Р Е Ш
Е Н И
Е № 260117
гр.
Пловдив, 21.04.2021 год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав, в открито заседание на двадесет и четвърти март
две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ: СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа
докладваното от съдията Костадинова в.т.
дело № 67/2021 год. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 20141 от 02.09.2020 година, постановено по т.
дело № 69/2019 година по описа на Окръжен съд – Кърджали, е осъдено З. „Б.И.“
АД, ***, ЕИК **, да заплати на С.Н.М., с
постоянен адрес ***, ЕГН **********,
сумата от 15000 лв., представляваща
обезщетение за причинените му неимуществени вреди от настъпило на 09.12.2018 г.
ПТП, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.03.2019 г. до окончателното
изплащане на сумата Предявеният иск с
правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ е
отхвърлен в останалата му част – за разликата над 15 000 лв. до пълния предявен
размер от 100 000 лв. като неоснователен и недоказан. Осъдено е З. „Б.И.“ АД, ЕИК **, да заплати на С.Н.М., ЕГН **********,
сума в размер на 165 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение
съразмерно с уважената част от иска. Осъден е С.Н.М., ЕГН **********, да заплати на З. „Б.И.“ АД, ЕИК **, сума в размер на в размер
на 3 740 лв., представляваща разноски по делото съразмерно с отхвърлената част от иска. Осъдено е З. „Б.и.“
АД , ЕИК **, да заплати по сметка на
Окръжен съд - Кърджали сумата в размер на 600 лв. - държавна такса върху уважения размер на
предявения иск, както и сума в размер на 600 лв. – бюджетни разходи за вещи
лица.
С определение № 21242 от
09.12.2020 година, постановено по ОС –
Кърджали в производство по чл. 248 от ГПК
по т. дело № 69/2019 година, е изменено решението в частта за
разноските, като З. „Б.И.“ АД, ЕИК **, е
осъдено да заплати на адвокат А.Г.М.,
ЕГН **********, от С.адвокатска колегия,
с адрес на кантората град С., ул. „К.“ № 85, ет. 4, ап. 10, сума в размер на 529,50
лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на С.Н.М.,
ЕГН **********, на основание чл. 38 ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата,
вместо първоначално присъдените разноски за адвокатско възнаграждение
съразмерно на уважената част от иска от 165 лева.
Срещу определението по чл. 248 от ГПК не е подадена частна жалба.
Първоинстанционното решение е
обжалвано с въззивна жалба от ищеца по делото С.Н.М. в частта, с която предявеният от него
иск е отхвърлен за разликата над 15 000 лева до 100 000 лева ведно
със законната лихва от 11.03.2019 година до окончателното изплащане на сумата.
Оплакванията са за необоснованост и незаконосъобразност на решението в
обжалваната част. Твърди се, че решението е необосновано, тъй като в мотивите
на съда липсвали критериите, въз основа на които бил определен размера на
обезщетението. Твърди се, че определеният размер е необосновано занижен, не
бил съобразен с действително
претърпените от ищеца болки и страдания и не бил достатъчен да репарира
нанесените му вреди. Решението не съответствало на задължителните указания на
т. 11 от ППВС № 4/1968 година. То противоречало и на материалния закон,
неправилно била приложен принципа за справедливост при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди, установен в чл. 52 от ЗЗД, не били взети предвид всички
увреждания, причинени на ищеца при ПТП и установени по делото, както и
настъпилите усложнения в лечебния и възстановителния процес. Не бил взет
предвид и факта, че възстановяването все
още не е приключило, че ищецът още изпитва болки в лявото бедро, има ограничени
движения на коляното и е със накуцваща
походка, както и голям загрозяващ белег. Не били съобразени и продължителния
период, през който ищецът бил нетрудоспособен, както и наложилото се
трудоустрояване и психическите травми. Събраните по делото доказателства не
били преценени от съда в тяхната цялост. Определеният размер на обезщетението
не съответствал на съдебната практика по сходни случаи. Оспорени са и изводите
на първоинстанционния съд за наличие на съпричиняване и за намаляване на обезщетението на основание чл. 51 ал. 2 от ЗЗД с 25%. Според жалбоподателя не било доказано при условията на пълно и
главно доказване наличието на съпричиняване от страна на пострадалия. По тези
съображения е поискана отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на ново по
същество, с което да се присъди на жалбоподателя допълнително обезщетение от
85 000 лева / разликата над 15 000 лева до 100 000 лева/, ведно
със законната лихва за периода от 11.03.2019 година до окончателното изплащане
на сумата, със съответна отмяна на решението в частта, с която ищецът е осъден
да заплати на ответника разноски за първоинстанционното производство, както и
да му се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона
за адвокатурата за двете инстанции.
