата на обичайното местопребиваване на молителя К. В.Й. е
Великобритания, считано от 2016г. (видно от отразеното в съдебното решение на
английския съд и социалния доклад на ДСП „Лозенец“ – лист 40 и 128 от делото).
Установи се, че същият е взел решение трайно да се установи в тази държава,
където е наел обзаведен жилищен имот в гр. Бирмингам и се обучава както редовен
студент в Университета на Бедфоршир, което е планувано да продължи поне до м.
09.2023г. В този смисъл съдът приема, че молителят има намерение преимуществено
да продължи да живее с цел образование именно във Великобритания.
От доказателствата по делото се
установи, че към 02.08.2020г. ответницата М.Й. е с обичайно местопребиваване в Република
България. По делото е установено, че с декларация от 07.02.2019 г. с нотариална
заверка на подписа майката е дала съгласието си синът й К.К.Й. да пътува и пребивава в чужбина с баща
си К. В.Й., за неограничен период от време, независимо от броя на пътуванията и
тяхната продължителност, но тази декларация е валидно оттеглена от ответницата
на 21.06.2019 г., също с декларация с нотариална заверка на подписа. След като
в декларацията, оттеглящата волеизявлението на майката е вписано, че
оттеглената декларация следва да се счита за недействителна от момента на
оттеглянето, то следва, че само за периода от 07.02.2019 г. до 21.06.2019 г.
ответницата е дала съгласието си детето К.К.Й. да пътува и пребивава в чужбина
с баща си К. В.Й..
Отделно от изложеното по делото няма
данни, а и молителят не твърди, ответницата да е изразила желание да се развива
професионално във Великобритания, нито да си търси жилище, за да остане да пребивава
трайно в тази държава. Няма твърдения, нито доказателства, ответницата да е
имала намерение да променя обстоятелства от личен или професионален характер
при отиването й във Великобритания за да се види с детето си през м. август
2020г. Следва, че ответницата е пребивавала във Великобритания единствено с цел
да се види с детето си К., като не е имала обичайно местопребиваване в тази
държава. Не се установи да е обективирала намерения преимуществено да живее
там, а обстоятелствата от личен и професионален характер, обосновават извод за
наличието на трайни връзки на ответницата
с Република България.
От изложеното следва, че и двете
страни по спора са имали различно обичайно местопребиваване към 02.08.2020г.,
като за молителя това е Великобритания, а за ответницата - Република България.
По делото не се установи да има висящ съдебен спор между страните относно
упражняването на родителските права по отношение на детето К..
По отношение обичайното
местопребиваване на детето К. към момента на прехвърлянето и задържането му в
страната, съобразявайки целите на Хагската конвенция, съдът приема следното:
К.К.Й. е малолетно дете с българско
гражданство и с обичайно местопребиваване в Република България. Изхождайки от
етимологията на словосъчетанието „обичайно местопребиваване“ следва да се
приеме, че това е местопребиваването в тази държава, което според обичая е
установено. Съгласно българския тълковен речник прилагателното „обичаен“
означава „който е по обичая, който е станал привичен, обикновен“. В Република
България обичайно живеят български граждани, които обичайно са родени в тази
държава и са свързани с нея не само защото преимуществено живеят в същата, но и
имат социална, културна и всяка друга (вкл. рационална) връзка, която е
стойностна за тях.
Съдът не приема за доказано
твърдението на молителя, че към момента на прехвърляне и задържането детето К.
е било с обичайно местопребиваване във Великобритания. Детето не е започнало
живота си на 07.02.2019г., а до този момент то е живяло седем години и половина
в държавата, в която е имало своята обичайна среда на българско дете в
Република България. Дори да се приеме, че детето бързо се е адаптирало във
Великобритания и е постигнало значими успехи при обучението си там в училището,
в което е учило по време на престоя си във Великобритания, то това се дължи и
на благоприятната обичайна среда, в която то е живяло до този момент, т.е. до
временното му установяване във Великобритания през м. февруари 2019г.
Изводът на съда, че при престоя си
във Великобритания детето К. не е имало обичайно местопребиваване, следва и от
отразеното в декларацията на майката, на която е предоставено упражняването на
родителските права върху детето, съгласно съдебното решение от 12.04.2017 г. по
гр. дело № 8666/2013 г. на Пловдивския районен съд. С декларация от 07.02.2019
г. ответницата е дала съгласието си синът й К.К.Й. да пътува и пребивава в чужбина с баща си К. В.Й., т.е. липсва
волеизявление за трайна промяна в местоживеенето на детето, а още по-малко за някаква
промяна на неговото обичайно
местопребиваване. В този смисъл съдът приема, че ответницата не е дала
съгласието си бащата еднолично да промени местоживеенето на детето (нито то да
се установи да живее преимуществено в друга конкретна държава), а единствено детето
да може да пътува в чужбина с баща си, т.е. извън пределите на държавата по
обичайното местопребиваване на детето. Цитираната декларация от 07.02.2019г. е
била дадена в изпълнение на нормативните изисквания на действаща норма в
държавата на обичайното местопребиваване на детето (чл. 76, т. 9 от Закона за
българските лични документи), но съгласието на майката е било неправилно тълкувано
от бащата (умишлено или не е без правно значение за спора). Нарушавайки правото
на родителя на когото съдът е предоставил упражняването на родителските права,
бащата незаконно е задържал детето във Великобритания до
връщането му в Република България от майката на 02.08.2020г. Молителят не може
да черпи права от собственото си неправомерно поведение и да се позовава на Хагската
конвенция.
