Решение по дело №850/2024 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН във вр. с чл. 208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Ш. Я. И. от гр. Русе, чрез процесуален представител, против решение № 430/26.08.2024 г., постановено по АНД № 1207/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърдено наказателно постановление (НП) № 004329/23.05.2024 г., издадено от директора на Национално тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“ и касаторът е осъден да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ сумата от 150 лева - деловодни разноски. С наказателното постановление, на основание чл.179, ал.3а от ЗДвП, на касационния жалбоподател е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1800 лева. Като касационни основания се сочат допуснати от въззивната инстанция нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което наказателното постановление да бъде отменено. Претендира присъждането на направените деловодни разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба – директорът на Националното тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния си представител – юрк. Д. К. – И., е депозирал писмен отговор с вх. № 30716/21.10.2024 г. по описа на РС - Русе, в който излага доводи за неоснователност на жалбата. В съдебно заседание чрез процесуалния си представител, излага съображения, че изискването за съразмерност по отношение на наложените санкции е кумулативно във връзка с изискването санкциите да бъдат с възпиращ ефект. Сочи, че би било недопустимо едно безспорно установено нарушение да остане несанкционирано. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила обжалваното въззивно решение. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, претендирани от касатора.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за основателност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд, както и потвърденото с него наказателно постановление, следва да бъдат отменени.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е основателна.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 29.11.2023 г. в 10 ч. на път II-21 км. 16 + 900 служители на АПИ осъществявали контрол относно заплащането на съответните такси по чл. 10 ал. 1 от Закона за пътищата. Така установили движението на автобус „Мерцедес Спринтер“ с ДК № [рег. номер], с обща технически допустима максимална маса до 12 т., движещ се в посока към гр. Силистра, като при движението си на 30.10.2023 г. в 09:54 ч. по път II-21, км. 6 + 959, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за посоченото ППС не е била заплатена пътна такса, съгласно чл. 10 ал. 1 т. 2 от Закона за пътищата. Това превозно средство било спряно за проверка от св. В. К. на длъжност инспектор в сектор „Контрол и правоприлагане“ - Русе в НТУ, като проверяващите установили, че негов водач е именно касаторът. Във връзка с така установеното нарушение срещу касатора бил съставен АУАН от св. К. - митнически служител, а въз основа на него наказващият орган издал обжалваното пред въззивната инстанция НП.

При тази фактическа обстановка от правна страна районният съд приел, че в извънсъдебната фаза на административнонаказателното производство не са допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон, представляващи основание за отмянатa на НП, като нарушението е безспорно установено и доказано по несъмнен начин. Контролираната инстанция е приела, че в АУАН, а в последствие и в НП, нарушението било описано пълно и ясно като били посочени законовитe основания, въз основа на които санкционният орган е приел, че се касае за административно нарушение по ЗДвП и е наложил съответно наказание, като по този начин, на нарушителя била осигурена възможност да организира пълноценно защитата си. Съдът е счел, че деянието е правилно квалифицирано под посочения в санкционния акт състав на административно нарушение, за което правилно е наложена предвидената в закона санкция, която не подлежи на индивидуализиране, тъй като същата е императивно установена от законодателя по вид и размер, и изключва възможността АНО и съдът да преценяват приложението на разпоредбата на чл. 27 от ЗАНН. На тези основания съдът потвърдил оспореното пред него НП.

Решението на въззивната инстанция е неправилно.

Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.

С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. и 2500 лв. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).

В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).

Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.

Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.

Като следствие от изведения в константната практика на Съда на ЕС принцип на предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право съдът е длъжен да не приложи санкционните разпоредби на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП без обаче да може да определи и съответстващо на тежестта на нарушението наказание. Да се приеме противното би означавало да се наруши посочения принцип за законоустановеност на наказанията, както и принципът на разделение на властите, прокламиран в чл.8 от Конституцията на Република България.

Конституционният съд последователно се придържа към възприетото в практиката му разбиране, че е конституционно нетърпимо който и да било от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт да излиза извън конституционно очертаните предели на властване, да отказва осъществяването на възложените му властнически правомощия или да делегира другиму свои конституционни правомощия, както и да отнема конституционно предвидени правомощия на държавните органи (решение № 15 от 28.11.2022 г. на КС по к.д. № 10/2022 г., решение № 6 от 2020 г. по к.д. № 10/2019 г., решение № 3 от 1996г. по к.д. № 2/1996; решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4/1998; решение № 10 от 2003 г. по к.д. № 12/2003; решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1/2010; решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13/2010 и др.). Не е в компетентността на съдебната власт да законодателства като създава правни норми. Органите на съдебната власт - съд, прокуратура и следствие, не могат да издават нормативни актове във връзка със своята дейност. Съдебната власт не може да създава правила за поведение, а следва да прилага законите, създавани от законодателната власт, и подзаконовите нормативни актове, издавани от органите на изпълнителната власт (в този смисъл изрично решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к.д. № 6/2011 г.).

По изложените съображения касационната инстанция намира, че не е необходимо да обсъжда наведените в касационната жалба допълнителни аргументи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт.

С оглед горното, като е потвърдил обжалваното пред него наказателно постановление Районен съд – Русе е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. След отмяната му и на основание чл.222, ал.1 от АПК касационният съд следва да се произнесе по съществото на спора. При осъществяване на това свое правомощие и по изложените по-горе съображения настоящият състав на съда намира, че наказателното постановление следва да бъде отменено.

Предвид основателността на касационната жалба и на основание чл.143, ал.1 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН основателно се явява искането на касационния жалбоподател за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение. Разноските за заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното производство са в размер на 480 лева като доказателство за тяхното извършване, съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, съставлява отбелязването за заплащането в брой на възнаграждението в представения договор за правна защита и съдействие № 034354/14.06.2024 г., като същите са заплатени с оглед осъществяване на процесуално представителство както в първоинстанционното, така и в касационното производство, тъй като видно от представеното пълномощно за процесуално представителство по делото пред РС – Русе, същото има сила до приключването му пред АС – Русе.

С оглед фактическата и правна сложност на делото, съдът намира за неоснователно възражението на ответника за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, които се следват на касационния жалбоподател в претендирания пълен размер от 480 лв.

Деловодните разноски, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, следва да бъдат възложени в тежест на Агенция „Пътна инфраструктура“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.21, ал.2 от ЗП и чл.2, ал.1 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция „Пътна инфраструктура“.

Така мотивиран на основание чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.221, ал.2 и чл.222, ал.1 от АПК, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 430/26.08.2024 г., постановено по АНД № 1207/2024г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърдено наказателно постановление № 004329/23.05.2024 г., издадено от директора на Национално тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“ и Ш. Я. И. е осъден да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ сумата от 150 лева, представляваща деловодни разноски като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 004329/23.05.2024 г., издадено от директора на Национално тол управление към Агенция „Пътна инфраструктура“, с което на Ш. Я. И., с адрес: гр.Русе, [улица], вх.4, ет.2, ап.10, с [ЕГН], на основание чл.179, ал.3а от ЗДвП, е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1 800 лева.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на Ш. Я. И., с [ЕГН], от гр. Русе, [улица], вх.4, ет.2, ап.10, сумата от 480 лева – разноски за адвокатско възнаграждение по делото.

Решението е окончателно.