Ответникът оспорва жалбата в
писмения отговор по чл. 263 от ГПК. В отговора, наред с останалите доводи,
свързани с неоснователност на въззивната жалба на С.М. досежно определения
размер на обезщетението, се поддържа, че
съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се
в движение със скорост 80 км/ час при разрешени 30 км/час и при несъобразяване с вертикалната пътна маркировка
в съответния участък, е в много по-висок от определения от първоинстанционния
съд размер, а именно поне 70%, а не 25%. Твърди се, че определеният размер на
обезщетението не е съобразен с липсата на доказателства по делото за причинени психически травми на ищеца в
резултат на ПТП и е завишен с оглед
обществените критерии за справедливост и обстоятелствата, при които е настъпило
ПТП. Според изразеното в писмения отговор на ответника становище, описаните в
исковата молба неимуществени вреди –
стрес, уплаха и негативни изживявания не са сред тези, за които застрахователят
дължи обезщетение, тъй като не са резултат от телесното му увреждане по смисъла
на чл. 493 ал. 1 от КЗ, а засягат психо-емоционалната му сфера и за тях следва
да отговаря прекия причинител, а не застрахователя. По тези съображения е
поискано потвърждаване на решението в обжалваната част и присъждане на
разноски, направени както пред въззивната инстанция, така и в
първоинстанционното производство.
Страните не са направили нови
доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Съдът, съобразявайки доводите на страните и събраните по делото доказателства,
приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице, имащо
правен интерес да обжалва, а именно от ищеца срещу
решението в отхвърлителната му част. При
подаването на въззивната жалба е спазен срока по чл. 259 от ГПК.
Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК намира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в обжалваната част.
С представените по делото и
неоспорени от ответника писмени доказателства, по-конкретно с намиращите се на стр. 20-21 от първоинстанционното дело доказателства се
установява, че ищецът С.М. е сезирал на 18.02.2019 година ответното дружество с претенция за заплащане на обезщетение за претърпените
от него неимуществени вреди при ПТП,
станало на 09.12.2018 година, заведена е щета
№ **********. Претенцията е
основана на съществуващата застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника
за автомобила, с който е причинено ПТП – застрахователна полица ***. Безспорно е между страните, а и от представеното писмо /
стр. 22 / се установява, че до заплащане на обезщетение от
застрахователя по застрахователната
претенция на ищцата по реда, предвиден в
чл. 380 от КЗ, не се е стигнало поради липса на влязъл в сила съдебен акт, доказващ виновността на водача, управлявал
застрахованото при ответника МПС. При
положение, че ищецът не е получила сума от застрахователя по заведената от него застрахователна претенция, предявеният пред
съда иск е допустим съгласно изискванията на чл. 498 ал. 3 предложение трето от КЗ.
По отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивната инстанция е ограничена от посоченото във
въззивната жалба, освен когато става
дума за приложение на императивна правна норма или когато съдът следи служебно
за интересите на някоя от страните по делото или ненавършили пълнолетие деца. /
Т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК на
ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе по въведените
с въззивната жалба оплаквания, посочени
по- горе. Те се свеждат до това какви неимуществени вреди, за които претендира
ищецът, са претърпени от него при
процесното ПТП по вид, интензитет и продължителност и са установени със събраните доказателства, респ.