По изложените съображения настоящият
съдебен състав споделя изложеното в писмената защита от представителя на
молителя, че в случая е приложима нормата на чл. 7, т. 1 от Конвенцията за
компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и
сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на
децата (ратифицирана със закон, приет на 18.01.2006 г. и обн. в ДВ, бр. 9 от
27.01.2006г., в сила за Република България от 01.02.2007г.). Тази норма
постановява, че в случай на незаконно
прехвърляне или задържане на детето органите на договаряща държава, в която детето
е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди прехвърлянето или
задържането, запазват своята компетентност до момента, когато детето придобие
обичайно местопребиваване в друга държава, и а) всяко лице, институция или друг
орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителски права, са
изразили съгласие с прехвърлянето или задържането, или б) детето е пребивавало
в тази друга държава най-малко една година, след като лицето, институцията или
органът, имащи право да упражняват родителски права, узнаят или е трябвало да
узнаят за местонахождението на детето и в този период никаква молба за неговото
връщане не е подадена и разгледана и детето се е интегрирало в новата си среда.
Съгласно чл. 7, т. 2 от Конвенцията
за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и
сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на
децата, прехвърлянето или задържането на детето трябва да се счита за
незаконно, когато: а) то е в нарушение на правото на упражняване на
родителските права, предоставени на лице, самостоятелно или съвместно, съгласно
законодателството на държавата, в която детето е имало обичайното си
местопребиваване непосредствено прели прехвърлянето или задържането и б) към
момента на прехвърлянето или задържането това право е било ефективно
упражнявано, самостоятелно или съвместно, или е щяло да бъде упражнено, ако
тези събития не са настъпили.
В чл. 7, т. 3 от
цитираната Конвенция е прието, че докато органите, посочени в ал. 1, запазват
своята компетентност, органите на договарящата държава, в която е прехвърлено
детето или в която то е задържано (в случая това е английският семеен съд),
могат да вземат само такива спешни мерки по силата на чл. 11, каквито са
необходими за закрила на личността или имуществото на детето. Следва, че представената
от молителя Заповед за
уреждане на взаимоотношения с дете от 13.03.2020 г. на Върховния съд на Великобритания
би могла да има само временен характер, а мерките, които постановява - само
спешни мерки с цел закрила личността или имуществото на детето. Следователно, чуждият
съд не е имал компетентност да промени установения от българския съд режим на
упражняване на родителските права и местопребиваването на детето К., а решението
на Върховния съд на Великобритания, в частта за определяне на ново
местопребиваване на детето, както и за промяна в режима на упражняване на
родителските права и установяване на нов режим на лични отношения на детето с
майката, не обвързва настоящия съдебен състав.
Съдът изцяло се разграничава от
заявеното становище на изпълнителната власт, чрез Министерството на правосъдието
на Република България, че следва молбата да бъде уважена и детето да бъде
върнато във Великобритания. Такъв извод противоречи с установената по делото
фактическа обстановка и приложимото право.
В случая съдът служебно следи и за най-добрия интерес на детето К.. Според
легалното определение на това понятие, дадено в § 1, т. 5 на Допълнителната
разпоредба от Закона за закрила на детето, при преценката на този интерес съдът
е длъжен да съобрази опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена
(б. „г“); способността на родителите да се грижат за детето (б. „д“), както и последиците, които ще настъпят за детето
при промяна на обстоятелствата (б. „е“ на цитираната норма). Видно от
актуалния социален доклад на АСП ДСП „Лозенец“ от 21.01.2021г., с отглеждането
на детето К. Й. при семейството му в
България, правата и интересите на
детето ще бъдат защитени по най-добрия начин, който извод напълно се
споделя и от настоящия съдебен състав.
По изложените съображения съдът
приема, че не е изпълнена първата от предпоставките на чл.3 от Хагската
конвенция. Не се установи К.К.Й. да е прехвърлен или задържан незаконно, съгласно
законите на държавата по обичайното местопребиваване преди прехвърлянето. Едва
след прехвърлянето и незаконното задържане на детето К. във Великобритания е
възникнал спор между родителите относно местоживеенето на детето К., който спор
не може да обоснове извод за незаконност на действието на майката към 02.08.2020г.