какъв е справедливият размер на обезщетението за претендираните и установени
неимуществени вреди, както и има ли съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на ищеца и в какъв процент.
Между страните са безспорни, а и
от събраните по делото доказателства се установяват следните обстоятелства,
имащи значение за ангажиране на отговорността на застрахователя по предявения
срещу него пряк иск:
Първото от тях е наличието на
валидна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с ответното дружество за автомобила, с който
е причинено ПТП, станало на 09.12.2018 година, а именно автомобил марка О.с
рег. № ***, управляван от Б.М.М..
Съобразявайки обстоятелството,
че въззивна жалба е подадена само от
ищеца в първоинстанционното производство С.Н.М. и че тя касае размера на определеното
обезщетение за неимуществени вреди, който
се намалява със съответния
процент съпричиняване, респ. че въззивна жалба не е подадена от З. „Б.И.“
АД, настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по поддържаните както пред първата инстанция, така и с
отговора на въззивната жалба доводи на
ответника, че не е установена вината на Б.М.М. за настъпване на процесното ПТП, както и че процентът съпричиняване от страна на пострадалия,
изразяващо се в нарушаване на правилата за движение, означени с вертикална
пътна маркировка, е 70%, а не както е прието от първоинстанционния съд – 25%.
По
въпроса за наличието и евентуално за
процента съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия С.М. по делото е установено следното:
От представения към исковата
молба препис от присъда от 03.10.2019
година, постановена по наказателно дело № 800/2019 година на Районен съд –
Кърджали, влязла в сила на 19.10.2019 година се установява, че противоправното
поведение на водачката на застрахования в ответното дружество автомобил О.с рег. № ***Б.М.М., довело до ПТП на
09.12.2018 година, при което е пострадал ищецът, се изразява в нарушаване на:1. чл. 21, ал. 2
от ЗДвП – движение със скорост 91,53 километра в час, при пътен знак В26 / „Забранено движение със
скорост, по-висока от означената; 2. чл. 13, ал. 1 във връзка с чл. 7, ал. 4 от ЗДвП и чл. 45 ал. 1 от ППЗДвП – непропускане на насрещно движещо се ППС в нарушение на пътен знак Б5; 3. чл. 44,
ал. 2 от ЗДвП - ненамаляване на скоростта и неспиране, за да пропусне насрещно
движещото се ППС; 4. чл. 16, ал. 1, т.1 от ЗДвП – навлизане в
лентата за насрещно движение, където е последвал удар с автомобила на ищеца и по
непредпазливост му е причинена средна
телесна повреда, изразяваща се в счупване на лява бедрена кост, довело до
трайно затрудняване на движението на левия крак за повече от един месец.
Влязлата в сила присъда на
наказателния съд съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК е задължителна за
гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно
това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца. Съпричиняването от страна на пострадалия не е сред въпросите, които са
решени по задължителен начин в наказателното производство и за него съдът следва да се произнесе въз основа на
събраните по настоящото дело
доказателства.
Имайки предвид разпоредбата на
чл. 300 от ГПК, съдът е обвързан от установеното с присъдата досежно
противоправното поведение на водача
на автомобила „О.“ Б.М.. То се изразява в движение със скорост над разрешената
за пътния участък, обозначена със съответния пътен знак, както и в навлизане в
насрещната пътна лента, в която се е движил автомобила на ищеца в нарушение на
задължението да се пропусне движещия се в собствената си пътна лента автомобил,
при което се е стигнало до удара между двата автомобила.
Във връзка с допуснатите от С.М. нарушения на правилата за движение по
пътищата, посочени от ответника с направеното възражение за съпричиняване, по
делото е безспорно установено от
приетата комплексна експертиза, че той се е движил с поставен предпазен колан. Безспорно е
установено обаче, че ищецът е управлявал автомобила си със скорост, надвишаваща
разрешената. В неоспорената комплексна
експертиза е посочено, че за пътния участък, в който е станало ПТП, максимално
разрешената скорост за движение и в двете посоки е била 30 км/час, означена със
съществуващата на място вертикална маркировка. Скоростта на движение на
управлявания от ищеца автомобил е била 80 км/час, т.е. с 50 км/час
над максимално разрешената скорост. Движението с превишена скорост от страна на ищеца е в нарушение на 21 ал. 2
от ЗДвП. В комплексната експертиза е посочено, че счупването на лявата бедрена
кост на ищеца е възникнало при удар и притискане в областта на колянната става,
в резултат на което се е стигнало до счупване на бедрената кост по индиректен
/огъвачен/ механизъм в средната й трета
/диафизата/. При този механизъм на причиняване на средната телесна
повреда на ищеца вещите лица са категорични, че при движение на неговия
автомобил с по-ниска скорост многофрагментното счупване би могло да не възникне поради
упражнената по-малка сила на удара в областта на левия долен крайник.
При така установената фактическа
обстановка и съобразявайки рамките на въззивното производство, очертани с
въззивната жалба, обсъдени по-горе, респ. невъзможността да се увеличава
приетия от първоинстанционния съд процент на съпричиняване, въззивният съд намира, че следва да приеме 25% процента съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия. Нарушението на правилата за движение от
страна на ищеца С.М., свързано с
движение с превишена в пъти скорост над разрешената, е достатъчно сериозно и както вещите лица са
установили, това нарушение, наред с допуснатите от Б.М. нарушения са довели до многофрагментното
счупване на бедрената кост на ищеца след удара между управляваните от тях
автомобили, като същото би могло да се избегне при по-ниска скорост на движение
на автомобила на ищеца, в резултат на което силата на удара би била по-малка.
В обстоятелствената част на
исковата молба ищецът твърди, че е претърпял следните неимуществени вреди, конкретизирани по вид,
интензитет и продължителността на болките и страданията: счупване на тялото /
диафизата/ на лявата бедрена кост, както и множество други по-леки наранявания
– множество кръвонасядания по тялото, най-вече в лявата половина на торса,
както и хематоми по главата и лицето. Твърди се, че на 11.12.2018 година му е
извършена операция с голям обем и сложност заради счупването на бедрената кост,
болничното лечение е продължило 22 дни, след което хоспитализацията му в същото
отделение е продължена с още 30 дни поради незавършеното лечение и за ранна
рехабилитация. Окончателно ищецът бил изписан от болница на 30.01.2019 година в
инвалидна количка. След сваляне на гипсовата имобилизация той бил приет отново
в болница за рехабилитация през периода
от 12.03.2019 година до 19.03.2019 година, след което лечението му продължило в
домашни условия с прогноза за възстановяване за около 8-10 месеца и операция за
изваждане на поставения вътрешен метален фиксатор. В исковата молба се твърди, че от ПТП до
момента ищецът не е възстановен, не може да работи, като заради временната нетрудоспособност
са му издавани болнични листове до месец октомври 2019 година включително. На 11.07. 2019 година при извършен преглед за
продължаване на временната неработоспособност било установено, че той все още
се придвижва само с помощта на инвалидна количка. Твърди се, че към датата на
исковата молба / 05.11.2019 година/
ищецът все още има нужда от чужда помощ при извършването на ежедневните
си битови нужди, трудноподвижен е, все още ползва инвалидна количка и през
по-голямата част от денонощието е на легло. С исковата молба са въведени и
обстоятелства за психически болки и страдания за ищеца вследствие нанесените му
телесни увреждания. В допълнителната искова молба е уточнено, че преживяната травма и силен стрес при ПТП са
довели до негативни промени в психологически план и в социалния живот на ищеца.
Той станал по-затворен, нервен, изпитвал страх относно пълното си
възстановяване и относно това дали ще бъде пълноценен за себе си и за семейството си.
Това са неимуществените вреди, за
които ищецът е претендирал обезщетение в общ размер от 100 000 лева.
Съдът намира за неоснователни
поддържаните в отговора на въззивната жалба доводи на З. „Б.И.“ АД,
че описаните в исковата молба
неимуществени вреди – стрес, уплаха и негативни изживявания не са сред
тези, за които застрахователят дължи обезщетение, тъй като не са резултат от
телесното му увреждане по смисъла на чл. 493 ал. 1 от КЗ, а засягат
психо-емоционалната му сфера и за тях следва да отговаря прекия причинител, а
не застрахователя. Съгласно разпоредбата на чл. 493 ал. 1 от КЗ застрахователят
по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите покрива
отговорността на застрахования за причинените на трети лица вреди вследствие на
притежаването или използването на моторно превозно средство по време на
движение или престой, като в т. 1 е
посочено, че застрахователят покрива неимуществените
и имуществените вреди вследствие на телесно увреждане или смърт. В случая видно
от обстоятелствената част на исковата молба ищецът претендира обезщетение за
негативни изживявания и психологически травми, които са свързани именно с
нанесените му физически травми при ПТП, най-вече със счупването на бедрената
кост. Поради това застрахователят дължи
обезщетение и за тях при установяването им по делото.
От събраните по делото
доказателства – експертиза, изготвена от вещото лице Н.М., както и епикризи,
болнични листове и експертни решения на ТЕЛК се установява, че при ПТП на ищеца
е причинено многофрагментно счупване на
лявата бедрена кост, което е наложило болнично и оперативно лечение и наблюдение.
От заключението на вещото лице е видно, че обичайният срок за трайно затрудняване на движението на
крайника при такова счупване е 8-9
месеца за лица, неполагащи физически труд и около 9-12 месеца за такива,
занимаващи се с физически труд. При ищеца обаче
не се е стигнало до пълно възстановяване през посочения период, което
според вещото лице не се дължи на неправилно проведено лечение или на забавяне
в извършването на операцията, каквито доводи са поддържани от ответника. Вещото
лице е посочило, че лечението на ищеца, включително извършената му оперативна
интервенция, отговарят на правилата за добра медицинска практика. Забавянето
във възстановяването според вещото лице
е нежелан ефект и се дължи на различни фактори, сред които не са грешки при проведеното лечение и на несериозно
отношение на ищеца към възстановителния
и рехабилитационния процес. Става дума за други фактори като генетично предразположение, качество на
обмяната на веществата, адекватно хранене, белтъчен и минерален баланс и
др. При изготвянето на експертизата
през месец март 2020 година вещото лице е установило, че поради удължения
период на зарастване при ищеца все още не
са извадени оперативно металните остеосинтезиращи елементи, поставени
при извършената на 11.12.2018 година операция. Към момента на прегледа / 02.03.2020 година/ ищецът се придвижвал без
помощни средства, но походката му била накуцваща, изпитвал болка в лявото бедро при студ и влага, както
и когато стои изправен продължително време и при ходене на по-дълги разстояния.
Според вещото лице болките и страданията на ищеца в острия период на травмата
са били със значителен интензитет, като няколко седмици след операцията би
следвало те да са намалели и постепенно да стихват. Вещото лице твърди, че
ищецът се е нуждаел от чужда помощ при осъществяване на ежедневните си битови
потребности през първите две-три седмици от операцията.
От болничните листове и
епикризите се установява, че ищецът е бил нетрудоспособен през целия период от
ПТП до месец октомври 2019 година. Първоначалният му болничен престой е от 10.12.2018 година до края на месец
януари 2019 година, който видно от обясненията на вещото лице е удължен в
сравнение с нормалните случаи, при които изписването от болница е след около
една седмица след операцията. През периода от 12.03.2019 година до 19.03.2019
година ищецът отново е бил в болница, където са му извършени рехабилитационни
процедури. По данни от амбулаторен лист,
към 11.07.2019 година ищецът все още се е придвижвал само с помощта на
инвалидна количка. Вещото лице установява, че на левия крак на ищеца има голям
белег –оперативен цикатрикс от извършената оперативна интервенция.
В съдебно заседание на 03.08.2020
година в качеството на свидетел е разпитан С. М. – чичо на ищеца. Свидетелят
установява, че когато е видял ищеца непосредствено след катастрофата, той е бил
в много лошо състояние, не можел да говори, само си отварял очите. След като му
направили операцията, той останал в болница 55 дни, като през цялото време
до него била неговата майка. След изписването
му от болница ищецът останал на легло цели три месеца, през които майка му
продължила да се грижи за него, да му помага при хранене и за ежедневния
тоалет. След три месеца ищецът започнал да става от леглото, но само с
патерици. През цялото време, както и до
момента ищецът изпитвал болки. Той започнал да се придвижва без помощни
средства едва два месеца преди разпита на свидетеля. Свидетелят установява, че
ищецът не може да спи от болка. Преди ПТП ищецът, който бил машинен инженер,
работел на машина в производствено предприятие, работата му била тежка,
физическа. Като изтекли болничните му и той се върнал на работа, бил
преназначен на по-лека такава, тъй като не можел да се справя с предишната.
Според свидетеля ищецът се е променил след катастрофата, понякога говорел
несвързани неща, страхувал се да пътува, не шофирал, не се виждал с приятелите
си.
По делото са изслушани съдебно психиатрична и съдебно психологична
експертиза. Вещото лице-психиатър установява, че ищецът не е търсил
специализирана психиатрична помощ и не е провеждал медикаментозна терапия във
връзка с психоемоционалното си състояние вледствие на ПТП. Към момента на
изготвяне на експертизата той от психологична гледна точка бил преработил тревогата и натрупаното напрежение
и не се нуждаел от психотерапевтична помощ.
И двете вещи лица – психолог и
психиатър са посочили, че ПТП е предизвикало у ищеца реакция на остър стрес
с преживяване на страх за здравето и сигурността му, съпътстван с
повишена тревожност и безпокойство за бъдещето и дали ще може да оздравее. За
няколко месеца след ПТП е било нарушено нормалното функциониране на ищеца във
всички сфери – семейство, контакти, социум. Макар в заключението на психолога
да е посочено, че към момента при ищеца да не е установено наличие на
изразен посттравматичен стрес, той изпитвал
страхове спрямо пътуването с автомобил и шофирането. Според вещото лице травматичното събитие и
свързания с него стрес са преработени от ищеца към момента на изготвяне на заключението
благодарение на собствените му когнитивни възможности и интелект и на
подкрепящата семейна и приятелска среда, той е възстановил социалното си
функциониране, контакти и общуване.
При определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди съдът съобразява вида на установените по делото и описани по-горе травми – физически и психически, интензитета и
продължителността на болките и страданията. Съдът преценява от една страна обстоятелството,
че става дума за млад мъж, чийто начин на живот, социални контакти и трудова реализация са се променили за дълъг период от време, че възстановяването на
левия му крак е забавено, не е приключено и до момента, той все още накуцва, изпитва болки, и до сега
не са отстранени металните
елементи, поставени при операцията и
поддържащи костта поради незарастването й, че за цял живот ще му остане белега
от операция на левия крак, че както и
съществуващите притеснения да се вози в кола и отказа да шофира. От друга
страна е установено, че към момент вече е възстановено личностовото и социално
функциониране на ищеца, макар и все още да не е настъпило пълното му физическо
излекуване. С оглед на това съдът намира, че
справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла
на чл. 52 от ЗЗД е 50 000 лева.
Този размер е съобразен и с
икономическите условия в страната към момента на настъпване на ПТП и общественото разбиране за справедливост, ориентир за което са нормативно определените
лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. До 01.01.2010 година нормативно определените
минимални размери на лимитите са нараствали непрекъснато и почти ежегодно, като
от 25 000 лева за всяко събитие са достигнали до 700 000 лева за всяко събитие
при едно пострадало лице и до 1 000 000 лева – при две или повече лица. След
тази дата са определени значително по –високи размери. § 27 от ПЗР на Кодекса
за застраховането / отм./ предвижда лимит за едно събитие на имуществени и неимуществени вреди вследствие
на телесно увреждане или смърт от 1 000 000 лева при едно пострадало лице и от
5 000 000 лева при две или повече
пострадали лица. Съгласно чл. 266 от КЗ
/ отм., в сила от 11.06.2012 година/, задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите се сключва за следните минимални
застрахователни суми: за неимуществени и имуществени вреди вследствие на
телесно увреждане или смърт - 2 000 000
лв. за всяко събитие при едно пострадало лице и
10 000 000 лв. за всяко събитие при две или повече пострадали лица. Сега
действащият Кодекс за застраховането, влязъл в сила на 01.01.2016 година, приложим
в случая, в чл. 492 предвижда лимит за
неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт –
10 000 000 лв. / а след изменението с ДВ бр. 101/2018 година – 10 420 000 лева/
за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица. Лимитите, макар и
само индиция, а не абсолютен критерий за икономическите условия в страната,
имат значение и следва да бъдат взети предвид при определяне на размерите на
обезщетението по справедливост, което становище се застъпва и в съдебната практика.
Обезщетението от 50 000 лева
следва да бъде намалено с посочения по-горе процент на съпричиняването -25%,
или общо дължимото обезщетение за неимуществени вреди от застрахователя е 37500 лева.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
отхвърлен предявеният иск за разликата над 15 000 лева до 37500 лева и
следва да се постанови ново решение по съществото на спора, с което на ищеца се присъди допълнително обезщетение за
неимуществени вреди от 22500 лева / наред с присъденото такова от 15000
лева с първоинстанционното решение/, ведно със законната лихва от момента, от който
е поискана, а именно 11.03.2019 година.
Началният момент, от който е претендирана законната лихва от ищеца – 11.03.2019 година и от който съдът я присъжда с оглед на
искането, с което е сезиран с въззивната жалба, е по-късен от момента, от който
се дължи законната лихва съгласно
законовите разпоредби. Разпоредбата на чл. 429 ал. 3 във
връзка с чл. 429 ал. 2 т. 2
от Кодекса за застраховане урежда по императивен начин въпроса за
дължимите лихви от застрахователя върху застрахователното обезщетение. Според
чл. 429 ал. 3 от КЗ от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими
от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за
настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430 ал. 1 т. 2 или от
датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от
увреденото лице, която от датите е най-ранна. В случая това е датата на
сезиране на застрахователя от пострадалия
ищец - 18.02.2019 година, която предхожда датата 11.03.2019 година, от която е поискано присъждане на законна
лихва върху обезщетението.
В останалата обжалвана част, касаеща обезщетението за неимуществени вреди
за разликата над 37500 лева до
претендираните 100 000 лева, ведно със законната лихва първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора пред
въззивната инстанция съдът следва да се произнесе и по въпроса за дължимата
държавна такса и разноските на страните за производството по делото.
С първоинстанционното решение, изменено с
влязлото в сила определение № 21242 от
09.12.2020 година по т. дело № 69/2019 година на ОС – Кърджали, ответникът З. „Б.И.“ АД е осъден да заплати на
адвокат А.М. адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от
ЗА в размер на 529,50 лева съобразно
изхода на спора. Общото дължимо адвокатско възнаграждение за първата инстанция, определено съобразно цената
на иска и чл. 7 ал. 2 т. 5 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и съотношението между уважена и отхвърлена част, е 1323,75
лева. При присъдени 529,50 лева, на
адвокат А.М. следва да се присъди допълнително адвокатско
възнаграждение за първата инстанция в размер на 794,25 лева. За въззивната инстанция при обжалваем
интерес от 85 000 лева общият размер на адвокатското възнаграждение, определен
съгласно чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1 е 3080 лева. Съобразно изхода на спора
ответникът следва да заплати на адвокат М. адвокатско възнаграждение в размер на 815,29 лева.
С първоинстанционното решение ищецът С.М.
е осъден да заплати на ответника разноски съобразно отхвърлената част от
иска в размер на 3740 лева. Общият размер на направените разноски от
ответника пред първата инстанция е 4400 лева, от които 3500 лева заплатено
адвокатско възнаграждение и 900 лева възнаграждение за вещи лица. С оглед
изхода на спора решението следва да бъде отменено в частта, с която С.М. е
осъден да заплати на З. „Б.И.“ АД разноски в размера над 2750 лева
до 3740 лева.
Разноските на ответника за
въззивната инстанция са в размер на 3720 лева заплатено адвокатско
възнаграждение с ДДС. От тях с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция
жалбоподателят следва да бъде осъдена да
заплати на ответника 2735,29 лева.
Ответникът З. „Б.И.“ АД следва да
заплати допълнително държавна такса в размер на 900 лева за първата инстанция и 450 лева за
въззивната инстанция за допълнително присъденото обезщетение от 22500 лева.
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 20141 от 02.09.2020 година, постановено по
т. дело № 69/2019 година по описа на Окръжен съд – Кърджали, В СЛЕДНИТЕ ЧАСТИ:
- в частта, с която е отхвърлен иска на С.Н.М., с постоянен адрес ***, ЕГН **********, срещу З. „Б.И.“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на
управление ***, за обезщетение за неимуществени вреди във връзка
с настъпило на 09.12.2018 год. пътнотранспортно произшествие, за 22 500 лева, представляващи разликата
между присъдените с първоинстанционното решение 15 000 лева и дължимите 37500
лева, ведно със законната лихва от 11.03.2019 година до окончателното изплащане на сумата;
- в частта, с която е
осъден С.Н.М., ЕГН **********, да
заплати на З. „Б.И.“ АД, ЕИК **, разноски за първата инстанция в размера над 2750 лева до 3740 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА З. „Б.И.“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на С.Н.М., с постоянен адрес ***, ЕГН **********, допълнително обезщетение за неимуществени вреди във връзка с
настъпилото на 09.12.2018 година ПТП в размер на 22 500 лева / представляващи
разликата между присъдените с първоинстанционното решение 15 000 лева и
дължимите 37 500 лева/, ведно със
законната лихва от 11.03.2019 година
до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 20141 от 02.09.2020 година, постановено по т. дело № 69/2019 година по
описа на Окръжен съд – Кърджали в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА З. „Б.И.“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление *** да заплати в полза на Държавата по бюджета
на съдебната власт допълнителна
държавна такса за производството пред
първата инстанция в размер на 900 лева / наред с присъдената с
първоинстанционното решение 600 лева/, както и държавна такса за производството
пред въззивната инстанция в размер на 450 лева.
ОСЪЖДА З. „Б.И.“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на адвокат А.Г.М.,
ЕГН **********, от С.адвокатска колегия,
с адрес на кантората град С., ул. „К.“ № 85, ет. 4, ап. 10, допълнително сума в размер на 794,25 лева
/ наред с присъдените от първоинстанционния съд 529,50 лв./, представляваща адвокатско възнаграждение
за осъществена безплатна правна помощ
на С.Н.М., ЕГН **********, на основание чл. 38 ал. 1 т. 2 от Закона за
адвокатурата, за производство пред първата инстанция, както и сумата от 815,29 лева за
осъществена безплатна правна помощ на С.Н.М.,
ЕГН **********, на основание чл. 38 ал. 1 т. 2 от Закона за адвокатурата пред
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА С.Н.М., с постоянен адрес ***, ЕГН **********, да заплати на З.
„Б.И.“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление ***, разноски за
въззивната инстанция в размер на 2735,29 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.