След като се установи, че не е
изпълнена първата от материалните предпоставки за връщането на детето К., т.е. детето
да е имало обичайно местопребиваване във Великобритания непосредствено преди прехвърлянето
и задържането му, то и не следва да се обсъждат следващите предпоставки за
неговото връщане. Не се установяват хипотезите на чл.3 от Хагската конвенция,
тъй като нито прехвърлянето, нито задържането на детето от Великобритания в Република
България е незаконно. Съдът не следва да обсъжда и дали молителят К. В.Й. е
спазил едногодишния срок по чл. 12, ал. 1 от Хагската конвенция, тъй като не се
установи детето да е било незаконно прехвърлено и задържано в Република България
след 02.08.2020г.
Съдът приема за изцяло неоснователни
доводите на молителя и неговия представител, както и становището на
представителите на Министерството на правосъдието на Република България, тъй
като не се установи да е изпълнена първата от кумулативните предпоставки за
принудителното връщане по смисъла на Хагската конвенция на детето К.К.Й. във
Великобритания.
Съдът намира, че евентуалното
принудително връщане на детето К. във Великобритания не само ще бъде
неправомерно, но и ще засегне негативно детето, което ще бъде лишено от
неговата обичайна среда по местопребиваване. Ще засегне негативно и ответницата,
която ще бъде принудена да напусне държавата (съдът не допуска майката да
приеме да бъде разделена със силата на държавната принуда от единственото си 9-годишно
дете), в която е избрала да живее преимуществено, да работи и отглежда детето
си (ирелевантни са причините за избора й), като свободен гражданин в
равноправна държава-членка на Европейския съюз. След като детето К.К.Й. е
български гражданин, то е свободно да се ползва и от правата, гарантирани с чл.
35, ал. 1 и ал. 2 от Конституцията на Република България (Обн., ДВ, бр. 56/13.07.1991 г., в сила от 13.07.1991
г.), т.е. да се върне и живее в Република България.
Българските деца са не само безценно
нематериално богатство за своите родители, те са и бъдещето на българската
държава. По различни причини хиляди български деца временно и за различен
период живеят извън пределите на държавата по обичайното им местопребиваване.
Евентуалното им принудително връщане от съда (дори само на едно от тях), без да
са изпълнени предпоставките на Хагската конвенция ще е в противоречие с чл.
117, ал. 1 от Конституцията на Република България, където на съдебната власт е
възложено да защитава правата и законните
интереси на гражданите, юридическите лица и държавата, ще е и в противоречие с Конвенцията за правата на
детето, приета от ОС на ООН на 20.11.1989
г. и ратифицирана от Република България с решение на ВНС от 11.04.1991 г. – обн.
в ДВ, бр. 32 от 23.04.1991 г., обн., ДВ, бр. 55 от 12.07.1991 г., в сила от 03.07.1991
г.
Не следва да се обсъждат доводите на
ответницата за наличието на основания по чл.13, б. „б” от Хагската конвенция,
тъй като детето К.К.Й. не е незаконно прехвърлено и задържано в Република
България, а е законосъобразно върнато по волята на законния представител,
упражняващ родителските права, в държавата по обичайното местопребиваване на
детето. За настоящия спор е ирелевантно какъв документ за самоличност е
използван при връщането на детето в Република България, нито дали е бипатрид.
Съдът счита, че липсват юридически
или фактически пречки (при спазване административните мерки наложени поради
пандемията от коронавирус COVID-19) бащата да има непосредствена и лична връзка
с детето си в държавата по обичайното местопребиваване на детето. Молителят и
баща на детето К. има права (освен задължения) на родител, които следва да
бъдат защитени при разрешаване споровете за родителската отговорност, които не
са предмет на разглеждане в настоящото производство.
По изложените съображения съдът
отхвърля молбата на К. В.Й. за връщането на детето К.К.Й. във Великобритания,
като неоснователна.
По разноските.
На основание чл. 81 от ГПК съдът дължи произнасяне по искането
за разноски.
Предвид изхода на делото, молителят
няма право на разноски и искането му следва да се остави без уважение.
Ответницата не претендира разноски и
съдът не дължи произнасяне.
Така мотивиран, Софийският градски
съд, Гражданско отделение, V-ти брачен състав
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ молбата на К. В.Й., ЕГН **********, постъпила чрез Министерството на правосъдието на Република България, като централен орган по смисъла на чл. 6 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, за връщането на детето К.К.Й., ЕГН **********, във Великобритания, като неоснователна.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на К. В.Й., ЕГН **********, за присъждане на разноски по гр. дело № 14364/2020г. по описа на Софийски градски съд, V-ти брачен състав.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийския апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: